Уилбър Смит
Окото на тигъра (17)

Крачех бавно по тротоара, без да бързам да си лягам, като дори ми мина през ума да се разходя до крайбрежната улица. Вървях с дълбоко пъхнати в джобовете на якето ръце и си мислех за тази жена, чувствайки се спокоен и щастлив.

Имаше какво да си мисля за Шери Норт, доста неща ми бяха неизвестни или пък все още неизяснени, но главното бе, че бях изпълнен с очакване и че може би най-сетне се е появило чувство, което ще продължи повече от нощ, седмица или пък месец — чувство, което вече бе достатъчно силно, и за разлика от предишните, заглъхващи с времето, щеше да става все по-трайно.

Изведнъж някой до мен извика „Хари!“ Беше непознат мъжки глас и аз се извърнах инстинктивно. Но в мига, в който се извръщах, разбрах, че съм направил грешка.

Онзи, който беше извикал, седеше на задната седалка на една от паркираните коли. Тя бе черен роувър. Страничното стъкло беше свалено и лицето на мъжа представляваше само някакво неясно петно сред тъмнината на купето.

Опитвах се отчаяно да измъкна ръцете си от джобовете и да се обърна с лице към посоката, откъдето предугаждах, че ще ме нападнат. Докато се извръщах, аз се наведох встрани и някакъв предмет префуча край ушите ми и се стовари болезнено върху рамото ми.

Нанесох удар назад с двата си лакътя. Усетих, че попаднаха на място и някой извика от болка. После освободих ръцете си и рязко се завъртях с приведена глава, защото знаех, че ще последва нов удар с палката.

Те бяха просто някакви среднощни сенки, страховити и огромни, облечени в тъмни дрехи. Струваше ми се, че са цял легион, но бяха само четирима — освен онзи в колата. Всичките бяха едри мъже и онзи с палката замахна да ме удари пак. Ударих го под брадата с разтворена длан, отхвърляйки назад главата му. Реших, че може да съм му пречупил врата, защото тялото му се свлече тежко върху тротоара.

Някой вдигна коляно към слабините ми, но аз се извъртях и го посрещнах с бедрото, използвайки силата от обръщането, за да нанеса ответен удар. Замахът му беше силен, разтърсвайки ме чак до раменете, но моят удар попадна в гърдите му и непознатият политна назад. Някой от останалите ме сграбчи за гърлото и започна да ме души, докато друг ме удари с юмрука си под окото. Усетих, че кожата на бузата ми зейна разкъсана.

Онзи, който ме държеше отзад, продължаваше да ме стиска за гръкляна, но аз се изправих и го отблъснах. Вкопчени плътно един в друг, двамата паднахме и се затъркаляхме по тротоара.

— Дръжте го здраво — обади се нечий нисък и настоятелен глас. — Дайте ми да се разправя с него.

— А ти какво мислиш, че правим, дявол да те вземе? — изпъшка някой от тях и телата ни се спряха в калника на роувъра. Останах притиснат към ламарината и видях, че онзи с палката се изправи на крака. Замахна отново и аз се опитах да извия глава, но ударът му попадна в слепоочието ми. Не загубих напълно съзнание, но бях неспособен за каквато и да е съпротива. Изведнъж се почувствах немощен като дете и едва ли щях да успея да се изправя.

— Стига толкова, качете го отзад. — Наблъскаха ме по средата на задната седалка на роувъра и от двете ми страни седна по един от тях. Затръшнаха вратите, моторът забръмча, колата потръпна и потегли отведнъж.

Съзнанието ми се проясни, но бузата ми беше изтръпнала и усещах главата си като празен балон. На предната седалка седяха трима, а двамата отзад ме подпираха с раменете си. Всичките дишаха запъхтяно, а седналият до шофьора разтриваше внимателно шията и брадата си. Седящият вдясно от мен беше ял чесън и пръхтеше тежко, докато ме пребъркваше за оръжие.

