Уна-Мери Паркър
Покана за среща (8)

Осма глава

Фоайето на Кралския театър беше претъпкано. Докато си пробиваше път през тълпата, Антония се чудеше как толкова много хора са успели да намерят време да отидат на театър по средата на деня. Самата тя не бе посещавала дневно представление от ученическите си години, защото, след като се бе отдала изцяло на кариерата си, й се струваше, че да отдели време за такъв вид развлечение е престъпление, равно на това да се тъпчеш с шоколад, когато си на диета. Тъй като Куентин и Хилъри още не бяха пристигнали, тя се спря до стълбите и се зае да наблюдава малка весела група, току-що влизаща откъм улицата. Всички в нея бяха жени на средна възраст и очевидно бяха решили да се забавляват. Пиесата „Коктейл за двама“ бе много подходяща за хора, които искат да се посмеят от сърце.

Миг по-късно се появиха и родителите й. Тъмнокосата глава на баща й се извисяваше над всички останали. Беше облечен в тъмен костюм и й махна за поздрав, преди да поведе към нея Хилъри.

— Честит рожден ден! — Антония целуна майка си по двете страни.

— Благодаря ти, миличка. Нали не сме закъснели? — в светлосивия си костюм Хилъри изглеждаше много елегантна и доста по-млада от шестдесетте си години.

— Идвате точно навреме. Не искате ли да се измъкнем оттук?

Беше успяла да купи три билета за първите редове и вече бе взела програми.

— Много добре — кимна Куентин.

Заеха местата си. Хилъри огледа облицования в червен плюш салон със задоволство и потупа ръката на дъщеря си.

— Всичко е чудесно, скъпа. От цяла вечност не съм ходила на театър. И с нетърпение очаквам вечерята. Момчетата обещаха да дойдат към седем и половина.

— Добри ли са стаите ви в хотела? — Антония бе уредила в апартаментите да сложат свежи цветя, шампанско и хайвер, както и подаръците от нея и братята й.

— Миличка, дори повече от добри — възкликна Хилъри. — Благодаря ти за шампанското и всичко останало. Прозорците са откъм реката. Това наистина ще бъде най-прекрасният ми рожден ден.

— И така трябва да бъде — отсече Антония. — Човек не всеки ден навършва шестдесет години.

— Я виж какво ми подари баща ти — Хилъри протегна напред ръка. На пръста й, до венчалната халка, блестеше златен пръстен с диамант. — Не е ли страхотен?

— Мамо! Да видим сега кой е разглезен! — подразни я Антония.

— Но смятам, че го заслужава — обади се Куентин. — А ти?

— Напълно — отвърна младата жена и отправи към майка си поглед, пълен с обичта, която ги бе свързвала още от деня на раждането й. — Знаеш, че ще получиш подаръците си от мен и момчетата след вечеря.

— Което само усилва нетърпението ми.

Хората вече заемаха местата си. Салонът се изпълни с шум от приглушени разговори, отваряне на програми и прелистване на страници. Светлината постепенно започна да намалява, докато стана съвсем тъмно, и наоколо настана тишина.

— А аз така и не прочетох програмата си — прошепна Хилъри.

— Аз също.

Куентин се наведе към тях и шепнешком обясни:

— Първото действие се развива в една провинциална къща през лятна петъчна вечер.

— О, много добре — отвърна тихо жена му. — Звучи обещаващо.

Съвсем безшумно, за учудване на зрителите, тежката червена завеса се отвори и разкри типична провинциална всекидневна с френски прозорци, водещи към характерната за Англия добре поддържана градина. Това беше, поне както се надяваше Антония, комедия от висока класа, в която действието се развива в навечерието на една сватба и всичко се обърква. Героите бяха интересни характери, които влизаха и излизаха от сцената, сякаш с единствената цел да създадат още по-голяма бъркотия. Скоро всички в салона започнаха да се смеят, да пляскат по коленете си и да трият очи, наслаждавайки се на всеки момент от пиесата.

В един момент главната героиня се появи в раздърпани розови дрехи откъм „стълбището“ и съобщи на висок глас:

— Хари пристига! Трябва да се скриеш! — и започна да се опитва да натика главния герой в един шкаф. Той беше прекалено едър за тази цел, но въпреки това тя захлопна вратата, притискайки единия крак и ръката му. Публиката изпадна във възторг.

Антония се смееше заедно с всички, докато на сцената не се появи Хари, облечен в костюм за крикет. В следващия момент се задъха и й се стори, че ще припадне. По кожата й плъзнаха тръпки и й бе трудно да диша. Загледа се по-внимателно в лицето на артиста, изпълняващ ролята на Хари. Не би могла да сбърка това лице, нито тъмните очи, в чиито дълбини бълбукаше смях, нито чувствената уста. Това беше Колин Холбрук.

