Уна-Мери Паркър
Покана за среща (2)

Втора глава

Антония прекара часове наред над обявата си, която от съображения за сигурност — написа едва след като се прибра у дома на следващата вечер. Но дори и необезпокоявана от никого, тя се чувстваше неудобно. Струваше й се, че е избрала най-недостойния начин да си намери партньор в живота. Никой не трябва да узнае за това, разсъждаваше тя, докато четеше множеството обяви във вестника, черпейки от тях вдъхновение.

„Привлекателна червенокоса дама желае да се запознае с висок красив мъж…“

„Интелигентна, образована жена на шестдесет и три години…“

Шестдесет и три години!

„Притежавам всичко друго, освен теб…“

„Търся своя очарователен принц, но без да ми се налага да целувам жаба…“

Струваше й се, че решението й да публикува обява във вестника е предварително обречено на провал. Красивите млади жени никога не прибягват до този начин да си намерят мъже. Красивите млади жени са обградени от тях и трябва само да се огледат и да изберат най-подходящия. И тогава я осени друга мисъл. Ами ако не успее? Ако й отговорят няколко мъже, но след първата среща повече изобщо не пожелаят да се срещат с нея? Но пък, от друга страна, какво имаше да губи? Бяха й необходими цели два часа, докато измисли текста.

„Висока, стройна, отдадена на кариерата си жена на тридесет и две години, със собствена компания, търси неангажиран мъж на подходяща възраст с цел сериозни взаимоотношения. Обича децата, животните, театъра, музиката и добрата храна. Моля, изпратете снимка.“

Антония прочете написаното няколко пъти, опитвайки се да го осмисли от гледна точка на мъжете. Откровено е, реши тя, и показва, че е работеща жена, която няма намерение да се отказва от кариерата си, за да прекара живота си край печката и мивката, но иска да има деца. Освен това даваше да се разбере недвусмислено, че не е обикновена авантюристка.

Още утре щеше да се погрижи да бъде отпечатано в „Сънди Телеграф“ с номера на пощенската й кутия, а после щеше да изчака, за да види какво ще стане. Как ли трябваше да протече първата среща между двама напълно непознати, които очакват запознанството им да прерасне в сериозна връзка?

 

 

Обявата й бе отпечатана следващата неделя наред с още стотици други. Антония стана рано и без да обръща внимание на Краш, който очакваше да получи закуската си, се втурна към най-близката будка за вестници. Множеството издания бяха наредени в редица и докато плащаше, я обзе неприятното чувство, че всички са наясно защо е избрала точно това.

Щом се озова отново в апартамента си, разгърна страницата с обявите. Господи, колко много бяха!…

„Последната Коледа прекарах сама у дома…“

„Привлекателна, стройна блондинка на двадесет и седем години…“

„Тъмнокожа дама търси…“

Докато четеше, Антония за първи път осъзна колко самотни хора има по света.

Внезапно сърцето й спря, после запулсира нервно, щом тя зачете познатите думи. Същото бе изпитала, когато за първи път видя във вестник реклама за продавана от нея къща, но този път не предлагаше имот или сграда.

Вече бе направила решителната крачка и не й оставаше нищо друго, освен да чака. След колко време трябваше да получи отговор? Потискайки желанието си да сподели с някого стореното, изпълващо я едновременно с вълнение и страх, реши да започне пролетно почистване на апартамента си. „Подреждане на гнездото“, казваше винаги майка й и Антония си помисли с ирония колко вярно с това определение.

 

 

Само за една седмица получи тридесет и седем писма. Някои от пликовете бяха напечатани на машина, други бяха надписани на ръка с разнообразни, често твърде женствени почерци, с различно мастило — от черно и синьо до червено, зелено, дори розово и златисто.

Една вечер тя ги разстла на пода и подреди снимките отгоре им, не знаейки откъде да започне. Имаше застаряващи плешиви мъже, отдавна прехвърлили петдесетте, и момчета, които едва бяха започнали да се бръснат. Един мъж, с лице на учен, с очила и артистична брадичка, я накара да се замисли дали някой от тях се вмества в представите й за съпруг. Не, реши разочаровано. От една от снимките я гледаше дебел мъж с врат като на бик, който сигурно тежеше над сто килограма. От следващата към нея се взираше негова пълна противоположност — слаб човек с изпито лице и остри черти.

Краш безшумно се промъкна в стаята и огледа подозрително необикновения килим. След като подуши една от снимките, тръгна предпазливо между тях.

— Махай се! — скара му се Антония. — Изчезвай веднага!

Без да й обръща внимание, котаракът продължи, докато стигна до снимката на дебелия мъж, настани се върху нея и започна да маркира територията си.

— Краш! — повиши глас тя и неочаквано се разсмя. — Значи това е мнението ти за него, а?

В този миг на външната врата се позвъни. Притеснена, че е уловена в момент, когато позорната й тайна бе изложена на показ, Антония събра писмата на купчина, разбърквайки ги, но какво друго би могла да направи? Пък и имаше ли значение? Между тях нямаше мъж, с когото би желала да се срещне. Пъхна ги набързо в един шкаф в коридора и вдигна домофона.

— Ало? Кой е?

— Здрасти! Аз съм.

— Роланд! Каква изненада! Качвай се — натисна бутона и чу изщракването на входната врата.

Минута по-късно брат й вече тичаше по стълбите, изкачвайки ги през една. Антония го прегърна вместо поздрав.

— Какво правиш в Лондон? — счетоводната фирма, в която работеше Роланд, се намираше в Сейнт Обенс и той рядко идваше в града.

— Чичото на Джини ни покани на вечеря. Тя е много притеснена, защото старецът е доста богат и като се има предвид, че родителите й са починали, се надява, че ще й завещае всичко.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — попита Антония, докато го въвеждаше във всекидневната.

— Да, ако обичаш. Впрочем дойдох да те помоля за една услуга.

— Къде е Джини?

— Ще ме чака там. Трябваше да свърши някои неща в града. Нали знаеш, да си направи косата и да купи някои дрехи.

— Е, какво мога да направя за теб, Ро?

