Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (8)

Седма глава

Моментално разпознах, че майка ми е настроена за схватка с мен. Предполагам, че с течение на годините съм се научила да разпознавам настроенията й, а тази сутрин явно не беше от щастливите за нея. Може би стойката на тялото й напомняше за раздразнен бик, но във всеки случай излъчването й недвусмислено говореше за предстояща битка.

Твърдо бях решила да не се поддавам на провокациите й, не и днес — на Четвърти юли. Исках денят да бъде изпълнен с радост и безгрижие. Голямото ми лятно празненство. Нямаше да допусна провалянето му.

Признаците на нервност в нея бяха толкова очевидни още от вратата, че цялата се напрегнах, когато я целунах по бузата. Никак нямаше да ми е лесно да я укротя.

— Не ми е ясно защо барбекюто трябва да започва толкова рано — подхвана тя с оплакванията, след като влязохме в къщата. — Станала съм преди зазоряване, за да пристигна навреме.

— Един часа не е рано, майко — казах тихо — а и не беше нужно да идваш отсега — погледнах часовника си. — Едва десет е.

— Исках да ти помогна — прекъсна ме тя. — Не се ли опитвам винаги да ти помагам, Малъри?

— Да, да, помагаш ми — отговорих бързо, за да предотвратя коментар по този въпрос. Огледах чантата, която носеше със себе си. Не беше споменала за прекарване на нощта у нас, когато си чухме по телефона, и се надявах да не й е хрумнало междувременно.

— Какво носиш в чантата? У нас ли смяташ да спиш?

— Не, не, разбира се, че не! — възкликна тя с такова изражение на лицето, че се почудих дали не й е неприятна и самата идея. Запазих благоразумно мълчание.

— Благодаря ти, че ме попита, защото ме подсети, че имам среща довечера — добави майка ми. — В града, следователно не мога да остана тук през нощта. В чантата си нося дрехи за преобличане, с които ще съм на барбекюто. Поизцапах се от пътуването — тя хвърли поглед към черните си панталони от фин вълнен плат. — Господи! Надявам се, че това куче няма да изтръска всичката си козина върху мен.

Трикси подскачаше около нея във вечното си приятелско настроение. Потискайки раздразнението си, се пресегнах и го взех в ръцете си.

— Космите на неговата порода не падат, майко.

— Хубаво е, че ми го казваш.

— Винаги ти е било известно — не можах да се сдържа да не добавя хапливо, но на нея не й направи впечатление.

— Мисля, че е време да се заема с картофената салата.

— Даяна ще се справи с това.

— За Бога, Малъри, каква представа може да има една англичанка за националните ни ястия, приготвени на националния ни празник? Денят, в който празнуваме освобождението ни от англичаните, бих добавила.

— Не се нуждая от уроци по история.

— Аз ще приготвя салатата — изсумтя засегнатата патриотка. — Един от специалитетите ми, ако си забравила.

— Добре.

Реших да не отстъпвам от ролята си на умиротворител. Майка ми тръгна към кухнята, очевидно нетърпелива да отдаде силите си в приготвянето на несравнимата картофена салата. Загледах се след стройната й, елегантна фигура, размишлявайки над въпроса какво е въздържало баща ми да не я удуши. После вдигнах с едната ръка чантата й и, без да изпускам от другата Трикси, изтърчах до синята стая на горния етаж. Слязох обратно, без да се бавя, и оставих пухкавото животинче на пода пред малкия ми кабинет.

— Хайде, Триксола — измърморих, — ще я атакуваме ли.

Трикси ме погледна и размаха опашка с разбиране, което ме накара да избухна в смях. Отправих се към кухнята и кучето заприпка след мен.

Чудех се дали майка ми си е поставила за цел да ми развали настроението, или нейното бе развалено и си го изкарваше на мен. Човек не може да бъде сигурен с нея относно причина и следствие, но в никакъв случай нямаше да й отстъпя и да й позволя да ми развали празника.

