Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (27)

Двадесет и шеста глава

В неделя отново заваля сняг.

Въпреки постоянната ми отпадналост на духа, не можех да не забележа каква невероятна красота ме заобикаля. Картина в черно и бяло под капака на кристалночисто, яркосиньо небе, по което четката бе минала веднъж и в жълто.

Разхождахме се със Сара към езерото. Сърцето ми се сви, като си помислих за Лиса и Джейми — с какво нетърпение очакваха да си играят в снега с Андрю, да се бият със снежни топки, да правят снежен човек, да се пързалят с шейни по склона, който започваше от ябълковото дърво.

Болката в сърцето ми не се бе притъпила, разбира се, не бях съумяла да я скрия по-надълбоко в себе си. Не исках да товаря Сара с нея. С всичката обич и разбиране, които проявяваше към мен, тя не успяваше да се пребори с тревогата си от моето състояние.

Стараех се да се държа съвсем нормално. На другия ден Сара заминаваше за Париж с екипа на модната агенция, за която работеше, и исках да я оставя с впечатление, че състоянието ми се подобрява.

— Колко много патици! — възкликна тя, когато стигнахме до езерото. — Трябва да са поне две дузини!

— Да, и са диви. Превърнали са Индиън Медоуз в свой зимен дом. Храним ги всеки ден и това очевидно е повлияло да идват тук.

Оставих на снега пазарската чанта, която носех, извадих от нея всевъзможни остатъци от храна, събрани в найлонова торбичка, и отидох на брега на езерото.

Патиците моментално се отдалечиха на безопасно разстояние — една част се разлетяха към други части на имението, а някои стъпиха на замръзналата част и зацапуркаха нататък.

Сара застана до мен, докато разпръсквах житни зърна до самата вода, после и тя гребна с шепа и ги хвърли върху леда.

— Глупави гъски. Не идват да ядат.

— Ще дойдат, след като си тръгнем.

Тя се върна до мен и се загледа в помпата, разпенваща водата в незамръзналата част. Андрю я бе поставил още през първата ни зима в Индиън Медоуз, да поддържа част от езерото незамръзнала и през зимата.

— Наистина работи — обади се Сара. — Добра идея. Как ви хрумна?

— Ерик я даде на Андрю и двамата поставиха помпата. Това много често се прави от фермери, които искат да запазят водния си източник през зимата, за да могат да поят кравите си.

— Здрасти, Мал, здрасти, Сара!

Обърнахме се и махнахме на Анна, която също ни махна в отговор, идвайки към нас през снега.

Беше се увила добре и можеше да издържи на всякакви капризи на времето. Дрехите й представляваха толкова щура комбинация, че веднага се сетих за Гуендълин Рийс-Джоунс.

Анна се беше нагласила така, че имаше на себе си всички основни цветове. Беше увита с три шала — син, червен и жълт, лика-прилика с дългия жакет, правен сякаш от одеяло на апах. Тъмносиня вълнена шапка за ски с жълт пискюл се мъдреше на главата й. Екипът се допълваше от дълги бричове и ботуши за езда и зелени вълнени ръкавици. Разюздано въображение или далтонизъм?

— Жакетът ти е страхотен — възкликна Сара, когато Анна спря до нас. — Не само красив, но и необичаен. Автентична индианска изработка, така ли?

— Неточно — отговори Анна. — Може би като кройка.

— Някъде от Запад ли си го донесе? Аризона?

— Купих си го от „Пони Трейдърс“.

— Какво е това? Магазин?

— Не. „Пони Трейдърс“ е малка занаятчийска фирма, близо до езерото Уонопауук. Познавам една от двете собственички, името й е Санди Фарнсуърт. Шият жакети, пелерини, поли, жилетки, дори ботуши и мокасини. Имат вид на индианска изработка. А в жакета се влюбих от пръв поглед.

— Напълно те разбирам, великолепен е — отвърна Сара. — Утре заминавам за Европа, но може би ще ме заведеш при тях, когато се върна. Може да направя поръчка.