Поразена, Антония остана на мястото си, стиснала в изпотените си длани програмата и обзета от единствената мисъл час по-скоро да запалят лампите, за да прочете списъка на участващите артисти. Разбира се, че беше той. Нямаше никакво съмнение. Сякаш някога би могла да забрави това красиво лице, за което толкова бе копняла в началото. Сякаш не бе мислила за него седмици наред, отначало с копнеж, а след това с убийствен страх.

Хилъри и Куентин продължаваха да се смеят, без да забелязват странното й състояние. Антония седеше като закована на мястото си, без да може да отмести поглед от Колин Холбрук. И когато първото действие най-после завърши, тя осъзна, че всичко, което й бе разказвал той, е било лъжа. В действителност й се бе представял за съвършено друг човек. Дори гласът му звучеше различно, макар че в момента изпълняваше роля.

Най-сетне завесата се спусна сред смях и аплодисменти и в салона стана светло. С побеляло лице тя затърси в списъка на артистите името, записано срещу „Хари“. Намръщи се объркано. Не видя никъде Колин Холбрук. Там бе записан някой си Марк Драйдън. Невярваща, зачете отново. Дали пък това не беше артистичният му псевдоним? Или пък беше истинското му име, което бе сменил с Колин Холбрук, когато бе отговорил на обявата й? Погледна гърба на програмата, където бяха изложени някои факти от биографията на артистите. И в следващия момент сърцето й спря. Снимката на Марк Драйдън беше същата, каквато й бе изпратил Колин Холбрук. Същата, която бе откраднал от апартамента й. Беше й толкова позната, сякаш виждаше собственото си отражение в огледалото. Това я шокира повече, отколкото ако бе застанала очи в очи с него. Зачете написаното за кратката му актьорска кариера.

„Марк Драйдън е възпитаник на Академията за театрално изкуство, преди да се присъедини към Кралския Шекспиров театър. Появява се в няколко пиеси, между които: „Трамвай желание“ и… В телевизионната драма „Време е“ изпълнява ролята на Саймън. Останалите филми, в които участва, са…“

Изведнъж Антония осъзна, че салонът се е изпразнил за антракта и родителите й говорят нещо. Вдигна глава и забеляза, че я наблюдават учудено.

— Добре ли си, миличка? — загрижено я запита Хилъри. Почувствала се замаяна, Антония премигна.

— Да. Добре съм.

— Не искаш ли да пийнеш нещо? — осведоми се Куентин. — Двамата с майка ти ще отидем до бара да си вземем кафе.

— Не, за мен нищо — ръцете й трепереха и сърцето й препускаше бясно. Трябваше да отиде до телефона. — Извинете ме, но ще се обадя до службата.

— Добре. Ще те почакаме в бара, става ли?

— Да, татко — кимна тя разсеяно. — Няма да се бавя. Налагаше се да намери място, откъдето би могла да позвъни в полицията, без някой да я чуе.

Забързано прекоси фоайето и се озова на улицата. До вратата имаше малка алея, водеща до изхода зад сцената. По това време на деня наоколо нямаше никого. Извади мобифона от чантата си и набра номера на местния полицейски участък, който бе запомнила наизуст след нахлуването в дома й.

— Бих искала да говоря с детектив Купър, моля — каза тя и се замоли наум той да е дежурен. За нейно облекчение я свързаха с него след секунда. Набързо му разказа за Марк Драйдън, познат й с името Колин Холбрук.

— Абсолютно ли сте сигурна, че става въпрос за един и същи човек? — попита той. В гласа му пролича недоверие.

— Напълно сигурна съм — нетърпеливо настоя Антония. — Снимката на програмата е същата, каквато ми изпрати.

— Добре. Все още ли сте в театъра?

— Да.

— Знае ли някой, че ни се обаждате?

— Не, никой.

— Сега ще изпратим двама цивилни полицаи, за да го заловят веднага след представлението. Благодаря ви, че ни позвънихте.

Антония почувства нервно присвиване в стомаха. Най-сетне кошмарът й щеше да свърши, но тя се чувстваше неловко. Ами ако Колин Холбрук успее да се измъкне? Но имаше и нещо друго, което я притесняваше повече. Сега, когато го беше видяла на живо, трябваше да признае, че го намира дори по-привлекателен, отколкото й се бе сторил на снимката. Той беше точно този тип мъж, какъвто желаеше за съпруг, а това я натъжаваше. Струваше й се, че е изгубила нещо скъпо още преди да е успяла да се докосне до него.

— Върнете се на мястото си и изгледайте втората част, като че нищо не се е случило — нареждаше инспекторът. — Останалото оставете на нас.

Антония тръгна към бара. Той беше претъпкан и вътре бе задушно и задимено. Куентин и Хилъри бяха успели да се настанят на малка кръгла маса в единия ъгъл и пазеха стол и за нея.

— Наред ли е всичко в службата, мила? — попита баща й.

— Изглеждаш много притеснена — отбеляза Хилъри.

