Уна-Мери Паркър
Покана за среща (7)

Седма глава

Антония чувстваше, че може би преувеличава, но след снощното обаждане на Колин Холбрук — очевидно последния път, когато му бе звъняла, не бе набрала 141 — реши повече да не остава сама. Изчака Барбара да си тръгне след закуска, сложи няколко по-стари дрехи и обувки в един сак и изтича до мисис Милър, за да й каже, че ще отсъства и я моли да се грижи за Краш.

— В хладилника има достатъчно храна за него — осведоми тя възрастната си съседка, която за щастие обожаваше животните.

— О, с удоволствие ще се грижа за него, мила — каза мисис Милър и бледите й очи засияха от радост. — Може дори да го взема у дома, за да погледаме заедно телевизия. Миналия път много му хареса.

Антония я целуна по двете страни.

— Ти си истинска светица и ние двамата много те обичаме.

Лицето на вдовицата порозовя от задоволство.

— Миличка, ти много добре знаеш колко съм привързана към Краш. А и той досега не е чупил нищо при мен.

Младата жена подбели очи.

— Не бързай да говориш. По-добре чукни на дърво. След като остави комплекта ключове от новите брави, тя изтича надолу по стълбите, за да изчака Доналд да докара колата. Щом той пристигна, му подаде сака, за да го сложи в багажника.

— Ще прекарам почивните дни в провинцията, Доналд.

— Аз ли ще ви карам дотам, мис Мъри?

— Не. Ще използвам своята кола — вечерта, когато се върнеше да я прибере от работа, щеше да му каже да я откара до мястото, където бе оставила колата си. Страхът й толкова бе нараснал, че не искаше да поеме риска дори да прекоси пеш площада. Непрекъснато си припомняше ужасни филми, в които престъпниците се криеха в багажниците, очаквайки удобен момент да нападнат нищо неподозиращия шофьор. Вече никъде не се чувстваше сигурна. Не знаеше дали ще издържи, ако всичко се проточи и полицията не успее скоро да залови Колин Холбрук.

Докато Барбара се къпеше, тя се бе обадила в полицейското управление, за да ги уведоми за разговора предната вечер. Не знаеше какво точно бе очаквала, но отговорът, който получи, съвсем не я успокои.

— Не можахте ли да разберете откъде звъни? — беше попитал полицаят.

— Не — разбира се, би могла да го попита откъде й се обажда под претекст, че иска да има координатите му, за да се свърже с него и да си определят нова среща, но единствената мисъл в онзи момент бе да се отърве от омразния глас, от любезното му държане и от спомена за красивото лице, което сякаш я бе хипнотизирало.

— Смятате ли, че ще ви потърси пак?

— Не зная. Заминавам за уикенда…

— Кога ще се върнете?

— Вероятно късно следобед в неделя. Защо?

— Обадете ни се, щом пристигнете. Може да се наложи да включим подслушвателно устройство към телефона ви… Нали казахте, че е използвал домашния ви номер?

— Да.

— Ако ви позвъни отново, опитайте се да поддържате разговора колкото може по-дълго. Все още нямаме представа къде се намира, но подозираме, че се крие някъде из вашия квартал. Така или иначе ни трябва някаква следа.

— Разбирам. Благодаря ви.

Точно в този момент Барбара бе излязла от банята и Антония я погледна виновно, все още стискайки слушалката в ръка.

— Правя планове за почивните дни — бе казала тя, въпреки че не бе длъжна да дава обяснения.

— Поздрави семейството си от мен — поръча приятелката й и за момент в гласа й се усети копнеж.

— Непременно. Знаеш ли, трябва да ни погостуваш някой уикенд. От цяла вечност не си идвала.

— О, би било чудесно! — засия Барбара. — Ще се радвам да видя отново близките ти.

 

 

Щом се озова в офиса, Антония си наложи да се съсредоточи върху работата си, но това не й се удаваше и за първи път бе доволна, че Линда постоянно я разсейва с разговори за личния си живот.

— Робин наистина настоява да се върна при него — прошепна тя. — Не мога да го разбера.

— На твое място не бих отхвърлила тази възможност — отбеляза Антония. — Защо първо не провериш как ще потръгнат нещата? Какво ще загубиш?

