Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Everything to Gain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Тейлър Брадфорд. Да спечелиш всичко

ИК „Бард“ ООД, София, 1996

Американска, първо издание

Редактор: Петя Янева

История

  1. — Добавяне

Тридесет и девета глава

Кънектикът, май 1992 година

Лежах, с поглед, вперен в стенния часовник. На слабата светлина в стаята различих, че е четири и половина.

Бях се събудила по-рано от обикновено. По принцип се будех рано, но не и преди шест. Унесох се в мисли и първото, което се сетих, беше датата. Четвърти май. Тридесет и седмият ми рожден ден. Тридесет и седем. Трудно за вярване, но истина.

Измъкнах се от леглото, отидох до прозореца и открехнах една от щорите. Навън беше все още тъмно. Някъде много далеч хоризонтът започваше да просветлява — зеленикаво сияние, предвестник на зората.

Преместих се в съседната стая, където седнах и се загледах в портрета на Лиса и Джейми. После погледът ми автоматично се премести към портрета на Андрю над камината.

Вече бях овладяла скръбта си, но копнежът ми по тях не бе намалявал. На моменти болката прерастваше дори в отчаяние. Колкото и работа да си намирах в Индиън Медоуз, най-неразделният ми спътник бе самотата.

През изминалата година най-сетне бях събрала смелост да изнеса дрехите и играчките на Лиса и Джейми. Всичко беше раздадено на децата на Нора, на приятелката на Анна, на църквата. Не намерих сили да се разделя само с най-любимите неща на децата: мечето Оливър на Лиса и динозавъра Дери на Джейми. Двете бяха поставени на лавиците с книги. Свалих ги оттам и зарових глава в мекотата им. После ги върнах на мястото им, преди нахлулите спомени да са ме размекнали.

Взех набързо душ. Малко по-късно, когато се избърсвах с хавлията, усетих, че се взирам в ъгъла на ваната, до кранчетата, както често ми се случваше. След изчезването на ножа ми за хартия в нощта на замисленото самоубийство, не ми се беше удало да го открия. Загадката си оставаше неразгадана, точно както и с отключената врата на кухнята и изпразнената вана.

Наскоро доверих всичко това на Сара. Тя ме изслуша внимателно и каза:

— Сигурна съм, че съществува логично обяснение за случилото се, но предпочитам да мисля за него като за нещо необяснимо — намеса на висши сили или че самата къща се е грижила за теб.

Със Сара бяхме на едно мнение по въпроса, че в ония дни атмосферата в къщата бе неповторима — преизпълнена с повече спокойствие и любов от всякога. Преизпълнена с мир.

— Андрю беше напълно прав, като каза веднъж, че къщата е изпълнена с любов и е убежище на добри духове — каза ми Сара миналата седмица. И двете тогава помислихме едно и също — Андрю, Лиса и Джейми бяха заедно с нас и спомените ни за тях осъществяваха връзката ни с духовете им.

Облякох, ежедневните си работни дрехи — джинси, тениска, жакет и мокасини — и слязох на долния етаж.

Изпих кафето си с чаша вода, взех връзката с ключовете и излязох навън. Вдишвах свежия въздух и разглеждах наоколо. Ухаеше на трева, напоена с роса. Бризът донасяше аромата на люляк. По небето не се съзираше и облаче. Предстоеше хубав ден.

Някъде пред мен изхвърча и се понесе към небето ято малки птички, образувайки непрекъснато менящи се фигури върху синия екран над главата ми. Чувах пърхането на крилете им, а в далечината крякаха гъски.

Тази сутрин разполагах с достатъчно време преди отварянето на магазините, затова се възползвах да поседна на металната пейка под ябълковото дърво. То, също като люляците, бе разцъфнало.

Мястото на мамчето, както Андрю винаги го бе наричал. И той, и децата ми бяха с мен, както винаги. Долавях ясно гласовете им, съзирах образите им. Пазех ги в сърцето си.

Четвъртият ми рожден ден без Андрю и близнаците. Моите, както и техните рождени дни, а и нашите специални празници ми носеха тъга. Всъщност за празници без тях не можеше да се говори.

Болка и самота имаше, да, но победата ми се състоеше във факта, че продължавах да живея. Защото осъзнах и че никой не може да го стори вместо мен и че най-напред сама трябва да си помогна. Да събера смелост.

За да успея да го постигна, за да намеря скритите си резерви, чието съществуване аз не бях и подозирала, трябваше да прониквам в дълбините на душата си. Бях потърсила, намерила и събрала материала, от който да изградя новия си живот. За да мога да стигна дотам, докъдето се намирах днес.

