Уна-Мери Паркър
Покана за среща (9)

Девета глава

Беше почти осем часът и барът в хотела започна да се пълни с хора, дошли да побъбрят с приятели, колеги, събрали се на чашка след работа, или влюбени двойки, увлечени в интимен разговор. Барманът демонстрираше уменията си, като подхвърляше насам-натам сребърния шейкър. Наоколо сновяха сервитьори, балансирайки с таблите, обсипани с купички с ядки и маслини и всевъзможни питиета.

Куентин погледна за пореден път часовника си.

— Закъсняват.

— Сигурно е заради дъжда — отбеляза Хилъри. — В такова време движението е доста натоварено.

— Момчетата ще дойдат заедно, нали?

Тя кимна и отпи от шампанското си.

— Предполагам, ще им трябва доста време, докато намерят място за паркиране. Нали ще запазят масата ни в ресторанта?

— Може би трябва да отида и да ги предупредя, че ще вечеряме по-късно.

В този момент се появиха Роланд и Лео.

— Мамо! Честит рожден ден! Извинявай, че закъсняхме. Движението беше отвратително — Роланд се наведе и целуна майка си.

— Вече си мислех, че никога няма да стигнем дотук — възкликна Лео и също се наведе към нея.

— А къде е Тристръм? — попита Хилъри.

— Не питай! Много е ядосан. От половин час обикаля в кръг, за да намери къде да паркира колата. Остави ни пред хотела и ще дойде скоро — Лео се отпусна на стола до майка си. — Едно питие ще ми дойде добре.

— И на мен също — обади се Роланд и седна срещу тях.

— В такъв случай хайде да свършим тази бутилка и да си поръчаме друга — каза Куентин и извади шампанското от леда.

— Вие с мама добре сте се справили с първата — подхвърли Лео. — Почти нищо не е останало.

— Е, какво да се прави, нали е рожден ден! — засмя се баща му.

— Точно така — съгласи се Хилъри. — Надявам се, че и Тристръм ще дойде скоро.

Роланд се огледа.

— А къде е Антония?

Куентин сипа последното вино в чашата му и направи знак на сервитьора за нова бутилка.

— Все още не е дошла. Предполагам, че и тя е попаднала в задръстване.

Лео протегна дългите си крака, успокоен от вида на питието.

— Е, няма нищо. Нали заникъде не бързаме? Щом ще прекараме нощта в хотела, все ми е едно кога ще ядем.

— Като заговори за това, трябва да отида и да предупредя управителя, че ще отложим вечерята за по-късно — надигна се от мястото си баща му.

Лео извади от джоба си малка кутийка и я подаде на майка си:

— Честит рожден ден!

Лицето на Хилъри светна и за момент напомни за красотата й в младостта.

— Благодаря ти, миличък — разкъса сребристата хартия и извади старинен аметист, обграден с перли, окачен на златна верижка. — О, прекрасен е! Много ми харесва. Ще го сложа още сега.

Младежът изглеждаше искрено доволен от себе си.

— Радвам се, че ти харесва. Обиколих сума ти магазини, докато го намеря.

Роланд й подаде своя пакет:

— Заповядай, мамо.

— Все едно, че е Коледа! — възкликна Хилъри. — Искаше ми се и Антония да е тук. И Тристръм.

Подаръкът на Роланд беше снимка на четиримата, направена тайно от Куентин при последното им гостуване в „Клифтън Хол“, поставена в сребърна рамка.

— Погледни, скъпи! Снимка на децата!

Съпругът й се разсмя:

— Не можеш да ги наричаш „деца“, след като най-малкият от тях е на двадесет и три години!

— Разбира се, че мога! За мен те винаги ще си останат деца. А! Ето го и Тристръм. Миличък, тук сме!

Най-големият син се наведе да целуне майка си, гъделичкайки бузата й с брадата си.

— Много съжалявам. Никога повече няма да идвам в Лондон с кола. Това тук шампанско ли е? Обиколих всички улици в радиус от половин километър и непрекъснато мислех как ще изпия една чаша с вас. Къде е Антония?

— Още не е дошла. Сигурно и тя като теб търси къде да паркира — Куентин подаде виното на сина си.

— Благодаря, татко — Тристръм отпи жадно. — Защо, за Бога, трябва да идва с колата си? Би могла да вземе такси.

— Може и така да направи. Сигурен съм, че ще дойде всеки момент.

— Това е подаръкът ти, мамо.

Хилъри пое плика, отвори го и възкликна доволно:

— Луковици за пролетни цветя! И, разбира се, градинар, който да ги засади. Благодаря ти, миличък. Не си забравил горките ми колене.

