Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2010)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Уилбър Смит. Окото на тигъра

Художник — оформител: Евгени Генков

ИК „АБАГАР“

История

  1. — Добавяне

Погребахме Джудит на следващия ден преди обяд. Успях да й осигуря гроб до гробовете на майка й и баща й. Анджело остана доволен. Каза, че не искал тя да бъде сама там на хълма. Анджело все още беше полузамаян, стоеше притихнал и гледаше унесено към гроба.

На следващата сутрин тримата започнахме да спасяваме част от имуществото, намиращо се на „Танцуващата“. Десет дни работихме усилено и свалихме от нея всичко, което имаше някаква стойност — като се почне от макарите за улов на едри риби и карабината „ФН“, та чак до двойните месингови витла. Корпусът и на надпалубните съоръжения бяха толкова зле засегнати, че не ставаха за нищо.

Когато свършихме, „Танцуващата по вълните“ бе вече само спомен. Имал съм много жени, за които си спомням с удоволствие, когато чуя някоя песен или помириша определен парфюм. Подобно на тях „Танцуващата“ започваше да принадлежи на миналото.

На десетия ден отидох да се видя с Фред Кокър — и в мига, в който влязох в канцеларията му, усетих, че нещо не е наред. Изпотен от притеснение, той примигваше неспокойно зад изящните рамки на очилата си, а ръцете му не се спираха като подплашени мишки — опипваше бележника си или посягаше да оправи възела на вратовръзката си, или пък да приглади редките кичури коса върху лъсналото си теме. Ясно му бе, че съм дошъл да поговорим за застраховката ми.

— Ще ви помоля да не се ядосвате, мистър Хари — посъветва ме той. Когато ми кажат подобно нещо, започвам наистина много да се ядосвам.

— Какво има, Кокър? Хайде, говори! Говори! — ударих с юмрук по бюрото му и той подскочи толкова силно на стола си, че златните рамки на очилата му се смъкнаха на носа му.

— Мистър Хари, моля ви…

— Хайде говори! Ти си такъв жалък гробищен червей, че…

— Мистър Хари, става въпрос за застрахователните премии за „Танцуващата“ — зяпнах го с отворена уста.

— Нали разбирате — тъй като досега никога не сте предявявали подобни искания, реших, че няма никакъв смисъл да…

Разбрах какво е направил.

— Прибрал си вноските за застраховката — прошепнах аз, защото гласът ми изведнъж започна да ми изневерява. — Не си ги превеждал на застрахователната компания.

— Правилно ме разбрахте — кимна Фред Кокър. — Знаех си, че ще ме разберете.

Опитах се да прескоча през бюрото, за да не губя време, но се спънах и паднах. Фред Кокър скочи от стола, изплъзвайки се от несигурно протегнатите ми пръсти. Изчезна през задната врата, затръшвайки я след себе си.

Впуснах се през вратата, чупейки бравата й и оставяйки я да виси на изкривените панти.

Фред Кокър бягаше, сякаш го гонеха всички черни ангели, което щеше да е по-добре за него. Настигнах го при водещата към алеята порта и го повдигнах с една ръка, стискайки го за гърлото и опирайки гърба му към купа от евтини чамови ковчези.

Беше си изгубил очилата и плачеше от страх, а едрите му сълзи бавно се стичаха от безпомощните му късогледи очи.

— Разбери, че ще те убия — изсъсках аз и той простена, ритайки във въздуха на шест инча от земята.

Замахнах с дясната си ръка и се разкрачих, за да имам по-добра опора. Ударът ми щеше да му откъсне главата. Но не можех да го убия — а трябваше да ударя нещо. Юмрукът ми се заби в ковчега до дясното му ухо. Дъските се натрошиха и цялата ми ръка хлътна вътре. Фред Кокър изпищя като някакво истерично момиче на рок концерт и аз го пуснах. Краката му не го държаха и тялото му се свлече на циментовия под.

Оставих го да лежи, стенейки и хълцайки от ужас — и излязох на улицата, разорен почти толкова, колкото си бях през последните десет години.

Само с едно драсване на перото мистър Хари се преобрази във Флечър — пристанищен плъх и изхвърлен на сушата нехранимайко. Аз бях класически случай на връщане към предишното състояние — крачейки към „Лорд Нелсън“, разсъждавах така, както и преди десет години. Вече пресмятах възможностите си за успех и се готвех отново да направя някакъв голям удар.

В ранния следобед Чъби и Анджело бяха единствените клиенти в бара. Разказах им всичко и те ме слушаха мълчаливо. Нямаше какво да ми кажат.

