Уна-Мери Паркър
Покана за среща (6)

Шеста глава

За момент Антония остана неподвижна, без да знае как да постъпи. Възможността натрапникът да е все още в апартамента я възпираше да влезе, но мисълта, че някой си бе позволил да нахълта в нейната собственост, я изпълни с гняв. Първоначалният шок постепенно отстъпи място на ужаса. Очевидно Колин Холбрук знае къде живее. Нищо чудно все още да е в дома й.

Без да пуска Краш, тя се изкачи на площадката на следващия етаж, извади мобифона от чантата си и набра 999. Ръцете й трепереха. Ами ако Колин Холбрук е все още тук? Ако чуе, че звъни в полицията? За по-голяма сигурност се качи един етаж по-нагоре.

— С коя служба да ви свържа, моля? — запита операторът.

— С полицията. Побързайте, моля ви!

Секунди по-късно вече разговаряше с местния полицейски участък. Колкото може по-спокойно продиктува името и адреса си.

— Току-що се връщам от работа и намерих апартамента си разбит.

— А къде сте в момента, мадам?

— Два етажа по-горе.

— Смятате ли, че престъпникът е все още в дома ви?

— Не знам. Вратата е разбита и все още отворена. Котката ми беше излязла отвън на площадката.

— Останете там, тръгваме веднага.

Антония изключи мобифона с една ръка, докато с другата пречеше на Краш да скочи на земята.

Внезапно на няколко сантиметра от мястото, където беше застанала, една от вратите на апартаментите се отвори с трясък. За момент младата жена си помисли, че сърцето й ще спре от ужас. И тогава видя познатата фигура на мисис Милър.

— Какво се е случило? — запита разтревожено старицата.

Антония сложи пръст на устните си.

— Струва ми се, че… че има крадец в апартамента ми — прошепна тя. — Обадих се в полицията. Вече са тръгнали насам.

Бледите очи на мисис Милър се разшириха от уплаха.

— О! О! — заповтаря тя. — Колко ужасно! Боже мой, какъв ужас! Не искаш ли да влезеш у нас? Поне докато дойдат полицаите?

— Ще ти бъда благодарна, ако се погрижиш за Краш, за да мога да сляза долу и да ги посрещна.

— Да, разбира се, разбира се. О, Боже, колко ужасно! Откъде разбра, че има крадец?

— Вратата ми е разбита и още стои отворена. Мисис Милър извика леко, но веднага притисна ръка към устата си.

— Не си ли чула нещо? — попита я Антония.

— Абсолютно нищо, защото гледах новините по телевизията — възрастната жена протегна ръце, за да поеме Краш. — Той добре ли е? Нали не са го наранили?

— Само е малко уплашен.

— Горкичкият! Ще му дам малко мляко. Мисля дори, че ми е останала сметана — прегърна котарака, сякаш беше бебе, и той веднага замърка доволно.

— Ти си истински ангел — отбеляза с благодарност Антония.

Вой на сирени разцепи вечерния въздух в далечината.

— Трябва да сляза, за да им отворя.

— О, Боже! Бъди предпазлива. Ще трябва да минеш покрай твоя апартамент… — очите на мисис Милър се бяха разширили толкова, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

Антония кимна. Във входа имаше асансьор, но тя никога не го използваше, защото предпочиташе да изкачва пеш стълбите до жилището си. Но сега реши, че ще бъде по-безопасно да слезе с него, за да не налети на Колин Холбрук.

— Пази се… — тихо я предупреди старата жена, когато Антония натисна бутона.

Асансьорът пристигна и Антония се качи в тясната кабина, която я отведе безшумно до партера. Там нямаше никого. После чу шум от стъпки по стълбите. Секунди по-късно вече отваряше остъклените врати на униформените полицаи.

— Мис Мъри? — изгледа я въпросително единият.

— Да. Апартаментът ми е точно отгоре, на първия етаж.

— Забелязали ли сте някой да излиза, след като ни се обадихте? — запита главният офицер, мъж в края на тридесетте, с остри черти и рязък поглед.

— Не, не мисля. Бях на третия етаж, но щях да чуя, ако вратите се отварят или затварят.

Докато разговаряха, пристигна още една полицейска кола, бял фургон и двама полицаи на мотоциклети. Включените им сирени създаваха истинска какофония от пискливи звуци, преди да замлъкнат рязко. Веднага след това спря съвсем обикновена на вид кола, от която излязоха двама цивилни. Всички носеха мобифони, някои даваха заповеди, които бяха изпълнявани мигновено. Един от мъжете я питаше дали няма заден изход и накъде води той. После част от тях се втурнаха към апартамента й, а останалите заоглеждаха партера и тротоара отпред.