Но Линда само поклати глава и измърмори, че „това не би било честно“.

— Двамата с Робин бяхте щастливи, преди да срещнеш другия, нали?

— По-скоро съм си мислила, че съм щастлива. Нали не бях виждала нищо по-добро. Но сега не съм сигурна какво да правя — седна на стола отпуснато, в съвсем нехарактерна за нея поза. — Може би трябва да живея сама, без Робин и Енгъс? В крайна сметка ти се справяш чудесно и без мъж, нали? — зададе въпроса уверено, като човек, който иска да убеди събеседника си, че знае какво говори.

Антония вдигна бавно глава, не желаейки да издаде изненадата си.

— О, не знам — отвърна бодро. — Понякога ми се струва, че е прекрасно да си семеен.

— Сериозно? — изгледа я изумено Линда. — Мога да си те представя с любовник или дори с мъж, с когото да живееш постоянно заедно, но не те виждам обвързана със съпруг. Това ще промени коренно целия ти начин на живот.

— Да, така е. Но това може и да не се окаже чак толкова лошо.

— Ще го намразиш, Антония, повярвай ми — засмя се Линда. — Животът ти вече няма да ти принадлежи. Знам колко държиш на независимостта си и на свободата да правиш каквото пожелаеш. Представи си, че в елегантния ти апартамент се настани един мъж, който постоянно ще разхвърля нещата си насам-натам и ще очаква от теб да му приготвиш вечеря, независимо дали ти се иска или не. Не, това ще те подлуди!

Антония не желаеше да спори. Не се чувстваше достатъчно силна, за да говори за необходимостта от мъж в живота си, още повече, когато всеки път в съзнанието й изникваше образът на Колин Холбрук. Мъжът, помисли си с ирония, на когото бе отдала сърцето си. Това не беше голям комплимент за способността й да преценява хората!

 

 

Най-после работният ден свърши. Линда позвъни на Доналд и след като каза „довиждане“ на останалите, Антония го помоли да я откара обратно до Кадогън Скуеър.

Дори и да бе изненадан, Доналд не го показа. Щом пристигнаха след броени минути, тя го насочи към мястото, където бе паркирана колата й, вместо към дома си.

— Наред ли е всичко, мис Мъри? — запита я той, забелязал, че оглежда багажника, преди да сложи в него сака.

Тя се усмихна благодарно, че не бе открила нищо.

— Да, всичко е наред. Е, ще се видим в понеделник. В осем и половина, както обикновено.

— Приятна почивка, мадам.

— Благодаря, Доналд. И на теб.

Преди да влезе в колата, Антония огледа улицата. Поне доколкото можеше да прецени, нямаше нищо подозрително. Включи двигателя и освободи ръчната спирачка. С последно махване към Доналд, пое по улицата. Уикендът беше започнал. След два часа щеше да си бъде у дома. В безопасност.

 

 

Когато пристигна в „Клифтън Хол“, всички я очакваха в библиотеката, нетърпеливи да узнаят подробности около „обира“.

На вратата я посрещна Хилъри, следвана от Куентин, а след тях един по един я приветстваха Тристръм, Лео и Роланд. Всички говореха едновременно, предлагаха й чаша вино и я разпитваха какво точно се е случило. Внезапно всичко й дойде прекалено. Напрежението от последните дни и мисълта, че не може да им каже истината, я сломиха и тя избухна в сълзи.

— О, миличката ми… — възкликна майка й и я хвана за ръката, сякаш беше малко дете. — Имаш нужда от почивка.

— Защо наистина не си вземеш кратка отпуска? — запита Тристръм.

— Да! — горещо го подкрепи и Роланд. — Иди на Карибските острови за десетина дни, мила. Избери си някое чудесно местенце с хубави плажове…

— Аз съм добре! — извика Антония и изтри с ръка внезапно бликналите сълзи. — Просто ме оставете на мира. Ще си взема душ преди вечеря — надигна се от мястото си и Роланд побърза да я прегърне.

— Всичко е наред, миличка. Това е просто закъсняла реакция. Не е нещо необичайно, но наистина трябва да си починеш.