— Чудесно — каза Анна и се обърна към мен — помислих си, че може би ще искаш да пийнеш чаша горещ шоколад, кафе или каквото ти се прииска, Мал — погледът й се спряна чантата и тя добави: — Виждам, че носиш моркови за конете. Защо първо да не минем през конюшнята?

Канех се да отклоня поканата, но промених решението си. Анна се опитваше да бъде мила и не исках да я засегна. Винаги е била толкова грижовна към децата ми и толкова време прекара, помагайки им да се научат да се държат за понитата си.

Затова отговорих:

— Няма да кажа „не“ на чаша кафе, Анна. А ти, Сара?

— Умирам за горещ шоколад, но се наложи да се задоволя с черно кафе. Трябва да внимавам с килограмите — поясни със съответна гримаса Сара.

Анна се засмя и поклати глава укорително:

— Сара, ти си красива жена. Не би трябвало да имаш такива притеснения.

Трите заедно извървяхме разстоянието до хамбара, превърнат в къща за Анна. От месеци не бях стъпвала там и още с пристъпването на прага ме поразиха типично селското й очарование и удобства.

В каменната камина гореше буен огън, а черният лабрадор Блеки се бе излегнал на чергата пред нея. Той се вдигна и дотича, щом чу, че влизаме. Подуши ни и радостно замаха опашка.

— Здравей, Блеки — казах и го потупах по главата. Погледът на кучето мина покрай мен, към вратата, а опашката му не спираше да се размахва. В един момент осъзнах, че очаква да зърне Трикси, която винаги ме придружаваше, където и да се намирах из имението. Предполагам, че и Анна го осъзна, защото видях объркването в очите й, но гласът й не загуби жизнерадостния си тон:

— Хайде, дайте ми палтата си, а аз ще донеса кафето. Има готово. Искате ли нещо да хапнете?

— Искам, но няма да ям — едва не изръмжа Сара.

— Само кафе за мен, Анна, благодаря — седнах на дивана пред огъня.

— Може ли да разгледам, Анна? — попита Сара. — Кой знае откога не съм виждала как изглежда къщата ти отвътре.

— Разбира се, гледай каквото искаш. Качи се на тавана, ако си любопитна.

Отпуснах глава на покривката, сложена върху облегалката на дивана, и затворих очи, мислейки за Лиса и Джейми: колко много обичаха Анна, обичаха да идват при нея, за да получават мляко, сладки и други дребни подаръци. Тя ги глезеше непрекъснато, с любов — като към свои собствени деца.

 

 

По-късно, когато изкачвахме хълма към къщата, Сара каза:

— Анна е направила чудеса в новия си дом. Вътре има ужасно много неща, но не изглежда претрупано.

— Така е — измънках неясно и се свих в палтото си, усещайки щипането на студения въздух.

— Знаеш ли, Мал, тя е красива — с тая руса коса и меките кафяви очи на сърна. Много е привлекателна. Впечатлението би могло направо да бъде зашеметяващо, ако използваше малко грим, особено за очите. За блондинките е важно да носят грим, защото иначе изглеждат безцветни.

— Не мисля, че външният й вид изобщо я интересува чак толкова.

— Няма дразнител, искаш да кажеш?

Замислих се, преди да отговоря.

— Мисля, че е в хармония със себе си. Здрава е, прелива от жизненост, не се оплаква от синини или рани. Тя наистина си е патила от мъжа, с когото е живяла, преди да дойде тук, и мисля, че за доста време мъжете са изхвърлени от живота й. Хубаво, че е успяла да се отърве от грубиянина, който непрекъснато я е биел.

— Спомням си, разказвала си ми. Ами аз също мисля, че е по-добре да живеем сами, без мъж, отколкото… — тя не довърши изречението си и сграбчи уплашено ръката ми. — Извинявай, Мал, изобщо не мисля какво говоря.

Обърнах се към нея и я прегърнах.

— Не можеш да премисляш два пъти всяка дума, преди да я изречеш, Саш. Животът си тече и за мен той съвсем не е спрял.

— Бих сторила всичко, за да те накарам да се почувстваш малко по-добре. Всичко, Мал, абсолютно всичко — тъмните й очи овлажняха.

