Уна-Мери Паркър
Покана за среща (5)

Пета глава

Антония се обади на Роланд веднага щом се прибра в апартамента си.

— Разбра ли какво се случи? — побърза да я попита той.

— Да. Мама ми каза. Как си, Ро? — стори й се, че гласът му звучи разстроено.

— Джини си отиде, Антония. Какво да правя сега?

— Зависи — предпазливо започна тя. — Предполагам, че сте се скарали.

— Тя побесня, задето казах, че ще платим сами партито с приятелите ни. Но бях прав, нали?

— Напълно. Какъв всъщност е проблемът? Можете ли да си го позволите?

— Това означаваше да вземем малко пари назаем, но можехме да ги изплатим на части. Джини беше решила, че мама и татко ще поемат всички разходи по сватбата. Внезапно стана много амбициозна.

— В какъв смисъл?

— О, Боже, искаше да си купим голяма къща и нова кола. Не знам как си го е представяла, но винаги даваше за пример теб. Не преставаше да повтаря, че живееш в луксозен апартамент в най-богаташкия квартал на Лондон, докато ние трябвало да се задоволим с къща в провинцията.

Последва неловка тишина.

— Но аз работих упорито за това! — възрази Антония. — Всичко съм постигнала съвсем сама!

— Опитах се да наблегна на този факт, но нищо не се получи. Знаеш ли какво мисля?

— Очаквам да ми кажеш.

— Опасявам се, Джини е смятала, че съм изгодна партия за нея. Въобразила си е, че родителите ми са доста богати и ще се погрижат да ни осигурят жилище и начин на живот, подобен на техния… Нали разбираш, със слуги и всичко останало.

— Но как е могла да си помисли подобно нещо, Ро? — искрено се учуди Антония.

— Не ме питай. Както и да е, каза, че всички ние сме й дошли до гуша и затова си тръгва.

— Може би е за добро — отбеляза сестрата. — Не е ли за предпочитане да разбереш всичко това преди сватбата, отколкото когато стане прекалено късно?

— Но аз я обичам! — възкликна той отчаяно. — Бях сигурен, че и тя не е безразлична към мен. Не допусках, че е търсила само материалната изгода.

— Зная, Ро, и много съжалявам. Защо не оставиш нещата на времето, за да видиш какво ще стане? Може би тя ще разбере, че е постъпила глупаво и ще се върне.

— Да, сигурно бих могъл.

— На твое място бих постъпила точно така. Ро, ти заслужаваш нещо по-добро.

— Съжалявам, че те натоварвам допълнително с проблемите си. Как вървят нещата при теб? Всичко наред ли е?

По тона му Антония се досети, че той има предвид самотата й.

— Да, всичко е наред — отвърна бодро. — Цял ден ръководих малката си империя, а сега възнамерявам да нахраня Краш.

— Пази се, миличка — каза той, без да се подведе от шеговитото й настроение. — Ще те държа в течение на тази история с Джини.

— Непременно. И запомни, не я оставяй да те разиграва.

След като си казаха „дочуване“, Антония отиде в кухнята, където Краш нетърпеливо очакваше вечерята си, обикаляйки насам-натам, като междувременно бе успял да бутне бутилката с олио. Слава Богу, че беше затворена. Включи телевизора, за да изгледа новините в осемнадесет часа.

Миг по-късно замръзна на място, стресната от съобщението, съпровождащо снимките на наскоро убитите три млади жени.

— Полицаите, разследващи убийствата на трите лондончанки — Полин Ашфорд, Валери Мартин и Роксана Бърч, които бяха намерени удушени близо до работните си места, са попаднали на нови улики относно убиеца. Предполага се, че той е мъж, отговорил на дадени от тях обяви за запознанства. И в трите случая мъжът си е уговарял срещи с жертвите, но не се е явявал на тях под претекст, че е бил задържан до късно в службата си…

Антония се отпусна тежко на един стол до масата, без да откъсва поглед от екрана. Обливаше я ледена пот и за момент й се стори, че ще припадне.