Той се отпусна на голямото, удобно кресло и я погледна глуповато.

— Работата е там, че смятаме да се оженим през октомври.

— Зная.

Целият уикенд, през който бе обявен годежът, бе преминал в разгорещени спорове кога и къде трябваше да стане сватбата. Тъй като Джини нямаше нито дом, нито семейство, с което да обсъдят подробностите, най-накрая бяха решили, че празненството ще се състои в градината на „Клифтън Хол“.

— Мама иска да се заеме с цялата организация — продължи Роланд.

— Е, какъв е проблемът? На мен всичко ми изглежда перфектно. Къде другаде би могъл да посрещнеш гостите си?

Младият мъж се намръщи леко и отпи голяма глътка от питието си. Очевидно изпитваше неудобство от онова, което смяташе да каже, но, от друга страна, бързаше да смъкне товара от плещите си.

— Работата е там, че Джини не е много доволна от това.

— И защо не е доволна? — предпазливо попита Антония.

Той сви рамене:

— Нали знаеш как е. Не иска да изпуска нещата от ръцете си изцяло. В крайна сметка това си е нейната сватба и тя иска думата й да тежи повече.

— А кой ще плати за всичко?

Роланд я погледна стреснато.

— Какво значение има? Джини няма пукнато пени. След смъртта на баща си е наследила само няколко хиляди лири и къща, която не става за нищо. Много добре знаеш, че е трябвало да работи упорито, за да оцелее.

Нима с всички ни не е така?, помисли си Антония, а на глас каза:

— Мама е чудесна домакиня. Сигурна съм, че ще се справи великолепно с организацията на сватбата ти. Не разбирам какво тревожи Джини.

Роланд се изчерви от неприкритата критика в гласа й.

— Казва, че няма да е нейно тържество, ако някой друг взема решенията вместо нея — обясни той притеснено.

— Но мама ще се допитва до нея, Ро. Защо просто Джини не обсъди плановете си с нея, когато отидете у тях следващия уикенд?

— Не иска.

— Но защо не иска? — изуми се Антония. Всичко това й се струваше лоша поличба за бъдещето. След като родителите й бяха достатъчно любезни да се нагърбят с организацията на цялата сватба и да платят за нея, не трябваше ли Джини да е доволна?

— Човек се жени само веднъж — възрази Роланд. — Или поне такава е основната идея. Джини иска това да си е само неин ден и да бъде специален. Ако собствената й майка беше жива, нещата щяха да бъдат доста по-различни, но, виждаш ли, тя не се чувства особено близка с мама.

За да не се поддаде на изкушението да попита по чия вина бе това, Антония прехапа долната си устна. Какъв беше проблемът на Джини? Двамата с Роланд бяха току-що сгодени, а Хилъри и Куентин ги приеха в дома си и им обещаха бляскава сватба, но ето че момичето вече се оплакваше!

— Не би ли могла да поговориш с мама? — настоя Роланд. — Просто да й обясниш как се чувства Джини. Сигурен съм, че всяка бъдеща младоженка изпитва същото.

— Доколкото познавам мама, тя сигурно очаква Джини да й помогне да организират всичко. Защо тя самата не поговори с нея?

— Нали ти казах, че не иска.

— Е, а какво иска?

Роланд я изгледа смутено.

— Иска сама да подготви всичко. Сама да избере цвета на навесите в градината, цветята… да определи менюто и да направи дискотека на открито след приема… такива неща. Нали ходиш на много сватби. Тя иска всичко да е по-различно.

— Не се съмнявам — тихо каза Антония. — Виж, Ро, не искам да ме замесвате в това. Вие двамата се оправяйте с мама. Но наистина не разбирам от какво се притеснявате. Мама не е някоя командаджийка. Сигурно е смятала, че за Джини ще бъде голямо облекчение, ако сама се погрижи за всичко.

— Хмм — Роланд не изглеждаше убеден. После погледна часовника си. — Господи! Трябва да тръгвам веднага, иначе ще закъснея — скочи от мястото си и надникна през прозореца. — По дяволите! Вали като из ведро.

Антония също погледна навън. Водата образуваше плътна сребриста завеса в хладната вечер.

— Ще мога ли да заема един чадър от теб? Обещавам, че няма да го загубя. В противен случай ще се измокря до кости.

— Разбира се — Антония тръгна към вратата, но Роланд я изпревари, излезе в коридора и отвори шкафа, в който знаеше, че тя държи дъждобраните и чадърите.

— Какво, по… — цял водопад от писма и снимки се изсипа в краката му. Той погледна сестра си в недоумение.

— Какво е това, за Бога?

Пламнала от смущение, Антония не успя да измисли правдоподобно обяснение. Като дете, тя беше най-неумелият лъжец. А и Роланд я познаваше много добре. Нямаше да може да мине с някоя измислица.

— Амиии… — започна колебливо тя.

Той улови здраво китката на ръката й.

— О, миличка, дотам ли си стигнала?

Съчувствието в гласа му предизвика у нея желание да се разплаче.

— Моля те, Ро, моля те, не казвай на никого! Не съм отговорила на никое от писмата. И сигурно няма да го направя… Нека просто забравим за това. Исках само да опитам.

Роланд разглеждаше едно от писмата.

— Господи, колко патетично! — възкликна той и взе следващото. — Обзалагам се, че тези мъже са непоправими неудачници. Хората не прибягват до обяви за самотници, ако всичко им е наред.

— Това не означава, че и с мен нещо не е наред, нали? — по някаква причина Антония се чувстваше засрамена, сякаш брат й я бе хванал да прави нещо непочтено.

Роланд бързо я прегърна и я притисна към себе си.

— Разбира се, че с теб всичко е наред, скъпа. Проблемът е, че няма достатъчно свестни мъже. Точно затова много момичета се оказват в твоето положение. Но не това е начинът да си намериш съпруг. Изгори всички тези писма и снимки, Антония. Забрави за тази история.

По страните й се затъркаляха горещи сълзи.

— Но аз искам да се омъжа и да имам деца…

— И това ще стане. Обещавам ти.

