Мария Барет
Порочна мания (9)

Осма глава

Беше рано сутринта в средата на седмицата и времето беше потискащо горещо дори и в началото на деня. Джовани не можеше да спи. Той гледаше светлината, слушаше тихото дишане на жена си и се ядосваше на спокойствието й — в неговото собствено съзнание цареше пълен хаос. Реши да стане.

Протегна ръка, бутна грубо Франческа по гърба и слезе от леглото.

— Ставам — каза той. — Искам нещо за закуска.

Когато започна да се облича, Франческа все още лежеше на една страна, понеже не искаше да го погледне. Той отиде до леглото и отново я бутна.

— Чули?

— Да.

Изчака го, докато отиде в банята, и едва тогава се изправи. Облече се бързо и слезе долу, за да се махне от очите му.

Няколко минути по-късно той дойде при нея в кухнята. Тя му подаде кафето и се зае да реже хляб.

— Какво ще правиш днеска?

Тя вдигна поглед. Никога досега не я беше питал какво смята да прави. Звучеше така, сякаш я подозираше.

— Нищо… Аз… Трябва да направя сос… да почистя… — не знаеше какво да му отговори.

Той довърши кафето си.

— Няма да ме има цял ден. Обядът ми готов ли е?

Тя отиде бързо до хладилника, извади още няколко неща и ги сложи в кошницата. След това му я подаде.

— Ето.

Джовани я взе и погледна жена си. Тя веднага се извърна. Напоследък дори очите му я плашеха. Без да каже нито дума, той взе бутилката с вино и излезе от къщата.

Енцо го видя да тръгва. Навърташе се наоколо от часове, като внимаваше да не го зърнат. Не искаше да събужда подозрения. Влезе в кухнята, където работеше Франческа. Тя го видя и се спря.

— Здравей, Енцо.

Беше нервна и той го усети, но го сбърка с вълнение. Франческа погледна неспокойно към вратата.

— Току-що изпусна Джовани — рече тя.

— Така ли?

Той влезе още по-навътре в стаята. Беше планирал всичко педантично, но ако искаше да стане, трябваше да звучи небрежно. Взе си един портокал от купата и седна на ръба на масата да го обели.

— Да — близостта му й бе неприятна. — Той… Той щеше да поиска да те види.

— О, да, няма значение — спря да бели портокала и вдигна поглед към нея. — Виж, Франческа, би ли могла да ми направиш една услуга днес? — Енцо остави плода. — Просто имам нужда от някои неща от селото и нямам време да отида сам.

Тук избегна очите й. Толкова отчаяно искаше тя да се съгласи, че не смееше да я погледне. Трябваше да се съгласи. Джовани трябваше да я види с Бепе, това със сигурност щеше да приключи брака им завинаги.

— Можеш ли да отидеш заради мен?

— Аз… не съм… — в маниера му имаше нещо агресивно, нещо, което я плашеше. — Не зная…

— Бих могъл да ти дам малко пари да купиш на Бепе нещо за пиене. Това ще му хареса! — Енцо бръкна в джоба си. — Ето списъка — подаде й листа и малко пари. — Моля те. Имам много работа.

Тя ги взе неохотно, извърна се настрана и отговори:

— Добре.

— Страхотно! Много ти благодаря — той скочи от масата и се отправи към вратата. — Трябва да тръгнеш, преди да е станало твърде горещо — рече Енцо през рамо. Тя кимна. — Пак ти благодаря — усмихна й се. Може би за пръв път го правеше открито и това я накара да се почувства неловко. Секунди по-късно вече беше изчезнал.

 

 

Франческа хвана Бепе за ръката, докато слизаха от автобуса и пресичаха главната улица на селото. Той се водеше лесно и обичаше да го държат за ръката, особено Франческа. Влязоха в магазина да купят нещата за Енцо и няколко минути по-късно излязоха с малък пакет, който Франческа позволи на Бепе да носи. Отправиха се към площада пред църквата и кафенето, за да си купят питиетата, които Енцо им бе обещал.