Колин Холбрук! Установи с нарастващ ужас, че всичко постепенно си идва на мястото. Той си играеше на котка и мишка, преди да премине към действие. Това обясняваше защо не бе дошъл на срещите, мълчаливите обаждания по телефона, нахлуването в празната къща, която бе отишла да огледа, и натрапчивото усещане, че някой я следи. Вероятно той бе избягал от таксито, което едва не удари колата й.

А й се бе сторил толкова приятен и подходящ! Лицето от снимката бе много привлекателно. Дълбоко в нея, редом с ужаса, се надигаше огромно разочарование. Трябваше да се досети, че нещо не е наред още когато се бе провалила втората им среща. Оправданията му наистина бяха убедителни, но ако не беше така заслепена от желание всичко да се нареди добре, нямаше начин да не се усъмни. А вместо това бе повярвала на всяка негова дума и дори… Следващата мисъл почти я зашемети. Беше му дала номера на мобифона си! Господи! Каква глупачка! Как бе могла да направи такава грешка? Но той й бе звучал толкова искрено, а и тя знаеше какво означава да те задържат до късно на работа и… Какво й бе казал Роланд? Слава Богу, че не бе споменала на родителите си за постъпката си. Имаше и още едно хубаво нещо. Мобифонът беше служебен и номерът му не беше вписан в нито един указател. Преди време бе успяла да уреди този въпрос, за да си спести среднощните обаждания на клиенти, от всички краища на света. Колин Холбрук не би могъл да открие адреса й. Освен това смяташе, че името й е Сюзън. Поуспокои се малко, но миг по-късно плесна челото си с ръка, изумена от наивността си. Разбира се, той вече знаеше и къде живее, и как изглежда, след като я беше следил през целия ден!

Изключи телевизора и започна да се разхожда нервно из апартамента. Какво трябваше да направи? С кого да поговори? Дали нямаше да е най-добре да си наеме бодигард? Мисълта за собствената й безопасност отстъпи място на унижението, което щеше да изпита, ако някой научеше как се бе свързала с Колин Холбрук. Колко недостойна и отчаяна изглеждаше постъпката й! Можеше да си представи заглавията на първите страници на вестниците: „Антония Мъри, милионерка и собственичка на компания за недвижими имоти, си търси съпруг чрез обява във вестник!“

За първи път разбра опасенията на Роланд и реши, че е трябвало да се обърне към някоя агенция за запознанства. Сега, каквото и да станеше, трябваше да потули истината. Не, нямаше да каже на никого, а и не разполагаше с доказателства, че именно Колин Холбрук е издирваният мъж. Възможно беше всъщност нищо да не я заплашва. Възможно, но малко вероятно.

След безсънната нощ, през която непрекъснато премисляше как да действа, без колегите й да разберат, че нещо не е наред, Антония стана в седем, взе душ, нахрани Краш, който вече се умилкваше около краката й, за да привлече вниманието й, и позвъни на една агенция за коли под наем. Беше работила с нея в продължение на седем години и често наемаше кола с шофьор, за да отиде на театър или на някой прием, където смяташе да пийне едно-две питиета.

— Добро утро, мис Мъри — поздрави телефонистката. — Какво можем да направим за вас?

— Бих искала да наема кола с шофьор, който да ме взима от дома ми всяка сутрин в осем и половина и да ме откарва в службата — разстоянието, до която е пет минути път пеша, помисли си тя с ирония. — Бих желала да е на мое разположение за целия ден, след което да ме връща у дома в седем часа вечерта.

— Разбира се, мис Мъри. И това всеки ден?

— Да, всеки ден, докато не отменя поръчката. Има и още нещо.

— Да, мадам?

— Искам един и същи шофьор. Искам да ми кажете името му и да му предадете, че трябва да ми звъни по домофона, когато пристига сутринта.

— Много добре. Моля, изчакайте за момент — последва леко изщракване и в слушалката се разнесе познатата мелодия на „Синия Дунав“. След минута отново се чу гласът на телефонистката: — Мис Мъри? Ще ви изпратим Доналд. Карал ви е няколко пъти и е добър, надежден шофьор.