— Всичко е наред — бодро отвърна Антония.

— Сигурна ли си, че няма да си поръчаш нещо за пиене?

— Не, наистина не искам нищо — беше навила програмата си на руло и нервно удряше с нея по дланта си.

Куентин веднага разбра, че нещо не е наред.

— Да не би да се налага да отскочиш до офиса, Антония? — запита той. — Ние с майка ти ще те разберем, ако трябва да ни оставиш.

Дъщеря му го изгледа стреснато. Полагаше такива усилия да изглежда спокойна, но явно не бе успяла да ги заблуди.

— Разбира се, че никъде няма да ходя — отсече тя.

 

 

Второто действие на пиесата й се стори безкрайно. Тъй като беше много напрегната, й бе трудно да се концентрира. Публиката продължаваше да се забавлява от сърце, но на нея й се струваше, че гледа към празна сцена, защото не разбираше смисъла на комедията. През цялото време очакваше появата на Хари и всеки път, когато някой се появяваше, сърцето й се свиваше. Ами ако нещо се обърка и той успее да се измъкне? Тази мисъл беше смразяваща и тя реши, че ако се случи, ще поиска полицейска охрана. Пое си дълбоко дъх и опита да се успокои. Установи, че от стискане на зъбите челюстта започва да я боли, а вече се появяваше и главоболие.

И точно когато й се струваше, че повече не би могла да издържи, Колин се появи на сцената, облечен във вечерен смокинг и с димяща цигара между пръстите. Изпълнявайки ролята си безупречно, с което засенчваше всички останали актьори, той се представяше пред публиката с невероятна лекота.

Антония реши, че няма повече сили да го гледа. Именно с този мъж бе решила да се срещне. Но сега знаеше, че е сериен убиец. И я бе набелязал за следващата си жертва. Погледна крадешком ръчния си часовник, но беше прекалено тъмно, за да види колко е часът. Замоли се пиесата най-после да свърши. Да наблюдава как Колин Холбрук играе ролята си, а в същото време отвън го очакват цивилни полицаи, за да го отведат веднага след края на представлението, бе все едно да гледа как човек върви към гибелта си. „Никой от публиката не си дава сметка — помисли си тя, — че в реалния живот на този мъж му предстои да участва в истинска драма.“

Най-сетне пиесата свърши и завесата се спусна сред буря от аплодисменти.

— Не беше ли забавно? — обърна се към нея Хилъри веднага след последното излизане на артистите. — От много време не съм се смяла толкова.

— Наистина беше фантастично — горещо потвърди Куентин. — Благодаря ти, че ни доведе да го видим, миличка. Направила си чудесен избор.

Бяха необходими няколко минути, за да се измъкнат от театъра.

— Мислите ли, че ще успеем да си хванем такси? — притесни се Хилъри.

— Уредила съм въпроса, мамо. Ще ни чака кола.

Куентин я изгледа с възхищение.

— Ти мислиш за всичко.

Антония се изчерви и побърза да обясни:

— От собствен опит зная, че е невъзможно да намериш свободно такси в този район. Ще се огледам за Доналд. Наредих му да спре колкото може по-близо до изхода.

Родителите й тръгнаха след нея. Щом стъпиха на тротоара, Антония забеляза една полицейска кола с включени сини светлини, спряла пред вратата зад сцената. Зад нея имаше друга, а малко встрани — двама мотоциклетисти. Наоколо вече бе започнала да се събира любопитна тълпа.

Тя несъзнателно отстъпи назад, за да се скрие в сянката на едно дърво и се помъчи да се смеси с тълпата. Обзе я непреодолимо желание да изчезне, така че Колин Холбрук да не я види тук. Сега той вече не бе в състояние да я нарани, но въпреки това се чувстваше уязвима. Ако не бяха родителите й, сигурно щеше да се втурне с всички сили в противоположната посока.

Внезапно сирените на колите се задействаха толкова близо до нея, сякаш виеха в мозъка й. Отскочи встрани стреснато. Появи се малка група униформени полицаи, която се насочи към първата кола. Между тях с белезници на ръцете вървеше Марк Драйдън. Облечен в дънки, тениска и маратонки, той се оглеждаше, сякаш не можеше да разбере какво става. Очевидно беше притеснен от множеството, което все повече се приближаваше към него, за да го разгледа отблизо. За момент погледът му попадна върху Антония, но той не показа никакви признаци, че я е разпознал. Миг по-късно го набутаха в колата. Двама полицаи скочиха вътре веднага след него и целият ескорт потегли сред воя на сирените. Всичко продължи само няколко минути, които й се сториха цяла вечност.

— Е!… — възкликна Хилъри. — Какво беше това?

— Ето го Доналд! — извика с облекчение Антония и посочи лимузината, приближаваща се към тях. — Побързай, мамо. Няма да може да спре тук.