Мълчаливо изпихме по халба, а после се обърнах към Чъби:

— Какво мислиш да правиш сега?

Той сви рамене:

— Старата ми китоловна лодка е все още здрава… — лодката му беше двайсетфутова, доста овехтяла и с открита палуба, но плаваше добре. — Мисля да почна пак да вадя омари.

В рифовете се въдеха едри омари. За замразените им опашки даваха добри пари. Преди да се появя на Сейнт Мери с „Танцуващата“, Чъби беше си вадил хляба именно с лов на омари.

— Ще ти трябват нови машини, твоите стари бракми са капнали.

Изпихме още по халба, а аз пресмятах с какви пари разполагам — е, по дяволите, реших, че с две хилядарки по-малко положението ми нямаше да бъде кой знае колко по-различно.

— Аз ще ти купя за лодката два нови мотора „Евинруд“ по двайсет коня, Чъби — предложих му аз.

— Няма да ти позволя, Хари — възмутено се намръщи той. — Докато работих за теб, спестих достатъчно — непреклонно добави той.

— Ами ти, Анджело? — попитах аз.

— Мисля да си продам душата и да замина по договор за Равано.

— Не — смръщи се Чъби, само като си го представи. — На лодката ще ми трябва помощник.

Така всичко се уреждаше. Успокоих се, защото се чувствах отговорен и за двамата. Особено бях доволен, че Чъби ще се грижи за Анджело. Младежът беше преживял много тежко смъртта на Джудит. Станал бе мълчалив и затворен в себе си, вече нямаше нищо общо с неуморимия Ромео. Докато сваляхме каквото можехме от „Танцуващата“, бях го карал да работи здраво, което му даде възможност да се възстанови след понесената загуба.

Но Анджело пак започваше да пие много, поглъщайки след чашките евтино бренди и по халба бира. Доколкото ми е известно, няма по-съсипващ начин за поглъщане на алкохол, показващ същевременно и липсата на култура на пиене.

Чъби и аз пиехме бавно и спокойно, наслаждавайки се на питието, но въпреки веселите ни закачки двамата знаехме, че сме стигнали до кръстопът, от който пътищата ни занапред се разделят. Мисълта за предстоящата раздяла не ни напусна през цялото време.

Същата вечер в пристанището бе влязъл за зареждане и ремонт някакъв южноафрикански траулер. Когато Анджело най-после съвсем се напи и заспа, Чъби и аз започнахме любимите си песни. Шестима здравеняци от екипажа на траулера изказаха неодобрението си по най-обиден начин. Чъби и аз не можехме да оставим подобни оскърбления ненаказани. Всички тръгнахме към двора отзад, за да обсъдим въпроса.

Преговорите ни бяха доста оживени, а когато Уоли Андрюс се появи с подчинения си отряд за борба с безредиците, той ни арестува до един, дори и онези, които бяха паднали по време на боя.

— Момче от собствената ми плът и кръв… — непрекъснато повтаряше Чъби, докато двамата залитахме един до друг към килиите. — Да тръгне срещу мен. Синът на собствената ми сестра…

Уоли се оказа достатъчно човечен и изпрати един от полицаите да ни донесе нещо от „Лорд Нелсън“, което да облекчи страданията ни в черната тъмница. Чъби и аз станахме големи приятели с моряците от траулера, затворени в съседната килия, и започнахме да си прехвърляме бутилката през решетките.

Когато ни освободиха на следващата сутрин, Уоли Андрюс реши да не ни подвежда под отговорност и аз заминах за Залива на костенурките, за да се погрижа за хижата си. Проверих дали са измити съдовете, наръсих шкафовете с няколко шепи нафталин, но даже и не си помислих да заключа вратите. Обирите изобщо не са познати на Сейнт Мери.

Заплувах за последен път до рифа и останах около него в продължение на половин час, надявайки се, че делфините може да се появят. Но те не се появиха и аз се върнах обратно, изкъпах се под душа и се преоблякох, грабнах старата си войнишка торба от брезент и кожа и тръгнах към паркирания на двора пикап. Докато пресичах палмовата плантация, изобщо не обърнах поглед назад, но си обещах, че пак ще се върна тук.

Спрях на паркинга пред хотела и запалих пура. Когато смяната й свърши на обяд, Марион излезе от предния вход и тръгна по алеята, поклащайки под късата си поличка предизвикателното си задниче.

Свирнах с уста и тя ме видя. Дойде и се настани на седалката до мен.

— Мистър Хари, много съжалявам за яхтата ви… — поговорихме си в същия дух няколко минути, докато не я попитах:

— Знаеш ли дали мис Норт е говорила по телефона или пък е изпращала телеграми, докато беше отседнала в хотела?

