Уна-Мери Паркър
Покана за среща (10)

Десета глава

— Мило момче, какво се е случило с теб? — започна Тод Силвестър още от прага на стаята за разпити. Той беше нисък, закръглен, със сини очи, украсени с очила, прекалено големи за лицето му, и целият излъчваше объркване и съчувствие.

— Къде беше, дявол да те вземе? — развика се Марк Драйдън. — Минаха няколко часа, откакто ти се обадих. Шийла ми каза, че веднага ще се свърже с теб. Намери ли ми адвокат?

Тод беше агентът на Марк от девет години насам и ги свързваха противоречиви чувства, вариращи от обич до омраза.

— Съжалявам, Марк…

— Даваш ли си сметка какво преживях? Обвиняват ме в убийството на три жени и в опит за убийство на четвърта, а на всичко отгоре не ми вярват, като им казвам, че нямам представа за какво говорят. Ами вечерното ми представление? Свърза ли се с дубльора ми? Защо се забави цели осем часа, за Бога? Къде е адвокатът?

Тод преглътна и плесна с пълните си ръце.

— Ще пристигне всеки момент. Всичко е под контрол, Марк. Джейк Хъдсън също е тръгнал насам — Джейк беше режисьорът на комедията „Коктейл за двама“. — Струва ми се, че преди всичко ще имаш нужда от добри препоръки. Очевидно е станала ужасна грешка.

— Кажи го още веднъж — отчаяно каза Марк.

— Не се притеснявай, момчето ми — очите на Тод заплашваха всеки момент да изхвръкнат от орбитите си. — Брайън Икълс, адвокатът ми, ще пристигне след малко. Той ще ти каже какво да говориш. Скоро ще те измъкнем оттук.

— Разкажи им всичко, което каза на мен — съветваше Марк младият адвокат Брайън Икълс час по-късно. — Няма нищо по-добро от истината.

Той беше проспериращ и амбициозен правист. Когато Тод му се бе обадил, за да му каже, че иска да го заведе до полицейското управление в Уестминстър, тъй като един от познатите му артисти е загазил, сърцето му се бе свило разочаровано. Сред познатите му нямаше хора от шоубизнеса и го загложди съмнението, че ще бъде въвлечен в някоя драма. Но, от друга страна, помисли си той, това беше добра възможност да получи малко публична популярност. Пресата никога не подминаваше подробностите от личния живот на артистите.

Марк беше много травматизиран от ареста, но знаеше, че трябва да застане лице в лице с инспектор Купър. В стаята за разпити нямаше нищо друго, освен маса с магнетофон и три стола. Докато Тод Силвестър и Брайън Икълс чакаха отвън, полицаят се настани срещу него. Други двама застанаха до затворената врата.

Купър заговори пръв:

— Разпит на Марк Драйдън, известен още с името Колин Холбрук. Двадесет и първи юли, един часът и тридесет и шест минути сутринта — направи кратка пауза и погледна изпитателно обвиняемия в очите. — Име?

— Марк Драйдън.

— Възраст?

— Тридесет и четири години.

— Адрес?

— „Батърсий Бридж Роуд“ № 328.

— Професия?

— Актьор.

— Представяли ли сте се някога под името Колин Холбрук?

— Не.

— А като Джеймс Максуел?

— Не — поклати глава Марк.

— Наемали ли сте някога апартамент или поне стая на „Каудсели Роуд“ № 26 в Айлингтън?

— Никога. От осем години живея на един и същи адрес.

— Познавате ли жена на име Полин Ашфорд?

— Не.

— А Валери Мартин?

Марк се намръщи озадачено.

— Вече ви казах, че никога не съм чувал тези имена.

— Роксана Бърч?

— Не.

— Къде бяхте вечерта на седми февруари?

— На сцената на Кралския Шекспиров театър.

— А вечерта на единадесети април? Можете ли да си спомните какво сте правили тогава?

— Да. Бях на сцената. През последните седем месеца непрекъснато участвам в комедията „Коктейл за двама“.

— А какво правихте вечерта на осемнадесети април?

— Бях на сцената — търпеливо повтори Марк.

— А след това? Какво правихте след края на представлението?

— Обикновено ходя на ресторант с приятели.

— Бих желал да узная кои са тези приятели, но преди това ми кажете какво правихте вечерта на дванадесети юни?

— Същото.

— Какво трябва да означава това?