— Трябва да ти кажа, че в устата ти отдавна е умряло някакво животинче, но още ни си го изплюл — рекох му аз с надебелял език и остра болка в главата, но усилието ми не си струваше труда. По нищо не личеше, че ме е чул, и продължаваше упорито да ме пребърква. Накрая любопитството му се успокои и аз се заех да оправя дрехите си.

В продължение на пет минути пътувахме мълчаливо, следвайки реката по посока на Хамърсмит, а когато всички успокоиха дишането си и опипаха раните си, шофьорът каза:

— Виж какво, Мани иска да говори с теб, но каза, че не е чак толкова наложително. Просто му е любопитно. Каза също, че ако се опъваш много, няма какво толкова да му мислим, ами просто да приключим с теб и да те хвърлим в реката.

— Любезно момче си е Мани — обадих се аз.

— Млъкни! — ревна шофьорът. — Така че всичко зависи от теб самия. Дръж се прилично и ще поживееш още малко. Доколкото знам, ти си бил голяма работа някога, Хари. Очаквахме, че ще се появиш, след като Лорна не успя да се справи с теб на острова — но дявол те взел, изобщо не очаквахме, че ще почнеш да маршируваш нагоре-надолу по „Кързън стрийт“, сякаш си от духовия оркестър. Мани не можеше да го повярва и каза: „Това не може да е Хари. Освен ако съвсем не е оглупял.“ Просто му стана тъжно. „Колко низко са паднали храбрите. Но не го разгласявайте по улиците на Ашкелън“, завърши той.

— Това беше от Шекспир — обади се вмирисаният на чесън.

— Млъкни — заповяда му шофьорът и продължи. — Мани се натъжи, но не чак толкова, че да се разплаче или нещо подобно, нали се сещаш.

— Сещам се — измънках аз.

— Млъкни — сряза ме шофьорът. — Мани ни каза: „Не го правете тук. Просто го проследете до някое тихо местенце и го хванете. Ако се държи спокойно, доведете го при мен, за да си поговорим, но ако се държи невъзпитано, хвърлете го в реката.“

— Миличкият ми Мани. Винаги си е бил мекосърдечен, пустото му дяволче.

— Затваряй си устата — ревна шофьорът.

— Нямам търпение да го видя отново.

— Просто стой мирно и спокойно, пък може и да имаш късмет.

През цялата вечер си стоях така, както ми каза, докато се движехме по шосе М4 и се носехме бързо на запад. Когато навлязохме в Бристол, бе вече два часът през нощта. Заобиколихме града и поехме по шосе А4 към Ейвънмът.

Сред по-малките съдове в пристанището се извисяваше и една голяма моторна яхта. Тя бе привързана към кея и подвижното й мостче беше спуснато. Върху кърмата и носа й беше изписано името „Мандрейк“. Стоманеният корпус на океанската яхта беше боядисан в синьо и бяло, което още повече подчертаваше изящната й конструкция. Съдейки по външния й вид, реших, че е бърза и сигурна във водата, а пробегът й вероятно й позволяваше да достигне, която и да е точка на света. Изобщо, играчка за богаташи. По мостика се движеха хора, повечето от илюминаторите бяха осветени и очевидно яхтата беше готова да отплава.

Придружителите ми ме обградиха от всички страни, докато преминавахме тясното пространство до подвижното мостче. Роувърът даде заден ход, направи кръг и си замина, а ние стъпихме върху палубата на „Мандрейк“.

Големият салон на яхтата бе обзаведен прекалено изискано за човек с вкуса на Мани Ресник, за което беше се погрижил или предишният й собственик, или пък професионален аранжор. Целият под беше покрит с тъмнозелен мокет, мебелите бяха от тъмно тиково дърво и лачена кожа, а обстановката се допълваше от подходящи плюшени завеси и маслени картини така, че да бъдат в тон с всичко останало.

Яхтата струваше поне половин милион лири и предположих, че е взета под наем. Мани вероятно беше я наел за шест месеца и бе сложил екипаж от свои хора, защото никога не бях чувал Мани Ресник да е човек, който разбира от далечни плавания.