— Не си спомням, мистър Хари, но мога да проверя, щом искате.

— Сега ли?

— Разбира се — увери ме тя.

— И още нещо, можеш ли също така да провериш при Дики дали не е запазил някоя нейна снимка? — Дики бе навъртащият се из хотела фотограф и имаше голяма вероятност да е запазил в картотеката си някоя снимка на Шери Норт.

Марион се забави почти четирийсет и пет минути, но се върна с победоносна усмивка.

— Изпратила е телеграма вечерта, преди да замине — Марион ми подаде копието. — Можете да го запазите — добави тя, докато четях телеграмата.

Тя бе адресирана до: „МАНСЪН АП. 5 КЪРЗЪН СТРИЙТ 97 ЛОНДОН У. Т.“, а съобщението гласеше: „ДОГОВОРЪТ ПОДПИСАН ВРЪЩАНЕ ХИЙТРОУ БОАК ПОЛЕТ 316 СЪБОТА“. Нямаше подпис.

— Дики трябваше да прерови цялата си картотека, но намери снимка — подаде ми снимката с размери на пощенска картичка. На нея се виждаше Шери Норт, излегнала се на шезлонг върху терасата на хотела. Беше по бански и със слънчеви очила, но си личеше добре, че е тя.

— Благодаря ти, Марион — рекох аз, подавайки й банкнота от пет лири.

— О-хо, мистър Хари — усмихна се тя, докато пъхаше парите в сутиена си. — За толкова пари можете да си поискате от мен и други работи.

— Трябва да хвана самолета, миличка — целунах я по чипото носле и я плеснах по задника, докато слизаше от колата.

 

 

Чъби и Анджело дойдоха до летището. Чъби трябваше да се погрижи за пикапа. И тримата изглеждахме потиснати и си стиснахме непохватно ръцете при изхода за заминаващи пътници. Нямахме какво да си кажем, защото бяхме си казали всичко предишната вечер.

Когато турбовитловата машина се издигаше по посока на континента, успях да ги зърна, застанали един до друг на перилата на терасата.

В Найроби имах тричасов престой, преди да хвана полета на БОАК за Лондон. Изобщо не спах по време на дългия нощен полет. От много години не бях се прибирал в родината си — а сега се връщах, твърдо решен да си отмъстя. Много ми се искаше да си поговоря с Шери Норт.

Когато човек е напълно разорен, именно тогава трябва да си купи нова кола и костюм за сто лири. Придава си вид на преуспял в живота и хората са склонни да му вярват.

На летището се обръснах и се преоблякох, но вместо да наема „Хилман“, взех един „Крайслер“ от паркинга на „Херц“ пред летище Хийтроу, хвърлих сака си в багажника и поех към най-близката кръчма на „Къридж“.

Докато изучавах пътната карта, изядох двойна порция пай с шунка и яйца, придружена с халба бира „Къридж“. Толкова отдавна не бях идвал в Англия, че ми беше трудно да се оправя.

Тучните и подредени поля на Югоизточна Англия ми изглеждаха прекалено облагородени и зелени в сравнение с Малая и Африка, а есенното слънце — доста студено, след като бях привикнал на по-силни и по-безмилостни горещини, но пътуването с кола през хълмистата равнина към Брайтън беше приятно.

Паркирах крайслера на крайбрежния булевард срещу „Грандхотел“ и тръгнах пеша през лабиринта от тесни улички. Въпреки че сезонът си отиваше, наоколо бе пълно с туристи.

Трябваше ми почти цял час, за да открия адреса „Павилиън Аркейд“, който бях прочел така отдавна върху подводната шейна на Джими Норт. Уличката беше доста забутана зад някакъв покрит с павета двор и повечето от прозорците и вратите бяха със спуснати щори и плътно затворени.

Къщата с надписа „Норт Ъндъруотър Уърлд“ беше с лице към уличката. Тя също беше заключена, а единственият й прозорец бе със спуснати щори. Опитах се безуспешно да надникна край щорите, но вътре беше тъмно и реших да почукам на вратата. Не се чуваше никакъв звук отвътре и вече се готвех да си тръгна, когато забелязах върху пода квадратно парче картон, което някога е било залепено върху прозореца, но после се е отлепило и паднало. Извих акробатично врат и успях да разчета написаната на ръка табелка, която за щастие бе паднала с лицето нагоре: „За справки се обърнете към фирмата «Сийвю», улица «Даунърс Лейн», Фалмър, Съсекс.“ Върнах се при колата и извадих пътната карта от жабката.