При дадените обстоятелства едва ли бих могла да искам повече от живота. Физически и психически бях здрава; имах си бизнес и сама се издържах, поддържах любимата си къща; нямах дългове. Отчасти бях върнала и заемите от родителите си и Даяна. До края на лятото бях сигурна, че ще се справя изцяло и с тях.

Спуснах се по хълма към скупчените постройки на бившите хамбари. В езерото се вихреха представителите на птичето царство, предимно патици и гъски. По-късно през лятото към тях се присъединяваше и една синя чапла, която ми даде идеята за още една марка — на местно произвеждани бебешки дрешки.

В „Кухнята на Летис Кесуик“ ме посрещнаха съблазнителните аромати на ябълки и канела.

Щракнах ключа на лампата и застанах в рамката на вратата, възхитена от собственото си кафене. Бялата боя контрастираше с тъмните греди на тавана, а подът бе покрит с теракота, чиято чистота лесно се поддържаше. На няколкото малки прозорчета бяха окачени пердета на червени и бели карета. Човек не можеше да не се почувства ободрен и дори развеселен от безбройните зелени растения, пръснати навсякъде из заведението, заедно с металните рафтове, на които беше изложена продукцията ни. Ред след ред от буркани и бутилки, пълни с вкусни неща — конфитюри и желета от ябълки и джинджифил, портокали и ревен, сливи и ябълки, кайсии, къпини и ябълки, круши и малини. Извари, лютеници, туршии, кайма със стафиди и други подправки и какво ли не още.

Нора сякаш намери истинското си призвание в кухнята. От ръцете й излизаха чудеса на кулинарното изкуство и аз много се гордеех с нея и резултатите от работата й.

Цялата дейност, на фирмата с името на Летис Кесуик бе намерила всеобщо признание във всичките й проявления — и в магазина, и чрез поръчките по каталога. От началото на второто бяха изминали седемнайсет месеца и набраната скорост бе главозамайваща. Само през миналата седмица се бе наложило да наема нови трима помощници по пакетирането и разпращането на поръчките. Откакто повиших Ерик в мениджър на кафенето и магазините, под контрола му се намираха дванайсет души, двама, от които — сервитьори в кафенето.

Отворих вратата на кухнята и надникнах вътре. Всичко блестеше на утринната светлина. Поклатих доволно глава, след което извърших същия оглед и на магазина за домакински пособия на горния етаж.

Последното място, където надникнах, беше галерията — най-любимата ми част от целия комплекс въпреки привързаността ми към всичките магазини с всичките им продукти. Може би, защото ми напомняше Йоркшир и дома, в който Андрю бе израснал. Пък и асортиментът, предлаган от него, се разпродаваше, преди да успея да направя следващото зареждане.

Най-сериозният успех на галерията бе „Дневникът на Летис Кесуик“, публикуван предишното лято от издателство „Килгръм Чеиз прес“, от който досега бяха продадени тридесет и пет хиляди екземпляра — в галерията и чрез поръчки по каталога. Сара сподели с мен удивлението на нейни приятели от издателския бизнес в Ню Йорк — както от качеството на изданието, така и от успеха му.

Всяко кътче от Индиън Медоуз беше готово да посрещне клиентите си за новия ден. В седем Анна заемаше работното си място, Ерик и Нора се появяваха в девет, а останалата част от персонала — в девет и половина.

Не можех да не призная, че в бизнеса определено ми бе провървяло — всяка моя идея досега беше намерила реално осъществяване. При това успешно. Всеки един от магазините и продуктите бяха добили популярност, и то не само в близката околност. Поръчките чрез каталога непрекъснато нарастваха. И въпреки това, при всяко споменаване на думата „късмет“, Сара избухваше.

— Ако наричаш работата по дванайсет, или дори четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата в продължение на повече от две години „късмет“, тогава значи сме на едно мнение по въпроса — каза тя. — Мал, ти постигна зашеметяващ успех, благодарение на непрекъснатата си работа и изключителния си търговски усет. Рядко съм срещала търговци с твоите способности.

В думите й, безспорно, имаше правота. В проекта „Индиън Медоуз“ бях вложила цялата си енергия и изобретателност. Както и способността си да виждам в перспектива.

Но колкото и усилия да влагахме не само аз, но и целият персонал, ангажиран в Индиън Медоуз, елементът късмет не можеше да бъде пренебрегнат. Според мен без него начинания от подобен род не биха просъществували.

Когато стигнах до къщата, спрях пред едно от люляковите дървета и откъснах клонче от него. Занесох го в кухнята и го поставих в буркан с вода.