Антония понечи да се качи с тях, но един млад полицай й препречи пътя.

— Не можете да се качите, преди да се уверим, че в жилището ви не се укрива някой, мис. Ще ви бъда благодарен, ако изчакате отвън, докато огледаме обстановката.

Антония понечи да възрази, че това е нейният дом и при толкова много полицаи тя е в безопасност, но той не й даде време.

— Престъпникът може да е въоръжен, мис.

Щом се озова навън, тя изумено забеляза, че много хора бяха излезли по балконите на тухлената викторианска къща, за да разберат какво става. Възхитена от експедитивността на полицията, тя зачака да види дали ще изведат Колин Холбрук.

Дори не й се искаше да мисли колко унизително щеше да бъде за нея да обяснява, че нахлуването в апартамента й е в резултат на публикуваната от нея обява. „Какъв лош късмет — каза си наум, — от всички писма, които получих, да избера точно това на психопат.“

Няколко минути по-късно дежурният офицер излезе от сградата и бавно заслиза по стълбите.

— Апартаментът е празен — съобщи той. — Бихте ли се качили, мадам? Горе е малко поразхвърляно, но очакваме да ни кажете дали липсва нещо.

Антония почувства, че сърцето й се свива. Колко разхвърляно означаваше това „малко поразхвърляно“? Винаги се бе гордяла с жилището си. Беше положила огромни усилия да му придаде блестящ вид и бе изхарчила за това хиляди лири.

Щом се озова в апартамента, тя се огледа наоколо с отвращение. Влезе във всекидневната и не можа да повярва на очите си. В спалнята я очакваше същата гледка.

Всичко, което можеше да се извади от шкафовете и скриновете, се въргаляше на пода, празните чекмеджета бяха разхвърляни безразборно. В коридора имаше цяла купчина чадъри, дъждобрани и — за неин срам — писма и снимки на мъжете, които бяха отговорили на обявата й. Бюрото й във всекидневната бе преровено основно, а съдържанието му бе разхвърляно на пода. Дори илюстрованите й списания бяха разпилени. И за капак на всичко, сякаш обзет от бяс, онзи, който бе причинил цялата тази бъркотия, бе запратил стъклената ваза в стената, така че всичко бе обсипано с дребни парчета, а килимът бе мокър.

Антония се огледа объркано. Всичко й изглеждаше като опустошение заради самата наслада от него.

Полицаят я последва в спалнята, която изглеждаше така, сякаш през нея бе преминало торнадо. Почти не бе останала дреха, която да не е захвърлена на пода. Костюми, ризи, пуловери, рокли, бельо и обувки се валяха върху килима; кутията с бижутата й бе хвърлена в камината, а от тежката миризма, носеща се във въздуха, й стана ясно, че крадецът бе излял парфюмите й.

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Какво са искали? Това ми прилича на отмъщение.

Полицаят се извърна рязко към нея.

— Знаете ли нещо по въпроса?

Антония кимна:

— Да, струва ми се.

— Бих искал да дадете показания, моля. Може ли да седнем някъде?

— Предполагам, че не са опустошили кухнята — изкриви лице в гримаса тя. — Да отидем там.

Съдовете бяха разхвърляни наоколо, но положението не беше толкова лошо. Докато се настаняваха на дървените столове около масата, към тях се присъедини още един мъж. Полицейските коли, фургонът и мотоциклетистите си бяха тръгнали веднага щом бе станало ясно, че престъпникът е изчезнал. Бяха останали само тримата и Антония знаеше, че трябва да им каже цялата истина.

Това не им отне много време. Набързо им обясни за обявата, която бе публикувала в уважаван национален всекидневник, за писмата и снимките, които бе получила в отговор, и как бе решила, че мъжът, представящ се с името Колин Холбрук, е точно онова, което търси. Офицерът старателно записваше в малкия си бележник как Колин не се бе явил на двете уговорени срещи, но колко искрено и правдоподобно са звучали извиненията му, поради което тя бе решила да се видят скоро. Докато не бяха започнали мълчаливите обаждания по телефона. Докато не бе научила, че трите жени, убити близо до работните им места, също са публикували обяви за запознанства. При това точно в този вестник.

— Какво ви кара да мислите, че Колин Холбрук и мъжът, търсен за серийните убийства, са едно и също лице?