Като го отблъсна с непривичен за нея нетърпелив жест, Антония се втурна нагоре по стълбите, плачейки така, сякаш беше на ръба на нервна криза. Може наистина да бе закъсняла реакция, но дълбоко в себе си знаеше, че има нещо много повече. Когато брат й предложи да замине на някое красиво място, тя осъзна с поразяваща сила, че няма с кого да отиде.

 

 

Във всекидневната Куентин си наливаше още едно питие.

— Изпаднала е в шок — отбеляза тъжно той.

— Какво се е случило всъщност? — притеснено запита Тристръм. — Някой се е вмъкнал в апартамента й, но не е взел нищо?

— Нищо — тихо поясни Роланд. Неговото лице също беше пребледняло, още повече че не бе надмогнал разочарованието от разрива с Джини.

Лео, изгарян от енергичността и любопитството, присъщи на младостта, се обади за първи път:

— Не е ли странно? Крадците обикновено не влизат с взлом някъде, без да отмъкнат нещо. Може би са търсили нещо определено?

Баща му го изгледа учудено.

— Но какво биха могли да търсят?

Лео сви рамене и лицето му поруменя.

— Нямам представа. Може би подробности за някоя сграда? Или данъчните й фактури?

Тристръм се изсмя рязко:

— Я стига, Лео! Какво, според теб, работи Антония? Да не смяташ, че е агент от специалните служби?

— Може да са смятали, че има скъпи бижута и други ценни неща — предположи Роланд.

— Не разбирам защо не са взели видеото и уредбата й — отбеляза Хилъри. Тя беше много притеснена за дъщеря си. Наред с всичко друго, инстинктивно долавяше, че момичето не им казва всичко.

Когато Антония слезе при тях след половин час, вече изглеждаше спокойна и уравновесена, но на останалите им бе ясно, че предпочита да не подхващат отново темата.

Тъй като вечерята беше сервирана, веднага отидоха в трапезарията и понеже всеки сядаше, където пожелае, Хилъри и Куентин често се оказваха един до друг.

— Какво смяташ да правиш на рождения си ден другата седмица, мамо? — запита Тристръм.

— Не съм планирала нищо — Хилъри подпря брада на ръката си и погледна съпруга си. — Обикновено не празнуваме шумно рождените си дни, нали, скъпи?

— Но този път можем да го направим, ако искаш — отвърна той и й отправи поглед, пълен с толкова нежност, че четиримата се почувстваха неловко, сякаш бяха попаднали на интимна сцена.

— Би било чудесно да се повеселим тази година — внезапно каза Хилъри. — От цяла вечност не сме си устройвали празненства.

Роланд сведе глава смутено. Знаеше, че въпреки всичко, майка му бе очаквала с нетърпение сватбата му с Джини.

— Ако устроим празненство, това би означавало допълнителна работа за мама, въпреки помощта на мисис Евънс и останалите — отбеляза Тристръм. — Трябва да си напълно свободна на рождения си ден, мамо.

— Защо тогава да не отидем някъде всички заедно? — възкликна Лео. — Например в Лондон? Бихме могли да прекараме нощта там.

Антония се обади за първи път:

— Идеята е великолепна. Какво ще кажеш за една разгулна нощ, мамо?

Хилъри се облегна на стола, отметна глава и се разсмя така силно, че от очите й потекоха сълзи.

— Една разгулна нощ? — повтори задъхано тя. — Мило дете, можеш ли да си представиш някого по-неподходящ за това от мен? С моите кални ботуши, с градинарската престилка и огромните ръкавици? — извади от джоба си носна кърпа и изтри насълзените си очи. — Много си мила, но сигурно ще изложа всички ви, като се появя със сламки в косите си, разпръсквайки наоколо миризма на градински тор.

— Но какво искаш наистина? — попита Роланд.

Възвърнала сериозното си изражение, Хилъри се замисли.

— Бих желала да отида на театър, за да изгледам нещо разтоварващо и забавно. Не бих искала да давам грешни пари, за да се разстройвам. А след това тиха вечеря в семеен кръг. Само ние.

Останалите се спогледаха.

— Това е много лесно — обади се Антония.

— Защо тогава вие с татко не отидете на някое дневно представление, а ние ще дойдем направо за вечеря? — предложи Тристръм.

