Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (12)

Единадесета глава

Лондон, ноември 1988 година

Качих се на самолета за Лондон в четвъртък, девет и тридесет.

Летях на „Конкорд“ по настояване на Андрю, защото свръхзвуковият полет отнемаше само три часа и половина и тъй като отивах само за броени дни, така щяхме да бъдем повече време заедно. Възраженията ми бяха отхвърлени с аргумента, че неговата агенция ще заплати прескъпия ми билет. Пътуването ми се оказа впечатляващо преживяване. Едва успях да хапна и да прочета малко от романа, който си носех, и самолетът вече се приземяваше на „Хийтроу“. Друго преимущество, свързано с „Конкорд“, е бързината, с която се обработва багажът. За нула време количката на носача се промуши през митницата. Още не си бях поела дъх след слизането, когато вече се оказах в залата на посрещачите.

Забелязах, Андрю, преди той да успее да ме види. Стоеше точно до бариерата, наметнал небрежно шлифер на раменете си. Замайващо красив. И безупречен — от върха на добре сресаната си коса, до излъсканите кафяви обувки.

Тръпка на вълнение премина през мен при вида му. Винаги я изпитвах след краткотрайните ни раздели. Насреща ми бе единственият мъж, когото съм обичала и желала през живота си.

Лицето му разцъфна в усмивка, когато ме забеляза. Махнах му с ръка й отвърнах на усмивката му. Двамата забързахме един към друг и секунди по-късно той ме прегръщаше и притискаше, а устните му покриваха лицето ми с целувки. Усещането да бъдеш на английска земя и да прегръщаш съпруга си четири часа след излитане от Ню Йорк, бе невероятно.

Най-сетне се отдръпнахме един от друг и аз му показах количката с багажа.

— Добър вечер, началство — каза носачът. — С кола си, нали?

— Точно пред сградата на чакалнята — отговори Андрю.

— Чудесно!

Носачът затрополи с количката в указаната посока и ние го последвахме.

— Ще останеш за целия ми престой, надявам се. Донесла си достатъчно багаж.

— Само два куфара и чантичката с козметика — засмях се аз.

— Обемисти куфари, бих казал — промърмори Андрю с усмивка.

— Е, при всички случаи бих останала, стига да ме искаш — изфлиртувах аз.

— Наистина ли, скъпа? — попита Андрю.

Лицето му грейна, погледът му се изпълни с желание. Изведнъж съжалих, че го възбудих не навреме, и добавих сериозно:

— Бих дала всичко на света да остана по-дълго от предвиденото, но не мога. Трябва да се прибера в понеделник.

— Защо?

— Не искам да оставям децата без надзор повече от два дни.

— Разбира се, че можеш, скъпа. Близнаците ще си прекарат чудесно. При тях са Джени, майка ти и Сара.

— Сара е заета през седмицата.

— Не и майка ти, а на Джени абсолютно може да се разчита. С тях са в пълна безопасност.

— Но заедно решихме, че ще дойда само за края на седмицата — напомних му аз. — Не трябваше да се поддавам на примамката и да те дразня, че ще остана по-дълго. Не е възможно. Ще се притеснявам непрекъснато.

Той свъси вежди. Продължихме в мълчание.

След няколко крачки спрях и се обърнах към него:

— Виж какво, ще остана до вторник, мили. Мисля, че ще е по-добре. Съгласен ли си?

— Чудесно, просто чудесно, Мал! — облаците се разпръснаха. Андрю ме стисна силно за лакътя и двамата забързахме към изхода.

Носачът ни чакаше на паркинга с куфарите ми върху количката. Потреперих. Вечерта бе влажна и доста студена. Типично английско зимно време.

Тъмнозелен „Ролс-Ройс“ се приближи бавно и спря пред нас. От него изскочи униформен шофьор, кимна ми учтиво и каза:

— Добър вечер, госпожо.

Шофьорът отиде да помогне на носача за натоварването на куфарите в багажника, преди да успея да отвърна на поздрава му.

Андрю плати на носача, помогна ми да се кача на лимузината и се настани до мен. Веднага след като вратата се затвори зад гърба му, той ме прегърна и целуна продължително.

