Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (37)

Тридесет и шеста глава

Ню Йорк, август 1989 година

Знам, че ми предстоеше изпитание. Но знам, че колкото и да беше тежко, трябваше да премина през него.

След няколко часа щях да се изправя в съдебна зала и да се обърна с реч към съдията по обвинението, повдигнато от областния прокурор срещу убийците на семейството ми.

Предстоеше ми да разкажа на почитаемата Елизабет П. Донън за Андрю, Джейми и Лиса и болката, която смъртта им ми беше причинила. Щях да разтворя душата си пред нея и всеки един от присъстващите в съдебната зала тази сутрин.

Щях да помоля за присъждането на максималното наказание, предвидено от закона — мое право като най-близка родственица на жертвите.

Четиримата подсъдими бяха признати за виновни в извършването на квалифицирано убийство след съдебно заседание, продължило по-малко от седмица. Очевидно за съдебните заседатели вината на подсъдимите не подлежеше на съмнение. Само два часа бяха продължили тайните им разисквания по решаване въпроса за виновността.

Скоро щеше да настъпи времето да изиграя своята роля, както се бе изразил Дейвид. Той, майка ми, баща ми, Даяна и Сара щяха да ме придружат в съда.

Даяна долетя от Лондон точно в деня на произнасянето на присъдата. Баща ми пристигна рано предишния ден от Мексико, където ръководеше археологически проект на Калифорнийския университет.

Всички те искаха да ми дадат моралната си подкрепа, както и да станат свидетели на раздаването на правосъдие, заедно с мен.

— Разбира се, че ще бъда с теб — каза ми Даяна по телефона седмица преди това. — Немислимо е за мен да не бъда там. С родителите ти сме в еднакво положение — загубихме внуците си, а аз и своя син. За това съм разговаряла надълго и широко с баща ти. Семейни дела, Мал. Семейството трябва с общи сили да се бори с кризите, болката и скръбта.

Пристигнах от Шарън предишния следобед, за да прекарам вечерта със семейството си, в което включвах и Сара, разбира се. Преоблякох се в детската си стая в апартамента на мама. После застанах пред огледалото, за да се видя безпристрастно, както отдавна не го бях правила. Приличах на плашило. Луничките ярко се открояваха на лицето ми.

Бях направо призрачна.

Фигурата ми изглеждаше съвсем изпосталяла в черния ленен костюм. Червената ми коса беше прибрана на конска опашка, пристегната от бяла панделка. Украшенията ми се състояха от малки перлени обеци, златната сватбена халка и часовника ми.

Обух черни лачени обувки, метнах чантичката си на рамо и излязох от стаята.

Майка ми, Сара и Даяна ме чакаха в малката работна стая. И трите бяха облечени в черно. Траурната им външност наподобяваше моята.

Миг по-късно в кабинета влезе Дейвид и съобщи:

— Едуард ще пристигне скоро.

Майка ми кимна, хвърли ми бърз поглед и промърмори:

— Точен, както винаги.

Преди да успея да отговоря, прозвуча звънеца на входната врата. Словесно опровержение от моя страна не беше необходимо.

Пресата бе представена в пълния си блясък не само извън съдебната сграда на Сентър Стрийт, но и в самата съдебна зала, която и бездруго беше претъпкана при пристигането ни. Наложи се Дейвид да проправя път към местата ни на първия ред. Аз седнах между него и Сара. Зад нас бяха майка ми, баща ми и Даяна.

Разпознах прокурора от снимките му във вестниците и появите му по телевизията. Беше погълнат от разговора си с детектив Демарко, който кимна на Дейвид и мен, когато ни забеляза. Кимнах му и аз в отговор.

Огледах залата и цялата настръхнах, когато очите ми се спряха на четиримата обвиняеми. За първи път виждах как изглеждат.

Бяха седнали с адвокатите си, прилично облечени и сресани за предстоящото събитие, без съмнение. Застинах.

Трима от тях бяха почти деца, а четвъртият малко по-възрастен.

Ролънд Джеликоу. Бял. Двайсет и четиригодишен.

Пабло Родригес. Испаноезичен. Шестнайсетгодишен.