Тримата се настаниха на задната седалка.

— Към хотел „Савой“ ли, мис Мъри? — запита шофьорът и потегли бавно.

— Да, ако обичаш. След това до офиса ми.

— Е, това беше непредвидено вълнение — отбеляза Куентин и прегърна жена си през раменете. — Кой, според вас, беше онзи мъж? Чудя се защо ли го арестуваха?

— Той не беше ли един от артистите? Лицето му ми се стори познато.

Прекалено изтощена, за да се включи в разговора, Антония мълчеше. Денят се бе оказал тежък и тя бе много по-дълбоко разтърсена, отколкото предполагаше.

— Пристигнахме — чу гласа на баща си. — Няма ли да слезеш за чаша чай, мила?

— Не, татко, благодаря. Искам да проверя някои неща в офиса, а после ще си отида до вкъщи, за да се преоблека.

— И не забравяй, че през нощта ще останеш с нас — напомни й Хилъри.

— Няма. За нищо на света не бих пропуснала закуската в ресторанта с изглед към реката. Ще дойда в седем и половина — обеща тя.

— Не закъснявай! Ще започнем празненството с любимото шампанско на майка ти! — допълни Куентин, преди да я целуне за довиждане.

— А кога съм закъснявала? — подразни го тя, качвайки се обратно в колата. Докато Доналд потегляше по широката алея, тя ги наблюдаваше как влизат в хотела и се отправят към чайната — възрастна двойка, между която все още съществува любов и разбирателство.

По пътя към офиса тя наблюдаваше движението по зелените улици и почти шокирана, осъзна, че вече няма от какво да се страхува. Колин Холбрук беше арестуван. Нямаше повече да я преследва. Нямаше да й се обажда по телефона. Нямаше повече да я заплашва. Нямаше да нахълтва с взлом в апартамента й. Беше в безопасност. В безопасност. Не можеше да повярва, че всичко е свършило. Чувството на облекчение, което изпита, беше огромно и неестествено, като слънчев лъч след ужасна буря. Неочаквано я заля щастие и на душата й стана леко. Тази вечер, за първи път от много време насам, можеше да се отпусне и да се забавлява, въпреки да знаеше, че ще се наложи да дава показания в полицията. Но не днес. Когато след няколко часа пристигнеше в хотел „Савой“, щеше да отпразнува рождения ден на майка си с ясното съзнание, че собственият й кошмар е свършил.

— Доналд — каза тя и се наведе напред, — тази вечер повече няма да ми трябваш. Нито пък утре. Вече ще използвам собствената си кола.

— Добре, мис Мъри.

— Благодаря ти за помощта. Наистина я ценя. Опасявам се, че често ти се е налагало да седиш с часове и да ме чакаш.

— За мен беше удоволствие, мадам. На вашите услуги съм всеки път, когато ви потрябвам.

— Благодаря, Доналд.

Няколко минути по-късно Антония беше в офиса си. За нея бе необичайно, че не бе идвала тук целия следобед. Колегите й я посрещнаха така, сякаш бе отсъствала дни.

— Добре ли прекара? — побърза да попита Карина.

— Хубава ли беше пиесата? — обади се и Сали.

— Майка ти хареса ли я? — не се стърпя и Марк.

— За какво дойде тук? — подигра я Гай. — Мислех, че днес ще се забавляваш и вече си на първата чаша шампанско.

Антония отговаряше засмяно и реши да не споменава нищо за появата на полицията. В крайна сметка, ако не бе излязла от театъра точно когато отвеждаха Марк Драйдън, нямаше да знае за инцидента. Ако съобщението за ареста се появи във вестниците, което беше неизбежно, винаги би могла да се престори, че не знае нищо.

— Мама се смя до сълзи — каза тя весело. — Комедията беше много приятна. Препоръчвам ви я — всички едновременно се обърнаха към Линда, която досега бе говорила по телефона. — Някакви съобщения?

— Няколко — отвърна секретарката. — Но всичко би могло да почака до утре, с изключение на последното.

— И какво е то?

Линда погледна в бележника си.

— Опасявам се, че е спешно и трябва да вземеш решение още днес следобед.

— Днес следобед? — Антония хвърли поглед към часовника си. — Какво решение? Вече е почти пет и половина и трябва да тръгвам.

— Няма да ти отнеме много време — увери я Линда. — Всъщност трябва да погледнеш една от къщите: Току-що говорих с работниците, които днес са започнали да поставят паркета в трапезарията на „Белгрейв Скуеър“…

— Започнали? Та аз мислех, че днес трябва да приключат!

— Очевидно нещо се е объркало — сви рамене секретарката.

— Само не ми казвай… Да не би да не им е стигнал паркетът?

— Не. Досега не са работили, защото се страхуват, че може би няма да харесаш цвета. Струвал им се прекалено тъмен. Трябва да узнаят решението ти веднага, защото работниците няма да са свободни, ако отложим до доставката на по-светъл. Вече са наети от друга агенция.