— Кога? Работя толкова много, че нямам възможност да се срещам с подходящи мъже. Знаеш ли, че от две години дори не съм ходила на среща? Много от моите приятелки вече са омъжени и си имат деца, а най-лошото е, че се чувствам толкова изолирана, когато съм с тях. Струва ми се, че вече нямаме какво да си кажем.

— Всичко ще се оправи, мила. Не се тревожи. Някой ден ще се появи и твоят принц — Роланд отново погледна часовника си. — Сега трябва да бързам, защото ще закъснея. Обещай ми, че ще изгориш всичко това.

Антония кимна. Така или иначе никой не й беше допаднал.

— Няма да кажеш на никого, нали? Мама и татко ще умрат, ако разберат. Не казвай дори на Джини.

— Разбира се. Няма проблеми — той грабна големия й черен чадър и забърза към вратата.

— Обещаваш ли, Ро?

— Обещавам — целуна я по бузата. — Ще се видим скоро, а ако можеш, поговори с мама и татко…

— Вие с Джини трябва да говорите с тях. Тя ще те разбере, Ро, но не бива да наранявате чувствата й. Много любезно от нейна страна беше, че изобщо се нагърби с организирането на сватбата ви.

— Зная. Сега наистина трябва да тръгвам. Довиждане. И не забравяй да унищожиш този боклук — той вече тичаше по стълбите, подвиквайки последните думи през рамо.

След като чу входната врата да се затваря, Антония се наведе и вдигна купчината писма. Беше казала истината. Сред тях нямаше нито един, който да я заинтригува. Така че — помисли си, — край на тази история.

 

 

За огромна изненада на Антония, два дни по-късно пощенската й кутия бе затрупана с нова партида писма. Знаеше, че закъснява за работа, но не можа да устои на изкушението да им хвърли бърз поглед. В първото намери снимка на застаряващ плешив мъж с воднисти очи и изкривени в разочарована гримаса устни. От следващата я гледаше строго суров училищен възпитател. Третият беше с брада, предназначена навярно да прикрива злобните извивки на устата му, а четвъртият имаше толкова развратен вид, че без съмнение се интересуваше от всичко друго, но не и от любов и приятелство. Разочарована, тя захвърли снимките, без да си направи труда да прочете придружаващите ги писма. Вероятно Роланд беше прав, че само отчаяните неудачници отговарят на обявите на самотни жени.

Разпечата петия плик и извади снимката от него с мисълта, че това е поредният мъж, който едва ли ще заслужава внимание. Но неочаквано се загледа в нея, изучавайки лицето, което й се усмихваше с любопитство. Тъмните, пълни с хумор очи и чувствената уста я заинтригуваха. Харесаха й правилните черти и леката небрежност, с която гледаше към обектива. Косата му изглеждаше гъста и тъмна, добре поддържана, а разтворената на врата риза издаваше личност, която се чувства удобно в кожата си. Бързо зачете писмото, написано на ръка на обикновена бяла хартия. Името му беше Колин Холбрук, беше на тридесет и пет години, англичанин. Беше работил в Канада в продължение на единадесет години и току-що се бил върнал в родината, за да започне работа като борсов агент в една фирма в Сити. Обясняваше, че семейството му е от Йоркшър, но тъй като родителите му били починали, а той бил единствено дете, живеел в апартамент под наем и не разполагал нито с време, нито с възможности да си намери приятели. Очевидно също харесваше децата и животните, обичал да чете и да слуша музика и копнеел да създаде семейство и собствен дом. Накрая добавяше, че много би желал да се срещне с нея някоя вечер след седем и половина. Посоченият адрес беше в Айлингтън.

Антония погледна отново снимката и неочаквано усети, че се задушава. Всичко около него изглеждаше толкова порядъчно. Лицето му, възрастта му, работата му, произходът му. Имаше вид на човек, който умее да бъде забавен, а и интересите му напълно съвпадаха с нейните.

Но най-важното от всичко беше, разсъждаваше тя, че за разлика от останалите, той имаше причина да търси запознанство. Всеки човек, прекарал единадесет години извън родината си — още повече щом нямаше семейство, търсеше връзка с познатите си. Въпреки цялата си любов към Лондон, Антония осъзнаваше, че ако нямаш приятели той може да се окаже най-самотният град в света.

Изобщо не си направи труда да погледне другите писма. Закъсняла прекалено за работа, тя постави снимката на Колин Холбрук до нощната лампа до леглото си и реши да му се обади още същата вечер.

Краш, който я бе наблюдавал с интерес, стана от мястото си пред камината и се приготви да скочи върху масата.

— Дори не си го помисляй! — предупреди го Антония. — Даже ако снимката не струва нищо, лампата е много скъпа!

Той измяука силно в отговор и излезе от стаята, сякаш изобщо не бе проявил интерес към непознатия образ.

 

 

Когато пристигна в офиса си, на бюрото я чакаше цял куп съобщения, а Линда успешно се справяше с три телефонни разговора едновременно Марк Джилингъм и Гай Рамзи бяха отишли да показват на клиенти къщите на Уилтън Плейс, които бяха почти окончателно завършени. Сали Адамсън, главната посредница наред с Антония, обсъждаше една собственост с много важни клиенти от Германия, чиято компания в Берлин желаеше да закупи апартамент. Карина Найт, чието бюро бе най-близо до това на шефката й, даваше последни инструкции на строителните работници около завършването на огромната къща на „Белгрейв Скусър“, която трябваше да се предложи на пазара най-късно до три месеца.

През целия ден, който й се стори безкраен, Антония не преставаше да мисли за Колин Холбрук. Още от момента, в който за първи път видя лицето му на снимката, тя се бе увлякла по него. Той беше точно нейният тип — приятен, без да е красив, с хубава тъмна коса и интелигентни очи. Без съмнение притежаваше и чувство за хумор, въпреки че цялото му изражение приканваше да бъде приеман сериозно.