Когато подкарах крайслера по тесните улички, започна да вали дъжд. Чистачките на предното стъкло глухо потропваха, помитайки струйките вода, а аз се взирах напрегнато в рано настъпилия вечерен здрач.

На два пъти сбърках пътя, но най-после открих портата в гъстия жив плет. На прикованата върху нея табела беше написано: „НОРТ СИЙВЮ[1]“ и бях сигурен, че при ясно време, ако се обърна с лице на юг, вероятно ще видя Атлантическия океан.

Подкарах по алеята край живия плет и навлязох в павирания двор на стара двуетажна къща от червени тухли, с вградени в стените дъбови греди и обрасъл в зелен мъх дървен покрив. На долния етаж светеше лампа.

Паркирах крайслера и с вдигната срещу вятъра и дъжда яка тръгнах през двора към вратата на кухнята. Потропах и някой се запъти да ми отвори. Резетата изскърцаха и горната половина на яката врата се разтвори, придържана от верига. Отвътре надникна някакво момиче.

Не ми направи никакво впечатление, защото бе облечена в провиснала синя моряшка блуза и бе висока девойка с рамене на плувкиня. Реших, че лицето й е доста обикновено — но същевременно и привлекателно.

Челото й бе гладко и високо, носът й бе дълъг, но не кокалест или пък закривен като клюн, а устните й — широко отворени в усмивка. На лицето й нямаше никакъв грим, а бледорозовата й кожа бе изпъстрена със ситни лунички по носа и бузите.

Косата й беше силно опъната назад и хваната в дебела плитка при врата. Тъмната й коса блестеше на светлината на лампата във всички оттенъци на черното, а подчертано извитите й вежди закриваха очите, които също ми се сториха черни, но когато светлината попадна върху тях, установих, че цветът им е също така наситено син, както водите на морското течение край Мозамбик, огрявани от лъчите на обедното слънце.

Въпреки бледата кожа външният й вид издаваше добро здраве. Бледата й кожа бе лъскава и еластична, което й придаваше някаква прозрачност и когато човек я наблюдаваше отблизо — както аз в същия миг, — струваше му се, че би могъл да надникне през повърхността към кипящата яркочервена кръв, пулсираща на топли вълни към шията и бузите. Тя докосна измъкналия се от плитката кичур коприненочерна коса, който се поклащаше на слепоочието й. Жестът ми хареса, защото издаваше, че е притеснена, и противоречеше на суровия израз на тъмносините й очи.

Внезапно усетих, че е необикновено хубава жена, защото, макар и да бе само на двайсет и няколко години, усещах, че вече не е девица, а истински зряла жена. У нея имаше не само воля на духа и зрялост, но и някакво силно излъчване на спокойствие, което възбуждаше любопитството ми.

Жените, които обикновено харесвам, са по-открити, не обичам да губя време в опознаване на характерите им. Но пред себе си виждах жена, с каквато нямах опит, и за първи път от дълго време се почувствах неуверен в себе си.

Бяхме се гледали един друг от доста време, без никой от двама ни да проговори или пък да се помръдне.

— Вие сте Хари Флечър — най-сетне проговори тя и гласът й бе нисък и нежен — обработен и добре овладян глас. Зяпнах я изненадано.

— Откъде, по дяволите, знаете името ми? — попитах аз.

— Заповядайте — откачи веригата и разтвори долната половина на солидната врага, а аз я последвах. Кухнята беше топла, приветлива и изпълнена с миризмата на нещо вкусно.

— Откъде сте научили името ми? — отново попитах аз.

— Видях снимката ви във вестниците — заедно със снимката на Джими — обясни тя. Замълчахме отново и се заоглеждахме пак един друг.

Беше по-висока, отколкото бях предположил първоначално, стигаше почти до рамото ми, а на дългите си крака бе обула тъмносини панталони, затъкнати в черни кожени ботушки. Сега можах да забележа тънкия й кръст и обещаващите гърди, напъващи под плътната блуза.

В началото реших, че е обикновена на вид, десет секунди по-късно я определих като хубава, а сега се чудех дали изобщо съм виждал някога по-красива жена от нея. Необходимо ми беше известно време, за да мога да го проумея.

— Поставяте ме в неудобно положение — най-после промълвих аз. — Не зная как се казвате.

— Казвам се Шери Норт — отвърна тя, а аз я зяпнах учудено, преди да се съвзема от изненадата. Тя беше съвсем различна личност от другата Шери Норт, която познавах.

— Известно ли ви е, че има цяла банда жени със същото име? — най-после се престраших аз.

— Не ви разбирам — намръщи се тя. Очите й изглеждаха очарователни под спуснатите клепки.

— Историята е доста дълга.