Алвин Чарлс. Чернокож. Осемнайсетгодишен.

Бенджи Калис. Чернокож. Четиринайсетгодишен. Убиецът.

Никога няма да забравя имената им.

Имената и лицата им се бяха запечатали в паметта ми завинаги.

Убийците на децата, съпруга и малката ми Трикси. Не можех да откъсна поглед от тях.

Те отвърнаха на погледа ми с безразличие, сякаш съвестта им бе чиста.

Задушавах се. Сърцето ми биеше ускорено. После нещо избухна в мен. Целият гняв, потискан с месеци, достигна точката на кипене.

Завладя ме омраза. Искаше ми се да скоча, да се втурна към тях, да ги нараня. Искаше ми се да ги унищожа по същия начин, както бяха постъпили с хората, които обичах. Ако имах тогава оръжие в себе си, щях да използвам смъртоносната му сила срещу тях.

Кръвта нахлу в главата ми и започнах цялата да се треса. Стиснах ръцете си и сведох поглед, полагайки усилие да се овладея.

Бях дошла да свърша определена задача и нямаше да ги погледна отново, преди да съм я свършила.

Дочух неясно съдебния служител да обявява нещо и усетих ръката на Дейвид да ме подкрепя за лакътя, за да ми помогне да стана.

Появи се съдийката и зае мястото си.

Всички седнаха.

Заоглеждах я с любопитство. Беше на около петдесет и пет години, с волево, но не грубо лице. Изглеждаше младолика, само косата й бе посребряла.

Ударът на чукчето й възвести началото на заседанието.

Започнах да ровя в чантата си, търсейки речта, която си бях написала. Гняв и болка ме заслепяваха и ми пречеха да разчитам написаното. Съзнанието ми се откъсна от заобикалящата ме обстановка.

Думите върху листа се сляха и размазаха, преди да осъзная, че влага е изпълнила очите ми. Запремигвах и преглътнах сълзите си. Не беше време за сълзи.

Разкъсваща болка изпълни гърдите ми, завладя ме отново усещането, че се задушавам. Задишах дълбоко, за да се успокоя, доколкото е възможно.

Тогава почувствах, че Дейвид докосва ръката ми и го погледнах.

— Съдията чака, Мал, трябва да отидеш до подиума и да прочетеш речта си.

— Ще се справиш — прошепна Сара и стисна ръката ми.

Изправих се малко несигурно и закрачих бавно към подиума, разположен пред съдийската маса. Застанах пред съдията почувствах, че не съм в състояние да произнеса нито дума.

Вдигнах лице срещу нейното. Погледът й излъчваше изключителна твърдост, но в него се долавяше и симпатия. Тя ми помогна да събера смелост.

— Ваша чест — започнах аз, — тук съм днес, защото моят съпруг Андрю, моите две деца, Лиса и Джейми, и мъничкото, ми куче бяха брутално убити от обвиняемите, присъстващи в тази зала. Моят мъж беше добър човек, всеотдаен и любящ съпруг, баща и син. През целия си живот той не е причинил вреда никому, а доколкото силите му позволяваха, се раздаваше за хората, които познаваше или с които го свързваше работата. Убедена съм, че отношенията с Андрю са донесли полза на всеки един от тях. Личността му променяше света около него към по-добро. Сега той е мъртъв. Беше лишен от живот само на четиридесет и една години. Двете ми деца също бяха лишени от живот. Две невинни шестгодишни същества. Животът им бе отнет, преди да е започнал. Не ще мога да видя как Джейми и Лиса израстват, завършват образованието си, правят кариера, как живеят пълноценно. Не ще мога да присъствам на церемонии, когато ще получават дипломите си или ще сключат брак, и никога няма да се радвам на внуци. И защо? Защото акт на безсмислена жестокост разби живота ми на пух и прах. Пред себе си виждам само безкрайна агония без Андрю, Лиса и Джейми. Отнето бе бъдещето ми, както животът на най-любимите ми човешки същества — спрях и си поех дълбоко въздух. — Убийците на моето семейство са признати за виновни от съдебните заседатели. Отправям към този съд молбата си да ги накаже с цялата строгост на закона за престъплението им. Искам правосъдие. Майката на съпруга ми иска правосъдие. Моите родители искат правосъдие. Това е всичко, за което ви умолявам, ваша чест. Правосъдие. Благодаря ви.