Намерих я да реже сварените вече картофи на един от кухненските шкафове. До нея стоеше чаша кафе, а в устата й димеше цигара. Отново напрегнах волята си, за да запазя спокойствие — мразех, когато одимяваше всичко наоколо, а най-много, когато правеше нещо в кухнята.

— Къде са Андрю и децата? — попита тя, без да ме поглежда.

— Отидоха за пресни зеленчуци за барбекюто. Царевица, домати, обичайното. Майко, имаш ли нещо против да се въздържаш от пушене, докато приготвяш храна.

— Не тръскам пепелта в салатата, ако това имаш предвид — тонът й продължаваше да бъде заядлив.

Поредно усилие за запазване на мира от моя страна.

— Знам, че не я тръскаш. Просто мразя дима й, мамо. Моля те да я загасиш. Ако не заради собственото ти здраве или моето, поне за доброто на внуците ти. Знаеш какъв е коментарът им за подобни пушеци.

— Лиса и Джейми живеят в Манхатън. Помисли какъв е въздухът, който дишат там.

— Много добре ми е известно майко — отсякох аз. — Но нека не даваме и тук приноса си към замърсяването на въздуха, ако нямаш нищо против — усещах, че гласът ми се е изменил, но вече бях бясна. Не търпя подобно арогантно поведение в собствената си къща.

Майка ми изви фризираната си руса глава и ме загледа през рамо. Каквото ми е на ума, това е и на лицето ми, пък и неведнъж се е случвало да спорим, но във всеки случай видяното оказва ефект. Цигарата бе загасена и хвърлена в боклука, кафето допито, а картофите — отнесени на кухненската маса. Всичко това — сред тишина, от която би могло да те заболят ушите.

Малко по-късно гласът й прозвуча толкова сладко, че подскочих.

— Малъри, миличка, недей да ме ядосваш от сутринта. Знаеш, че мразя да се караме. Така се разстройвам — думите й бяха гарнирани с възможно най-лъчезарни усмивки.

Уби ме. Стоях, без да мога да реагирам, само усещах как ме изпълва познатото съчувствие към клетия ми баща.

Нещата бяха така извъртени и поднесени, че от обобщението й ясно да следва кой е виновният за спречкването. Нямаше полза да излагам собственото си мнение по въпроса. Мълчание или привидно съгласие бяха единствените оръжия срещу нея.

Извадих от хладилника другите съставки за картофената салата, които бях приготвила още в шест часа сутринта. Твърдо сварени яйца, поставени в стъклени купи, нарязан керевиз, нарязани краставички, нарязан лук. Наредих ги върху дървена подставка, заедно със солта, пипера и бурканче майонеза.

Настаних се от другата страна на масата и методично се заех с нарязването на яйцата, като се стараех да избягвам погледа й, но вътрешно кипях.

Известно време работихме в мълчание, после майка ми заряза по средата нарязването на един голям картоф, постави ножа си на масата, облегна се на стола и започна внимателно да ме изучава с поглед.

Нормален човек не би могъл да издържи дълго, като гладен под микроскоп. Намръщих се.

— Какво има, майко? — запитах я студено. — Да не би да съм се изцапала или нещо такова?

— Не, не, нямах предвид това — запротестира тя. — Съжалявам, Мал, че така нахално те наблюдавах. Интересува ме кожата ти и по-точно еластичността й — кимна, сякаш си бе изяснила много важен въпрос. — Доктор Малвърн е прав. Младата кожа има естествена еластичност. Все едно, не съм в състояние да върна еластичността на кожата си, но мога да се отърва от бръчките и гънките — започна да поглажда брадичката си външната част на дланта си. — Доктор Малвърн твърди, че един срез е достатъчен.

— Майко! За Бога! Нищо няма нужда да се пипа по лицето ти, честна дума. Изглеждаш чудесно — майка ми наистина се справяше блестящо с възрастта. Помогнала беше и пластичната операция преди три години, разбира се. Но и самата тя се поддържаше с удивителен успех. Никой не би дал шейсет и две години на дългокраката стройна хубавица с лешниковокафяви очи, високи скули и без никакви бръчки. По-скоро би й смъкнал най-малко петнайсет или шестнайсет години, по моя преценка. Едно от малкото неща, които ме възхищаваха у майка ми, бе младеещата й външност и постоянството, с което я поддържаше.