Тримата братя се разбраха да се освободят по-рано същия ден.

— А ти ще можеш ли да си осигуриш един следобед, Антония? — запита най-големият.

Знаейки колко е важен този ден за майка й, Антония кимна решително:

— Разбира се. А ако ми кажеш какво би искала да гледаш, мога да купя билетите предварително.

— Да не е нещо тъжно — отсече Хилъри. — Оставям избора на теб, мила.

— Но ще прекараме нощта в Лондон, нали? — обади се Лео. — В противен случай никой от нас няма да може да пие.

— Вярно — съгласи се Роланд.

— Не, наистина — сериозно потвърди и Тристръм.

— Бих могла да заведа един или двама от вас в апартамента ми, ако нямате нищо против да спите на разтегателния диван — каза Антония.

Тогава се обади Куентин, който досега беше слушал разговора с интерес:

— Това е много специален рожден ден…

— Така ли? — прекъсна го учудено жена му.

— Да, скъпа. За мен ти все още изглеждаш на двадесет и пет, но всъщност навършваш шестдесет години.

Ръката на Хилъри се притисна към устните, а очите й се разшириха от изумление.

— Шейсетият ти юбилей, мамо!

— Оу! Шест десетилетия! Кой би повярвал?

— Но съвсем не изглеждаш на толкова, мамо!

— Е, това трябва да се отпразнува! — извика Лео.

— Боже мой, наистина ли навършвам шестдесет? О, мили, от колко дълго време сме заедно.

— Така е, любов моя.

— Наистина бях забравила. През повечето време се чувствам на четиридесет… е, освен когато гърбът не ме боли от продължителната работа в градината… Но чак на шестдесет!

— Именно заради това — продължи Куентин и напълни и отново всички чаши — искам да ви предложа да устроим една наистина незабравима вечер. Ще вечеряме в „Савой“, а след това ще прекараме нощта в хотела.

— Ще пренощуваме в хотела? — не повярва на ушите си Лео. — Страхотно!

— Но ще ти се наложи да облечеш някой приличен костюм — подразни го Тристръм. — И малко да се подстрижеш.

— Ти също трябва да останеш с нас, Антония — продължи бащата, сякаш никой не се бе обадил. — Не бих искал в края на вечерта да се прибереш сама в празния си апартамент, след като всички можем да бъдем заедно, а на следващата сутрин да закусим в ресторанта с изглед към реката.

Младата жена му се усмихна, твърде несигурна в гласа си, за да отговори.

Хилъри запляска с ръце като малко момиченце.

— О, ще бъде толкова забавно! Куентин, скъпи, благодаря ти за великолепната идея. Ще направиш ли резервациите още утре сутринта? — обърна се тя към дъщеря си. — Ще бъде жалко, ако всичко се окаже заето. И, Антония, вземи билети за представлението. Сигурно в Уест Енд дават някоя комедия, нали?

— Сигурна съм, че в някой от театрите дават пиеса на Рей Куни. Не се притеснявай. Ще уредя всичко — обеща Антония.

— Значи всичко е уговорено — усмихна се доволно Куентин. — В четвъртък вечерта ще си направим истински празник!

 

 

Останалата част от уикенда премина спокойно и даде възможност на Антония да получи почивката и съня, които й бяха толкова необходими. Спа до късно на следващата сутрин, изведе на продължителна разходка Амбър, Джако и Рекс, поседя на терасата с баща си, размени няколко клюки с майка си и изслуша Роланд, който държеше непременно да изплаче на рамото й цялото си разочарование от раздялата с Джини.

Но през цялото време не я напускаше безпокойството, породено отчасти от страха от Колин Холбрук и мисълта, че за първи път има тайни от семейството си. Въпреки отчаяните й усилия да забрави, думите от последния им разговор непрекъснато изплуваха в съзнанието й…

— Твърдо съм решен да ви спечеля, Сюзън. Разберете това. Вие започнахте нещо, което трябва да бъде доведено докрай.

Уплашена, тя му бе отговорила:

— Не искам да имам нищо общо с вас. Оставете ме на мира.

— Но вие искахте да се срещнем — гласът му беше приглушен, дрезгав и закачлив. — Защо променихте решението си?