Докато чакахме в обширния салон, скупчени в мрачно мълчание, чух непогрешимия звук при прибирането на подвижното мостче и дрънченето на котвената верига. Грохотът на машините нарастваше непрекъснато и през илюминаторите на салона се замяркаха бързо светлините на пристанището, докато се измъквахме към изхода му и навлизахме в развълнуваните води на устието на река Севърн.

Разпознах кулите с фаровете при връх Портишийд и залива Ред Клиф в мига, в който „Мандрейк“ зави и пое надолу по реката край Уестън на Меър и Бери към открито море.

Най-после се появи и Мани, облечен в син копринен халат и с все още сънено лице, но къдриците му бяха старателно сресани. Изгледа ме алчно, без да спира да се хили.

— Хари — започна той, — нали ти казах, че пак ще се върнеш.

— Здравей, Мани. Не мога да кажа, че съм очарован.

Подсмихна се самодоволно и се извърна към последвалата го в салона жена. Тя беше старателно гримирана и всяко косъмче в сложната й прическа беше на мястото си. Облечена бе в дълга бяла домашна роба, украсена с дантели по яката и маншетите.

— Предполагам, че се познаваш с Лорна, Лорна Пейдж.

— Следващия път, когато пращаш някого да ме прелъстява, Мани, опитай да намериш нещо по-изискано. С годините почвам да ставам все по-взискателен.

Очите й злобно блеснаха, но се насили да се усмихне.

— Как е яхтата ти, Хари? Хубавичката ти мила яхта, а?

— Не става за ковчег — отговорих й аз и се обърнах към Мани. — Какво ще правим, Мани, ще можем ли да се споразумеем?

Той поклати глава със съжаление.

— Мисля, че не, Хари. Бих искал да можем — наистина ми се иска, ако не за друго, то поне заради някогашното ни приятелство. Но не виждам как да стане. Първо, ти не можеш да ми предложиш нищо — а така сделка не се прави. Второ, знам, че си прекалено сантиментален. Ще развалиш всяка сключена помежду ни сделка по чисто емоционални причини. Не мога да ти имам доверие, Хари, няма да спреш да си мислиш за Джими Норт и за яхтата, ще си спомняш винаги за младата островитянка, която загина случайно. Ще си спомняш и за сестрата на Джими Норт, от която трябваше да се отървем…

Усетих скрита радост, че Мани явно не беше научил какво се случи на двамата главорези, които бе изпратил да се разправят с Шери Норт, и че тя си беше жива и здрава. Опитах се гласът ми да прозвучи искрено и убедително.

— Слушай, Мани, аз предпочитам да остана жив. Мога да забравя каквото и да е, ако трябва да го забравя.

Той отново се изсмя.

— Ако не те познавах толкова добре, можеше и да ти повярвам, Хари — поклати отново глава. — Съжалявам, Хари, няма да стане.

— Тогава защо си направи труда да ме докараш тук?

— Вече два пъти пращам хора, които да те премахнат, Хари. И в двата случая те не успяха да се справят. Този път искам да съм сигурен. Ще плаваме през наистина дълбоки води, преди да стигнем до Кейптаун, и съм решил да ти закача някои доста тежички железца на колана.

— Кейптаун ли? — попитах аз. — Значи си решил да търсиш лично „Утринна светлина“. Какво толкова интересно има в онова старо корито?

— Хайде сега, Хари. Ако не си знаел, нямаше да ми създаваш толкова неприятности — изсмя се той, а аз реших, че е най-добре да не им показвам, че не знам всичко.

— Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя дотам? — обърнах се към русокосата аз. — Морето е много голямо и повечето от островите си приличат. Според мен трябва да ме оставиш жив, за да се застраховаш по някакъв начин — настоявах аз.

— Съжалявам, Хари — Мани отиде до барчето от тиково дърво и месинг. — Ще пийнеш ли? — покани ме той.

— Скоч, ако може — рекох аз и той напълни чашата ми до средата, след което ми я донесе.