Докато разговаряха, Куентин не преставаше да поглежда часовника си с нарастваща тревога. Закъснението на синовете му не го бе разтревожило: те имаха този досаден навик, но с Антония беше различно. Също като него, тя държеше на точността. А точно тази вечер не би рискувала да закъснее. Наведе се към Хилъри и прошепна в ухото й:

— Сигурна ли си, че казахме на Антония, че ще се срещнем в бара?

Тя го погледна стреснато.

— Сигурна съм, разбира се. Къде другаде бихме могли да се съберем?

Куентин се изправи.

— Ще отида да проверя дали не ни чака в ресторанта. Ще се обадя и в стаята й. Може да е решила да се отбие първо там.

Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Хилъри също бе обзета от безпокойство. Антония беше сериозен човек. Не беше в стила й да закъснява. Заслушана в разговора на синовете си, тя отпиваше от шампанското, което сега, кой знае защо, й се стори горчиво. Хората непрекъснато влизаха и излизаха и при всяко отваряне на вратата тя вдигаше поглед, пълен с надежда.

Най-сетне Куентин се върна, но изражението му никак не я успокои.

— Няма и следа от нея — мрачно съобщи той.

— Не е ли странно? Тя знае колко важна е тази вечер за мама — обади се Лео. — Умирам от глад. Не може ли да отидем да вечеряме? Тя ще ни намери там.

— Антония никога не закъснява — каза Роланд. — Притеснявам се да не й се е случило нещо.

Тристръм извади мобифона от джоба си.

— Ще се обадя в апартамента й. Може някой клиент да я е задържал до късно.

Междувременно Хилъри вече бе обзета от мрачни мисли. Откакто се бяха родили децата й, въображението й непрекъснато рисуваше ужасяващи сцени на нещастия, които биха могли да ги сполетят. Ами ако с Антония се бе случило нещо страшно?

— Няма я у тях — каза Тристръм. — Ще пробвам на новия номер на мобифона й.

— Няма ли да пийнем още шампанско, докато я чакаме? — попита с надежда Лео.

— Не. Ще пием вино на вечеря! — сряза го с необичайна острота Куентин.

Всички зачакаха, загледани в Тристръм.

— Дявол да го вземе! — изруга той и свали слушалката от ухото си. — Има някакви смущения. Не се чува нищо, освен пукане.

— Е, поне знаем, че не е изключила мобифона си — с облекчение отбеляза баща му. — Ще опиташ ли пак след няколко минути?

— Разбира се. Но преди това ще позвъня в офиса й. Кой знае? Може да е заета с някоя сериозна сделка, нетърпяща отлагане.

Хилъри кимна, но си даде сметка, че се ловят за сламка. Колкото и важна работа да имаше, Антония никога не би провалила празника им.

 

 

Свита в тясното пространство, Антония се молеше мистър Приди да не успее да разблокира асансьора. Направи някои изчисления наум. Асансьорът бе висок малко повече от деветдесет сантиметра. Още толкова имаше от дъното на шахтата до пода на кухнята. Разстоянието от пода до тавана беше малко повече от три метра, следователно от тавана на кухнята до пода на трапезарията оставаха още деветдесет сантиметра. Самата шахта бе висока почти два метра, за да може кабината да застава в положение, удобно за разтоварване на храната. Смръщи лице съсредоточено. По нейните изчисления излизаше, че ако е успяла да спре асансьора някъде по средата между кухнята и трапезарията, мистър Приди не би могъл да я достигне, освен, разбира се, ако не използва прът.

В този момент усети, че вратите се отварят. Той бе открил скривалището й. Знаейки, че е само на няколко сантиметра под нея, тя сви ръце в юмруци и се замоли. Беше сигурна, че в тъмнината шахтата му изглежда като празна дупка, а ако протегне ръка, ще докосне тухлената стена. Чу го да ругае високо и вратите се затвориха с хлопване.

Антония въздъхна облекчено. И точно когато си мислеше, че е в безопасност и дори бе обзета от безумната надежда, че той ще се откаже, долови стъпките му по каменното стълбище.

Внезапно мобифонът в чантата й иззвъня.

— По дяволите! — прошепна тя и посегна да го извади. От движението кабината се разклати, но жената успя да се улови за дървената подпора и да успокои люлеенето. После долепи слушалката до ухото си и включи апарата. Разнесе се силен шум и тя го притисна по-силно, за да не се чува отвън. Линията продължаваше да пука, но някъде отдалеч долови мъжки глас, който се опитваше да надвика шума. — Помогнете ми… — каза тя силно, колкото смелост имаше. — Помогнете ми… Аз съм в… — пукането се усили и рязко спря. Този, който звънеше, се беше отказал.

