Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (35)

Тридесет и четвърта глава

— Ще се преоблека и ще сляза веднага — каза Сара, след като влязохме в къщата.

— За никъде не бързаме, Саш. Преоблечи се спокойно, ще те чакам в кабинета си. Искам да ти покажа проектите на табелата над главната входна врата и етикетите за различните продукти, върху които работих през седмицата.

— Трябват ми само десет минутки.

Застанах пред кабинета и я проследих как изтича нагоре по стълбите. Доста се беше разстроила преди малко. Явно искаше да поостане сама, за да се успокои.

В кабинета седнах зад бюрото и се наведох към пръснатите върху него различни проекти за етикети. „Придържай се към простотата — беше ме посъветвала Сара, преди да замине за Калифорния. — Казано е, и с право: По-малкото значи повече.“

Полезен съвет. Иначе естествената ми склонност ме караше непрекъснато да добавям към имената декоративни елементи. Като си повтарях наум, че колкото по-малко — по-добре, използвах в крайна сметка само „Индиън Медоуз“ и „Килгръм Чеиз“.

Спрях се на по-отличителното им изписване.

Рисунката към входната табела също се отличаваше със сложността си. В нея участваха само имената, с добавката, която ми бе хрумнала в розовата градина на Летис:

Едно провинциално преживяване.

Не се споменаваше нищо за кафенета или магазини. Исках да събудя любопитството на хората и те сами да открият какво се крие зад надписа.

Телефонът иззвъня и аз се протегнах за слушалката.

— Ало?

— Мал, аз съм. Как си?

— Здрасти, мамо, добре съм. Сара е при мен. Пристигна преди малко и я разведох да разгледа. Впечатлена е и се вълнува като дете.

— Така е и с мен, скъпа. Нямам търпение да видя промените за последните две седмици. Нали все още важи поканата за обяд в неделя?

— Да, разбира се.

— По кое време да дойдем?

— Между единайсет и половина и дванайсет. Можете да се поразходите и да разгледате първо, после, към един, ще обядваме. Съгласна ли си?

— Много добре, скъпа. Ето ти Дейвид, иска да говори с теб.

— Дочуване, мамо.

Намръщих се. За какво ли искаше да разговаряме Дейвид? Дали се беше чул с Демарко? Най-вероятно. Усетих как самата мисъл ме напрегна.

— Здравей, Мал — прозвуча гласът на Дейвид. — С нетърпение чакам да те видя в неделя.

— Здрасти, Дейвид. С Демарко ли си разговарял?

— Да, тази сутрин. Уведоми ме, че е насрочена датата за процеса и…

— Кога ще започне?

— В края на следващия месец.

— В наказателното отделение на градския съд, както ми каза ли?

— Точно така.

— Искам да отида там. Имам право, нали?

— Имаш право, но не мисля, че ще, е правилно, ако отидеш.

— Дейвид, аз трябва да бъда там! — повиших тон.

— Мал, чуй ме. Моето мнение е, че не трябва да се подлагаш на такова изпитание. Не си стъпвала в такъв съд, нямаш представа що за преживяване е. Аз знам. Почти ежедневно ми се случва да съм в там. Пак ще се пренатовариш емоционално…

— Ще се справя — прекъснах го бързо. — Честна дума.

— Няма да се справиш. Моля те да ми повярваш. Разбирам защо искаш да бъдеш там, но не трябва, при никакви обстоятелства. Нито аз, нито майка ти бихме допуснали да се подлагаш на такава… мръсотия.

— Моето семейство не можа да избегне много по-лошо.

— Знам, милинка. Послушай ме, искам много внимателно да размислиш за появяването си на процеса и ще си поговорим, когато дойда в неделя.

— Разговор няма да е необходим, Дейвид. Решила съм.

— Остави си вратичка за окончателно решение. Има какво да разкажа, ще ти обясня в какво се състои съдебната процедура, за да решиш въз основа на всичко това.

Безсмислено беше да спорим, затова привидно отстъпих.

— Добре, Дейвид. Ще говорим в неделя.

— До неделя тогава.

След като затворих телефона, останах загледана в една точка в средата на стаята и мисълта за убийците на семейството ми ме накара да се разтреперя от гняв и вълнение за предстоящото. Трудно постигнатото ми спокойствие моментално ме напусна.

Чух стъпките на Сара по стълбите.

— Какво се е случило? — попита ме още с влизането си.

— Говорих с Дейвид току-що. Демарко му се е обаждал. Процесът е насрочен за края на юли.

— Чудех се кога най-сетне и това ще стане.

— Искам да отида в съда, Саш, но Дейвид е на друго мнение.

— Склонна съм да се съглася с него.