— О, извинете ме — тя сякаш едва сега се сети, че стоим прави в средата на кухнята и се гледаме един друг. — Заповядайте на масата. Желаете ли бира?

Шери извади две бири „Карлсберг“ от шкафа и седна срещу мен на кухненската маса.

— Щяхте да ми разказвате някаква дълга история — отвори капачетата на кутиите с бира и постави едната пред мен, а после ме загледа в очакване.

Започнах да й разказвам внимателно редактираната версия на преживяванията ми след пристигането на Джими Норт на Сейнт Мери. Тя умееше да слуша и аз имах чувството, че говоря на стара приятелка. Изведнъж ми се прииска да й разкажа всичко, цялата неподправена истина. За мен бе важно всичко да бъде както трябва от самото начало, без никакви уговорки.

Изобщо не я познавах, но й оказвах доверие, каквото не бях оказвал на никого другиго. Разказах й всичко точно така, както беше се случило.

Когато стана съвсем тъмно, тя поднесе вечерята — апетитно, изпечено в глинен гювеч месо с картофи, което изядохме с домашно приготвен хляб и масло от фермата. Продължавах да говоря, но не само за последните случки на Сейнт Мери и тя ме слушаше мълчаливо. Най-сетне бях намерил друго човешко същество, пред което можех да говоря без никакви задръжки.

Върнах се назад в миналото, разказах й, сякаш се изповядвах, за някогашния ми живот, даже и за съмнителния начин, по който бях се сдобил с парите, необходими за покупката на „Танцуващата по вълните“, и как добрите ми намерения по-късно са били осуетени.

Едва след полунощ тя най-после каза:

— Трудно мога да повярвам на всичко, казано от вас. Изобщо не ми изглеждате да сте такъв… вие ми изглеждате прекалено — тя сякаш се опитваше да намери подходящата дума — благоразумен — но усещах, че не бе намерила най-точната дума.

— Правя всичко възможно да бъда такъв. Но понякога ореолът ми пада от главата. Нали знаете, външният вид често лъже — рекох аз, а тя кимна утвърдително.

— Да, така е — но го изрече многозначително, вероятно като предупреждение. — Защо ми разказахте всичко това? Нали разбирате, че не е много разумно да го правите.

— Предположих, че е крайно време някой да научи всичко за мен. Извинете, че избрах вас.

Тя се усмихна.

— Нощес можете да спите в стаята на Джими — реши тя — Не мога да ви позволя да хукнете и да разкажете същото на някой друг.

Предишната нощ не бях спал и внезапно усетих, че съм изтощен. Чувствах, че едва ли ще имам сили да се изкача по стълбите до горния етаж — но трябваше да й задам още един въпрос.

— Защо дойде Джими на Сейнт Мери? Какво търсеше? — попитах аз. — Знаете ли за кого е работил, какви са били онези хора?

— Не зная — поклати глава тя и бях уверен, че ми казва истината. Не би ме излъгала, след като й бях оказал такова голямо доверие.

— Ще ми помогнете ли да открия истината? Ще ми помогнете ли да ги намеря?

— Да, ще ви помогна — отговори тя и стана от масата. — Ще си поговорим пак сутринта.

Стаята на Джими се намираше на горния етаж и стрехата на покрива й придаваше неправилна форма. Стените бяха накичени със снимки и отрупани с книги лавици, сребърни спортни трофеи и любими дребни предмети от момчешките му години.

Леглото беше високо, а дюшекът — мек.

Излязох да си взема сака от крайслера, а в същото време Шери сменяше завивките на леглото. После ми показа банята и ме остави.

Легнах и се заслушах в шума на дъжда по покрива, но само след няколко минути заспах. През нощта се събудих и чух лекия й шепот, носещ се някъде в притихналата къща.

Бос и само по долни гащета, отворих вратата на стаята и се промъкнах тихо по коридора към стълбището. Надникнах към хола. Долу беше осветено и Шери Норт стоеше права пред закачения на стената телефон. Закрила с длани устата си, тя говореше толкова тихо в слушалката, че не можех да различа думите й. Лампата я осветяваше в гърба. Облякла бе прозрачна нощница и тялото й прозираше през тънката материя, сякаш беше гола.

Улових се, че съм я зяпнал като някакъв еротоман. Светлината блестеше върху кожата й с цвят на слонова кост, а под прозрачния плат се мяркаха вълнуващи гънки и неясни сенки.

Извърнах с усилие очи и се прибрах в стаята си. Замислих се за телефонния разговор на Шери Норт и изпитах смътно безпокойство, но сънят бързо ме пребори отново.

Бележки

[1] Морски изглед (англ.) — Б.пр.