Антония стисна мобифона отчаяно. Само преди секунда избавлението й се струваше толкова близо, а сега и последната надежда бе рухнала. Затворена в тясното, добре изолирано пространство на шахтата, не можеше да се надява на добра връзка. Насили се да погледне фактите в лицето. Беше затворена в дървен ковчег, висящ в тъмна и задушна дупка, но дори и да успееше да се измъкне от него, щеше да налети на психопат, убил вече три жени. Можеше да избере 999, но шансовете й да се свърже с полицията бяха нищожни. Ала мисълта да седи тук и да чака мистър Приди да я открие й се струваше непоносима.

В този момент в трапезарията се чуха тежките стъпки на преследвача и вратата на асансьора отново се отвори.

Последните лъчи на дневната светлина, струяща през големите прозорци, за момент осветиха шахтата.

— Зная, че си тук! — неочаквано изкрещя мистър Приди и Антония подскочи стреснато. — Не се надявай, че ще избягаш, защото няма да го допусна.

Тя знаеше, че той не може да я достигне. От мястото, където бе застанал, можеше да види само тавана на кабината. Настъпи мълчание и тя си го представи как стои, загледан надолу, чудейки се какво да прави. Моля ти се, Господи, накарай го да се откаже, замоли се Антония. Вече бе разбрала, че е направила фатална грешка. Щеше да бъде по-добре, ако бе качила асансьора до трапезарията, вместо да го блокира. Тогава би могла да използва времето, докато той се лута в кухнята, и да избяга през входната врата. Но сега се бе оказала уловена в капан и независимо накъде щеше да задвижи кабината, щеше да се озове в ръцете му.

— Кучка! — изрева мъжът и в гласа му се долови истерия. Стъпките му отново се отдалечиха към коридора и тя извади мобифона си, включи го и набра 999. Миг по-късно се чу бръмчене, което едва не я оглуши. Със свито сърце изключи апарата точно когато мистър Приди слизаше по стълбите обратно в кухнята.

 

 

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — каза Хилъри и отмести чашата с кафето. Лицето й беше бледо и уморено. Минаваше единадесет часът и вече нямаше смисъл да се залъгват, че нещо би могло да задържи Антония.

Куентин кимна.

— Да се качим в стаята и да позвъним оттам — той се изправи сковано. Вечерята беше превъзходна, но сега му се искаше да се бяха обадили по-рано, за да проверят дали не се е случило някакво произшествие.

— Татко, аз ще отскоча до апартамента й — каза Тристръм и извади ключовете на колата от джоба си.

— Но ти няма да можеш да влезеш.

— Може да е паднала и да не може да стигне до телефона.

— Как смяташ да й помогнеш в такъв случай?

— Ще събудя съседката й, мисис Милър. Нали тя има ключове от жилището?

— Не знам.

— Е, ще проверя — Тристръм нямаше търпение да тръгне. — Ще се видим по-късно.

Лео пристъпи към него.

— Ще дойда с теб.

Докато Куентин, Хилъри и Роланд вървяха към стаите си на четвъртия етаж, Роланд предложи:

— Татко, да позвъня ли в болниците, докато ти говориш с полицията?

— Добра идея, момчето ми. Така ще спестим време.

Хилъри плъзна ръка под лакътя на съпруга си. Устните й леко трепереха.

— Нали нищо лошо не може да й се случи, скъпи?

Куентин я погледна нежно.

— Сигурен съм, че в крайна сметка няма да се окаже нещо сериозно. Не се разстройвай, мила. Вероятно има някакво съвсем просто обяснение. Може да се е заключила по невнимание някъде и да не може да излезе.

Хилъри знаеше, че той се опитва да я успокои и стисна ръката му с благодарност.

— Струва ми се, тя спомена, че има намерение да мине през офиса си, преди да отиде в апартамента да се преоблече.

— Точно така. Може да е възникнал някакъв проблем.

— Да — опита се да я окуражи и Роланд. — Знам, че не е в нейния стил да изчезва така, но на твое място не бих се притеснявал толкова, мамо.

Тя не отговори. Знаеше, че думите им са добронамерени, но не бяха в състояние да разсеят тревогата й. С всяка фибра на тялото си усещаше, че се е случило нещо ужасно и майчиният инстинкт й подсказваше, че няма да се успокои, докато не види Антония жива и здрава между тях.

Стаите им бяха съседни.

— Ще дойда при вас веднага щом се обадя — увери Роланд родителите си. — Този район се обслужва само от две болници, така че няма да се бавя много.

Куентин спря, пъхнал ключа в бравата.

— В кой полицейски участък трябва да звъня? Толкова отдавна живеем в провинцията, че в Лондон се чувствам почти като чужденец.

— Операторът на хотела ще ти каже.