— Благодаря ти, Мал, за милите думи, но наистина смятам, че може нещичко да попроменя…

Констатацията би поднесена с няколко въздишки, а погледът й не се отдели от мен. Изненада ме копнежът, който се излъчваше от нея. Изведнъж тя бе останала открита и беззащитна и не можех да потисна надигащата се симпатия.

— Няма какво да поправяш — измърморих с малко повече любов в гласа си, след което продължихме да се гледаме безмълвно, всяка потънала в собствените си мисли.

Глупава и суетна беше майка ми, но не и лоша. Напротив, опитала се бе според възможностите си да бъде и добра майка. Понякога направо безнадеждно, друг път с повече успех. Някои качества, които ценях, бях придобила благодарение на нея, но пък и рядко мненията ни съвпадаха. Не ме разбираше, не ме преценяваше правилно и се отнасяше с мен като с глупав мечтател.

— Има и друго, което искам да ти кажа, Мал — каза тя и гласът й прозвуча малко притеснено. Заслушах я с пълно внимание, но тя се поколеба.

— Хайде, давай — насърчих я с половин уста.

— Ще се ом — изтърси тя новината най-накрая.

— Ще се омъжваш! Но ти си омъжена. За баща ми. Може да е само на книга, но бракът ви не е разтрогнат.

— Знам, ще се омъжа, след като се разведа.

— За кого ща се омъжваш? — поддадох се на любопитството си.

— За Дейвид Нелсън.

— О!

— Не изглеждаш възхитена.

— Не ставай глупава. Шокирана съм, това е всичко.

— Не харесваш ли Дейвид?

— Майко, аз почти не го познавам.

— Много приятен човек.

— Сигурна съм, че е така… поне така ми се струва от малкото пъти, в които съм го виждала.

— Аз го обичам, Мал, а и той мен. Чувстваме се много добре заедно, напълно си пасваме. А аз съм самотна. Доста дълго живях в самота… Дейвид също живее сам, откакто жена му почина преди седем години. През последната година често излизахме двамата и когато миналата седмица Дейвид ме помоли да се омъжа за него, внезапно осъзнах колко много означава той за мен. Не виждам никаква пречка за сватбата ни.

Стори ми се, че търси одобрението ми и с думи, и с поглед.

— Разбира се, че няма пречка — отвърнах и се усмихнах. Радвам се за теб, мамо. Дейвид има ли деца?

— Син, Марк, който е женен и има едно дете. Момче, казва се Дейвид. Кръстено е на дядо си. Марк и Анджела, жена му, живеят в Уестчестър. Той е адвокат, като баща си.

Син. Какво успокоение. Не дъщеря, със силно развито собственическо чувство, която да кръжи около татко Дейвид и която би могла да преобърне семейната кола. Напълно подкрепях предстоящия съюз. Надявах се всичко да протече по мед й масло.

— Кога смятате да се ожените?

— Веднага, щом стане възможно за мен, веднага, щом се разведа.

— Завела ли си дело?

— Не, но ще се срещна са Алън Фулър по-късно през седмицата. Няма да има трудности, като се има предвид колко дълго сме били разделени с баща ти. Петнадесет години — добави тя след кратка пауза, като че ли не ми беше известно.

— Уведомила ли си татко?

— Още не.

— Ясно.

— Не се засягай, Мал. Мисля, че той би могъл…

— Не се засягам.

Как пък й хрумна? Всъщност бях много доволна, че излиза от инертното си, безтегловно състояние.

— Канех се да кажа, преди да ме прекъснеш, че баща ти ще се зарадва, задето съм предприела тази стъпка.

Кимнах.

— Права си, майко. Убедена съм, че ще реагира така.