— Знам, че ще го направиш, Сара, скъпа, и времето наистина минава по-неусетно, когато си наоколо — отвърнах аз. Исках да я успокоя и приспя притесненията й за мен.

 

 

Мъртвилото в къщата беше болезнено осезаемо.

Стоях по средата на дългия коридор и възприемах обкръжаващата ме неподвижност с всичките си сетива и от това започнах да се успокоявам.

Моята къща ме успокояваше.

Усещах се като в прегръдката на живо същество, което ме обича. Никога не съм смятала, че случайно сме попаднали точно на тази къща или че сме купили просто една постройка. Тя ни привлече към себе си, за да влезем в нея и да я изпълним с живот.

И ние го бяхме сторили за известно време.

Тук децата ми се бяха смели и бяха щурели по извитите коридори и из многобройните стаи. Андрю и аз се бяхме обичали един друг, семейството си и приятелите си. Докато бяхме в къщата, тя беше живяла заедно с нас. Бяхме й дали щастие — и тя на нас.

Минавах от стая в стая, за да хвърля последен поглед на всичко в тях, преди да заключа външните врати и да угася лампите. После бавно изкачих стълбите към дневната на горния етаж.

Вечерта спускаше своите сенки и полумрак, когато отворих вратата и влязох. Сара си беше тръгнала преди час и навън студът ставаше все по-непоносим. Но тук, в стаята, дърветата пукаха и съскаха, хвърляха искри и ме обгръщаха с омайваща топлина.

Светнах една лампа и се съблякох, после навлякох нощница и роба. Сипах си водка, седнах пред портрета на близнаците и се отдадох на съзерцание. Бях успяла да ги уловя върху платното, резултатът ме изпълваше със задоволство.

По някое време погледът ми се спря и на портрета на Андрю, окачен над камината. Не беше толкова добър, както този на близнаците, но имаше прилика. Бях уловила идеално цвета на очите му. Съвсем същите, неговите си очи.

Довърших първото си питие; налях си второ, отпивах бавно, после пресуших чашата на една глътка.

Станах и отидох в банята. Завъртях кранчетата и изчаках ваната да се напълни. Съблякох робата си и я метнах на столчето до ваната, после застанах до мивката.

Ножът ми за рязане на хартия беше там, където го бях оставила. Беше остър като бръснач. Бях го използвала за рязане на всичко — от хартия до платно за картина. Уверена бях, че ще ми свърши работа.

Бях чела някъде, че това е най-безболезненият начин да умреш, ако смъртта може да бъде безболезнена. Лягаш във ваната, правиш разрез на всяка ръка и кръвта кротко си тече, докато загубиш съзнание и смъртта идва неусетно.

Взех ножа и го разгледах внимателно, преди да пристъпя към ваната. Поставих го на ръба, близо до кранчетата, и повдигнах нощницата си.

Когато понечих да я измъкна през главата си, до ушите им достигна едва доловим звук. Смях. Някой се смееше. В съседната стая. Толкова бях стресната, че останах като вцепенена с повдигната нощница. Не знам точно след колко време я пуснах и влязох в другата стая.

В средата на дневната бе застанала Лиса по нощничка.

— Мамче! Мамче! — извика тя и смехът й отново прозвъня.

— Лиса! — направих крачка напред.

Тя се засмя и изтича в коридора.

Аз се втурнах след нея, викайки името й, молейки я да спре, да се върне. Последвах я надолу по стълбите, през входното антре, после към кухнята. Тя разтвори широко задната врата и изхвърча навън в снега, смеейки се, повтаряйки моето име.

Навън цареше мрак.

Не можех да я различа.

Запрепъвах се в снега около къщата, без да преставам да я викам.

Изведнъж се появи отново — застана точно до мен и ме подръпваше за нощницата.

— Хайде да играем на криеница, мамче. Пак хукна и време в къщата.

Затичах след нея. Сърцето ми биеше бясно, дъхът ми излизаше накъсано и хрипливо, докато се изкачвах по стълбите. Видях я как се стрелна през вратата на дневната, но когато стигнах до стаята, в нея нямаше никого. Погледнах в банята, в спалнята. Бях сама.