— И тогава бях на сцената.

— Но само до десет и половина, нали?

— Да. Както ви казах, след това обикновено излизам с приятели.

— Всяка вечер? — Купър говорете така, сякаш подобна екстравагантност му се струва престъпно разхищение.

— Преди всяко представление само закусвам — поясни Марк. — Храня се след това.

Инспектор Купър смени тактиката:

— Имате ли навика да раздавате снимките си на всеки, който поиска?

Разпитът продължаваше все в същия дух, докато накрая на Марк му се струваше, че ще се разкрещи. Купър задаваше въпросите така, сякаш смяташе човека пред себе си за същество от друга планета, и Марк се чудеше дали този глупак изобщо знае нещо за театъра.

— Ще се наложи да докажете всичко — завърши инспекторът с тон, който подсказваше, че се съмнява това да стане. След като обяви, че „разпитът е приключил в два часа и двадесет и две минути сутринта“, той изключи магнетофона и се изправи.

— Агентът ми Тод Силвестър и директорът на театъра Джейк Хъдсън биха могли да потвърдят думите ми — каза Марк и погледна полицая право в очите.

— Е, ще видим.

Ужасът даде на Антония силата, която й бе необходима. Без да погледне назад, тя запълзя към стълбите, помагайки си с ръце и колене. Не й достигаше въздух и риданията почти я задушаваха. Краката й сякаш бяха направени от гума, но някак си успя да се улови за черния метален парапет и да се изтегли напред. Струваше й се, че се движи прекалено бавно. Във всеки мускул от кръста й надолу като че ли бяха забити хиляди нагорещени игли. Единствено мисълта, че може да бъде застигната от мистър Приди, я караше да продължава. Оставаха още само пет… само четири стъпала… Почти бе стигнала коридора, водещ към вратата.

Тогава долови някакво движение зад себе си. Нямаше смелост да погледне назад, към тъмната кухня.

— О, Господи… — шепнеше задъхано. — Моля ти се, Господи…

Отчаянието й помогна да преодолее последните три стъпала. Тялото й се обливаше в пот и краката й изгаряха от болка, но най-сетне се намираше в коридора. Сега единствената бариера между нея и спасителния изход бяха стълбите и металните кофи и кутии, които бе разпиляла по-рано.

Трябваше някак си да се справи и с тях. Пристъпвайки предпазливо, тя случайно ритна една поцинкована кофа, която се търкулна с дрънчене и се удари в перваза. Единствената светлина идваше от уличната лампа точно до прозореца на трапезарията. Входната врата беше на тридесетина крачки. Трябваше да внимава, за да не стъпи върху някоя от стълбите или да не се подхлъзне на разлята боя. Ушите й бучаха, сърцето й биеше бясно в гърдите. Опасявайки се, че може да припадне, тя си пое дълбоко въздух няколко пъти и разтърси глава, за да прогони лекото замайване. Успя да прескочи първата стълба. Пред втората поспря, за да се посъвземе, и тогава долови тежки стъпки по каменното стълбище. Мистър Приди вървеше след нея. Въпреки че беше ранен, той продължаваше да я преследва. Ужасът се втурна към нея с още по-голяма сила и й се стори, че ще припадне. Кога щеше да свърши този кошмар? Стъпките се приближаваха. Вече й беше ясно, че никога няма да успее да стигне до вратата.

Антония реагира бързо и без колебание. Грабна една петлитрова кутия с блажна боя и превивайки се под тежестта й, се върна обратно към основата на стълбището. Погледна внимателно надолу. Мистър Приди, с обляно в кръв лице, се катереше бавно, подпирайки се на парапета. В едната му ръка все още висеше кордата. Щом я забеляза, Антония веднага се съвзе. Нямаше нито миг за губене. Вдигна тежката кутия с две ръце и я запрати с всичка сила към него. Докато тичаше към изхода, чу как тежкото му тяло се търколи по стълбите и се просна безпомощно на пода.

Тя грабна мобифона, който бе изпуснала преди малко, и се запрепъва по тъмния коридор. Резетата на вратата блестяха в мрака като сребърни. Отвори бързо и излезе навън. Хладният нощен въздух я блъсна в гърдите, оставяйки я без дъх, и тя почувства леко замайване.

— Моля ви, помогнете ми… — хлипаше Антония, докато набираше телефон 999. — За Бога, няма ли кой да ми помогне…