Антония сви рамене:

— Не знам. Нямам преки доказателства, но инстинктивно усещам, че е той — тя се намръщи замислено. — Съществуват твърде много странни съвпадения. Трудно ми е да ви обясня, но поведението му съвсем не съответства на изражението му. Лицето му изглежда честно и почтено и… е, много привлекателно.

— Бихте ли ни показали снимката, моля? Възможно е да е наш стар познат и да има полицейско досие.

Върнаха се отново в спалнята и тя отиде направо до нощното шкафче, върху което стояха лампата и телефонът.

— Тук е… — започна Антония и в същия момент забеляза, че снимката я няма.

— Сигурна ли сте, че сте я оставили точно тук? — попита дежурният офицер, стъпвайки внимателно между купчините разхвърляни дрехи.

— Абсолютно сигурна съм — настоя Антония. Беше се изчервила, но вече не я бе грижа. Какво толкова, ако полицаите разберат, че почти се е влюбила в мъж, когото никога не беше виждала, но чиято снимка държеше до леглото си?

— А писмата, мис?

— В чекмеджето са…

Но то се оказа празно.

Полицаят изправи гръб и огледа стаята. Застанала до него, Антония се питаше какво ли си мисли той.

— Липсва ли нещо друго от апартамента?

— Не знам — отвърна тя, почти замаяна от шока. — Освен обикновените неща — като видео, стереоуредба и камера, нямам нищо, което би могло да представлява интерес за крадците, като например сребърни прибори или скъпи бижута.

— Смятате ли, че говорим за обикновени крадци?

За кратко време настъпи тишина. И тримата мислеха едно и също.

Колин Холбрук се бе вмъкнал в жилището й и единственото нещо, което търсеше, бяха писмата и снимката му, така че, ако един ден намерят Антония мъртва, да не съществуват никакви доказателства, насочващи към него.

— Какво да правя сега? — тихо запита тя.

— Осведомете ни, ако ви се обади пак.

— А междувременно? — ужасът я обзе отново. Беше си въобразявала, че е в безопасност в дома си. Или в офиса. Но сега нямаше представа къде би могла да се скрие. Очевидно Колин Холбрук бе решил да я тероризира докрай, като в същото време унищожаваше уликите срещу себе си.

— Можете ли да ни дадете описание на мъжа? — попита офицерът, докато се опитваше да освободи крака си от най-хубавата й сатенена нощница, гарнирана с фина дантела, провесена наполовина от леглото.

Антония му разказа малкото, което знаеше, и описа, доколкото можа, лицето му.

— Наистина бих искала снимката му да е тук — додаде тя. — Така щяхте да се уверите, че изглежда честен и почтен човек, който не би убил дори муха — не се ли опитваше да оправдае увлечението си по него? В крайна сметка не й се искаше полицаите да останат с впечатлението, че е насърчавала престъпника. Трябваше обаче да признае, че той наистина приличаше на възпитан, привлекателен мъж с чувство за хумор и за нея беше жесток удар да разбере, че ужасно е сгрешила.

— О, те всички изглеждат като същински праведници.

— Кои? Преследвачите или психопатите?

— Мога да ви кажа само, че ако това е човекът, убил трите жени, вие сте в сериозна опасност. Очевидно храни странна неприязън към дамите, преуспели в кариерата си.

— Наистина ли мислите така?

— От малкото, което научихме от предишните убийства, стигнахме до извода, че някоя жена, вероятно със същата професия като него, го е отстранила от бизнеса. И сега той е тръгнал да си отмъщава.

— И какво ще стане после? — уплашено го погледна Антония. — Вече взех някои предпазни мерки. Наех кола с шофьор, който не се отделя от мен през целия ден. Смених и номера на мобифона си. Веднага ще подменя и бравите на апартамента. Не знам какво друго мога да направя.

Полицаят кимна с разбиране, но упорито отбягваше да срещне погледа й.

— Защо не повикате тук някоя приятелка?

— Честно казано, не бих искала никой, дори семейството ми, да разбере, че съм дала обява във вестника.

— Бихте могли да им обясните, че се чувствате нервна, след като са разбили жилището ви, и не искате да оставате сама.

— Да. Наистина бих могла — помисли си за Барбара или Ема. Те бяха добри приятелки и по-охотно биха се съгласили да останат при нея за известно време, отколкото Джейн, която в момента живееше с Пърси.

След като подписа показанията си, двамата полицаи заявиха, че трябва да разпитат и останалите обитатели на сградата.