Цялата трепереща, сведох очи към краищата на нощницата си. Те бяха подгизнали, а краката си не усещах. Бях изтичала навън боса. Зъбите ми започнаха да тракат, затова бързо се пъхнах в робата. Подсуших краката си с пешкир и намерих чехли в килера при дрехите. Къде ли се криеше Лиса?

Прегледах всяко кътче в къщата, от горния етаж до мазето включително. Напразно.

Нямам представа колко дълго съм я търсила, преди да се откажа. Върнах се в будоара си, прибавих дърва в огъня и си налях водка, за да се стопля.

Зашеметена от току-що случилото се, седнах на дивана да го премисля.

Сън? Аз не спях. Намирах се в банята, напълно будна.

Вземане на желаното за действително? Възможно. Не. Вероятно.

Духа на Лиса ли видях? Призракът й?

Съществуваха ли зрими духове и призраци?

Андрю имаше навика да казва, че къщата е пълна с приятелски настроени призраци. Аз поне си мислех, че се шегуваше.

Не разбирах нищо от парапсихология. Окултното бе далеч от мен. Знам само, че бях видяла дъщеря си или си въобразявах, че съм я видяла, но явилият се образ бе толкова ясен, че не можех да не вярвам на очите си. Пълна каша.

Допих си водката, отпуснах се на възглавничките и затворих очи. Почувствах се изтощена, изсмукана.

— Мамче, мамче.

Не обърнах внимание. Гласът говореше някъде вътре в главата ми.

— Пеперудени целувки, мамче — каза тя и после усетих меките й детски устнички и топлият дъх на бузата си.

Отворих широко очи и подскочих. Лиса стоеше срещу мен и ме гледаше.

— На Оливър му е студено, мамче — каза тя и ми подаде играчката си — мече качи се на дивана и се сгуши в ръцете ми.

 

 

Слънчевата светлина, заливаща стаята през дантелените завеси, ме събуди. Протегнах се така, че едва не изпаднах от дивана. Седнах и се огледах около себе си с чувството, че не знам къде се намирам.

Очевидно бях заспала на дивана. Вратът ми беше изтръпнал, гърбът ме болеше, а устата ми бе пресъхнали. Изгарях от жажда. Погледът ми попадна върху полупразната бутилка водка и през тялото ми пробяга трънка.

Спомних си. Паметта ми се отприщи.

Лиса беше тук снощи. Беше облечена с нощничка, държеше Оливър и каза, че му е студено; даде ми го и се сгуши в мен. Държах я в ръцете си. Знам, че я държах.

Не, било е сън. Халюцинация. Въображението ми си играеше шеги с мен. И водката.

Дочух стъпките на Нора по стълбите, а малко по-късно и гласа й:

— Мал, Мал, горе ли си?

Погледнах часовника и не повярвах на очите си. Девет и половина.

Не бях спала толкова от убийството насам. По-точно, почти не бях затваряла очи до снощи.

— Нетърпим студ — обяви Нора, влизайки в дневната. Тя се опря на прага и ме огледа. — Не мога да повярвам, че още не си станала и не си се разшетала. Толкова си се унесла, че дори не си направила кафе.

— Току-що се събудих, Нора. Поседнах на дивана и съм заспала. Цялата нощ съм прекарала на него.

Тя хвърли поглед към бутилката водка и отсече:

— Не се учудвам. Ти имаше нужда да си отспиш.

— Слизам след малко.

— Не бързай. Приготвянето на кафе отнема няколко минути — каза тя и се запъти към кухнята.

Аз влязох в банята, за да изпразня ваната. Ваната беше празна.

Невъзможно. Снощи я напълних. До ръба. Възнамерявах да се самоубия, като си прережа вените с ножа за хартия.

Ножът липсваше.

Стига глупости. Започнах да го търся. Бях го поставила на ръба на ваната, близо до кранчетата.

В продължение на двадесет и минути безуспешно търсих ножа. Беше изчезнал.

Цялата тази история с изпразнената вана, липсващия нож и отключената кухненска врата не само ме озадачаваше, но и ме тревожеше. Може и да бях съсипана от мъка, но още не бях полудяла.