— О, за Бога! Та аз избрах цвета много грижливо. Как е възможно да е по-тъмен? Освен ако са ни изпратили друг. В такъв случай няма да можем да го предложим за продан навреме.

— Зная — съгласи се Линда. — И те са наясно, точно затова искат да го видиш колкото може по-скоро.

— По дяволите! — изруга раздразнено Антония. — Това би било истинска катастрофа. Ще мина още сега, преди да се отбия до вкъщи.

— Доставчикът ще те чака там, така че ще можеш да го скастриш, ако е объркал нещо.

— Не се притеснявай. Няма да му се размине. Е, довиждане. Ще се видим утре сутринта.

Разстоянието от „Слоун Стрийт“ до „Белгрейв Скуеър“ беше не повече от десетина минути пеш. Още отдалеч Антония забеляза, че бояджиите са привършили с външното боядисване. Изящните гипсови орнаменти блестяха в белотата си като сметана върху торта. Веднага щом смъкнеха скелето, щеше да се заеме с последните детайли по украсата. Бе поръчала на Джон Престид да изработи сандъчетата за цветя по прозорците и бе уверена, че той ще направи най-доброто, за да подчертае внушителната красота на сградата, на която едва ли биха подхождали обикновени саксии.

Когато съвсем се приближи, забеляза, че кристалният полилей в голямата приемна на първия етаж свети. Вратата беше леко открехната. Антония влезе в безлюдния коридор. Посрещна я позната гледка: дървени стълби, подпрени на стените, кофи с боя и изцапани четки, струпано в единия край кухненско обзавеждане, покрито с бели чаршафи, за да не се праши. Никъде обаче не видя злополучния паркет.

— Ало? — извика тя. Гласът й отекна из къщата, през празните стаи, и се понесе по мраморното стълбище към горните етажи.

Никой не й отговори. Озадачена, тя се отправи към трапезарията, намираща се отляво на входната врата. Представляваше продълговато помещение с прозорци във всеки край. Внимателно огледа пода.

— Какво, по дяволите?… — възкликна объркано. Прясно изцикленият паркет с цвят на мед блестеше от единия до другия край.

Дали не беше объркала къщата? Може би Линда бе имала предвид другата, на „Виктория Роуд“? Или пък апартаментите на „Марбъл Арч“? Но там все още не бяха стигнали до паркета.

Бързо се върна в коридора. На всяка цена трябваше да открие доставчика.

— Тук ли сте? — извика по-високо, отколкото бе възнамерявала, и безпогрешно различи страха в гласа си.

Отново не последва отговор. Къщата беше безмълвна. Белите покривки върху неинсталираните мебели й приличаха на призраци, които й се присмиват.

— Ало? — извика остро.

В обгръщащата я тишина имаше нещо застрашително. Затаила дъх, Антония се върна да надникне в трапезарията. Нещо определено не беше наред.

— Не разбирам… — каза на глас.

— Наистина ли?

Стресната, тя се извърна. В средата на коридора бе застанал мъж. Кожата му имаше сребристия оттенък на рибени люспи, а през масивните рамки на очилата очите му блестяха, сякаш беше трескав.

— Мистър Приди!… — Антония се взираше в лицето му. Сърцето й бе почти спряло от ужас.

Той се усмихна мрачно.

— Аз си мислех, че отдавна трябваше да сте разбрали, че става въпрос за мен. Това не говори добре за умна и енергична млада жена като вас.

В този момент тя разбра, че е попаднала в капан. Проблемът с паркета е бил само претекст. Втурна се към изхода, но той беше по-близо до него. С изненадваща за възрастта му бързина затръшна тежката врата и сложи резетата.

Антония се бореше да остане спокойна. Вирна отбранително брадичка и попита студено:

— Какво искате?

Мистър Приди преглътна и адамовата му ябълка подскочи над бялата яка на ризата му.

— Това, което искам — тежко започна той, — е да отърва света от жени като вас. Жени, които се мислят за много умни. Жени, които отнемат работата от мъжете. Жени, които са способни да прегазят всекиго, за да се докажат — лицето му стана тъмночервено, сякаш с нечовешки усилия сдържаше яростта си. — Заради жена като вас изгубих работата си, дома си, съпругата си, бъдещето си — всичко, към което съм се стремил цял живот.

— Аз сама създадох компанията си — възрази тя тихо и притисна ръце към гърдите си в защитен жест. — Никому не съм отнемала работата.

— Всички те така казват. Но аз ви наблюдавах. Знам какво искате. Искате да стигнете до върха, като останалите, от които вече се отървах. Вие сте амбициозна. И пречите на мъже като мен да се реализират.

