Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (23)

Двадесет и втора глава

Първият човек, когото видях, влизайки в апартамента, беше баща ми. Сигурно бе чул превъртането на ключа в бравата, защото веднага се появи от малката библиотека. Загриженост бе извила устните му, а лицето му бе сковано от напрегната маска.

— Здравей, чичо Едуард — каза Сара и изчезна в кухнята, преди той да й отвърне, оставяйки ни дискретно насаме.

— Мал! — възкликна баща ми и забърза към мен, пресичайки антрето. Сякаш не можеше да се зарадва, че ме вижда, толкова скръбно прозвуча гласът му.

— О, татко — извиках аз и се хвърлих в прегръдките му. — О, татко, не мога да го понеса. Не мога. Не мога да живея без Андрю, Лиса и Джейми. Трябваше да бъда с тях. Щяха и мен да убият и заедно да отидем на небето. Не можах да продължа и се разхълцах.

Той ме погали по косата, опитвайки се да ме успокои. Никой не можеше да ме утеши. Застинахме така известно време, после баща ми каза:

— Не можах да повярвам, когато научих от Даяна. Как бих могъл да повярвам, че… такова нещо е възможно да се случи са Андрю и близнаците… — Дотук стигнаха и неговите сили. Сълзите го задавиха и двамата ревнахме в един глас.

Отделихме се, когато най-сетне успяхме да се овладеем. Баща ми извади носната си кърпичка и внимателно попи сълзите ми, както правеше в детските ми години. Помогна ми да съблека палтото си и ме поведе към библиотеката, прегърнал ме през раменете.

— Къде е Даяна? Мислех, че пътувате заедно от Лондон? — попитах го.

— Така е, заедно дойдохме. Тя е в спалнята на майка ти, опитва се да възвърне нормалния си вид. Започна да плаче в момента, когато прекрачи прага и видя майка ти, която реагира по същия начин, разбира се. Трудно ни е да възприемем, че Андрю и внуците ни вече ги няма… — гласът на баща ми изтъня и в очите му отново заблестяха сълзи.

Седнахме един до друг на дивана.

— Имам голямо желание да ти помогна, да те утеша, но май не се справям особено добре — каза баща ми.

— Как би могъл? — отвърнах задавено. — Твоята скръб е не по-малка от нашата и така ще бъде занапред.

Той кимна, взе ръката ми в своята и я стисна силно.

— Когато Дейвид ни посрещна тази сутрин на летището, от него научихме, че си отишла в участъка да отговаряш на въпроси. Съобщиха ли ти някаква нова информация там?

— Не, само версията си, че според тях стрелбата е свързана с опит за насилствено отнемане на колата — после повторих още веднъж всичко, което бях чула от детективите.

Лицето му изразяваше болка и гняв, когато завърших разказа си.

— Толкова е ужасно и отвратително, че умът ми отказва да го възприеме — от гърдите му се откъсна дълбока въздишка.

— И всичко това заради един часовник, портфейл, може би, и кола, преди да се изплашат и избягат — гласът ми затрепери и очите ми отново овлажняха. — Може и никога да не ги заловят.

— Тук съм, за да бъда до теб, скъпа. Ще направя всичко по силите си да ти помогна да понесеш тази… тази… тази непоносима болка и мъка.

— Не искам да живея без тях, татко. Нямам за какво да живея. Няма да мога да се радвам на живота без близнаците и Андрю. Искам да умра.

— Шшт, милата ми. Не говори така, особено пред майка ти и Даяна. Ще ги съсипе окончателно, ако чуят такива думи от устата ти. Обещай ми да прогониш всякакви подобни мисли от главата си.

Замълчах. Как да дам обещание, което знаех, че не ще имам сили да спазя?

— Знам, че ти… — започна баща ми, след като не му отговорих.

— Мал! — прозвуча като стон. Даяна стоеше на вратата.

Скочих и се спуснах към нея.

Всичко беше изписано на лицето й: страданието й бе съизмеримо само с моето. Заради нея се опитах да се покажа силна. Обгърнах я с ръце и я притиснах до себе си.

— Ти ми остана единствена, Мал — проплака тя и зарида, както аз ридах в ръцете на баща си минути по-рано.

Той отведе и двете ни до дивана и ни помогна да седнем. После седна на стол срещу нас.

— Да ти донеса ли чаша чай, Даяна? И една за теб, Мал? — обърна се той към нас след кратко мълчание.

— Не знам… все ми е едно, Едуард — каза Даяна.

— Добре — каза баща ми и се отправи към кухнята. На вратата на библиотеката се спря — Майка ти помага на прислужницата да приготви сандвичи. Струва ми се, че никой няма да прояви желание да ги яде.

— Аз не искам, а съм сигурна, че и Даяна няма да има апетит.

Даяна нищо не каза, само попи влагата от очите си с носната си кърпичка.

— Не мога да го възприема, Мал — започна тя, поклащайки глава. — Не мога да повярвам, че ги… няма. Андрю и Лиса, и Джейми. Синът ми, внуците ми — лишени от живот — толкова жестоко, толкова безсмислено.

— Не са страдали — успях някак си да произнеса, въпреки че външното спокойствие ми струваше много — попитах медицинските експерти и единият от тях ме увери, че смъртта е настъпила мигновено.

Даяна прехапа устни и очите й заблестяха от напиращите сълзи. Точно тогава ми направи впечатление колко много Андрю приличаше на майка си. От тази мисъл аз самата трябваше да положа усилие да не ревна отново.

— Не знам какво ще правя без него — прошепнах. — Толкова много го обичах. Той беше животът ми. Близнаците бяха животът ми.

Даяна се протегна и стисна ръката ми.

— Знам, знам. Искам да го видя. Искам да видя сина си и внуците си. Може ли да отидем да ги видим, Мал.

— Да. В погребалния дом са. Наблизо е.

— Майка ти каза, че опелото е утре сутринта в „Св. Бартоломю“.

— Да.

Даяна млъкна и се загледа безизразно в мен. Беше в шок, като мен. Като всички нас.

Преглътнах няколко пъти, опитвайки, да се овладея и казах:

— Ще те помоля за услуга, Даяна.

— Искай каквото и да е, Мал.

— Ще дойдеш ли с мен до апартамента ни? Трябва да избера… да избера… дрехи… дрехите, с които ще бъдат облечени… когато ги поставят ковчезите. — Едва успях да се преборя с ужаса, преследващ ме от четиридесет и осем часа.

— Разбира се, че ще дойде — отвърна Даяна. Изведнъж заприлича на старица: изтощена, победена от годините.

Без да каже и дума повече, без каквото и да е друго предупреждение, тя скочи и изхвърча от библиотеката. Напълно я разбирах. И аз стоях на ръба на бездна.

Отпуснах се на дивана и се затворих в себе си и в миналото. Бъдеще за мен нямаше.