— И за да бъда съвсем откровен с теб, трябва да ти кажа, че го правя донякъде и заради Лорна. Огорчил си момичето, Хари, не знам защо — но тя настоятелно поиска да присъства, когато си кажем сбогом. Тя обича подобни забавления, нали скъпа, действат й възбуждащо.

Пресуших чашата си наведнъж.

— Тя има нужда от възбуждане — което и двамата знаем, иначе хич я няма в леглото — напомних му аз и Мани ме перна през устата, пуквайки устните ми, а уискито започна да ме щипе в прясно разкъсаната плът.

— Затворете го — спокойно нареди той. Докато ме тласкаха да изляза от салона и после по палубата към носа на яхтата доволно си помислих, че Лорна ще трябва да отговаря на някои доста болезнени въпроси. От двете ни страни бързо се нижеха светлинките от брега и чезнеха в нощния мрак, а реката беше черна и широка.

Над бака пред мостика имаше ниска надстройка без покрив, от която по тясна стълбичка се слизаше към неголямата площадка отдолу. Тук вероятно бяха помещенията на екипажа, защото от площадката се тръгваше по коридорче, водещо към каютите и малка столова.

В дъното имаше желязна врата с емайлирана табелка „Склад на бака“. Бутнаха ме вътре и затръшнаха тежката врата. Ключът изщрака и аз останах сам в тясното помещение с размери не повече от шест на четири фута. На две от стените бяха закачени в редица шкафчета, а въздухът беше влажен и застоял.

Първата ми грижа бе да си намеря някакво оръжие. Всичките шкафчета бяха заключени, а вратите им бяха от дъбови плоскости, дебели един инч. Можеха да бъдат разбити само с брадва, но все пак направих опит. Опитах се да ги издъня, използвайки рамото си като таран, но помещението беше много тясно и не можах да се засиля достатъчно.

Вдигнатият от мен шум привлече вниманието на охраната. Вратата се разтвори широко и един от моряците застана в коридора с насоченото дуло на едрокалибрен зловещ „Рюгер Магнум“.

— Престани — викна той. — Тук няма нищо — кимна към купа спасителни жилетки, нахвърлени до стената в дъното. — Стой мирно и тихо или ще извикам момчетата да те укротят — тръшна вратата, а аз се отпуснах върху купчината спасителни жилетки.

Нямаше съмнение, че пред вратата през цялото време стои пазач. Другите сигурно бяха съвсем наблизо. Не бях очаквал, че някой ще отвори вратата, и за миг се обърках. Трябваше да го накарам да я отвори пак — но тогава вече щях да побягна. Знаех, че шансовете ми за успех са съвсем нищожни. Онзи трябваше само да насочи огромното си пушкало към стаичката и да натисне спусъка. Нямаше как да не ме уцели.

Огледах купа спасителни жилетки и станах отново, за да ги разместя. Отдолу открих малка дървена щайга, пълна с разни материали за чистене. Имаше найлонова четка за под, парцали, тенекиена кутия с химикал за почистване на метали, половин калъп жълтеникав сапун и бутилка от бренди, пълна до половината с някаква прозрачна течност. Отвих капачката и я помирисах. В шишето имаше бензин.

Седнах отново и започнах да размишлявам, опитвайки се да преценя каква е вероятността да успея.

Ключът на лампата беше от външната страна на вратата, а самата лампа над главата ми бе покрита с глобус от дебело стъкло. Изправих се и се покатерих върху шкафчетата. Увиснах напред и свалих глобуса, за да разгледам крушката. Реших, че все пак имам някакъв шанс.

Спуснах се обратно на пода и вдигнах една от дебелите спасителни жилетки. Затягащата пластинка на верижката на часовника ми послужи като тъпо ножче, с което срязах и разнищих брезента, докато не се отвори достатъчно голяма дупка, в която да пъхна показалеца си. Разпорих брезентовия плат и измъкнах няколко шепи от бялата мека подплата. Разкъсах още няколко спасителни жилетки, трупайки подплатата на пода, докато не се образува достатъчно голяма купчина.