Антония стоеше неподвижно, с побеляло лице. Кръвта бучеше в ушите й и й се стори, че ще припадне. Тя трябваше да бъде следващата жертва. И без съмнение двамата с Колин Холбрук бяха съучастници. Колин, който в действителност беше актьор и се казваше Марк Драйдън. Сега вече разбираше всичко. Очевидно те следяха внимателно обявите на самотни жени и подбираха измежду тях само преуспелите. Нима написаното от нея не беше шокиращо? Жена, отдадена на кариерата си… със собствена компания… Господи, та тя беше точно това, което им трябваше! И тъй като Марк беше млад и красив, изпращаха неговата снимка. Сигурно той й се бе обаждал по телефона. Нищо чудно дори да бе написал първото писмо, за да я впечатли. Значи затова никога не се появяваше на срещите. Облегна се на вратата на трапезарията и затвори очи. Беше сломена. Но защо Марк Драйдън се бе забъркал в това?

Долови, че мистър Приди се раздвижи, и отново го погледна. Той вадеше от джоба си дълга бяла корда. Обви краищата й около дланите си и я изпъна, сякаш искаше да провери здравината й. След това, сякаш прочел мислите й, заговори:

— Така и не успяхте да се срещнете с Колин Холбрук, нали?

— Не — отвърна тя, опитвайки се да печели време.

— Колин и Сюзън! — подигра я мъжът. — Нали така се представихте?

— Да.

— Когато получихте снимката му, си помислихте, че е млад и привлекателен, прав ли съм? Че е мъж, с когото можеш да си определиш среща? Че е подходящ за съпруг?

Антония не отговори.

— Увлякохте ли се по него? — мистър Приди не откъсваше поглед от нея и тя стисна зъби, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си ужасяващите мисли.

— Да, изглеждаше много… интересен — ако успееше да го накара да продължи да говори, ако го въвлечеше в разговор, би могла да му предложи добра работа и да го помоли да я пусне. Знаеше, че е лудост, но бе готова да обещае всичко, само и само да се измъкне от тази къща.

— Само интересен? Боже мой, следващия път трябва да се постарая повече.

— Отдавна ли го познавате?

— Съвсем не. Беше ви приятно да разговаряте с него по телефона, нали? И бяхте много разочарована, когато не се появи на срещите?

Антония се намръщи. Нещо не се връзваше. Нямаше представа какво точно, но инстинктивно усещаше, че мистър Приди играе зловеща игра, с която цели да я извади от равновесие. Сигурно бе разбрал за ареста на Колин, по-скоро на Марк Драйдън. Ето защо я бе примамил в празната къща. За да й отмъсти за онова, което бе причинила на съучастника му.

— Не бяхте ли разочарована, когато той не дойде на нито една от срещите ви? — излая мистър Приди.

Тя кимна мълчаливо.

— Но всъщност той беше там. Всеки път.

— Но аз не видях никого…

— Защото очаквахте красивия младеж от снимката. Нали така?

Очите й се разшириха от объркване и уплаха. Долната част на лицето му се изкриви в грозна самодоволна гримаса.

— Така си и помислих. Но вие бяхте обречена на вечно разочарование, защото човек на име Колин Холбрук изобщо не съществува. Аз ви писах писмата. Аз говорих с вас по телефона. И винаги бях там, за да видя как изглеждате. Първия път ви проследих и открих адреса ви. След това разбрах къде работите. И реших, че сте от типа жени, които трябва да бъдат елиминирани. Но не и преди да си поиграя на красив млад мъж и да наблюдавам разочарованието ви, когато той не се появяваше.

— Но снимката… — възрази тя, преди да успее да се въздържи.

— Няма нищо по-лесно от това да се сдобиеш със снимка на артист. Нито един агент не би ти отказал, ако кажеш, че си режисьор. Наистина ви смятах за по-умна.

Всичко в главата й изведнъж се завъртя. Значи Марк Драйдън нямаше нищо общо с тази история! Беше невинен, а тя бе насочила полицията към него. Беше толкова сигурна, че именно той е мъжът, който я тормози, и се бе озовал в ареста, без дори да е чувал за нея или мистър Приди.

 

 

Линда напусна офиса последна. Минаваше пет и половина, а денят се бе оказал тежък. Винаги когато предстоеше да се обяви за продан нова собственост, възникваха хиляди дребни неща за довършване и това я изтощаваше. Единственото, което й се искаше в момента, бе да се прибере у дома, да си вземе гореща вана и да си легне, за да погледа телевизия. Наскоро бе наела малко ателие във Фулъм. Все още нямаше желание да се върне при Робин — въпреки неговото настояване. Едва сега разбираше защо Антония толкова държи на свободата си. Включи телефонния секретар, угаси осветлението и заключи остъклените врати.

Докато бързаше към спирката, на метрото, заваля.

 

 

Тристръм, Роланд и Лео бяха решили да пътуват до Лондон с една кола, защото беше трудно да се намери място за паркиране.