— Чудесно — Антония си го спомняше много добре: едър петдесетгодишен мъж, когото не можеш лесно да сплашиш. — Ако възникне нещо непредвидено и Доналд се окаже зает, бихте ли ми позвънили вкъщи, за да ме предупредите, че ще изпратите друг?

— Разбира се, мис Мъри. Имаме и домашния, и служебния ви телефон…

— Моля, използвайте само мобифона ми или служебния ми телефон, поне за известно време — прекъсна я Антония. — Скоро ще ви кажа и новия си домашен номер.

След като телефонистката й благодари, което беше в реда на нещата, тъй като услугата щеше да струва по сто и тридесет лири всеки ден, и то за неограничен срок, Антония постави слушалката. Кафето й беше изстинало. Вдигна чашата към устните си и понечи да отпие, но в този момент Краш скочи върху нея, доволен да я види седнала и незаета с нищо. Тъмната течност се разплиска из скута й и бързо попи в снежнобялата нощница.

— Краш! Защо не внимаваш? — извика тя и скочи от мястото си. Смъкна дрехата и тръгна към банята, за да я изпере със студена вода, когато мобифонът й иззвъня.

Антония изруга на глас и вдигна слушалката.

— Моля?

— Здрасти! Най-после успях да се свържа с вас, Сюзън. Знаете ли, нещо не е наред с телефона ви. Снощи с часове се опитвах да ви се обадя, но постоянно даваше заето, затова реших да ви звънна, преди да сте тръгнали на работа. Как сте?

Тя шумно си пое въздух, но преди да успее да каже нещо, Колин Холбрук продължи:

— Нямах търпение да изчакам вие да ми се обадите, за да си определим среща. Какво ще кажете да отидем на вечеря днес? Сигурен съм, че мога да се освободя рано, защото шефът ми е във Вашингтон и…

Антония стисна здраво слушалката.

— Аз… аз промених решението си. Не искам да се срещаме — отсече тя хладно, надявайки се, че гласът й не трепери.

— Но защо, Сюзън? — запита той изненадано. — Какво ви накара да се откажете? Вие не сте ме виждали, защо не ми дадете шанс?

— Реших да изоставя тази работа с обявите на самотни хора във вестниците.

— Това е ужасен срам — разочаровано заяви той. — Но защо?

— Не е необходимо да изтъквам причина.

— Не, не, разбира се. Просто исках да знам какво се е объркало. Миналата вечер, когато разговаряхме, останах с впечатлението, че искате да се видим, когато ви остане свободно време — в гласа му Антония долови искрено съжаление и се запита дали не прави фатална грешка. Той звучеше като напълно нормален човек. При това честен. И любезен. И загрижен. Ами ако въображението й я подвежда и този мъж няма нищо общо с трите убийства? Не разполагаше с никакви доказателства, освен със собствените си подозрения. От няколкото им разговора бе решила, че той е точно този тип мъж, който майка й би приела в семейството им с отворени обятия.

Но предпазливостта й надделя.

— Промених решението си — бързо каза тя. — А сега трябва да вървя. Сбогом — и веднага затвори телефона, отнемайки му възможността да каже още нещо.

Постоя неподвижно няколко минути, за да се посъвземе, и внезапно осъзна, че е гола и й е студено.

Изключи мобифона и реши да продължава да взема предпазни мерки. Нещо не беше наред. Чувстваше го и в мозъка на костите си. Дори и Колин Холбрук да не беше сериен убиец, подбиращ жертвите си сред самотните жени, дали обява за запознанство във вестниците, нещо не беше наред. В ситуацията имаше нещо неискрено. Не беше лицето му — снимката все още стоеше на нощното й шкафче. Това беше лице на открит, честен човек. Но нещо в поведението му я объркваше. Да, определено нещо съвсем не беше наред.

Веднага щом се облече, позвъни на телекомуникационната компания и поиска да сменят служебния й номер с нов. Така Колин нямаше да може да се свърже с нея по никакъв начин, освен да пише до пощенската й кутия.

В осем и половина се позвъни на входа.

— Мис Мъри? Аз съм Доналд. Ако сте готова, колата ви очаква.

— Благодаря, Доналд. Слизам веднага.