Залях памучния дреб с бензина от бутилката и грабнах една шепа от него, а после отново се покатерих върху шкафовете. Отвих крушката и стаичката потъна в пълен мрак. Допрях пипнешком напоения с бензин дреб до изходните клеми на лампата. Нямаше какво да използвам за изолация, така че поднесох с голи ръце стоманената пластинка от верижката и я пъхнах между клемите, за да направя късо съединение.

От клемите веднага изпращя синя искра, бензинът мигновено се запали, а напрежението от 180 волта ме разтърси, сякаш ме блъсна шрапнел от едри сачми, събаряйки ме от шкафовете. Паднах свит на пода, стискайки в ръка пламналия дреб.

Зад вратата се разнесоха неясни сърдити викове. Бях успял да прекъсна електричеството във всички помещения на бака. Хвърлих бързо горящия дреб върху приготвената купчина и тя пламна тутакси. Тръснах искрите от ръката си, увих носната си кърпа около устата и носа, грабнах една здрава жилетка и се изправих до желязната врата.

Бензинът изгоря за секунди и памучният дреб започна да тлее, изпускайки гъст черен пушек, който миришеше отвратително. Помещението се изпълни с дим и от очите ми рукнаха сълзи. Опитвах се да вдишвам дълбоко, но дробовете ми се разкъсваха от пушека и се разкашлях жестоко.

Зад вратата някой извика високо:

— Нещо гори.

А в отговор се чу:

— За Бога, запалете проклетите лампи.

Разбрах какво трябва да правя и започнах да блъскам върху желязната врата, викайки колкото ми глас държи: „Пожар! Корабът гори!“ Но никак не се преструвах. Килията ми се изпълни с гъст черен дим, а памучният дреб продължаваше да гори. Разбирах, че ако в следващите шейсет секунди някой не отвори вратата, ще се задуша и виковете ми навярно са били съвсем убедителни. Пазачът отвори широко вратата, стискайки в едната си ръка тежкия „Рюгер“ и осветявайки склада с фенерче.

Огледах мигновено обстановката и видях, че в помещенията наоколо е все още тъмно, в мрака се щураха нечии неясни сенки и някои от тичащите носеха фенерчета — а после от склада блъвна облак от гъстия черен дим.

Излетях заедно с пушека като пуснат бик на корида, втурвайки се отчаяно към чистия въздух и изпитвайки ужас, че едва не се задуших. Ужасното преживяване ме изпълни със сили.

Пазачът падна на пода, съборен от сблъсъка с мен, и при политането си, без да иска, даде изстрел. Бликналият от дулото на пистолета огън блесна като светкавицата на фотоапарат, осветявайки пространството наоколо и посоката към стъпалата за горната палуба.

Трясъкът от изстрела в закритото помещение беше толкова оглушителен, че неясните сенки на тичащите сякаш замръзнаха на място. Бях стигнал до средата на пътя към стълбата, когато един от тях се опита да ми попречи. Ударих го с рамо в гърдите и чух, че въздухът от дробовете му изсвистя като от спукана топка.

Наоколо се разнесоха предупредителни викове и пред стълбата застана друг едър мъж. Докато тичах по коридора, аз бях набрал скорост и се хвърлих с цялата си тежест, нанасяйки удар с крак, който попадна в корема му, след което той се преви на две и се свлече на колене. Докато падаше, лицето му се освети от светлината на фенерче и видях, че пред мен лежи моят приятел с дъха на чесън. Радостта, че съм му отмъстил, ми даде нови сили, стъпих с единия си крак върху рамото му и го използвах като трамплин, за да подскоча до средата на стълбичката.

Някой ме сграбчи за глезена, но ритнах ръцете му и се покачих на горната палуба. Единият ми крак бе още на последното стъпало, с едната си ръка придържах спасителната жилетка, а с другата се подпирах на месинговите перила. И в същия миг на безсилие пътят ми към палубата бе препречен от следващия ми противник — тогава лампите светнаха. Спрях се за миг, заслепен от ярката светлина.