Щом се прибра в апартамента си, тя вдигна снимката и отново се вгледа в нея. Сърцето й едва не спря при мисълта, че в този момент може би гледа лицето на човека, с когото ще прекара остатъка от живота си. Дойде време да му се обади. Как ли щеше да звучи гласът му? Дали щеше да бъде приятен като лика му? Обзелото я вълнение я накара да потръпне и обещанието, което бе дала на брат си, мигом беше забравено. Не че не разбираше тревогата на Роланд. Това, което бе направила, бе стъпка в мрака. Всеки психопат би могъл да отговори на обявата й. Или пък човек, за когото изразът „жена със собствена компания“ означава богата. Или пък, не дай Боже, престъпник, наскоро освободен от затвора, който има нужда от покрив над главата си.

Но Колин Холбрук изглеждаше съвсем различен. Онова, което разказваше за себе си в писмото, изглеждаше съвсем правдоподобно.

Антония погледна часовника си. Беше осем без петнадесет. Като си пое дълбоко дъх, тя се настани на дивана във всекидневната и вдигна телефонната слушалка. Като предпазна мярка, първо набра 141, за да е сигурна, че ако нещо се обърка, той няма да може да проследи обаждането й.

— Бих ли могла да разговарям с Колин Холбрук, моля? — Антония се опитваше да говори със спокоен, делови тон, докато сърцето й биеше до пръсване.

— На телефона — гласът беше топъл и без съмнение интелигентен.

— О, здравейте. Това е номерът, който сте записали на… — за момент я заля паника и тя си помисли, че той сигурно има няколко номера, така че не би могъл да се досети коя е точно. — Аз съм онази, която твърди, че е стройна, отдадена на кариерата си жена…

— … която търси мъж с чувство за хумор? — прекъсна я той с едва прикрит смях в гласа.

— Да. И се интересувам само от сериозни взаимоотношения.

— Точно така. Освен това обичате децата и животните.

Неочаквано за самата себе си, Антония откри, че се изчервява от намека за деца. Той й звучеше прекалено интимно от човек, когото никога не бе виждала. От човек, който трябваше да стане неин съпруг и баща на децата й.

Тогава чу, че той се смее.

— Не се притеснявайте. Вие сте единствената, на която писах. Смятате ли, че можем да се срещнем?

— Да, разбира се.

— Какво ще кажете за по едно питие след работа? Утре вечер става ли? Къде живеете?

Антония почувства, че той поема инициативата в свои ръце, което не й хареса. Нито пък искаше да му разкрива къде живее и работи.

— Живея в града — отвърна тя неопределено. — Предлагам ви да се срещнем на някое по-централно място. Как ви се струва барът на хотела в Челси? Намира се на „Слоун Стрийт“ — заведението й бе добре познато, защото беше само на пет минути път от офиса й и често бе водила там свои клиенти. Освен това барът се намираше на първия етаж и ако срещата се окажеше неуспешна, лесно би могла да се измъкне.

— Чудесно — каза Колин. — Ще дойда от Сити, така че едва ли ще успея да пристигна преди седем. Това устройва ли ви?

— Да. Напълно.

— Значи в седем, а после ще ви заведа на вечеря.

„Много бърза“, помисли си тя. Като че ли вече бе взел решението си…

— Нека първо да видим как ще тръгне.

— Добре — не звучеше като човек, който се е отказал! — Има само още едно нещо…

— Какво?

— Как да ви разпозная? Вие разполагате със снимката ми, така че знаете как изглеждам, а аз не съм наясно дори дали сте блондинка или тъмнокоса — той се разсмя и Антония си пожела да притежава неговата самоувереност. В този момент стомахът й се бе свил на топка, ръцете й трепереха и не можеше да повярва, че прави всичко това… Но в следващия момент си помисли: Какво ще облека?

— Ще бъда облечена в кремав костюм — спокойно отвърна тя, — а косата ми е кестенява с руси кичури…

— … висока, стройна. Помня описанието, което бяхте дали.

— Да.

— Тогава ще очаквам с нетърпение срещата ни утре вечер. Впрочем как се казвате?

Сега тя се почувства уязвима и незащитена. Ако му кажеше името си, той би могъл да я проследи… а ако тя не го хареса след срещата им, пък той стане настоятелен…

— Сюзън — това не беше лъжа. Цялото й име беше Антония Сюзън.

— Сюзън?…

— Просто Сюзън.

— Добре — засмя се отново той. — Имате предимство пред мен. Наистина очаквам с нетърпение срещата ни утре вечер. Тя може да се окаже начало и за двама ни.

— Точно така. До утре.

След като си казаха довиждане, Антония остана няколко минути загледана в снимката на Колин Холбрук. Лицето му я омагьосваше. Струваше й се невероятно, че човек би могъл да промени целия си живот, като публикува една малка обява в някой вестник. Какво общо има с това съдбата? Беше ли обречена да срещне Колин при всички случаи? Дали нямаше да се запознае с него на някое вечерно парти, ако не бе изпратила съобщението в пресата? Или щеше да се сблъска с него на опашка в някой супермаркет? Или пък той щеше да се окаже приятел на някого от братята й?

Беше ли предопределена срещата, която щеше да се състои утре вечер в шведския хотел, много преди това? Сигурно е така, щом сега, след като бе видяла снимката на Колин Холбрук и бе чула гласа му, й се струваше, че запознанството им е било неизбежно. Може би нещата през изминалите няколко години е трябвало да се наредят така, че да остане съвсем сама. Но възможно ли беше всичко да стане толкова лесно? Без всякакви усилия? Като си спомнеше колко упорито бе работила, за да създаде собствената си компания и да започне да печели от нея, й се струваше просто смешно, че една малка обява, чието съчиняване й бе отнело два часа, бе в състояние да й даде всичко, за което бе мечтала.

Разбира се, нали Джейн й бе казала, че за всеки съществува подходящ човек и рано или късно той ще се появи. Дали пък не е била права?

Мобифонът й иззвъня и Антония подскочи стреснато. Ако беше Роланд, нямаше начин да не се досети по гласа й, че нещо се е случило, а тя определено не искаше да споделя тайната си с никого. Наред с обещанието, което бе дала на брат си, искаше първо да се убеди, че не е постъпила като глупачка по отношение на Колин Холбрук. Вдигна телефона, извади антената и го включи.