С буркана в ръка коленичих на мястото, където на деветнайсети август 1989 година зарових праха на семейството си — под огромния клен, недалеч от студиото. Около него имаше кръг от камъни, в който непрекъснато поставях буркан със свежи цветя.

Известно време останах загледана в гранитния къс, върху чиято тъмна повърхност бяха гравирани имената им.

Андрю, Лиса и Джейми Кесуик. И тяхното любимо кученце Трикси

Отдолу — датата на убийството им:

11-ти декември 1988 година

Надписът завършваше с прекрасния стих, който баща ми изрецитира в деня, когато ги положих в последното им убежище.

 

 

— Честит рожден ден, Мал — поздрави ме Нора, влизайки в кухнята.

— Благодаря.

Тя ме прегърна, а после пред мен застана Ерик, който тикна в ръцете ми внушителен букет и на свой ред ме поздрави.

— Помислихме си, че ще ти харесат. Те са ти любимите — добави той.

— Много ви благодаря, толкова сте мили — поех букета, прегърнах Ерик, после заврях лице в люляка, лалетата, нарцисите: бели и жълти, увити в целофан, завързан с голяма жълта панделка. — Красиви са. Ще ги натопя във вода.

— Нека аз да го направя! — възкликна Нора и ги измъкна от ръцете ми, преди да успея да възразя.

— Ще пийнеш ли чаша кафе? — обърнах се към Ерик.

— Не, благодаря. Трябва вече да отида в кафенето, закъснявам тази сутрин.

— Да, да, побързай. Иначе шефът ти адски може да се ядоса — пошегувах се.

Той се ухили, поздрави ме и избърза навън.

Нора стоеше до мивката и подреждаше цветята. Седнах до кухненската маса и се заех с втората си чаша кафе.

— Колата на майка ти е спряна отпред — каза Нора. — Тя тук ли остана през нощта?

— Да. Пожела да сме заедно на рождения ми ден. Сара откара г-н Нелсън до града.

— Хубаво беше вчера на обяда с всички тях, нали?

— Да, благодарение на теб и вкуснотиите, които беше наготвила.

— За мен беше удоволствие. Пък и не ви угощавах кой знае с какво.

— С майка ми ще седнем в кафенето около дванайсет и половина. След обяд тя трябва да се върне в Ню Йорк.

— Да ви приготвя ли нещо специално?

— Мисля, че и двете ще хапнем само по една салата.

— Както кажеш — тя нагласи последното клонче люляк във вазата, изви глава и ме попита: — Къде искаш да я поставя?

— Най-добре в хола. Там прекарвам по-голямата част от времето си.

Нора отнесе цветята, а после се върна, сипа си кафе и застана до мивката.

— Хареса ми жената, която баща ти доведе вчера, г-ца Рийс-Джоунс — каза тя след малко. — Възнамерява ли да се жени за нея?

Повдигнах рамене.

— Нямам никаква представа.

— Жалко ще е, ако не го стори. Много си подхождат.

— И аз така мисля.

Нора умееше бързо да преценява хората. Рядко се лъжеше в изводите си.

— Трябва да се отида на работното си място — каза тя, след като изсипа утайката от кафето. — Ще се видим по-късно, Мал.

— Благодаря за цветята, Нора. Трогната съм от вниманието ви с Ерик.

— Опитай се да направиш деня си възможно най-приятен — пожела ми тя, преди да излезе.

 

 

— Мислиш ли, че татко ще се ожени за Гуени? — попитах майка си, докато обядвахме в кафенето.

Тя ме изгледа продължително, преди да отговори.

— Не, въпреки че би ми се искало. Тя е чудесен човек.

— Да, изглежда, всички я харесват. Но защо смяташ, че няма да се оженят?

— Защото баща ти е ерген по сърце — отвърна тя. Всяка дума от отговора беше подбрана внимателно.

— Иначе казано, той предпочита да не се обвързва и причината не е Гуени?

— Накратко казано.

— Но той вече беше женен за теб.

— Без да е фактически част от семейството си.

— Иска да си живее живота, това ли искаш да кажеш?

— Не точно. Баща ти не е женкар и животът му не протича хаотично. Той е… най-точно казано, ерген по сърце. Държи на независимостта си, държи сам да определя постъпките си, ако ще това да се изразява в ровенето из древни развалини. Пада си малко вълк единак. Ако на хоризонта се появи жена и му хареса, ще прояви интерес. Но не обича да се обвързва дълбоко. Това е.