Когато влезе в стаята, първото нещо, което забеляза Хилъри, бяха цветята и шампанското, изпратени от дъщеря й. От гърлото й се изплъзна дълго потисканото ридание и тя се отпусна отчаяно на един диван. Съпругът й веднага се озова до нея и нежно сложи ръце върху раменете й.

— Не се разстройвай, любов моя. Ще видиш, че след, няколко минути вече ще знаем къде е.

— Точно от това се страхувам — отвърна тя с треперещ глас. — Имам ужасното предчувствие, че нещо се е случило. Подвеждала ли ни е Антония някога? Когато ни докара до хотела, тя съвсем ясно каза, че ще мине през службата си, после ще се преоблече и ще дойде направо тук.

— Зная — Куентин отиде до малкото бюро до прозореца и вдигна телефона.

Неспособна да понесе да слуша разговора с полицията, Хилъри отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и се опита да си поеме дълбоко въздух, за да се поуспокои. Цял живот се бе страхувала само от едно-единствено нещо: да не се случи нещо лошо с някое от децата й. Всичко останало, дори — помисли си с известно чувство за вина, — дори смъртта на Куентин би могла да понесе. Но не и на обичните си деца. В природата не беше заложено възрастните да изпращат по-младите, но спазваше ли винаги природата собствените си закони? Животът не приличаше на градината й, където сезоните следваха неизменно своя ход, листата падаха, за да покарат нови, и цветчетата се ронеха, за да наторяват земята.

Върна се в стаята точно когато Куентин затваряше телефона.

— Е? — погледна го въпросително тя.

— Нищо, скъпа. Не им е съобщавано за никакви инциденти или произшествия. Много е рано да я обявят за издирване, още повече, като се има предвид, че е пълнолетна. Оставих им номера ни, за да ни се обадят, ако научат нещо, но момчето, с което разговарях, смята, че се суетим напразно.

— Не би казал такова нещо, ако познаваше Антония.

— Така е.

В този момент на вратата се почука. Беше Роланд.

— Липсата на новини за нас е добра новина — весело започна той. — Не е постъпвала в нито една от болниците.

— Какво ще правим сега? — запита Хилъри.

— А какво бихме могли да направим? Да поръчам ли да ни донесат нещо, докато чакаме Тристръм и Лео? — предложи Куентин.

— Чудесна идея.

Тримата седяха, отпиваха от чая си и мълчаха, всеки потънал в собствените си мрачни мисли. Куентин бе започнал да се опасява, че пресилват нещата, а Хилъри бе убедена, че с детето й се е случило нещо ужасно. Роланд имаше своята тайна, която — от лоялност към сестра си — не би могъл да сподели с родителите си. Не беше забравил онази вечер преди няколко месеца, когато бе отворил шкафчето в коридора и бе засипан с писма и снимки на мъже, отговорили на обявата й. Още тогава той бе изумен от постъпката й, но тя го бе помолила да не казва на никого. Като добър брат, бе изпълнил желанието й, но сега се питаше дали Антония не се бе забъркала с някого от тях. Ако беше така, всичко би могло да се очаква. Зачуди се не с ли време да наруши обещанието си.

 

 

Антония знаеше, че мистър Приди с все още в кухнята, защото го чуваше да снове нагоре-надолу, сякаш търси нещо. Предположи, че се опитва да включи отново осветлението. От продължителното седене в едно положение болката в краката й бе станала почти непоносима, но не смееше да мръдне от страх да не отблокира кабината. Вратът й се бе схванал, тъй като трябваше да седи наведена, за да не удари главата си в тавана на асансьора. Ходеше й се до тоалетната. Беше изгубила всякаква представа за времето. Притесняваше се и че семейството й сигурно е обезумяло от тревога.

Само Линда знаеше, че е тръгнала към „Белгрейв Скуеър“, преди да се прибере и да се преоблече, но тя идеше да се появи в офиса едва утре сутринта. Съществуваше вероятност Роланд, който познаваше повечето от колегите й, да се сети да се свърже с нея, но щеше да я търси при Робин, а той едва ли щеше да знае къде да я намери.

Антония напрегна мозъка си, за да измисли какво друго биха могли да направят близките й. Да отидат до апартамента й? Но там беше само Краш — тя едва не извика, но бързо притисна ръка към устата си, — а той щеше да бъде много гладен. От сутринта не беше ял нищо. Имаше намерение да го нахрани, като се прибере, за да се преоблече. Мисис Милър също не би могла да им бъде полезна. Порази я ужасяващата мисъл, че за всички тя беше изчезнала. И ако, не дай Боже, мистър Приди се добере до нея, още на следващия ден вестниците ще съобщят, че е намерена поредната жертва на серийния убиец.