— Кой е? — запита предпазливо.

— Здравей! Джейн се обажда.

— Джейн? Просто не мога да повярвам!…

— Защо?

— Защото само преди минута мислех за теб — възкликна Антония.

— Така ли? — учуди се приятелката й. — И какво точно?

— Ами… — Антония осъзна, че не би могла да каже за какво бе мислила, без да даде подробни обяснения. — Ами мислех си, че трябва да дам едно вечерно парти. И ти, разбира се, трябва да дойдеш.

— Звучи чудесно, но смятах, че мразиш вечерните партита. Винаги си казвала, че на тях няма достатъчно свободни млади мъже и не би искала да прекараш времето си сред влюбени семейни двойки.

— Правилно.

— Тогава защо изобщо си правиш труда?

Ако имаше нещо у Джейн, което не преставаше да дразни Антония, то беше, че тя приемаше всичко казано буквално и съвсем на сериозно. Беше от онзи тип хора, които в продължение на десет минути са в състояние да проверяват сметката в ресторанта до такива детайли, като кой си е поръчал втора чаша вино или е ял повече пудинг, вместо да се наслаждава на удоволствието.

— Е, може би няма да го направя.

— Тогава защо изобщо си го помисли?

Боже Господи!, мислено въздъхна Антония.

— Може би просто ще организирам събиране за по едно питие.

— Ето това е добра идея. И кога?

— Един Господ знае. Слушай, как стоят нещата при теб?

— Точно затова ти се обаждам — тайнствено отвърна Джейн. — Срещнах един човек.

— Така ли? Джейн, това е чудесно. Какъв е? Къде се запознахте? — Антония искрено се радваше за нея. Това още веднъж потвърждаваше увереността на приятелката й, че за всеки има подходящ партньор.

— Толкова ми е неудобно… Никога не би повярвала… Искам да кажа, че всичко стана като във филм, където…

— Къде се срещнахте?

Джейн заговори толкова тихо, че Антония едва успяваше да я чуе.

— Пералнята ми се повреди и аз отидох до обществената пералня… — гласът й заглъхна съвсем.

— Срещнала си го в обществената пералня? — възкликна Антония. — Но това е фантастично! Кажи ми всичко за него! Как изглежда? — изгаряше от любопитство. Беше ли възможно наистина? Може би само след няколко седмици тя щеше да може да представи на Джейн Колин Холбрук, а Джейн щеше да я запознае с… — Как се казва?

Джейн се изкашля, за да прочисти гърлото си, и измърмори нещо неразбрано.

— Извинявай, не разбрах.

— Казах, че името му е Пърси. Пърси Беърсфорд. На тридесет и осем години е и работи като данъчен инспектор.

— Звучи обещаващо — Антония се намръщи. Поне доколкото зависеше от нея, тя би изтрила данъчните инспектори от лицето на земята. Но както и да е, Джейн изглеждаше наистина щастлива. — Къде живее?

— В Сейнт Джонс Ууд.

Целувката на смъртта, помисли си Антония, припомняйки си мизерната къщичка в същия район, в която бе живяла една нейна стара леля.

— Но майка му е завещала чудесна къща с много стаи и градина — продължаваше Джейн.

— Е, и ти вече се виждаш щастливо устроена в дом с десет спални и…

— О, всъщност са само пет, но има две бани и място за още една — прекъсна я нетърпеливо Джейн.

Антония започна да си мисли, че приятелката й търси повече удобствата, отколкото съпруг.

— Много е хубаво — каза тя. — И без съмнение, има детска стая.

— При това огромна — засмя се Джейн. — Нямам търпение да те запозная с Пърси. Той е толкова мил.

— Радвам се за теб — искрено отвърна Антония. — Ти заслужаваш някой много мил.

— Питах се дали не би могла да наминеш за по едно питие утре вечерта? Няма да бъде прием, но съм поканила няколко стари приятели — Кей и Мелвин Бъкстън, Барбара, Ема, Денис…

Цялата стара компания, помисли си Антония. Барбара и Ема щяха да се почувстват предадени, ако Джейн се омъжи преди тях, дори и ако Пърси е данъчен инспектор.

— Не мисля, че ще мога — каза тя със съжаление. — Заета съм.

— Ти и твоята работа! Какво ще правиш? Ще се срещаш с клиенти?

— Нещо такова.

— Защо не накараш някой от служителите ти да се срещне с тях? Сигурно би могла да се освободиш?

— Боя се, че този път няма да мога. Те са… ммм… японци и търсят къща в центъра на Лондон — обясни Антония, ужасена, че лъже най-добрата си приятелка.

— О, Господи! — в гласа на Джейн пролича разочарование. — Толкова ми се искаше да видиш Пърси и да ми кажеш какво мислиш за него.

— Наистина бих желала да се запозная с него, но мнението ми едва ли ще има значение.

— Не, не е така. Аз не бих могла да преценя доколко съм обективна, а бих искала между нас да се получи нещо. Ние толкова си подхождаме! Струва ми се, че той е мъжът, когото съм чакала през всичките тези години.

— Значи няма от какво да се страхуваш.

— Не… — Джейн се поколеба. — Но много ми се искаше най-добрата ми приятелка да потвърди, че съм направила добър избор.

— Ако той ти подхожда, няма начин да не го разбереш. Не е необходимо някой друг да ти го казва — рече Антония, цитирайки една от многото прочетени статии за това как жената може да си намери съпруг. За момент си помисли за предстоящата й утре вечер среща с Колин Холбрук и се запита дали ще разбере той ли е най-подходящият партньор за нея. — Знаеш ли какво ще направим, Джейн? Ако срещата ми не продължи дълго — В случай че Колин Холбрук се окаже не това, което съм очаквала, каза си мислено, — може да намина по-късно.

— Наистина ли? — възкликна радостно Джейн.

— Да, но не ти обещавам. Нали знаеш какво значи да се срещащ с клиенти — Ами ако този Колин наистина ми хареса и ми предложи да ме заведе на вечеря?