Звук от токчета, потракващи по дървения под на коридора до кухнята накараха майка ми да изпъне гръб. Тя докосна с пръст устата си. Искаше да каже: „Тайна е.“ Кимнах с разбиране.

Даяна бутна вратата и се вмъкна в кухнята, докато още се настройвах на вълната да пазя тайни. В семейството ни те изобилстваха от детските ми години, въпреки нежеланието да знам каквото и да било за тях. Детството ми представляваше низ от тайни.

Усмихнах се на Даяна, имитирайки безгрижие. Съвсем неискрено, като се има предвид къде бяха насочени мислите ми. Питах се дали е любовница на баща ми, и ако беше, щеше ли да повлияе това на отношенията ни. Щеше ли предстоящият неизбежен развод да го подтикне към женитба с нея? Щеше ли свекърва ми да стане моя мащеха? За малко да се изсмея.

В същото време Даяна радостно чуруликаше:

— Добро утро, Джесика, скъпа. Радвам се да те видя.

Майка ми моментално скочи и я прегърна.

— Радвам се да те видя тук, Даяна… Изглеждаш чудесно.

— Благодаря ти, добре се чувствам наистина — каза Даяна и добави: — Самата ти си въплъщение на добро здраве.

Възползвах се от разговора им, за да ги сравня мислено.

Колко различни бяха тези две жени, нашите майки.

Моята — със светлоруса коса и бяла кожа, с изваяни, деликатни черти. Стройна и гъвкава, с вродена елегантност, достойна за завиждане. Северен тип красота.

Даяна беше много по-тъмна, с прекрасен златист тен и права кестенява коса, вързана на конска опашка тази сутрин. Лицето й бе широко, с по-едри черти и блестящи очи, чиито прозрачен син цвят преливаше в сиво. По ръст отстъпваше на майка ми. „Аз съм келт — бе ми казала тя. — Предшествениците са ми оставили повече шотландска, отколкото английска кръв.“ От нея се излъчваше топлота, която привличаше най-силно. Без съмнение бе красива жена. Нейните шейсет и една години не й личаха повече, отколкото на майка ми.

В характерите им нямаше никаква прилика. Даяна беше отдадена на много по-сериозни и интелектуални занимания от майка ми. Работохоличка, тя лично управляваше бизнеса си и го правеше с удоволствие. Майка ми пърхаше като волна птичка в своята обществена среда, без да се притеснява за работа, защото за нейно щастие не й се налагаше да работи. Разполагаше с достатъчно приходи от капиталовложения, семейни предприятия и малка издръжка от баща ми. Не мога да си обясня защо се съгласяваше да приема пари от него.

Може да се каже, че майка ми е тиха и срамежлива. Понякога дори ми се е струвало, че е потисната. Въпреки това тя е светска лъвица и когато поиска, може да излъчва голямо обаяние.

Свекърва ми е много по-спонтанна и лишена от фалшиви задръжки, изпълнена със заразяваща жизнерадостност. Чувствах се преизпълнена от щастие, когато Даяна бе наоколо. По същия начин влияеше и на всички останали.

Две противоположни личности.

Винаги са се разбирали и са се държали добре една с друга, поне видимо. Може би ние бяхме връзката между тях — аз, Андрю и близнаците. Радваха се на щастливия ни брак. Четиримата бяхме изкупление и компенсация за техните неуспешни опити и преживените разочарования.

В момента двете жени се надприказваха, затова незабелязано се отдалечих в другия край на кухнята. Докато миех няколко салати, съзнанието ми бе заето с предстоящата сватба на майка ми. Оттам мисълта ми направи завой и се пренесе към баща ми. Като се изключи работата му, неговият живот не може да се нарече щастлив. Имаше забележително положение като археолог и бе напълно разочарован от брака, който е посрещнал с големи надежди — сам ми го е казвал. Всичко е отишло по дяволите, още когато съм била дете. Колко жалко, че баща ми никога не бе имал семейство като моето. Изпълни ме съжаление, още повече при мисълта, че той никога не бе намерил любовта, докато беше млад. На шейсет и пет години може би не беше изтървал всички влакове. Въздъхнах тихо. За мен виновна за всичката му преживяна болка винаги е била майка ми. Него никога не съм обвинявала. В очите ми той е бил мъченикът в един брак, донесъл му само горчивини.

