Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (42)

Четиридесет и първа глава

Кънектикът, януари 1993 година

Вечерта, когато за първи път срещнах Ричард, бях напълно убедена, че интересът му е насочен към Сара, а не към мен. Изминаха обаче няколко седмици и той даде ясно да се разбере, че се интересува от мен. По неговите думи, харесвал Сара като човек, в компанията й се забавлявал превъзходно, но нищо повече.

Толкова бях учудена, че се притесних подобно отношение да не я нарани. Той ме увери, че такава опасност не съществувала: тя също не проявявала интерес от такова естество към него.

Не можех да не се учудя — нима той познаваше най-добрата ми приятелка по-добре от мен? Убедена бях, че е сбъркал в преценката си.

Оказа се, че греша.

Разпитах Сара относно мнението й за Ричард и тя призна, че не е нейният тип.

— Приятен е, много е приятен даже, Мал, но имам ужасяващото чувство, че цял живот ще припадам по типчета от рода на Томи Престън — бяха думите й.

Изненадата ми я накара да ме убеди да продължа да се виждам с него. Но внимавах да не прекалявам. Давах си сметка, че е необходимо време, за да го допусна в живота си. Четири години бях живяла в самота и не виждах причина да променям установеното положение.

Но, както Сара отбеляза, Ричард бе добър човек, мил и внимателен, а и умееше да ме разсмива. Безпогрешно съумяваше да предизвика усмивка на лицето ми и постепенно открих, че с нетърпение очаквам да дойде петък или събота, понякога и неделя, за да го видя. Но точно това мое нетърпение ме караше да се отдръпвам предпазливо назад.

Знам, че той разбираше как се чувствам. Достатъчно схватлив беше, за да прозре страха ми от по-тясно обвързване.

Известна му беше трагедията, сполетяла семейството ми, без да отваря дума, по какъвто и да е повод за нея. Но като човек на пресата, при това един от изявените професионалисти, не беше възможно да е подминал заглавията на първа страница. През декември 1988-ма той е живял в Лондон, а убийството на съпруга и децата ми беше на първите страници на английските вестници така, както и тук, в Америка.

Харесваше ми чувствителността му.

Една съботна вечер през януари (познавахме се вече от около три месеца) го заварих в хола, загледан внимателно в една снимка в рамка на Джейми и Лиса. Трогна ме именно разнежеността, която се излъчваше от погледа му.

Отначало не ме забеляза и това го стресна и смути. Бързо върна снимката на мястото й върху масата и ми се усмихна като засрамено дете, хванато да прави пакост. Понечи да заговори, после се възпря.

— Хайде, Ричард — подканих го, — няма от какво да се срамуваш. Наистина. Кажи ми какво си мислеше.

— Колко са красиви…

— Красиви са. За мен те бяха малки ангелчета. Палави, естествено, но жизнерадостни и забавни. Просто чудесни деца, Ричард.

— Сигурно ти е било… трудно, непоносимо даже… Всъщност сигурно и сега е така.

— Болката ме разпъва понякога и предполагам, че и занапред ще я чувствам такава. Но се научих да живея с нея.

В очите му проблесна тревога, когато каза:

— Съжалявам, че ме завари да гледам снимката им, Мал. Последното нещо, което бих искал да ти причиня, е болка, в случая — като те карам да говориш за тях.

— О, но ти не ми причиняваш болки — казах бързо. — Обичам да говоря за тях. Повечето хора мислят като теб и избягват старателно да споменават за Джейми и Лиса. Но аз искам да си припомням неща, свързани с двамата, защото по такъв начин те продължават да живеят в паметта ми. Децата ми живяха шест години и ме даряваха щедро с любовта си. Искам приятелите ми да бъдат съпричастни на спомените ми за тях. Докато съм жива, ще бъде така.

— Разбирам и ми е драго, че го сподели с мен и че ми помагаш да те опозная.

— Не съм същата, каквато бях. Нещастието ме опустоши — промълвих.

— Ти си смела.

— Ранима съм.

— Зная, Мал. Ще бъда внимателен, обещавам.

Може би след този разговор дистанцията помежду ни се скъси, но не прекалено, защото аз не желаех да го допусна. Страхувах се от появата на чувства в отношенията ни. Ако изобщо беше възможно мъж да събуди чувства у мен. Съмнително.