— Трябваше да дойдем с влака — изръмжа недоволно Тристръм, щом влязоха в града. Наближаваше седем, валеше и движението бе почти застинало. — Проклети задръствания! Иска ми се да спрем някъде и да пийнем по нещо.

— И защо да не го направим? — отзова се Лео. — Наоколо има много заведения.

— Нямаме време. И без това ще закъснеем — отказа брат му. — Господи, толкова мразя Лондон!

— А на мен би ми харесвало да живея тук — каза най-малкият и погледна през запотения прозорец. — Нали точно тук се случва всичко.

— Поне доколкото виждам, единственото нещо, което ни се е случило досега, е да пъплим едва-едва след автобус номер четиринадесет.

Но Лео не се отказваше лесно:

— Да, но аз имах предвид театрите и кината, галериите, изложбите. Да не говорим за ресторантите от всички националности, за които си чувал, и още толкова, за които и не подозираш.

— Помисли колко ще ти струва да се храниш навън в град като Лондон — разумно отбеляза Роланд.

— Пак заседнахме — осведоми ги Тристръм. С всяка минута раздразнението му нарастваше. Хилъри и Куентин много държаха на точността, а тази вечер беше специална. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че не е забравил подаръка за майка си: квитанция за две хиляди луковици на пролетни цветя и наемен градинар, който да ги засади вместо нея.

— Чудя се дали и Антония е попаднала на задръстване — внезапно се обади Роланд.

— Тя сигурно вече седи в луксозния ресторант и отпива от шампанското си — завистливо каза Лео, — докато ние не можем да мръднем от този проклет мост. Надявам се, че няма да започнат вечерята без нас.

 

 

Смрачавате се. Обвити в плътните тъмни сенки на мрачния коридор, двамата се взираха един в друг, въвлечени в една игра, в която само единият може да спечели. Антония стоеше напрегната в очакване да разбере какъв ще бъде следващият ход на мистър Приди. Изправен до вратата, той блокираше единствения път, откъдето можеше да избяга. Очите му, вперени в нея, искряха от омраза, докато ръцете му продължаваха да си играят с кордата. Тишината се нарушаваше само от лекия тропот на дъждовните капки по первазите на прозорците.

Какво го възпираше да я нападне? Защо просто не се приближи, не обвие кордата около врата й и не я опъне докрай с големите си здрави ръце? Дали не искаше още малко да се наслади на превъзходството си над нея? Минутите се точеха бавно. Искаше й се да се разкрещи. Отчаянието й вдъхна кураж. Нямаше какво да губи. Дали не трябваше да се възползва от ситуацията?

Прочисти нервно гърлото си.

— Ще ви помогна ли, ако ви предложа работа в моята компания? — за нейно учудване, гласът й прозвуча спокоен и равен.

Нещо в него се върна към живот. Лицето му отново стана тъмночервено.

— Аз имах работа, но ми бе отнета от жена като вас. Вече е късно. Не мога да започна отначало. Искам само да съм сигурен, че наоколо няма да останат още такива като вас. Едва ли някога ще разберете какво ми костваше да бъда изхвърлен от хлапачка като вас — той говореше с дива, почти истерична горчивина.

Въпреки всичко, Антония изпита съжаление. Можеше да си представи как се чувства човек в неговото положение. Изгубил всичко. Унизен. Останал без мечти.

— Имате ли съпруга? Семейство? — запита меко.

— Имах съпруга — отвърна той и за момент й се стори, че долната му устна потрепери.

Беше почти тъмно. В плътните сенки белите покривки върху мебелите сякаш висяха във въздуха.

— Съжалявам.

— Защо изобщо трябва да ви е грижа?

И тогава той пристъпи към нея, сякаш най-после бе взел решението си. Антония усети как всичко в нея се стяга. Мъжът беше набит и изглеждаше доста силен. Имате ли шанс, ако започне да се бори с него? Големите юмруци стискаха кордата и двете ръце се протегнаха напред в готовност.

Изведнъж, породена от ужаса, в гърдите й бликна неподозирана сила. Тя нямаше да стане четвъртата му жертва. Инстинктът за самосъхранение я накара да вдигне крак и да замахне с всичка сила. Тънкото, остро токче на обувката й го завари неподготвен. Ударът попадна в костта малко под коляното. Той извика от болка и изненада и за момент погледът му се замъгли. Преди да успее да се съвземе, тя се втурна по коридора. На стената бяха подпрени три дървени стълби. Напрягайки се до крайност, дръпна едната и я блъсна зад себе си. Още докато първата падаше, събори и останалите две и продължи да бяга, следвана от оглушителния им трясък върху кутиите с боя и кофите, оставени от работниците.

Стигна каменното стълбище, отвеждащо към партерния етаж. Когато се озова в тъмната кухня, чу стъпките на мистър Приди в коридора. Миг след това тялото му се стовари тежко на пода и той изстена болезнено. Ясно се чуваше дрънченето на метални кутии и кофи. Последва яростна ругатня и нов стон:

— Господи! Коляното ми!