Започна да трепери от страх, умора и студ. Ръцете и краката й бяха ледени. Кабината беше толкова тясна, че я обзе клаустрофобия и й бе трудно да диша. Извърна се леко, за да легне на една страна, но краката й бяха прекалено дълги и коленете й се издраха в тухлената стена. Решението й да се скрие в асансьора за храна се бе оказало фатална грешка и сега съжаляваше горчиво.

Мистър Приди отново се изкачваше по каменните стълби. Антония се разкъсваше между необходимостта да остане свита в тясната кабина, извън обсега на преследвача си, и желанието да освободи машината — с надеждата да я върне обратно в кухнята, откъдето би могла да побегне… Но къде? Задната врата беше залостена, а прозорците бяха обезопасени с масивни решетки. Нямаше начин да избяга.

 

 

Минаваше полунощ и в полицейското управление бяха започнали да нервничат. Не само че адвоката на Марк Драйдън никакъв го нямаше, но не можеха да се свържат и с Антония Мъри.

Когато сержант Амброуз се приближи до бюрото на шефа си, имаше какво да му каже.

— Какво има? — вдигна поглед Купър.

— Преди малко се обади мистър Куентин Мъри и попита дали не знаем нещо за дъщеря му, мис Антония Мъри. Искаше да я обявим за издирване.

Острите черти на инспектора повече от всякога приличаха на лисичи. Малките му очи сякаш бяха направени от стъкло.

— За издирване? Какво имате предвид под… издирване? Лично разговарях с нея днес следобед. Откъде се обади баща й?

— От хотел „Савой“, сър. Очаквали са я за вечеря по повод някакъв семеен празник, но тя така и не се появила.

— Но следобед беше в театъра! — обвинително изръмжа Купър. — Не би могла да отиде далече.

— Никой не отговаря нито на домашния й телефон, нито на мобифона й, сър. Родителите й са много обезпокоени. Твърдят, че това е непривично за нея.

— Добре, добре — инспекторът беше ядосан. Ако случаят се окажеше сериозен, щяха да хвърчат глави и — дявол да го вземе! — първата със сигурност щеше да бъде неговата. Ако мъжът в килията наистина беше серийният убиец, когото търсеха от два месеца, Антония Мъри им беше крайно необходима, за да даде показания относно методите, които е използвал при преследването на млади преуспели жени. Очевидно тя бе единствената, която бе успяла да се измъкне жива. Без нея не можеше да има обвинение. — Свържете ме с бащата на Антония Мъри, Амброуз.

 

 

Лицето на Хилъри засия от облекчение, сякаш от раменете й бе смъкнат тежък товар.

— Това трябва да е Антония!

Куентин вдигна слушалката.

Миг по-късно стана ясно, че не е Антония, а ги търсят от полицията, и атмосферата в стаята се промени. Хилъри отново се отпусна отчаяно на дивана, а Роланд скочи на крака, сякаш щеше да приеме лошата новина по-леко, ако стоеше прав. Тръпнещи от напрежение, двамата не откъсваха очи от Куентин.

— Извинете, но нямам представа за какво говорите — объркано обясняваше той в същия момент. — Днес следобед дъщеря ми не ви се е обаждала от театъра. Да, да, видяхме полицейските коли отвън, но нямаме нищо общо с тях. Не. Категорично не. Това е невъзможно. Очевидно грешите.

— Какво има? — шепнешком попита Хилъри. — Какво се е случило?

— Не разбирам… — избухна Куентин, после прикри с длан слушалката. — От полицията искат спешно да говорят с Антония. Заловили са мъжа, който е отговорил на обявата й за запознанство във вестника, и го обвиняват в убийство. Трябва им, за да даде показания.

Роланд замръзна на мястото си и лицето му побледня.

— Аз ще говоря с тях, татко — бавно каза той и протегна ръка, за да вземе слушалката.

— Какво означава това? — подозрително го изгледа Куентин.

— Нямам представа, но май знам нещо по въпроса.

Баща му пусна неохотно телефона и остана загледан в него, объркан и отчаян, докато Роланд разговаряше с полицая. След като постави слушалката върху вилката, той се обърна към родителите си, опитвайки се да прикрие неудобството и тревогата си.

— Роланд, какво става? — почти извика Хилъри.

Младият мъж потърка разсеяно челото си.

— Положението е много сериозно…

— За Бога, кажи ни! — не се въздържа Куентин.

Роланд се отпусна тежко на дивана.

— Преди няколко месеца Антония пусна обява във вестника… е, че търси запознанство с мъж за по-сериозна връзка…

Настъпи тягостно мълчание.

— … Получи много отговори. Аз ги видях. Но я накарах да обещае, че няма да отговори на никого.

— Дала е адреса си? — уплашено запита Хилъри.