Застаналият пред мен беше младежът с палката и докато я вдигаше над незащитената ми глава, в очите му проблесна дивашка радост. Нямаше друг начин да го избегна, освен да се пусна от перилата и да падна обратно в бака, където бе пълно с побеснели преследвачи.

Погледнах назад и вече вдигах ръката си от перилата, когато забелязах, че зад гърба ми морякът с „Рюгера“ се надигна несигурно, насочи пистолета и се опита да се задържи неподвижно, след което стреля по мен. Едрокалибреният куршум префуча край ухото ми, едва не пукна тъпанчето ми и се заби в гърдите на онзи с палката. Тялото му подскочи във въздуха и се стовари назад върху палубата. Падна върху такелажа на предната мачта с разперени като на захвърлено плашило ръце, а аз го последвах с отчаян скок и се изправих на палубата, все още стискайки спасителната жилетка.

Пистолетът изтрещя още веднъж зад гърба ми и чух, че оловото изплющя върху обшивката на вентилационната тръба. Пробягах трите крачки до перилата на борда и се хвърлих встрани, падайки по корем в черната вода, но потънах надълбоко, защото разпенените струи, бълвани от витлата, ме подхванаха и ме понесоха надолу.

Водата бе вцепеняващо студена и сякаш проникваше във всяка гънка на дробовете ми, пронизвайки ме чак до мозъка на костите.

Спасителната жилетка ми помогна да изплувам най-сетне на повърхността и аз се огледах изплашено наоколо. Светлинките от брега се виждаха ясно и ярките им отражения примигваха игриво върху тъмната вода. Вълните в откритото море се пенеха и браздяха повърхността на водата, подхвърляйки ме равномерно нагоре и надолу.

„Мандрейк“ се плъзгаше плавно по посока на черните бездни на откритото море. Всичките й светлини бяха запалени и яхтата приличаше на някакво екскурзионно корабче, отдалечавайки се бързо от мен.

С голям труд успях да се освободя от обувките и якето, а после напъхах ръце в спасителната жилетка. Когато погледнах отново към „Мандрейк“, тя бе вече на около миля, но изведнъж започна да завива и от мостика й блесна дългият бял лъч на прожектор, който започна да опипва внимателно водата и да подскача върху притъмнялата повърхност на морето.

Бързо се огледах към сушата, опитвайки се да зърна подвижните фарове върху буйовете при английския бряг и да се ориентирам с помощта на фара на остров Флатхоум. Местоположението на фаровете беше се променило само за секунди, вълните на прилива започваха да намаляват и течението ме влачеше на запад. Обърнах се по посока на течението и започнах да плувам.

„Мандрейк“ беше намалила ход и бавно пълзеше към мен. Светлината на прожектора подскачаше и проблясваше наоколо, опипваше и търсеше настоятелно, скъсявайки все повече разстоянието.

Следвах течението, плувайки странично, за да не загребвам над повърхността на водата, и едва се сдържах да не премина в мощен кроул, при който неминуемо щяха да се разхвърчат бели пръски, а ярко осветеният кораб неумолимо се приближаваше. Когато яхтата се изравни с мен, снопът светлина шареше по откритото пространство от другата й страна.

Течението беше ме отнесло настрани от килватера й, по който екипажът очевидно се стараеше да се придържа при връщането в обратна посока — новата й диря бе на около сто и петдесет ярда от старата. Успях да зърна хората на мостика. Синият копринен халат на Мани Ресник блестеше под осветлението на мостика като крилата на пеперуда и дочух ядосания му глас, но не можах да разбера думите му.