Антония огледа критично отражението си в голямото огледало в спалнята. Изглеждаше много по-делова и самоуверена, отколкото се чувстваше в момента. Взетите предпазни мерки не й бяха донесли очакваното успокоение. Може би ако се държеше както обикновено и с постоянното присъствие на Доналд през целия ден, Колин Холбрук щеше да изгуби интерес.

 

 

— Къде ще ходиш? — бяха първите думи на Линда, когато Антония пристигна в офиса.

Марк Джилингъм и Карина Найт я наблюдаваха с любопитство през остъклените врати.

— Наемна кола, а? — отбеляза Марк, широко усмихнат. — Кого смяташ да впечатлиш?

— Вероятно султана на Бруней. Нали търси богат купувач за къщата на „Белгрейв Скуеър“ — пошегува се Карина.

Антония им се усмихна ослепително.

— О, нима не знаете? Винаги наемам лимузина с шофьор, когато тръгна на покупки в „Маркс и Спенсър“! — остави куфарчето си на бюрото и го отвори. — Всъщност истинската причина е, че ми дотегна да карам колата си из Лондон. Прекарвам повечето си време в търсене на място за паркиране, отколкото в оглеждане на сградите. Освен това адвокатите ми казаха, че по този начин ще намаля данъците си — отпусна се на кожения стол и се зае с кореспонденцията. — Случи ли се нещо вълнуващо, Линда?

Секретарката я изгледа с любопитство, но не направи никакъв коментар относно колата.

— Нищо особено. Бърт изпрати фактурата за строителните материали и се нуждае от още пари за…

— Кажи на Карина да се заеме с това и после му изготви чек — прекъсна я Антония.

— Добре.

Следващия един час Антония и Линда работиха заедно, докато бюрото се разчисти. Помежду им се бе установило правило задачите за деня да не остават за следващия и до края на работното време всичко трябваше да си бъде на мястото. След това Антония ги покани около голямата кръгла маса в средата на офиса, за да изслуша как вървят нещата в различните отдели. Сали Адамсън и Гай Рамзи докладваха за потенциалните клиенти и напредъка в продажбите, а Карина Найт съобщи за работата на строителните работници. Марк Джилингъм имаше да им каже нещо интересно.

— Мистър Приди в крайна сметка реши, че иска къщата на „Уилтън Плейс“.

Антония го изгледа учудено.

— А аз си мислех, че я намира прекалено голяма за него и съпругата му. Впрочем тя наистина не е много подходяща за самотна застаряваща двойка. Защо е променил решението си?

Марк сви рамене, но изглеждаше доволен.

— В интерес на истината, аз не се оплаквам — той мислеше за комисионата си. — Каза, че ще намине по-късно тази сутрин, за да доуточним подробностите.

— Е!… — Антония се обърна към Линда: — Ще се наложи да ти намерим друго място, където да се настаниш временно.

— Не се притеснявай за това! — сопна се Линда, сякаш не искаше да говори по този въпрос. След като вече всички знаеха, че се е разделила със съпруга си и се е настанила в къщата, Антония не можеше да разбере защо е толкова раздразнена.

— Добре. Да идем да разгледаме склада — това означаваше, че съвещанието е приключило. — Карина? Гай? Имате ли възможност да дойдете с мен?

Двамата кимнаха ентусиазирано. Нямаше нищо по-вълнуващо от оглеждането на нов имот, още повече изоставен и предполагащ реконструкция. В такива случаи всеки даваше воля на въображението си, предлагаха се и се отхвърляха безумни идеи, споровете бяха продължителни и интересни, като в крайна сметка всичко трябваше да бъде съобразено с финансовата страна на въпроса.

Антония се обади на Доналд. Той бе успял да паркира колата на съседната улица и щеше да бъде пред офиса след няколко минути.

— Искаме да отидем до Челси — осведоми го тя.

— Много добре, мадам. Идвам веднага.

 

 

Щом пристигнаха, Антония реши, че е постъпила разумно, като не бе дошла сама предната вечер. Ако съществуваха места, подходящи за убийство, то това беше точно такова. Мрачен, влажен и изоставен, складът се намираше на брега до самата река и никак не й хареса. Мисълта, че може да бъде наблюдавана и преследвана тук, я накара да потрепери. Наистина постройката би могла да побере пет-шест луксозни апартамента, но тя не искаше да има нищо общо с нея.