— Хубаво е, че си тук, Мал.

— Хубаво е да съм тук с теб — отговорих. Шофьорът се качи и включи двигателя. Малко по-късно сградите на летището останаха зад нас и колата излезе на магистралата за Лондон.

Докато колата се носеше по пътя, вгледах се в лицето на Андрю и открих, че изглежда по-уморен, отколкото бях забелязала. Имаше тъмни сенки под очите, целият излъчваше изтощение.

— Положението май е доста тежко, нали?

Андрю кимна рязко и стисна ръката ми. Очевидно не искаше да говори пред шофьора.

— Ще ти кажа по-късно — бе единственият му коментар.

— Добре.

Извадих от чантата си два плика, върху които с разкривен детски почерк бе изписано „татко“ и му ги подадох.

— Лиса и Джейми, поотделно, ти изпращат картички.

Видях колко приятно му стана. Веднага сложи очилата си, отвори пликовете и започна да чете.

Аз се облегнах на меката снежнобяла седалка и се загледах навън. Нямаше какво да се види в шест и половина вечерта, когато мракът вече се бе спуснал. Беше валял дъжд и бе хлъзгаво, а и трафикът бе натоварен. Голямата кола обаче се придвижваше без проблеми и с добра скорост. Скоро щяхме да пристигнем в „Кларидж“.

По-късно, след като говори с Джени, разопаковах багажа си, взех душ, поднових грима и се преоблякох, с Андрю се отправихме към хотел „Конот“ да вечеряме.

— Причините са сантиментални, Мал, скъпа — обясни съпругът ми на излизане на „Кларидж“.

Все още бе студено и влажно, но пороят отдавна бе спрял и аз с удоволствие вдъхвах лондонския въздух след прекараните часове в затвореното пространство на самолета. А и разходките из Лондон винаги са били приятно преживяване за мен.

Движението по улиците беше вече по-спокойно. Всъщност те бяха почти празни в този час. Затова пък очарованието на улиците в Мейфеър, свързани със скъпи спомени от времето, когато Андрю ме ухажваше, бе още по-вълнуващо за мен.

Щом седнахме на масата в ресторанта, Андрю поръча чаша бяло вино за мен и мартини за себе си. Докато чакахме напитките, той започна да говори, бе да го подканям.

— Мисля, че дойдох тук точно в критичния момент. Бизнесът на „Блау, Еймс, Брадък и Съскинд“ в Лондон е на смъртно легло. Агенцията е управлявана лошо в продължение на години от малоумния зет на Джо Брадък. С Джак Ъндъруд ще трябва да направим доста фокуси, за да предотвратим края.

Не вярвах на ушите си. Бизнесът на фирмата в Лондон беше процъфтяващ. Доскоро, изглежда.

— Да не би да искаш да кажеш, че може да се наложи да затворите лондонската кантора?

— Точно това искам да кажа. Не знам каква муха му влезе в главата на Джо да повери бизнеса ни в Европа на един от най-големите глупаци, които познавам. Престъпно лекомислие. Контактите ни с Франция, Германия и куп други европейски клиенти минават през централния офис в Лондон.

— Урежда си роднините, човекът — казах аз. — Но какво точно е объркал зет му?

— Забъркал е порядъчно неприятна каша — келнерът се появи с напитките ни и Андрю замълча. След като чукнахме чаши, той продължи: — Основният проблем на зетя на Джо е, че не разбира хората. Не може да се справя с подчинените си, защото ги настройва един срещу друг. Освен това е скъперник на дребно — опитва се да пести пари, и то по неподходящ начин. Специалистите, които взима на работа, не са добри в занаята. Като последица, губим потенциални клиенти, защото офертите ни са направени безобразно. Преценката му е била погрешна на всички възможни нива в дейността на фирмата.

— Но какво е разрешението? Фактът си е факт — Малкълм е женен за дъщерята на Джо, а на Елън животът в Лондон й харесва. Можеш да си сигурен, че Джо няма да премести на друга работа съпруга й или пък да го уволни. Поне на мен така ми се струва.