Лъчът на прожектора се насочи към мен като някакъв дълъг, студен и бял пръст на обвинител. Той сечеше повърхността на морето по строго определен начин — назад и напред, назад и пак напред — и при следващото му насочване сигурно щеше да ме освети. Завъртя се около оста си в другата посока, люшна се и запълзя обратно. Люшкащият се лъч се насочваше право към мен, но в мига, в който ме освети, от мрачните морски води неочаквано се надигна вълна и аз се озовах зад браздата й. Светлината се разсея върху гребена на вълната и аз останах незабелязан. Прожекторът продължи да шари нататък, следвайки неумолимо по определената траектория.

Бяха ме изпуснали. Продължаваха да се връщат назад към устието на река Севърн. Притиснат в грубите обятия на брезентовата спасителна жилетка, гледах отдалечаващата се яхта, но едновременно с обхваналото ме успокоение почувствах, че почва да ми се повдига и да усещам все повече болките от нанесените ми удари. Но пък бях свободен. Единствената ми грижа сега бе да издържа достатъчно дълго в леденостудената вода.

Започнах да плувам отново, следейки отдалечаващите се светлини на „Мандрейк“, които постепенно се стопиха сред пъстро осветения декор на брега.

Часовникът ми беше останал в склада на бака, така че не можах да разбера колко време мина, преди да загубя всякаква чувствителност в ръцете и краката. Опитвах се да продължавам да плувам, но не бях сигурен дали крайниците ми ще могат да издържат.

Изпълни ме приятното и неясно усещане за лекота. Светлините на сушата бяха избледнели и ми се струваше, че съм увит в топли и меки бели облачета. Реших, че ако така настъпва смъртта, то тя не е чак толкова неприятна, колкото я описваха. Започнах да се хиля, увиснал безпомощно в подгизналата спасителна жилетка.

Много ми беше любопитно защо беше изчезнало зрението ми, поне не бяха ми казвали, че преди смъртта се ослепява. После изведнъж разбрах, че с утрото над морето беше се спуснала мъгла и именно тя беше ме заслепила. Но светлината на утрото се засилваше и успях да зърна на двайсет фута от себе си обвития в мъгла бряг.

Затворих очи и се унесох в сън. Последното, което ми мина през ума, бе, че това е навярно последната ми мисъл. Изхилих се отново и мракът ме обгърна.

 

 

Събудиха ме гласове, които се чуваха някъде наблизо сред мъглата, и цветистият мелодичен уелски говор ме разсъни напълно. Опитах се да извикам, но колкото и да се стараех, от устата ми излезе само някакво грачене като на чайка.

От мъглата изскочи черната тромава коруба на стара рибарска лодка. Тя се носеше бавно по течението и наведените над борда й двама мъже бяха дълбоко заети с пускането на кошове за лов на омари.

Изграчих пак и единият от тях вдигна глава. От грубото и набръчкано червендалесто лице ме гледаха светлосини очи, на главата си бе нахлупил плетена шапка, а с изгнилите си жълти зъби стискаше вехта дървена лула.

— Добро утро — изграчих аз.

— Господи! — възкликна рибарят с лулата.

 

 

Седях в мъничкия фургон, увит в мръсно старо одеяло и пиех горещ неподсладен чай от очукано емайлирано канче — но треперех толкова силно, че чашата подскачаше и се тресеше в шепите ми.

Цялото ми тяло бе украсено във всички оттенъци на синия цвят, а от възвръщащото се кръвообращение усещах остри болки в ставите. Двамата ми спасители бяха мълчаливци, които никак не се бъркаха в живота на другите. Отношението им към живота вероятно бе наследено от поколения пирати и контрабандисти.

Когато заложиха всичките си кошове и тръгнаха да се прибират, бе вече следобед и аз бях се стоплил. Дрехите ми бяха се изсушили над печката в миниатюрната кухничка и бях се нахранил обилно със сандвичи от ръжен хляб и пушена скумрия.

Влязохме в пристанището Порт Талбът и когато поисках да им платя за всичко, което направиха за мен, с моите омачкани банкноти от по пет лири, по-възрастният от двамата рибари ме изгледа обидено със студените си сини очи и рече:

— Всеки път, когато спася някого в морето, господине, за мен наградата е да знам, че е останал жив. Запазете си парите.