— Трябва да отида! — възкликнах.

— Ако си убедена, че така трябва да постъпиш, и аз ще дойда с теб, Мал. Няма да допусна сама да се изправиш срещу такова изпитание. Мисля, че и майка ти ще постъпи като мен.

— Как би могла да дойдеш с мен? Ами работата ти?

— Ще си взема отпуск.

— Но намеренията ти бяха да прекараш ваканцията си тук в Индиън Медоуз, заедно с мен, в работа по проекта — напомних й.

— Помня и така бих предпочела да бъде. От друга страна, не бих се примирила с мисълта, че съм те оставила да се изправиш в съда без мен, дори и майка ти да те придружава. А какво точно каза Дейвид?

Преразказах й накратко и завърших:

— За мен е недопустимо да не бъда в съдебната зала, където ще бъдат изправени убийците на Андрю, Лиса и Джейми.

Сара остана замислена, после бавно каза:

— Познавам те, Мал, познавам и начина, по който разсъждаваш. Искаш с очите си да видиш как ще бъде въздадено правосъдие, нали?

— Да. Искам правосъдие.

— Но дали ти ще бъдеш там, или не, няма да се отрази на присъдата. Представените доказателства са пълни и неоспорими. Има идентифицирани отпечатъци от пръсти и балистична експертиза на пистолета, както и признанието на един от младежите. Знаеш, че ще ги признаят за виновни, няма начин да се измъкнат. Затова, откровено казано, съм съгласна с Дейвид. Не смятам, че трябва да ходиш в съда. Няма да допринесеш с нищо правосъдието да бъде по-бързо и ефективно, само ще преживееш всичко отново.

Убедително казано, няма що. Седях и хапех устни. Сара настоя:

— Защо искаш пак да се подлагаш на страдания?

— Сърцето и съвестта ми казват да отида.

— Състоянието ти толкова се подобри, откакто се върна от Йоркшир, много по-спокойна си. Мисля, че по-важно за теб е да продължиш в същия дух напред, да посветиш силите си на проекта. Да не забравяме и за пресата. Имаш ли сили да се включиш още веднъж в цирка на медиите?

— Не бих могла.

Сара отиде до прозореца и се загледа навън. Познавах я толкова добре, колкото и тя — мен. Беше напрегната и притеснена. Мълчахме. Премислях и претеглях.

— Просто чувствам, че Андрю би искал да съм там — казах тихо, след като приключих с преценките.

— Не, не би желал! — извърна се е лице към мен и протестира буйно Сара. — Най-малко това би желал! Той би искал да се погрижиш за себе си, за бъдещето си, да завършиш с онова, с което си се захванала. Не би допуснал ненужно да преживяваш болка. Моля те, повярвай ми, няма какво да се спечели от появата ти на процеса.

— Но въпреки всичко, ти би дошла с мен, нали?

— Никога няма да те изоставя. Но, сигурна съм, Дейвид си знае работата. Цял живот е бил адвокат по наказателни дела, никой по-добре от него не знае колко отвратителни могат да бъдат тези процеси. А и той ти желае само доброто. Ако бях на твое място, щях да се вслушам в думите му.

Кимнах и се протегнах към телефона. Набрах номера в апартамента на майка ми. Отговори Дейвид:

— Ало?

— Аз съм — обадих се, едва чуто. — Сара е на твоето мнение по отношение на процеса. Взех решение, но просто исках да те попитам… наистина ли мислиш, че не трябва да се появявам в съда?

— Да, Мал.

— Реших да не ходя.

— Слава Богу — облекчението му бе осезаемо. — Ще ти изтъкна само още нещо, което вероятно не знаеш. Можеш да присъстваш при произнасянето на присъдата и да направиш свое изявление до съдията. Да споделиш своето мнение за наказанието, което трябва да бъде наложено.

— Не ми беше известно.

— Сигурно ще пожелаеш да се възползваш от тази възможност и аз, както и майка ти, естествено, бихме желали да те придружим на този ден. Решението ти е правилно. Ще го съобщя на майка ти, знам, че ще остане доволна. Лека нощ, миличка.

— Лека нощ, Дейвид.

Предадох на Сара разговора. Тя ме изслуша внимателно и веднага каза:

— Виждам по-голям смисъл в отиването ти при произнасянето на присъдата. Не и да висиш там по време на целия процес. Ще се поболееш. Съвсем различно е да дадеш еднократно воля на чувствата си, обръщайки се към съдията.

— Може би така и ще постъпя — отвърнах. После станах и тръгнах към вратата. — Ела, Саш, ще те почерпя едно питие. Не знам как ще ти се отрази на теб, но аз наистина трябва да пийна.