Стоях загледана в съдията Донън. Нейният поглед също беше прикован в мен.

— Благодаря ви, госпожо Кесуик — каза тя. Взех листа хартия, който бях оставила пред себе си, но не бях прочела и дума от него. После се върнах на мястото си.

Пълна тишина цареше в съдебната зала. Сякаш всички в нея бяха престанали да дишат. Чуваше се само слабото жужене на климатичната инсталация.

След като прегледа за кратко книжата пред себе си, съдията Донън започна да говори.

Почти не я чувах. Усилието и емоционалното претоварване ме бяха изцедили. Освен това гневът ми никак не бе намалял. Бях изцяло в неговата власт.

Като насън чувах съдията да говори за отвратителната жестокост на извършеното престъпление, за липсата на разкаяние у обвиняемите, за голямата загуба, претърпяна от мен и близките ми, за безсмислеността на престъпното деяние. Опитвах се съзнателно да се откъсна от събитията през следващите няколко минути, за да притъпя бушуващия в мен гняв.

Дейвид ме докосна по ръката и прошепна:

— Съдията ще произнесе присъдата.

Сара се протегна и взе ръката ми в своята.

Изправих се и концентрирах цялото си внимание към съдията Донън.

Обвиняемите бяха подканени да станат. Присъдата гласеше:

— Бенджи Калис, приема се предявено срещу вас обвинение като към пълнолетен и се признавате за виновен в извършването на квалифицирано убийство. Осъждам ви да излежите по двайсет и пет години затвор за убийството на всяка една от жертвите. Присъдите ще изтърпите последователно.

Другите трима обвиняеми получиха същото наказание — по седемдесет и пет години затвор. Максимумът, по силата на действащия в щата Ню Йорк наказателен закон. Точно според предвижданията на детектив Демарко и Дейвид.

Но мен присъдата сякаш не ме удовлетворяваше.

Семейството ми не беше отмъстено. Чувствах празнота. И гняв.

Съдебното заседание беше закрито и залата започна да се опразва. Дейвид ме заведе при Демарко и Джонсън и аз им благодарих за целия им труд.

Пред сградата на съда гъмжеше тълпа от фоторепортери и телевизионни оператори. Дейвид и баща ми успяха да ме прекарат през тълпата и ме настаниха в чакащата кола.

От съда се отправихме към апартамента на майка ми за обяд. Всички изглеждаха не по-малко изтощени от мен и леко замаяни. Беше невъзможно да се води смислен разговор.

Баща ми каза, че ще дойде за няколко дни с мен в Индиън Медоуз, преди да се завърне в Мексико. Веднага след като привършихме с кафето, той пое нещата в свои ръце.

— Мисля, че е най-добре да тръгваме, Мал — каза той, изправи се и се запъти към вратата на библиотеката.

Аз го последвах.

Даяна тръгна с мен и обгърна раменете ми с ръка.

— Беше чудесна в съда, скъпа. Говори толкова впечатляващо. Знам колко ти е било тежко, но речта ти безспорно повлия на съдията.

— Благодаря ти, че дойде и ме подкрепи, Даяна. Приятно пътуване утре.

Дейвид влезе в хола. Обърнах се към него и го загледах, докато се приближаваше. Лице с бодро изражение, сребриста коса и светлосиви очи, елегантно облекло.

Красив мъж. В неговите кръгове го наричаха „сребърната лисица“ не само заради външния му вид, но и за способностите му. И с пълно право.

Прегърнах, го нежно, благодарна за всичко, което бе сторил за мен, и казах:

— Никога нямаше да стигна дотук без теб.

— Нищо не съм направил — отвърна той с едва забележима усмивка.

— Ти пое изцяло връзката с Демарко и Джонсън, каква по-голяма помощ от това?

Майка ми се приближи, целуна ме и ме задържа в обятията си по-дълго от обикновено.

— Гордея се с теб, Мал. Даяна е права, наистина беше чудесна днес.