— Разбирам. И признавам, че мнението ти би трябвало да е миродавно — измърморих, ровейки с вилицата си в салатата.

Майка ми замълча. После продължи.

— Наистина добре познавам баща ти, Малъри, и може би сега е моментът да си кажем премълчаното във връзка с брака ни. Давам си сметка колко са те разстройвали нееднократните ни раздели.

— О, не, не е това, мамо! Ако нещо не съм разбрала, то е защо баща ми беше винаги далеч от дома през времето, когато растях. Защо не ни взимаш със себе си.

— Не искаше да го придружаваме, а и човек на твоята възраст трябваше да ходи на училище. Тук, в Щатите. По този въпрос двамата бяхме единодушни.

— Значи, работата му позволяваше да отсъства и да се връща, когато си поиска. Как се примиряваше с това положение, мамо?

— Обичах го, а и той ме обичаше. Още повече обичаше теб. Ти си най-голямата му скъпоценност. Ето защо положих много усилия да съхраня брака ни и ги полагах доста дълго време.

— Ясно ми е, разкопките са били причина за отсъствията му. Това му е работата. Но имало е и други жени, когато бях малка, нали?

— Случвало се е — призна тя.

Тогава аз пък споделих с нея спомена си за празничния уикенд на Четвърти юли, когато съм била петгодишна. За ужасния им скандал в кухнята, съхранил се в паметта ми оттогава. За повода, по който бе изплувал от съзнанието му.

Когато завърших, майка ми остана безмълвна, загледана в една точка, сякаш не ме забелязваше. Гласът й, когато проговори, звучеше сякаш говореше на себе си.

— Научих от „доброжелател“, че Едуард е имал връзка с Мерцедес Морел, актрисата. Срамувам се да си призная, но повярвах. Бях млада, уязвима, ако това може да ми послужи като извинение. Превърнах се в злъчен обвинител, което и ти си спомняш добре. Поддадох се на ревността. За да разбера по-късно, че съм била подведена.

— Но други жени е имало, мамо — настоях аз. — Сама го каза.

— Предполагам, че е имало. По време на разкопките, които продължаваха шест месеца или повече. Но той обичаше мен.

— Затова си и останала с него през всичките години?

Тя кимна.

— И той беше против раздялата ни, Мал.

— Наистина ли? — разтворих широко очи от учудване.

— Не само, че никога не е искал развод, но и дълго време не искаше да се разделяме. Не прекъснахме отношенията си и след раздялата.

— Да не би да искаш да кажеш сексуалните ви отношения?

Тя кимна отново, леко смутена.

— Не може да бъде!

— Така си беше. По-точно, отношенията ни с баща ти продължиха чак докато срещнах Дейвид.

— Не мога да повярвам!

— Аз все още обичам баща ти по мой си начин. Но от години знаех, че щастливият брак помежду ни е невъзможен.

— Защо не? След като не сте прекъсвали отношенията си, заблуждавайки ме толкова сполучливо при това.

— Просто защитен механизъм. Защо не мога да бъда женена щастливо за него? Не ми трябва мъж, който непрекъснато обикаля по света.

— Можехте да обикаляте заедно. След като пораснах.

— Съвместните ни скитания нямаше да траят дълго.

— Сексуалното ви привличане е било силно…

— Пълноценният секс не означава пълноценен брак, Малъри. Необходимите условия са много повече. Вярвай ми, с баща ти не сме създадени един за друг.

— И аз така мисля, мамо — протегнах ръка и стиснах нейната. — Отдавна исках да си поговорим за това. Благодаря, че винаги си била до мен в нужда. За разлика от татко.

— Той също винаги те е подкрепял. По свой начин.

— Щом казваш. Обичам и него, и теб, мамо. Осъзнах, че проблемите на брака ви нямат нищо общо с мен. Че съм извън вашите отношения.

— Така е. Конфликтът е само между нас и не е породен от теб.

— Като се връщам към детството си, си мисля, че всъщност семейството ни не съществуваше… Надявам се, че не те засягам, като го казвам — почувствах се неловко.

— Не. Ако съм честна пред себе си, трябва да призная, че говориш истината.

— Причината да уредя идеално семейния си живот, когато се омъжа, е точно липсата на нормално семейство в детството ми. Исках да бъда идеална съпруга и майка. Исках всичко да бъде… както трябва.

— И успя да го постигнеш, Мал, наистина. Ти беше идеалната майка и съпруга.

Погледнах я право в очите.

— Андрю, Лиса и Джейми бяха щастливи с мен, нали, мамо?

Пръстите й стиснаха моите.

— О, да, Мал, с теб те бяха щастливи.