— Разбирам. Знам колко важна е работата ти за теб, но бих била щастлива, ако дойдеш у нас веднага щом се освободиш.

— Ще видя какво мога да направя — искрено обеща Антония. Ако Джейн знаеше истинската причина за отказа й, щеше да прояви повече разбиране. Но това беше нещо, което Антония искаше да запази само за себе си. Завинаги. Независимо какво щеше да стане.

 

 

На следващата сутрин Антония се облече в кремавия костюм, както бе казала, гримира се старателно и си сложи чифт подходящи златни обеци. Обу кремав чорапогащник и обувки в същия цвят и прибра гримовете в тоалетната си чантичка, за да освежи лицето си преди срещата с Колин.

Беше й трудно да се концентрира върху работата. Често се улавяше, че гледа през огромните прозорци на офиса си към натовареното движение по „Слоун Стрийт“ и към купувачите, повечето от които бяха добре облечени жени, понесли чанти с фирмените надписи „Питър Джоунс“ и „Дженеръл Трейдинг Къмпани“, усмихващи се доволно, след като бяха изтеглили солидни суми от кредитните карти на съпрузите си.

— … и работниците искат да знаят дали да продължат или не.

Внезапно Антония осъзна, че Линда говори на нея, но бе така потънала в мислите си, че не бе чула и дума.

— Извинявай, Линда. За какво става въпрос?

Секретарката се засмя и започна отново:

— Работниците на „Белгрейв Скуеър“ са открили неизправност в кондензацията на една баня в къщата и искат да знаят дали да продължат с изолацията на стените.

— За коя баня говориш? Та там има осем — запита Антония и си наложи да се стегне.

Линда надникна в бележника си.

— За банята на третия етаж от задната страна.

— А, да — кимна Антония с разбиране. — Проблемът там е, че три от стените са външни и ако се инсталира отопление на четвъртата, вътре непрекъснато ще бъде влажно. Свържи се с тях, Линда. Кажи им да продължат работата си, без да чакат писмена заповед от нас. Много добре познавам строителните работници. Те си мислят, че щом съм жена, могат да ме баламосват с разни научни термини. Погледни и в доклада на предишните собственици. Струва ми се, че те ни предупредиха за този проблем още когато купувахме собствеността.

С цялото усилие на волята си тя успя да се концентрира и наистина работи упорито, въпреки че образът на Колин Холбрук не напускаше съзнанието й. Малко след шест часа служителите й започнаха да разчистват бюрата си.

Сали щеше да ходи на театър с приятеля си, а Карина бързаше за парти. Марк бе решил да заведе приятелката си на вечеря, а Гай очакваше с нетърпение да се прибере при бременната си съпруга, притеснен, че напоследък тя не се чувства добре. Обикновено Линда си тръгваше последна. Съпругът й — Робин, беше банкер и също работеше до късно, а и тя обичаше да довършва работата си докрай.

Антония често се питаше дали секретарката й не остава, за да й прави компания, тъй като знае, че няма за какво да бърза да се прибира. С изключение на Краш.

Тази вечер обаче Линда като че ли бързаше да излезе. Вече бе събрала нещата си и нервно поглеждаше часовника.

— Наред ли е всичко?… — започна тя.

— Разбира се — увери я Антония приветливо. — Имам среща в седем часа, така че след малко също ще си тръгна.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Хайде, върви си. Аз ще заключа.

Линда я погледна с облекчение.

— Много ти благодаря.

— Да не би да ходите някъде с Робин тази вечер?

— Не. Просто имам да върша доста неща — отвърна неопределено Линда. Докато вадеше ключовете на колата си, ръцете й трепереха.

— Наред ли е всичко? — неочаквано попита Антония, подтиквана от някакъв инстинкт. Долавяше, че нещо се е случило. През всичките години, докато работеше за нея, Линда винаги бе уравновесена, весела и делова, спокойна и готова да помогне. Но тази вечер изглеждаше напрегната и доста нервна.

— Наред е — отвърна секретарката и сведе поглед. — Ще се видим утре. Приятна вечер — и без да погледне Антония, отвори остъклената врата и излезе.

Антония постоя няколко минути, замислена върху странното поведение на Линда. Може би бе прекалено погълната от собствените си мисли за Колин Холбрук и не бе забелязала, че нещо не е наред? Дали пък Линда няма проблеми с Робин? Или пък — Господи, какъв ужас! — бяха й предложили по-доходна работа? За момент я обзе паника при мисълта, че може да загуби най-добрата си служителка. Разчиташе на нея като на самата себе си и знаеше, че ще й бъде трудно да я замени с друга. Отбеляза си наум, че трябва да проведе разговор с нея насаме, за да разбере какво става.

Забърза към тоалетната, за да поправи грима си. Вече беше седем без двадесет. Ръцете ми треперят като на Линда, помисли си тя развеселено, докато плискаше няколко шепи вода върху лицето си, преди да се гримира отново и да си сложи малко бледорозово червило. После разреса тъмната си коса с руси кичури и се загледа критично в отражението си в огледалото. Нямаше никакво съмнение, че изглежда добре. Кремавият костюм придаваше перлен отблясък на кожата й и подчертаваше съвършената й фигура.

До седем оставаха само десет минути. Тя угаси осветлението, включи алармата и затвори остъклените врати след себе си. Ако побързаше, щеше да стигне в хотела след три-четири минути. Реши, че е по-добре да върви бавно. За предпочитане беше да закъснее интелигентно, вместо да се втурне в бара, останала без дъх.

На ярко осветените витрини на магазините по „Слоун Стрийт“ имаше луксозни стоки, но тази вечер Антония мислеше за други неща. Хвърляйки бегъл поглед на марковите облекла, обувките и скъпите бижута, тя бързаше към хотела в Челси и — както си мислеше драматично — към бъдещето си.