Седмиците си минаваха и ние продължавахме да се виждаме през уикендите. Отношенията ни следваха естественото си развитие. Откривахме непрекъснато нови общи неща помежду си.

Никога не го бях водила на гроба под кленовото дърво и въпреки това той явно го бе виждал. Вероятно Сара му го бе показала. В един прекрасен априлски ден Ричард донесе букетче теменужки и ме помоли да ги оставя на гроба.

— За Андрю и децата от мен — каза той.

Пореден жест на внимание от негова страна, който ме трогна неописуемо.

Този жест ми помогна да започна да надвивам предпазливостта си и да му се доверявам. Не напълно, но като на близък човек. Преградите, които бях изградила в себе си, бяха трудни за преодоляване. Усещах все по-засилващо се физическо привличане към него, но сърцето ми не се откриваше.

Сара ми каза колко увлечен бил Ричард по мен, но аз разбих на пух и прах очакванията й.

— Да, харесваме се взаимно, приятно ни е да бъдем заедно. Съществува привличане и разбирателство в много отношения, но не и повече от това, Саш. Просто сме добри приятели.

Тя ме изгледа скептично и смени темата.

Много по-късно, след случката с цветята, си припомних думите й. Отново с убеждението, че греши или поне преувеличава. В любовта си към мен, Ричард Марксън бе вярната посока към щастливия живот. Желано и възможно обаче рядко са в съгласие помежду си. Не можех да се отнасям към Ричард така, както заслужаваше.

 

 

Ричард се появи съвсем изненадващо сутринта на моя тридесет и осми рожден ден. Падаше се вторник и той беше последният човек, който очаквах да ми прави компания в осем часа на желязната скамейка под ябълковото дърво.

— Защо не си на работа в Ню Йорк? — възкликнах при появата му.

— Взех си отпуска тази седмица, за да подготвя написването на една книга.

— Американският роман на всички времена ли се каниш да пишеш?

— Не, книгата ще бъде документална — усмихна се той. — Това няма значение. Тук съм, за да ти честитя рождения ден. Заповядай — наведе се към мен и ме целуна. — Надявам се да ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — махнах опаковката на подаръка. — О, Ричард, как си могъл да се сетиш за това! Ужасно много ти благодаря!

В ръцете си държах червено кожено томче със събраните стихотворения на Рупърт Брук. Започнах бавно да прехвърлям страниците.

— Колко е красива! Откъде я изрови?

— От антикварна книжарница в Ню Йорк. Изданието е доста старо. Би ли ми я подала за момент, Мал? Благодаря.

Ричард разлисти книгата, отвори я на търсената страница и каза:

— Ще ми разрешиш ли да ти прочета от едно от любимите ти стихотворения?

— Да, моля те.

От прегръдките ти омаята не беше си отишла,

Спокойното отпускане, което иде с нея;

А мислите за теб прииждаха

Като зелени листи в притъмнена стая,

Тъмни облаци в безлунното небе…

Той спря да чете и двамата замълчахме.

— Хубаво е… — отрони се от мен.

— Само още няколко реда от същото стихотворение, които, мисля, че са много подходящи за случая — докосна ме по бузата и се усмихна срамежливо — типично за него.

Мъдростта приспана е

в косите ти от дългото страдание,

а в гънките на роклята ветрееща се

нежността долавя се едва.

И отново замълчахме. Бях притихнала, а после казах:

— Благодаря ти, Ричард, не само за подаръка, но и за интимно споделеното.

— Би ли искала да излезеш с мен на вечеря? — попита той, облягайки се на пейката.

— С удоволствие. Благодаря за поканата.

— Значи, ще се видим довечера. Ще мина да те взема около седем — с тези думи се изправи и се отдалечи с енергичната си походка.

Погледнах след него, после отново се зачетох в книгата в скута ми.

В петък сутринта същата седмица от печатницата пристигнаха кашони с книги и аз веднага се обадих на Ричард.

— Току-що ми изпратиха отпечатания тираж на втория том от дневника на Летис Кесуик. Тук е заринато със стотици екземпляри. Тъй като си почитател на произведенията й, ако желаеш, ще бъдеш един от първите, който ще го получи отпечатан.

— Благодаря, Мал. Кога да намина да си получа произведението?

— Ако искаш, още сега. Ще те почерпя кафе.

— След половин час съм при теб — отговори той и затвори.

Поканих го в хола, когато пристигна.