— Тъй като вратата на входа не е разбивана, е много вероятно престъпникът да е влязъл с някого от живеещите тук — отбеляза логично офицерът. — Може би е казал, че го очаквате. Поне така правят обикновено.

Антония извика леко:

— Господи! Краш! Съвсем забравих за него.

Двамата я изгледаха учудено.

— Трябва да го нахраня — обясни тя. — Горката мисис Милър! Сигурно се чуди какво ли се е случило.

— Ще дойдем с вас при нея. Трябва да я попитаме дали не е отваряла вратата на някого.

 

 

Антония искаше да разчисти апартамента си, но полицаите я предупредиха да не пипа нищо, докато не изпратят специалист да вземе пръстови отпечатъци.

— Вероятно има такива по чекмеджетата и шкафовете. Най-добре оставете всичко, както си е.

Тя се бе съгласила неохотно. Сутринта позвъни, за да освободи Доналд и обясни на Линда, че някой е нахълтал в дома й. После се обади на Барбара и след като й разказа за случилото се, я попита дали ще може да дойде при нея за няколко дни. Оставаше само да потърси компанията за охранителни системи, за да подмени бравите.

Но щеше ли това да я спаси от Колин Холбрук? Опасяваше се, че животът й е в по-голяма опасност от когато и да било.

 

 

Късно същия следобед Антония реши да отиде при родителите си за уикенда. Вече беше разговаряла с тях, за да ги уведоми за произшествието, и те, като всички останали, бяха изразили съчувствие. Но не им каза нищо повече. Грабежи ставаха по всяко време, особено в квартала, в който живееше, където повечето семейства имаха старинни сребърни прибори, скъпи картини и ценни бижута. Може би полицията щеше да успее да залови Колин Холбрук и да го обвини в убийствата на трите жени. Така връзката й с него щеше да остане в тайна. Имаше само един проблем. Никой нямаше представа къде да го открие. От разследването бе станало ясно, че адресът и телефонният номер, които й беше дал, са на италиански бизнесмен, дал апартамента си под наем на лице, представило се с името Джеймс Максуел. Наемният договор бил подписан чрез посредническа агенция, така че бе невъзможно да се установи откъде идва този Джеймс и как изглежда. Младата секретарка на агенцията не им бе помогнала много. Научиха все пак, че наемателят е предплатил сумата за три месеца в брой.

Съседите заявиха, че са смятали апартамента за необитаем, тъй като никога не са виждали някой да влиза или излиза оттам. С изключение на жената от долния етаж. Тя също не бе виждала лично въпросното лице, но на няколко пъти чувала стъпките му в ранните вечерни часове. През последните двадесет и четири часа обаче всичко било тихо.

Антония приключи с прибирането на дрехите и подреждането на документите си и се опита да изтрие от дървените части на мебелите сребристия прах, с който бяха взели пръстовите отпечатъци. Писмата и снимките на мъжете, отговорили на обявата й, натъпка в голяма найлонова чанта.

Барбара, която обеща да прекара с нея нощта, но на следващия ден трябваше да замине при сестра си в Шропшър, щеше да пристигне след няколко часа. Междувременно винаги отзивчивата Линда щеше да купи всичко необходимо за вечерята и да донесе покупките веднага след работа.

— Толкова си мила — каза й Антония. Секретарката бе повярвала на разказа й и на обяснението, че не може да се появи в офиса, тъй като трябва да чака експерта за вземането на отпечатъците.

За първи път от много време насам Антония копнееше да бъде със семейството си, сред спокойния уют на стария си дом. Не че имаше намерение да им разкаже, та дори и на Роланд, за истинската причина за нахлуването с взлом в апартамента й. Това само щеше да ги притесни, още повече че така или иначе щеше да й се наложи след уикенда да се върне сама в жилището си.

На позвъняването й в „Клифтън Хол“ отговори Куентин:

— Милото ми момиче! Толкова се радвам да те чуя. Кога ще дойдеш да ни видиш?

Точно това й беше нужно. Топлият глас на баща й подейства като балсам за душата й в момент, когато беше толкова самотна и уплашена. Установи, че с усилие преглъща сълзите си при мисълта, че е толкова обичана и желана.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — попита, опитвайки се да говори спокойно.

— Великолепно! О, майка ти ще бъде очарована! При теб всичко наред ли е след ужасното преживяване?

— О, да. Тази вечер Барбара ще остане при мен, тъй като не съм толкова смела, че да спя сама след случилото се, но иначе всичко е наред. Истински хазарт е да живееш в квартал като този. Досега просто извадих късмет.