Веднага щом се озова в мраморното фоайе, свърна наляво и бавно изкачи стълбите, водещи към първия етаж и към огромно помещение с облицован с огледала бар и сепарета с удобни фотьойли. С биещо до пръсване сърце спря и се огледа, очаквайки да види вече познатото лице на Колин Холбрук. Беше очаквала този момент цели двадесет и четири часа. Заведението бе пълно с усамотени двойки, с изключение на неколцината бизнесмени, заети със сериозен разговор, и две жени, които, ако се съдеше по пакетите в краката им, бяха наминали само да изпият по един коктейл след изтощителна обиколка по магазините.

И тогава забеляза един мъж, който седеше на бара. Косата му бе тъмна и въпреки че бе с гръб към нея, тя бе сигурна, че това е Колин Холбрук. Той отпиваше от нещо, което приличаше на уиски със сода, и тя тръгна към него с омекнали колене, когато зад гърба й се разнесе острият тропот на високи токчета и покрай нея се втурна дребни червенокоса жена и се спусна към мъжа.

— Пиърс! Толкова съжалявам, скъпи! Ужасното движение…

Непознатият се извърна на стола, за да приветства жената, и Антония си даде сметка, че това не е Колин Холбрук, а доста по-възрастен мъж, който не притежава нищо от очарованието му.

Младата жена се отпусна на един стол, поруменяла от неудобство при мисълта, че замалко не бе налетяла на друг.

— Мога ли да направя нещо за вас, мадам?

Висок, приятен на вид сервитьор в черни панталони и бяла риза, със сребърен поднос в ръка, застана пред нея. Много внимателно той подреди на масата два съда с маслини и фъстъци.

— Джин с тоник, моля.

— Ще желаете ли лед и лимон, мадам?

— Да, ако обичате.

Мъжът се отдалечи безшумно.

Антония разполагаше с няколко минути, за да се огледа наоколо. От черното пиано в ъгъла се разнасяше нежна мелодия, която придаваше на бара романтична атмосфера, подсилена от множеството цветя и запалени свещи. От мястото си можеше да наблюдава стълбището и вратата, така че да забележи всеки, който влиза в заведението. Погледна нервно часовника си. Голямата стрелка се бе преместила, показвайки десет минути след седем. Той закъсняваше.

 

 

Джейн внимателно наля шери в кристалната чаша и я подаде на Барбара, която пристигна най-рано.

— Така добре ли е? — осведоми се тя. — Наистина ли обичаш шери?

Барбара кимна весело:

— Можеш да се обзаложиш!

Джейн се суетеше около масата, върху която бе подредила червено и бяло вино и концентрати.

— Какво пие Пърси?

Домакинята се усмихна мило.

— Преди всичко бяло вино. Той ще дойде всеки момент. Нямам търпение да се запознаете.

Барбара се подпря на ръба на дивана и отпи от питието си.

— Не мислиш ли, че той се притеснява да… да се запознае с приятелите ти по този начин?

— Не. Искам да кажа, че тази вечер съм поканила доста различни хора и той не би могъл да предположи, че вие ще го оценявате.

— И все пак точно това ще правим.

— Но той не го знае. Искам само да му покажа, че имам много добри приятели, с които бих желала да го запозная. Според хороскопа ми, периодът е подходящ за обществени изяви. Казах ли ти, че той е зодия „Дева“? Това е чудесен знак за мен. Характерите ни са сходни. Съжалявам, че Антония не може да дойде, защото тя винаги е толкова забавна.

— Какво ще прави?

— А какво прави Антония обикновено? Работа, работа, работа. Тя просто пропуска всеки шанс. Изглежда, тази вечер има среща с някакви клиенти от Япония, но ще дойде по-късно, ако успее да се освободи навреме. Аз обаче не вярвам — за първи път в гласа на Джейн се долови неодобрение. — Тя наистина рискува да остане стара мома, ако не отделя повече време на личния си живот. Предполагам, чула си за годежа на Роланд?

За момент Барбара изглеждаше смазана, но напрегна сили да се съвземе.

— Да — тихо каза тя.

Джейн я погледна учудено.

— Не си се увлякла по него, нали?

— Винаги съм го смятала за прекрасен мъж. Разбира се, наясно съм, че е с няколко години по-млад от мен.

— Срещали ли сте се?

— Не и насаме. Излизали сме на разходка, когато съм гостувала на Антония в провинцията. Не мисля, че той изобщо ме е забелязал.

— Сигурно те е виждал само като съученичка на Антония — откровено отбеляза Джейн.

Барбара сви рамене:

— Сигурно. Харесвам го от години. Спомням си, че бях на празненството, което семейството му даде по случай двадесет и първата му годишнина… — гласът й заглъхна и очите й се напълниха със сълзи. — Той е най-красивият мъж, когото някога съм срещала. А и винаги е толкова мил.

— Антония знае ли, че си влюбена в него?

— Господи, не! И не бива никога да узнае. Предполагам, че ще ме поканят на сватбата, но ще си измисля оправдание, за да не отида. Сигурно ще замина за Испания или нещо подобно. Не бих могла да понеса да седя в църквата и да гледам как се обрича на друга.

— О, скъпа! — въздъхна Джейн и понечи да каже още нещо, но в този момент на външната врата се позвъни. — О, сигурно е Пърси! — възкликна тя и плесна с ръце от вълнение.

Ала бяха Кей и Мелвин Бъкстън, самодоволни, както обикновено, бързащи да споделят новината, че видеозонът е показал, че бебето, което очакваха след четири седмици, е момче.

— Не е ли истински късмет, че поръчах да боядисат детската стая в синьо? — ликуваше Кей. — Просто имах някакво предчувствие, но сега не знам как ще го наречем, защото Мелвин се бе влюбил в името Уанда.

— Уанда? — възкликнаха ужасени Джейн и Барбара.

— Мисля, че е много красиво — възрази Мелвин, — но, разбира се, не е подходящо за момче.

— Може би следващото ще е момиче — опита се да го успокои Кей.

Мелвин запремига уплашено.

— Почакай малко, миличка. Нека посрещнем първото и чак тогава да мислим за други. Според мен Керън е чудесно име за момче.

Съпругата му се разсмя весело.