— Не. Писали са до пощенската й кутия — Роланд протегна треперещата си ръка към питието си. — Очевидно все пак е отговорила на един. Когато апартаментът й беше разбит, тя е разказала на полицията за мъжа, с когото се е свързала. Казала им е, че той я преследва…

— Боже Господи!

— Той е… полицаят смята, че той е отговарял на няколко преуспяващи млади жени, пуснали обява във вестника. Всички са си търсели подходящи съпрузи…

— И?… — Куентин не откъсваше поглед от сина си. Струваше му се, че въздухът около него се сгъстява от множеството ужасни подозрения.

— Вече е убил три от тях.

Хилъри скри лицето си с ръце.

— Не! О, Господи, не! — изстена тя.

— Работата е там, че днес Антония го е разпознала в театъра. Видяла е и снимката му в програмата. Той е артист. Участвал е в пиесата, която сте гледали.

— Арестували ли са го?

— Но защо не ми е казала? — отрони с болка Хилъри. — Аз съм нейна майка. Защо е скрила от нас?

Двамата мъже не й обърнаха внимание, премисляйки отново подробностите.

— Но ако… Ако този мъж е арестуван и е в полицията от следобед, значи не би могъл да има нищо общо с изчезването на Антония, нали? — бавно каза Куентин.

 

 

— Дявол да го вземе! — изруга Тристръм, щом наближиха апартамента на сестра си. — Какво търсят тези тук?

Отпред бяха спрели две полицейски коли с включени сини светлини. Няколко полицаи стояха пред къщата и на предните стълби.

— Нали не смяташ, че са открили… — задъха се Лео. Тристръм не изчака да чуе опасенията на брат си. Той изскочи от колата, прекоси улицата и спря до главния офицер.

Полицаите го изгледаха подозрително.

— Можем ли да ви помогнем, сър?

— Търся сестра си — Антония Мъри. Живее в тази къща, на първия етаж. Тази вечер я очаквахме за вечеря, но… — гласът му потрепери и заглъхна.

— Ние също я търсим, сър. Няма я в апартамента. Никой не я е виждал тази вечер. Съседката й смята, че не се е прибирала, откакто е излязла сутринта.

— Има доста шумна котка, нали? — намеси се един цивилен полицай. Сега тонът му беше смекчен, дори приятелски.

Тристръм кимна мълчаливо.

— Какво, според вас, й се е случило? — попита Лео с широко отворени от уплаха очи.

— Точно това се опитваме да разберем, сър.

— Смятахме да отидем до офиса, за да видим дали не е там — продължи момчето.

— Нашите хора вече провериха. В сградата е тъмно — осведоми ги сержантът. — Предполагам, нямате ключове?

Двамата братя поклатиха отрицателно глави.

— Не знам какво друго бихме могли да направим — каза Тристръм и разсеяно приглади брадата си.

— Тя работи в областта на недвижимите имоти, така ли?

— Да.

— Възможно ли е да е в някоя от къщите? С какво по-точно се занимава?

Младият мъж разпери безпомощно ръце:

— Апартаменти, къщи. Понякога купува големи сгради и ги преустройва в по-малки жилища.

— Възможно ли е да е в някое от тях?

— Да, предполагам.

— Може случайно да се е заключила в някое от тях — допусна сержантът и извади малък бележник от джоба си.

— Нямам представа какви сделки е сключвала напоследък — каза отчаяно Тристръм.

— Има ли начин да разберем?

— Най-рано утре сутринта. Всички документи са в офиса й.

 

 

Тази нощ никой от тях не можа да заспи. Когато Тристръм и Лео се върнаха с тревожната новина, че Антония не може да бъде открита, а Роланд им разказа за обявата й в „Телеграф“, всички насядаха във всекидневната на хотелския апартамент и потънаха в мрачни мисли, изгубили всякаква представа за времето.

— Изобщо не подозирах, че толкова отчаяно желае да се омъжи — обади се изведнъж Тристръм. — Винаги беше толкова независима, толкова обичаше свободата си…

— Ще престанеш ли да говориш за нея в минало време! — изръмжа Лео.

— Знаех, че много иска да има съпруг и деца. Но никога не съм предполагала, че ще стигне чак дотук, за да осъществи мечтата си — въздъхна Хилъри. Тя беше едновременно натъжена и шокирана от постъпката на Антония. И поразена от последствията.

— Какво ще правим сега? — попита Роланд. — Не можем ли да проникнем с взлом в офиса и да вземем документите на последните сделки, които е сключвала? Така бихме могли да ги обиколим и да видим дали няма да я намерим. Не сме сигурни дали не й се е случило нещо ужасно, нали?

— Вярно — съгласи се Тристръм. — Може случайно да се е заключила в някоя от къщите.