След като огледаха склада обстойно, Антония се обърна към колегите си и те веднага разбраха какво ще им каже.

— Не става за нищо. Единственото хубаво нещо е изгледът към реката. Иначе е влажно, дъските са прогнили, а външните стени изглеждат толкова наклонени, сякаш всеки момент ще се срутят. Да не губим повече време. Наред с всичко останало, атмосферата е отвратителна. Никой не би бил щастлив тук дори ако превърнем бараката в Бъкингамския дворец!

Карина и Гай кимнаха, но не казаха нищо. Голяма част от успеха на компанията се дължеше на безпогрешния инстинкт на Антония. И той никога не я бе подвеждал. Тя долавяше съвсем точно кое ще стане и от кое няма да се получи нищо. За нея атмосферата беше особено важна. Неин беше изразът, че има „щастливи домове“ и „прокълнати къщи“.

 

 

След като се върнаха в офиса, Антония подаде ключовете от склада на Линда.

— Би ли ги върнала на собствениците, моля? Кажи им, че постройката не е онова, което търсим.

Линда кимна.

— Мога ли да ти кажа няколко думи? — тихо попита тя.

— Разбира се. Какво има? — Антония веднага изостави деловия тон, предчувствайки, че нещо не е наред.

— Робин ме помоли да се върна при него.

Лицето на Антония светна оживено. Тя остана с гръб към останалите, за да не се досети никой за темата на разговора.

— Но това е чудесно, Линда. Не се ли радваш?

Секретарката поклати глава:

— Не знам какво точно изпитвам. Част от мен се радва, че в крайна сметка не всичко се е объркало. Робин казва, че трябва да забравим всичко и да започнем отначало. Но, от друга страна, се питам дали го обичам достатъчно, за да си струва да опитвам. Знаеш, че все още съм влюбена в Енгъс. Не знам дали изобщо някога ще успея да превъзмогна чувствата си.

Антония, която така и не бе познала нито голямата любов, нито фаталната страст, не можеше да си обясни как, по нейно мнение, Линда може да постъпва толкова глупаво. След като имаше толкова внимателен и великодушен съпруг като Робин, който очевидно й беше простил, защо изобщо се колебае?

— Всичко зависи от теб, Линда — прошепна тя, — но си струва поне да опиташ, не мислиш ли?

— Не знам. Какъв смисъл има да живееш с един мъж, след като непрекъснато мислиш за друг?

— О, сигурна съм, че това ще премине… имам предвид увлечението ти по Енгъс. Хората успяват да превъзмогнат тези неща. Както се примиряват със смъртта. Дай още един шанс на Робин. Нали не искаш да прекараш остатъка от живота си съвсем сама?

— По-добре да живееш сама, отколкото с неподходящ човек. Но пък така ще реша жилищния си проблем. Нали трябва незабавно да се изнеса от къщата на „Уилтън Плейс“, след като вече е продадена… — неочаквано Линда млъкна и се загледа към вратата. — И като заговорихме за вълка…

Антония се обърна и видя мистър Приди, с чадър в едната ръка и сив шлифер, преметнат небрежно през рамото.

— Добър ден, мистър Приди — каза тя и тръгна към него с протегната ръка. — Радвам се да ви видя. От колегата си Марк разбрах, че проявявате интерес към къщата на „Уилтън Плейс“.

— Точно така, мис Мъри — докато държеше ръката й, мъжът надничаше към нея иззад масивните рамки на очилата си. — Дори твърде голям интерес.

Марк също се бе приближил, за да поздрави клиента. След като се ръкуваха, мистър Приди бе отведен до един стол до бюрото на Марк.

— Въпреки че къщата е по-голяма, отколкото бях решил първоначално — започна бъдещият купувач, прокарвайки длан по плешивото си теме, сякаш да приглади несъществуващата си коса, — предпочитам къща пред апартамент. Дойдох да внеса предплатата и да ви съобщя имената на адвокатите си, за да подпишем договора.