Не бях ли несправедлива в оценката си? Няма идеални хора на тоя свят, най-малкото пък баща ми. Нищо човешко не му е било чуждо, въпреки че, докато растях, за мен той бе обкръжен с божествен ореол. Но детските ми години отдавна отминаха, а се тях и съпътстващите го представи, в частност — за човека без слабости. Дали да не сложа няколко точки от двубоя им в полза на майка ми?

Мисълта бе шокираща за мен и изискваше известно време, за да я възприема.

Хвърлих поглед през рамо към масата. Майка ми се бе разположила спокойно и разговаряше с Даяна, продължавайки да разбърква прочутата си картофена салата, чието приготвяне бе част от ритуала за Четвърти юли през цялото ми детство и младост.

Неочаквано в съзнанието ми изплува фрагмент от спомена, грижливо избутан на заден план и затрупан с други спомени, ако не и забравен. Фунията на времето ме изхвърли двадесет и осем години назад и ме превърна в петгодишен недоволен свидетел на развихрени страсти, чието болезнено въздействие ме бе накарало да се опитам да забравя.

Но сега миналото е разбудено от сенките, познати гласове се сливат и звучат все по-ясно…

Виждам майка си, млада и неземно красива в бялата си лятна рокля, златистите пламъци на косата й. Застанала е по средата на обширната кухня във вилата на баба ми в Саутхамптън. Гласът й обаче силно контрастира с външността й — груб, ядосан, обвиняващ. Аз съм изплашена.

Тя казва на баща ми, че не може да замине. Не и на този ден — Четвърти юли, при всичките празнични приготовления и при положение, че всички роднини ще пристигнат.

— Помисли за детето си, Едуард. То те обожава — крещи тя. — Малъри има нужда да бъдеш с нея днес — тя го повтаря веднъж, два пъти, три пъти — като заклинание. А гласът й все повече се извисява.

Баща ми обяснява, че трябва да замине, да хване самолета за Египет и да стигне навреме за началото на новите разкопки. Той е начело на екип археолози и трябва да присъства от самото начало.

Майка ми се разкрещява още по-невъздържано, лицето й е изкривено от ярост. Обвинява го, че бърза да замине при нея, при любовницата си, а не на експедиция.

Баща ми се защитава, протестира, че е невинен, че майка ми е ревнива глупачка. После се опитва по-спокойна да й обясни, че няма никаква причина да ревнува, кълне се, че обича единствено нея. Търпеливо я убеждава, че трябва да тръгва, за да върши работата, с която ни издържа.

Майка ми буйно клати глава в знак на несъгласие да възприеме каквото и да е от думите му.

В един момент, неочаквано, купата с картофена салата е в ръцете й, после се откъсва от тях, понася се във въздуха, удря се в стената зад него, отскача, впръсквайки го целия с парчета картофи и майонеза, и тупва на пода, където се разбива с трясък.

Баща ми се обръща ядосан, за да излезе от кухнята. Красивото му лице изразява болка. И безпомощност.

Майка ми хълца истерично.

Аз съм се свила в килера, долепена до Елвира, готвачката на баба, най-добрата ми приятелка. Единственият ми приятел в тая къща на лъжи и тайни, като се изключи баща ми.

Майка ми изскача от кухнята, затичва се след баща ми, без да ни забележи, когато минава покрай отворената врата на килера. Отново се разнасят виковете й:

— Мразя те! Мразя те! Никога няма да ти дам развод. Никога. Не и докато съм жива. Няма да направя удоволствие на Мерцедес, като й помогна да стане твоя съпруга. Заклевам се, че няма да го допусна. Ако ме напуснеш, никога повече няма да видиш Малъри. Лично ще се погрижа за това. Аз имам парите на баща ми. С тях мога да построя стена, през която не можеш да минеш, Едуард.