— Но нали има мобифон — отбеляза Роланд. — Не помниш ли, че се опитвахме да се свържем с нея, но се чуваше само ужасно бръмчене?

Продължиха да правят предположения, да се убеждават взаимно, че нищо страшно не се е случило, че просто преувеличават и скоро всичко ще се изясни, а след години ще се надсмиват над тревогите си с думите: „Помните ли онази нощ…“

— Ще си легна за малко — каза Хилъри и тръгна към спалнята. — Вие останете тук, освен ако не сте много уморени, но веднага ми съобщете, ако научите нещо.

Куентин също се изправи. Лицето му беше посивяло от изтощение и тревога и краката му тежаха, сякаш бяха от олово.

— Добре ли си, скъпа? — запита я притеснено и обви ръце около раменете й.

Тя вдигна глава към него и устните й потрепериха.

— Просто съм много уплашена.

— Знам, любов моя, но съм сигурен, че е напразно. Нали Антония винаги е съумявала да се погрижи за себе си? Тя е силна и умна жена. Ще видиш, че още сутринта ще бъде при нас и доколкото я познавам, ще кипи от яд, че е пропуснала рождения ти ден.

— Надявам се да излезеш прав — измърмори Хилъри и се отпусна върху голямото легло.

Куентин я зави с широко кашмирено одеяло.

— Опитай се да поспиш, мила — посъветва я той и излезе от стаята.

Тя знаеше, че не би могла да заспи, но тишината и спокойствието на спалнята, далеч от синовете й, говорещи едновременно, щяха да й помогнат да се съвземе след тази нощ, превърнала се в най-кошмарната в живота й. Не смееше да мисли за утрешния ден. Нямаше представа какво ще прави, ако не успеят да открият Антония или поне да се свържат с нея.

Наред с ужаса, в нея напираше и дълбоко съжаление, че дъщеря й така отчаяно е копнеела да си намери съпруг, че е била готова да се среща с напълно непознати мъже с надеждата, че в лицето на някого от тях ще открие най-подходящия. По нейно време нещата бяха много различни. Винаги бе имало достатъчно младежи и момичетата, чиято единствена цел бе да се омъжат, можеха да избират, докато намерят най-красивия, най-внимателния мъж, с когото да живеят щастливо до края на живота си. Точно както бе направила и тя. Но днес млади жени като Антония, отдадени изцяло на кариерата си, нямаха време да се срещат с различни хора. Дъщеря й, тя си даваше ясно сметка за това, принадлежеше към многото млади жени, обречени да живеят сами, без любов, без деца, освен ако бързо не откриеха онзи, който би могъл да промени съдбата им. Но не това беше начинът, помисли си Хилъри и очите й се напълниха със сълзи. Да пуснеш обява във вестник означава, че си търсиш белята.

 

 

Силният удар дойде неочаквано, без предупреждение. Антония чуваше мистър Приди, надвесен над тъмната шахта, само на няколко сантиметра над главата й. Той се опитваше да разбие тавана на кабината. Обзета от ужас, тя изкрещя несъзнателно.

— Ще те накарам да излезеш оттам — изръмжа той. Асансьорът се разтресе, заплашвайки да се отблокира.

Напрягайки всичките си сили, Антония се вкопчи в страничната дървена подпора. Обгръщаше я непрогледна тъмнина. Чувстваше се като преследвано от ловци животно и знаеше, че въпросът е на живот и смърт. Независимо дали асансьорът ще тръгне нагоре или надолу, това ще бъде краят й.

Отгоре се изсипа цял дъжд от силни удари и Антония си даде сметка, че между тях и главата й има само неколкосантиметрова дървена преграда. Обзелата я паника я зашемети. Очевидно мистър Приди използваше нещо много тежко. При всеки удар кабината се разтърсваше.

— Не мисли, че можеш да се криеш там вечно — изкрещя той, въодушевен от ужаса на жертвата си. — Дори и да ми отнеме цялата нощ, в крайна сметка ще се добера до теб.

Уплашена до смърт, Антония все пак успя да се смъкне надолу, така че коленете й почти се притиснаха до раменете, и опря стъпалата си върху тухлената стена. Плотът все още издържаше на напора. Ако успееше да облегне гръб на стената на кабината и да подпира с крака подпората, може би щеше да съумее да задържи асансьора неподвижен.

Неочаквано настъпи тишина. Цялото й тяло се обливаше в пот и тя можеше да подуши собствения си страх в нея. В гърлото й се надигна гадене и едва не я задуши. Искаше й се да закрещи от отчаяние. Ако имаше оръжие или поне нещо, с което да се защитава, беше сигурна, че нямаше да се побои да го използва. Три жени бяха убити от него. Редом с ужаса, у нея се зароди твърдото решение да не става четвъртата му жертва.