Антония не спря. Беше помагала при подреждането на кухнята и я познаваше като собствения си апартамент. Бързо намери електрическото табло и изключи осветлението.

— Няма да ми избягаш!… — изрева мистър Приди и се запрепъва по стълбите.

Тя изтича към най-отдалечения край на стаята и отвори малка вратичка, която приличаше на кухненски шкаф. Вътре имаше старомоден асансьор за храна, който бе поправила и модернизирала, за да спести на обитателите необходимостта да пренасят храната си до горните етажи.

В този момент чу мистър Приди да се опитва да запали осветлението. Разбрал какво е направила, той отново изруга яростно:

— Кучка! — и започна предпазливо да се придвижва в тъмнината.

Без да губи секунда, Антония се вмъкна в асансьора, като междувременно свали преградния рафт. Намести се в тясното пространство и натисна бутона, инсталиран на стената. След това улови двете плъзгащи се врати и ги затвори точно в момента, в който преследвачът й влезе в кухнята. Притискайки силно колене към гърдите си, тя затвори очи и се замоли да е натиснала правилния бутон. Мистър Приди обикаляше из кухнята и отваряше един след друг шкафовете. Оставаше й само да се надява, че асансьорът ще се задвижи, преди да е стигнал до него.

Внезапно, с едва доловим шум, кабината започна да се издига, леко поклащайки се от тежестта й. Затаи дъх, сякаш очакваше, че така ще стане по-лека. Знаеше, че съоръжението ще спре, щом стигне до трапезарията.

В непрогледната тъмнина Антония вдигна рафта, който бе свалила, за да си освободи място, и надявайки се, че ще улучи, го заби в дървената подпора на стената на шахтата. Асансьорът подскочи леко и заседна между етажите.

Сега, дори мистър Приди да се сетеше да натисне бутоните за движение нагоре и надолу, нищо нямаше да се случи. Скрита така, между кухнята и трапезарията, беше в безопасност поне за известно време — докато плотът не поддаде на тежестта й и не се стовари отново долу.

Ръцете й бяха влажни от пот и дрехите лепнеха по тялото й. Докато се напрягаше да чуе какво става, усети, че свитите й крака се схващат и гърбът започва да я боли.

Мистър Приди бе доловил шума от включването на асансьора и обикаляше из кухнята, за да го открие.

— Зная, че си тук! — тихо каза той, плашейки я повече, отколкото когато крещеше. — А! Така е по-добре!

Антония се досети, че е отворил хладилника, за да си осигури малко светлина.

— Скоро ще се добера до теб! — в гласа му пролича триумф.

И изведнъж тежките му стъпки се чуха съвсем ясно все по-близо и по-близо, докато накрая спряха пред вратите на асансьора.

 

 

Седнал в стаята за разпити в полицейското управление, мъжът, наричащ себе си Марк Драйдън, категорично отказваше да отговаря на каквито и да било въпроси, докато не дойде адвокатът му. Дежурният офицер — сержант Амброуз, прочете обвиненията срещу него: убийствата на Полин Ашфорд, Валери Мартин и Роксана Бърч, разбиване на апартамента и системен тормоз над Антония Мъри и фалшива самоличност.

Инспектор Купър изобщо не се съмняваше, че са заловили, когото трябва. Разглеждаше внимателно снимката на Марк, поместена на гърба на театралната програма, и я сверяваше с описанието, направено от Антония Мъри: строен, с тъмни очи, тъмна коса, насмешливо извита уста, малко над тридесетте. Но това не беше достатъчно. Необходимо беше мис Мъри да дойде лично в управлението, да потвърди, че снимката е същата като онази, която й беше изпратена, и да даде официални показания. Трябваше да се идентифицира и гласът.

— Къде е мис Мъри? — запита той. Амброуз го изгледа неразбиращо.

— Не зная, сър. Искате да я видите ли?

Бледите лисичи черти на инспектор Купър се изкривиха от раздразнение.

— Ако не исках да я видя, нямаше да ви питам за нея, Амброуз. Тя е главната ни свидетелка в момента. Единствената, която може да ни отведе до серийния убиец. Или по-правилно, единствената, все още жива!

— Веднага ще я доведа, сър.

— Междувременно ще се опитам да измъкна нещо от този Марк Драйдън, разпознат още като Колин Холбрук.

Но заподозреният категорично отказваше да отговаря. Когато го запитаха къде е бил по време на трите убийства, той заяви, че е невинен и помоли да се обадят на адвоката му. На въпроса какво е правил по време на нахлуването в дома на мис Мъри отговорът бе същият.

Отегчен и раздразнен от упорството му, макар и да знаеше, че той има право да мълчи, докато не получи юридически съвет, инспектор Купър нареди да върнат задържания в килията и напусна стаята за разпит.