Гласът й се носи нагоре по стълбите. Тя следва баща ми, сипейки пискливите си обвинения и проклятия. Елвира гали косата ми успокояващо.

— Недей да слушаш, мъничето ми — шепне тя, а аз съм се сгушила в безопасността на пълните й черни ръце. — Не им обръщай внимание, мъниче. Големи хора винаги говори големи глупости. Тя не мисли това, дето говори. Тия неща едно малко детенце не бива чува, не им обръщай внимание, мъничкото ми. Мама само така говори си.

Баща ми си е вкъщи. Не е заминал. Сключеното примирие е в сила само на Четвърти юли.

На следващата сутрин той ме целува за довиждане. Връща се в Манхатън и отлита за Египет. През следващите пет месеца не се завръща.

 

 

Затворих очи, за да задържа напиращите сълзи от връхлетелия ме спомен.

Когато почувствах, че съм се овладяла, бавно отворих очи и вперих поглед в кухненската стена. Внимателно поставих листенцата на салатата в цедката да се сушат и ги покрих с книжна кърпа. Ръцете ми тежаха като чукове, повдигаше ми се. Облегнах се на мивката, за да се успокоя и да възстановя равновесието си, преди да се отправя към другия край на кухнята.

С време всичко се постига.

Спрях се до масата и погледнах към майка си.

Поредно откритие, пореден шок. Тя сигурно също е страдала като млада съпруга. Несправедливо стоварвам неприязънта си върху нея. Кой знае колко трудно е понасяла самотата при дългите отсъствия на баща ми. Имало ли е любовница? Съществувала ли е наистина жена на име Мерцедес? Имало ли е и други жени? Най-вероятно, отговорих си угнетено. Баща ми бе хубав мъж в разцвета на силите си, и на младини женската компания му е била необходима. Много преди да напусне дома, с майка ми спяха в отделни стаи. Поддържал е това подобие на брак само заради мен. Сега вече бях убедена.

Може би майка ми е преживяла повече унижение и отчаяние, отколкото съм си давала сметка. Но от нея никога не бих научила истината. Никога не сме говорили за миналото и не ми се е доверявала. Сякаш искаше да погребе годините, изгубени в брака, дори да си внуши, че никога на ги е преживявала. Вероятно затова понякога се държеше студено и с мен — напомнях й за неща, които се стараеше да забрави. Майка ми ме гледаше.

Погледите ни се срещнаха и тя ми се усмихна несигурно. За първи път, откакто бях навлязла в съзнателна възраст, се запитах дали не съм се отнасяла несправедливо към нея.

— Какво има, Мал? — попита тя. Стори ми се, че открих загриженост в събраните вежди, в блясъка на очите.

Не отговорих веднага. Изкашлях се и овладях гласа си.

— Нищо, мамо. Добре съм. Току-що измих салатите и ги оставих да се изсушат. Ще ги сложиш ли след няколко минути в камерата? — в момента беше важно да отвличам вниманието си с незначителни неща.

— Разбира се — каза тя.

— Мога ли да помогна с нещо, Мал? Да приготвя ли соса за салатата? — попита Даяна.

— Да, моля те, а след това двете бихте могли да извадите месото и да се заемете с баничките.

— Готово — каза Даяна, веднага скочи и се отправи към килера.

— Ще изляза да подредя масите — обърнах се отново към майка си.

Тя ми кимна усмихнато и този път усмивката й изразяваше повече увереност. После вниманието й се върна към картофената салата.

Отворих кухненската врата и излязох в градината, следвана от Трикси, оставяйки двете жени да си правят компания.

Спрях се за малко до вратата и няколко пъти поех дълбоко въздух. Бях дълбока разтърсена — не само от спомена, но и от осъзнаването на факта, че съм израсла със страха, че някой ден баща ми ще замине и никога няма да се върне.