— Кафето и книгата те очакват. Надявам се, да ти харесат. Дано в печатницата добре са си свършили работата. Много ми е любопитно какво е твоето мнение.

Само няколко минути бяха необходими на Ричард, за да заяви, че в ръцете си държи плода на поредния ми успех.

— Първо, външното оформление е много красиво и второ, от страниците, които прочетох, ми е ясно, че като четиво веднага те грабва.

— За мен лично беше много увлекателно да прочета за ежедневието в Англия от седемнайсети век. Хората са били съвсем същите като нас — с надеждите, мечтите и тревогите си.

— Вековете не са ни променили особено — съгласи се той, поставяйки книгата на масата. — А ти си имала голям късмет да попаднеш на подобна находка.

— Има и още две — казах аз. — Дневниците безспорно са най-добри, но аз разполагам и с готварската, и с градинарската й книга и възнамерявам те да бъдат следващите ми издания.

— Май „Килгръм Чеиз прес“ ще се задържи в бизнеса — усмихна се Ричард.

— Надявам се — вдигнах рамене.

— Какво представлява градинарската книга? — попита Ричард, след като изпи кафето си.

— Интересна е с подробните си планове за градините в Килгръм Чеиз, към които са изредени разнообразни растения, цветя и дръвчета. Струва ми се, че успехът й сред читателите ще е по-скромен.

— Възможно е. В днешно време, хората не се отдават особено на занимания с градините си. Показателен е отзвукът за скорошни издания. Много ли са илюстрациите в твоята книга?

— Да, ще трябва скоро да се заема с прерисуването им.

— Ако нямаш нищо против, бих желал да покажа на нашия редактор екземпляра, който току-що ми подари.

— Добре. Ще ти дам още един, преди да си тръгнеш. Продължихме да си говорим още известно време, предимно за „Килгръм Чеиз прес“ и въобще за книги. Изненадващо и за мен самата прозвуча онова, което казах:

— Някога аз самата направих книга, Ричард.

— Публикувана ли е? — въпросът бе зададен с очевидно повишен интерес.

Поклатих глава отрицателно.

— Не става дума за обикновена книга.

— Оригиналът при теб ли е, Мал?

— Да. Искаш ли да го видиш?

— С огромно желание. Заинтригуван съм.

— Всъщност, книгите са две — казах, след като донесох въпросните творения. — Написах ги и ги илюстрирах за Джейми и Лиса. Канех се да ги сложа в чорапките им за Коледа, но те не доживяха до тази Коледа. Едната има заглавие „Приятелите, които живеят в стената“, а втората е „Приятелите, които живеят в стената, ще си имат празненство“. Ето, погледни ги.

Вниманието на Ричард остана изцяло погълнато от книжките за дълго време. Когато най-сетне затвори кориците и на втората, на лицето му се изписа необяснимо за мен изражение.

— Какво има? Не ти ли харесват?

— Напротив. Забележителни са. Омагьосват те с въображението, вложено в тях. Илюстрациите са първокласни. Нали няма да ми кажеш, че смяташ да ги задържиш само за себе си?

— Не мога да ги издам! В никакъв случай! Те са правени за децата ми. Те са… ами те са нещо като светиня за мен. Книгите са измислени и сътворени за Джейми и Лиса, и държа да си останат само техни.

— Но, Мал, не можеш да постъпиш така. Всяко малко дете ще ги хареса. Помисли на колко хора ще дариш радост.

— Не! — извиках аз. — Не мога, няма да ги публикувам, Ричард. Не разбираш ли? — гласът ми стана писклив. — Те са свещени.

— Колко жалко, че разсъждаваш така — промълви той.

— Някога — може би, не сега — опитах се да го утеша.

— Надявам се.

Прибрах двете книжки от масата и обвих собственически ръце около тях.

— Ще ги прибера и веднага се връщам — казах и изхвърчах по стълбите нагоре.

Докато ги прибирах на мястото им и го заключвах, не можах да се отърва от учудването си какво ме бе подтикнало да ги покажа на Ричард Марксън. Досега ги бяха виждали само Андрю и Сара. В продължение на повече от четири години никой не подозираше съществуването им. Не ги бях изваждала от шкафа им дори за да ги покажа на Даяна или майка ми.

Защо споделих с него нещо толкова лично и с толкова голямо значение за мен? Нямах отговор. Истината е, че бях напълно объркана.