Прииска й се да изкрещи: Защото вие нахълтахте в дома ми! Защото се промъкнахте в живота ми. Защото сте луд и опасен. Защото вече сте убили три жени, които са се оказали достатъчно глупави да се обвържат с вас. За момент затвори очи и бе обзета от отчаяние. Тя бе започнала всичко. Тя бе пожелала мъж в живота си. Дори бе пуснала обява, за да го намери. Ако неговото престъпление се дължеше на лудост, накарала го да убие три невинни жени, нейната постъпка бе плод на отчаяние, чиято дълбочина дори не бе подозирала. Роланд я бе предупредил за опасността, но желанието й да има любовник, съпруг и баща на децата си, преди да е станало прекалено късно, беше толкова голямо, че бе решила да го постигне на всяка цена. Имаше моменти, в които безкрайно съжаляваше, че бе отдала толкова време на кариерата си. През двадесетте си години трябваше да води по-нормален социален живот, да се среща с повече хора, ала вместо това бе преследвала материалния успех.

Накрая бе заявила на Колин Холбрук категорично:

— Много неща промениха решението ми! — и бе затворила телефона, след което бе оставила слушалката отворена, за да не може отново да се свърже с нея.

Животът й беше в опасност и я измъчваше съмнение, че основната вина за това е нейна.

— Наистина ли трябва да си тръгваш толкова рано, мила? — тъжно я попита Хилъри, когато бе забелязала багажа й в коридора в неделя.

— Няма да потегля на минутата — отвърна Антония. — Просто искам да съм готова.

Майка й бе набрала цветя, за да украси апартамента си и като подарък на мисис Милър за грижите й към Краш.

— Ела да поседим в градината малко. Сега изглеждаш много по-добре, отколкото като дойде. Сигурно се дължи на чистия въздух.

Антония улови майка си под ръка.

— И на това, че бях два дни с вас, и че мисис Евънс ни готвеше, и спах в старата си стая… — за първи път си пожела да може да остане по-дълго. Причината да си тръгне толкова рано бе, че искаше да се прибере, преди да се е стъмнило. Мисълта, че трябва да паркира колата си, да прекоси улицата и да влезе в тъмния вход, я изнервяше. Колин Холбрук можеше да я следи, да наблюдава всяко нейно движение, скрит в сянката на някое дърво, или — не дай Боже! — отново да се бе вмъкнал в апартамента й. Но какво прави полицията? — помисли си гневно тя. — Защо все още не го е заловила?

 

 

В три следобед всички се събраха пред къщата, за да я изпратят.

— Ще се видим в четвъртък — извика Антония през сваления прозорец на колата. Подробностите около рождения ден на майка й бяха уточнени. След дневното представление двамата с Куентин щяха да отидат в хотела, за да се настанят и да си починат, а Антония щеше да мине през службата, преди да се прибере у дома, за да се преоблече. Около седем и половина Тристръм, Роланд и Лео щяха да пристигнат в Лондон, после щяха да се отбият в бара за по едно питие преди вечеря.

— Нямам търпение! — възкликна Хилъри. — Ще бъде най-прекрасният ми рожден ден — облегна се на съпруга си, който веднага я прегърна през кръста.

Когато Антония се обърна за последен път, всички й махаха за довиждане.

Към девет часа същата вечер тя вече се чувстваше като затворник в собствения си дом. Колко дълго щеше да продължава това? Никой не можеше да й се обади по телефона, защото той все още стоеше отворен, а никой не знаеше новия номер на мобифона й. Не можеше да отскочи до Барбара или Ема, защото вече се бе стъмнило. Поради същата причина не можеше да отиде до близката видеотека да си вземе някоя касета. Колко глупаво, че не се бе сетила преди това, след като знаеше, че ще отсъства през уикенда. Сега дори нямаше нищо за вечеря!

— Омръзна ми! — каза високо на Краш, който не откъсваше очи от нея, откакто се бе прибрала. После добави тихо: — И ме е страх.

Той скочи на мекия диван и се настани в скута й, бутайки междувременно няколко възглавници. Антония приглади лъскавата му козина, загледа се в очите му и му каза, че го намира за много красив. В отговор той раздърпа ръкава на пуловера й, мокрейки китката й със слюнка.