Продължителната тишина я изнервяше. Можеше да си го представи как наднича отгоре, търсейки начин да отблокира механизма. Ослуша се напрегнато. Нищо. В тясната тъмна кабина все едно бе погребана жива, без да има някаква представа какво става над нея. Опасявайки се, че може да се поддаде на отчаянието, затърси дълбоко в себе си поне мъничко кураж, за да продължи да се бори. Трябваше да намери нужната сила, иначе беше загубена. Не знаеше колко е часът. Беше съвсем сама и й бе ясно, че не може да очаква помощ, защото никой не знае къде се намира. Мобифонът й беше безполезен, а и бездруго чантата й се бе изхлузила от рамо и тя не смееше да я потърси.

Липсата на достатъчно въздух, горещината и изтощението я накараха да затвори очи. Запита се колко ли още би могла да издържи тук, почти задушена, със засилващата се болка в гърба и краката. Чувстваше главата си все по-натежала и само страхът я поддържаше в съзнание.

Беше й все по-трудно да държи очите си отворени. Не можеше да се съсредоточи и мислите й се плъзгаха из съзнанието й като пясък между пръстите… Обзе я чувство за нереалност и почти повярва, че просто сънува кошмар…

И тогава се случи. С шокираща внезапност всичките й сетива се разбудиха и тя нададе вик. Стори й се, че се издига някъде… все по-високо… и по-високо. И изведнъж осъзна, че бавно, сантиметър по сантиметър, асансьорът се е задвижил. Пръстите й изпуснаха блокиращия плот. Тухлената стена на шахтата одра стъпалата й.

— Не!… — викът й отекна силно в затвореното пространство. — Не!…

Дали мистър Приди я очаква в трапезарията? Дали продължава да си играе с кордата с онзи налудничав блясък в очите? Опита се отново да достигне плота, но само издра кокалчетата на ръцете си. Преряза я остра болка. Почувства се сломена. Той беше спечелил.

— Слез долу, гадна кучко!

Гласът му я стресна и Антония подскочи. Той идваше някъде отдолу, под нея… В този момент разбра, че той се беше върнал в кухнята и наднича нагоре в шахтата, натискайки непрекъснато бутоните, с надеждата да върне асансьора на партерния етаж. Замоли се горещо кабината да продължи да се издига нагоре. Ако успее да се добере до трапезарията преди него… да стигне бързо до някой прозорец… да намери някакъв начин да се измъкне от къщата…

Изведнъж кабината се разтресе силно, спря, след това полетя надолу, удряйки се в дъното на шахтата с такъв трясък, че Антония се почувства като парцалена кукла, захвърлена на земята.

Ужасеният й писък се смеси с нечий друг вик, подобен на вой на агонизиращо куче. Кръвта се смрази във вените й. Надникна предпазливо в стаята. Вратата на хладилника беше отворена. Малката електрическа крушка й се стори като ослепителен лъч, докато очите й привикнат към светлината. Едва тогава забеляза, че кабината не бе стигнала дъното на шахтата, а се беше задържала няколко сантиметра над него. Отворът беше достатъчен, за да се измъкне.

Първо спусна босите си крака, но веднага ги издърпа обратно, ужасена. Беше стъпила върху тялото на мистър Приди. Горната му част бе останала затисната, когато асансьорът внезапно бе паднал надолу, сварвайки го неподготвен.

— Господи… — изстена Антония, трепереща. Трябваше да се измъкне оттук. Бързо стъпи на пода и се плъзна навън, опирайки гърба си до гърба на преследвача си. Тялото й бе толкова сковано, че почти падна на земята. Не можеше да се изправи. Струваше й се, че никога повече няма да може да се движи. Часовете, които бе прекарала свита и съвсем неподвижна, сякаш бяха изсмукали докрай силите й.

Секунда по-късно асансьорът, освободен от тежестта й, се повдигна няколко сантиметра и затиснатото тяло на мистър Приди се строполи на пода. Главата му се удари шумно в плочките, обагряйки ги в червено. Антония го погледна уплашено. Той лежеше неподвижно, със затворени очи, очилата му бяха счупени и цялото му лице бе обляно в кръв.

Тя запристъпя бавно встрани, опитвайки се да превъзмогне болката си, като се подпираше на вратата на асансьора. Напрягайки се до последно, успя да намери чантата си. Отвори я, хлипайки, и извади мобифона. Пристъпи няколко крачки назад и едва не се спъна в краката му. Единствената й мисъл беше колкото може по-скоро да се обади в полицията. Залитайки, тръгна към стълбището, но я обзе слабост и се отпусна на колене, подпирайки се с ръцете си. В този момент погледна назад.

Очите на мистър Приди бяха отворени и приковани в нея.