Андрю отпи замислено от мартинито си, без да отговори. След малко каза:

— Не мисля, че Джо ще вземе мерки и май ще се наложи аз и Джак да атакуваме на тоя некадърник и да му отнемем властта.

— Как смятате да го постигнете?

— Ще назначим нов управител на лондонския клон и веднага ще се заемем сериозно с положението.

— Но Джо може да не се съгласи. А Малкълм със сигурност няма да приеме.

Андрю посрещна предположението ми с тънка, самоуверена усмивка.

— Джо ще приеме положението каквото и да е, Мал. За да остане самият той в агенцията. През последните няколко месеца с Джак и Харви Колтън сме му говорили за пенсиониране, и то не само с общи приказки. Ще приеме условията ни, защото идеята за пенсиониране го плаши.

Кимнах без коментар. Според мен Джо Брадък беше вече изкуфял и отдавна трябваше да се оттегли на заслужена почивка. Андрю продължи:

— Права си, че Джо няма да допусне зет му да бъде изритан, както и самият зет няма да бъде ентусиазиран. Ще се бори на живот и смърт, ако го атакуваме фронтално. Затова ще го изпързаляме, като му дадем бляскава титла без реална власт и пресечем възможностите му да се бърка в деловата дейност. Това ще отвори място за човек, способен да измъкне фирмата от калта, да й възвърне престижа и да я утвърди в европейския бизнес. Такива поне са надеждите ни.

— Имате ли кандидат?

— Джак и Харви искат аз да се заема. Благодарих им за доверието и отказах. Направих го с мисълта, че ще трябва да се преместим в Лондон за година-две и да местим и децата. За да се свърши необходимото тук, може да са нужни и три години.

— О, но аз нямам абсолютно нищо против да поживея в Лондон две или три години. Ако все още не сте наели някого, защо не се съгласиш?

— Не обичам да оправям бакиите на други. Освен това с Харви и Джак ускоряваме операциите в Ню Йорк, които лично за мен са много по-важни. Той присви блестящите си сини очи и каза меко: — По дяволите, скъпа, изглеждаш разочарована.

— Не съм — отрекох, въпреки че много точно бе разчел мислите ми.

— Познавам те, Малъри Кесуик — съвсем тихо настоя съпругът ми. — Разочарована си… мъничко.

— Ами, да — признах си. Но после се усмихнах окуражаващо. — В случая не моето мнение е важно. Решението е твое, става дума за твоята кариера и ти си най-засегнат. Каквото и решение да вземеш, то ще е добро и за мен, уверявам те.

— Благодаря ти. Просто не искам да живея в Англия. Обичам Манхатън и работата на Медисън авеню. Ритъмът на града ме изпълва с енергия да върша любимата си работа. Ще ми липсва и Индиън Медоуз, на теб също.

— Истина е. Е, кого сте наели? Или още не сте се спрели на никого?

— Джак Ъндъруд. Той ще се премести и ще задвижи нещата. По-точно, ще пристигне следващата сряда, за да набележим заедно стратегията, преди да си замина. Веднага се хваща на работа и ще остане тук без прекъсване в продължение на няколко години. Ще ми липсва.

— Значи само с Харви ще се оправяте в Ню Йорк?

— Ще се справим. Създадени сме за такава работа. И двамата сме убедени, че ще върнем компанията на предишните й позиции. Положението ни е поразклатено, но все още сме авторитет в определени видове реклама, а имаме и достатъчно сигурни клиенти.

Протегнах се и взех ръката му в своята.

— Отдавна не съм те виждала толкова уморен, скъпи. Сигурно никак не ти е леко, откакто си в Лондон. Предполагам, че не си искал да ме плашиш по телефона.

— Вярно е донякъде. Не би могло да бъде другояче след толкова дълги напрегнати часове сред недоволстващ персонал — после намигна и добави с почти весел тон: — Но сега ти си тук, Мал. Ще прекараме един великолепен уикенд и няма да говорим за бизнес. Ни думичка повече за реклама. Съгласна?

— С всичко, което кажеш или пожелаеш.

— Да повторим тогава питиетата и да разучим менюто.