— Разбира се — засия Марк и извади папката с документите за имота.

Антония придърпа един стол и седна до тях. Това, разбира се, си беше сделка на Марк и той щеше да си получи солидната комисиона, но тя винаги държеше да бъде наблизо, в случай че възникнат някакви проблеми.

— Е, тогава се договорихме — мистър Приди дари и двамата с вяла усмивка и извади чековата си книжка от джоба на сакото си.

Антония веднага забеляза, че тя е от банката „Каунт енд Ко“, която движеше финансовите дела на кралското семейство.

— А съпругата ви хареса ли къщата? — запита тя колкото да поддържа разговор.

Марк вдигна изненадано глава, сякаш току-що се бе сетил нещо. Антония измести взор от него към клиента, после го погледна пак.

— Да, дори много — отговори мистър Приди. — Чудесно е да живееш близо до „Хайд Парк“. А за нас е огромно облекчение да напуснем хотела.

— Така е — съгласи се Антония.

Марк бе зает с изчисляването на сумата, която трябваше да се внесе като депозит.

— Кога мога да се нанеса? — попита мистър Приди и извади от горния джоб на сакото си старомодна писалка.

— Къщата е напълно готова — обясни Марк, — така че ще може да се настаните веднага след подписването на договора.

— Добре. Много добре.

Антония наблюдаваше как клиентът подписва чека и дава на Марк имената на адвокатите си и си пожела всичките й сделки да се осъществяват с такава лекота. Печалбата от продажбата беше огромна, а и работата по къщата й бе доставяла удоволствие от самото начало. В подобни моменти чувството на удовлетвореност беше невероятно.

 

 

Доналд дойде да я вземе от службата малко след като му позвъни. Пътуването до „Кадогън Скуеър“ им отне седем минути, тъй като движението беше много натоварено, и тя се зачуди дали шофьорът не я смята за луда, за инвалид или просто за страшно мързелива.

— Ще се видим утре сутринта — каза му тя и се огледа, преди да излезе от колата.

— Да, мис Мъри. Ще бъда тук.

Наоколо не се виждаше никой. Антония тичешком изкачи стълбите и внимателно затвори входната врата след себе си. Знаеше, че преиграва и действа като истеричка, но нямаше намерение да поема никакви рискове. Неочаквано из входа се разнесе силно мяукане.

— Краш? — извика тя разтревожено. Какво правеше той отвън? Възможно ли беше мисис Милър да го е оставила да излезе?

Докато се оглеждаше над парапета на стълбището, Краш се втурна да я посрещне, заумилква се около краката й, мяукайки тревожно.

Антония го вдигна и го гушна силно.

— Какво има, миличкият ми? Добре ли си? — говореше му и го милваше, сякаш беше малко, уплашено дете.

Краш изглеждаше съвсем добре, което не можеше да се каже за вратата на апартамента й. Ключалката беше разбита, около нея стърчаха няколко изпочупени трески, а вратата зееше отворена.

 

 

След работа Марк и Гай отидоха да полеят успешния ден с халба бира в близкото заведение.

— За невероятната ти сделка с къщата на „Уилтън Плейс“ — вдигна чашата си Гай.

— И за твоя успех при продажбата на един от апартаментите на „Марбъл Арч“ — допълни Марк.

— Защо пием този боклук, след като трябва да си поръчаме шампанско? — отбеляза Гай.

Двамата се разсмяха. Животът беше чудесен. Парите течаха, а и Антония знаеше как да стимулира служителите си чрез големи комисиони и солидни премии по Коледа.

Неочаквано Марк се намръщи, припомняйки си нещо.

— Какво ти стана? — попита Гай.

— Онзи старец… Приди. Той каза, че жена му много е харесала къщата.

— Е, надявам се да е така. Тя му струва цяло състояние. Няма да му е от полза, ако съпругата му не я харесва.

Марк бавно поклати глава:

— Не, не е това. Забележката му ми се стори странна.

— И защо?

— Защото никога не съм водил жена му да разглежда къщата. Нито аз, нито някой друг. Не смятам изобщо, че някой от нас я е виждал някога.