— Звучи ми като име на футболист.

Пристигаха все повече гости и бъдещата майка бързаше да им се похвали с щастливата новина.

За по-малко от двадесетина минути малката гостна на Джейн се препълни. Веднага след Ема пристигнаха Сюзън и Ендрю, които бяха прекарали медения си месец в Гърция и изглеждаха загорели и сияещи от щастие.

— Всяка жена трябва да се омъжи! — повтаряше Сюзън на всеки, който бе готов да я слуша. — Това е истинска благословия!

— Стига само да ти се удаде възможност — горчиво отбеляза Ема.

Денис, пристигнала в последния момент, придружавана от екзотична японка, чу забележката и сви рамене:

— И за какво? Само жена може да разбере нуждите на друга жена. За какво да се женим тогава?

— Какво, за Бога, става с Пърси? — мърмореше нервно Джейн и непрекъснато се ослушваше за звънеца. — Казах му да дойде рано.

Идваха още гости, повечето от които жени, копнеещи да си намерят подходящи партньори, но мъжете бяха малко и вече женени, а двама не криеха обратните си наклонности, което, както мрачно бе подхвърлила Денис, бе възможно само в Англия и бе продукт от обществената образователна система.

Когато Пърси най-сетне пристигна, след четиридесет и пет минути закъснение, Джейн го въведе в центъра на стаята и започна да го представя на всеки поотделно, сякаш ги запознаваше с кралска особа.

— … а това е Барбара Рамзи…

Барбара гледаше бледото, уморено лице на мъжа, наближаващ четиридесетте, с очила с дебели рамки и доста оредяла коса, и се усмихваше любезно, припомняйки си как Джейн винаги бе твърдяла, че за всеки има подходящ партньор, но… но какъв беше той? Изправена пред перспективата да прекара живота си с мъж като Пърси или да остане съвсем сама, тя без съмнение би избрала второто.

 

 

Минаваше седем и половина, а Колин Холбрук все още не се бе появил. Напрегната и разочарована, Антония си поръча още едно питие и втора порция маслини. Какво от това, ако сервитьорът си помисли, че е самотна алкохоличка? Барът вече беше претъпкан и тя се чувстваше неудобно от любопитните погледи, които й отправяха, тъй като тя седеше на маса за двама, докато мнозина стояха прави.

Ще го почакам до осем без петнадесет, реши тя. Може би го е забавило претовареното движение. Или пък се е наложило да остане по-дълго в службата си. Или пък се бе разболял. Знаеше, че е глупаво и че се самозалъгва, но гордостта не й позволяваше дори в мислите си да признае, че той се е подиграл с нея, че е срещнал някоя друга през изминалите двадесет и четири часа или просто се е отказал от идеята си.

Сервитьорът й донесе питието и тя поиска сметката. Ако Колин Холбрук все пак се появеше, не искаше той да разбере, че се бе наливала здраво, докато го е чакала.

Шумът от множеството гласове заглушаваше звука от пианото и Антония се запита кога за последен път се бе чувствала толкова изолирана и самотна. Привикнала да бъде самоуверена и да държи нещата под контрол както в бизнеса, така и в обществения си живот, сега тя усещаше, че е уязвима и несигурна в себе си. Струваше й се, че всички гледат на нея като на лека жена, която очаква поредната си авантюра.

Щом й донесоха сметката, тя постави върху подноса кредитната си карта и каза, че бърза. Очевидно Колин Холбрук нямаше да се появи и тя гореше от нетърпение да се измъкне от това място и да се озове сред спокойствието и сигурността на собствения си дом. Обичайната й самоувереност я бе напуснала. След като не бе успяла да осъществи връзка с отчаян мъж, който следи обявите на самотни жени, значи за нея изобщо не съществува надежда, помисли си отчаяно, докато поглъщаше остатъка от питието си и прибираше нещата си. После, с високо вдигната глава, сякаш никой не я бе оставил да го чака напразно, напусна бара и заслиза по стълбите. Все още имаше време да отиде на приема у Джейн, но й се струваше, че не би понесла да се срещне с никого тази вечер. Разочарованието бе прекършило духа й и тя внезапно се почувства много уморена.

 

 

Той беше среден на ръст, леко прегърбен и въпреки че бе само в средата на петдесетте, изглеждаше доста по-стар. Отпуснатата кожа на лицето му се спускаше на бръчки по бузите му и заедно с провисналата долна устна, му придаваше разочаровано изражение. Малки сиви очи надничаха през месинговите рамки на очилата му. Редки побелели кичури коса обрамчваха голото лъскаво теме. Сивият костюм висеше на тялото му, сякаш не му бе по мярка, и бе доста измачкан.

Движейки се на разстояние с пъхнати в джобовете на панталона ръце, за да изглежда, че просто се разхожда, той не откъсваше очи от Антония. Преструваше се, че се заглежда във витрините на магазините, покрай които тя минаваше, забързваше, когато тя ускоряваше крачка, и спираше, щом тя се забавеше.

Дълго време я наблюдава в бара, докато най-сетне реши, че е подходяща. Сега му оставаше само да разбере къде живее. Тя зави покрай „Понт Стрийт“ и той зачака, чудейки се накъде ще поеме. Когато тя продължи на юг към „Кадогън Скуеър“, той я последва на дискретно разстояние.

Видя я да изкачва мраморното стълбище на внушителна викторианска сграда, която явно бе престроена в отделни апартаменти. Спря се, преструвайки се, че търси нещо в портфейла си, докато тя изчезна през входа, после прекоси площада така, че да може да наблюдава къщата, скрита в сенките на дърветата. Повечето от прозорците бяха затъмнени от щори, но двата френски прозореца на първия етаж нямаха такава защита. Можеше ясно да види елегантния интериор, а миг по-късно там се появи Антония, прегърнала някаква котка.

Продължи да я наблюдава, докато тя излезе на терасата да нагледа цветята си. После се наведе над парапета и огледа площада. Нямаше никого, освен старата дама, която разхождаше пекинеза си. Миг по-късно затвори вратите и изчезна във вътрешността на апартамента.