— Не си казала на майка ти какво са взели. Липсва ли нещо ценно?

— Не, абсолютно нищо ценно — честно отвърна тя. Само една снимка и две писма, които нямат никаква стойност за мен, но могат да се окажат решаващи за един мъж, допълни мислено. А на глас каза: — Ще дойда навреме за вечеря. Целуни мама от мен. Довиждане.

— Ще те очакваме с нетърпение — с обич я увери Куентин.

 

 

Линда и Барбара пристигнаха почти едновременно и веднага започнаха да изразяват съчувствието си.

— За теб трябва да е било голям шок да се прибереш и да видиш вратата си разбита — отбеляза Линда, понесла покупките към кухнята.

Антония вече бе извадила три чаши и отваряше бутилка вино.

— Мисля, че Краш е преживял много повече — обади се тя. — Той все още не ми е простил, че го оставих с мисис Милър на горния стаж, докато се разправях с полицаите. Нали знаеш колко много обича да посреща всеки посетител.

— Милото малко ангелче — измърмори Барбара и погали котарака, който се умилкваше около краката й и мъркаше доволно.

— Ще останеш за чаша вино, нали, Линда? — домакинята беше поканила приятелката си на вечеря, но тя бе отказала под претекст, че има среща с познати.

— Много ти благодаря, но трябва да бързам. Отвън ме чака такси. Ще дойдеш ли в офиса утре?

Антония кимна:

— Ще се видим там. Благодаря ти, че напазарува вместо мен. Денят ми беше ужасен. Едва сега приключих с разчистването на апартамента.

След като изпрати Линда, тя се върна във всекидневната, където Барбара продължаваше да говори на Краш.

— Хайде да изпием питието си тук. Искам да ми разкажеш всички клюки, особено последните новини около Джейн и Пърси.

— Джейн е на седмото небе. Смятат да се оженят през октомври. Можеш ли да си представиш? Както обикновено, Денис смята, че това е фатална грешка и не може да разбере защо Джейн се радва толкова. Твърди, че ще е по-щастлива, ако уреди живота си с друга жена, вместо с мъж.

Антония отметна глава и се разсмя:

— Тя наистина се старае с всички сили да ни настрои против мъжете, не мислиш ли? Но защо смята, че след като е обратна, всички трябва да бъдем като нея?

— Предполагам, си мисли, че нейният начин да бъде щастлива е единственият възможен. Но не бих казала, че на мен лично ми допада — каза Барбара. — Ема е все още съкрушена от раздялата с Том. Както знаеш, той скоро ще се ожени за друга. Някаква негова колежка, доколкото разбрах.

— Горката Ема. Трябва да й се обадя. Тя наистина беше сигурна, че ще се омъжи за Том, нали? Впрочем казах ли ти, че Роланд и Джини развалиха годежа си?

Барбара я погледна стреснато.

— Какво се обърка?

Антония се усмихна мрачно.

— Не можаха да се разберат за подробностите около сватбата. Раздялата беше по нейно желание.

— По нейно желание? Но как е могла? Каква глупачка! Не мога да си представя, че някоя може с лека ръка да се откаже от Роланд. Та той е божествен! — внезапно лицето на Барбара стана тъмночервено и тя отново се наведе да милва Краш.

— Да. Много е сладък — Антония забеляза смущението на приятелката си. Никога не й бе хрумвало, че тя може да се увлече по брат й. Възможно ли беше и той да прояви интерес? Може би сега, когато отново бе останал сам, трябваше да покани Барбара на гости през някой уикенд.

Щом лицето й възвърна нормалния си цвят, Барбара каза:

— Знаеш ли, че Сюзън и Ендрю очакват дете?

— Какво? Вече? Господи, май не са си губили времето!

— Някой подметна, че всичко е било готово още преди сватбата — засмя се Барбара.

Вечерта преминаваше спокойно в приказки за стари приятели и Антония най-сетне успя да изхвърли кошмара с Колин Холбрук от съзнанието си. Утре щеше да бъде в Хартфордшър. А сега пред тях имаше богата вечеря и още една бутилка вино…

— Какъв разкош — отбеляза Барбара, вече замаяна.

Минаваше полунощ, когато, докато се събличаше, телефонът до леглото й иззвъня. За момент тя го изгледа подозрително, но после си каза, че се държи като глупачка и вдигна слушалката.

— Моля?

Миг по-късно застина на мястото си и усети, че я облива ледена пот. Обаждаше се Колин Холбрук, за да я убеди да си уговорят нова среща.