Бяха стигнали средата на площада, когато отец Анджело ги съзря. Едва позна Франческа. Видя първо Бепе, след това, когато се вгледа напрегнато през очилата си, зърна и Франческа до момчето. Скочи и ги повика през отворения прозорец на кабинета си. Те се спряха и свещеникът забърза към тях.

— Франческа. Франческа — той я прегърна. Момичето стоеше, сковано и напрегнато. — Мили Боже! И Бепе! Пораснал си, младежо!

Отец Анджело насочи вниманието си към Бепе, но гледаше Франческа с крайчеца на окото си. Тя придърпваше ръкава на жилетката си надолу, за да прикрие синините по ръката, и пристъпваше нервно от крак на крак. Той се обърна отново към нея:

— А ти как си, мъниче?

Усмихваше се, но остана поразен от състоянието й. Беше бледа и слаба, а очите й — тъжни и безжизнени. Посегна да я докосна и Франческа се отдръпна, като че ли се страхуваше от това.

— Добре съм, отче — отвърна тя. — Добре съм — и се опита да се усмихне.

— Отдавна не съм те виждал. Съпругът ти не идва на литургия.

Франческа сведе поглед:

— Не.

— Е, добре — не искаше да я хока, затова смени темата: — Бепе, как ти се струва да имаш моята Франческа за сестра?

Бепе се изчерви.

— Аз… Аз обичам Франческа… Ама… ама тя не е твоя — изстреля той.

Отец Анджело се разсмя.

— Разбира се, че не е — отговори. — Разбира се, че не е.

Франческа най-сетне се усмихна. Отец Анджело видя в това възможност да говори.

— Сигурна ли си, че си добре, Франческа. Изглеждаш толкова… толкова… нещастна — след това стисна устни. Беше направил грешка.

— Добре съм, наистина. Просто съм малко уморена, това е всичко — тя хвана Бепе за ръката. — Страхувам се, че трябва да вървим. Обещах на Бепе да пийнем нещо в кафенето и не бива да закъсняваме. Радвам се, че ви видях.

— Да, да, разбира се, трябва да вървите — прекалено много се бе натрапил. — Ако някога… — той се поколеба. След това, без да може да се сдържи, я прегърна и я притисна силно до себе си. Очакваше я да се отдръпне, но тя се сгуши в него и ужасно му се прииска да не е толкова безпомощен. — Ако някога имаш нужда от мен… — рече бързо свещеникът. След това я пусна и погледна Бепе. — Приятно пиене, младежо.

Загледа ги как вървят към кафенето и си помисли, че въпреки настояването на Мондело жена му да бъде оставена на мира известно време, докато се установи, в края на седмицата ще отиде до имението. Малко натрапничество не можеше да навреди на един грубиян.

 

 

Енцо видя Джовани да работи дълго преди брат му да го забележи. Той изчака зад къщата, докато Франческа замина за селото, след това се отправи към полето и Джовани. Според него вече трябваше да са стигнали, затова сега стоеше и обмисляше внимателно какво да каже, как да го изрази, после викна към отговорника да му даде работа, като знаеше, че Джовани ще вдигне глава при гласа му. Беше прав.

— Енцо! Къде беше? — Джовани беше в лошо настроение, задето трябваше да стои на този пек. — Мислех си, че работиш от другата страна на хълма!

— Работех преди малко, ама си бях забравил обяда. Трябваше да се върна да го взема и си помислих, че е по-добре да се потрудя тук преди обяд — защо да губя време да заобикалям хълма.

— Да, прав си. Боже, тая жега ще ме убие!

— Ужасна е. Хич не ми се искаше да се връщам обратно до дома, пък и беше заключено, когато стигнах там.

Джовани спря да работи и вдигна поглед:

— Заключено?

— Мисля, че Франческа е завела Бепе в града.

В този момент лицето на Джовани се промени. Той не направи опит да прикрие раздразнението в очите си и устните му се изкривиха от яд:

— Не ми е казвала, че ще ходи.

— Така ли? Сигурно не е мислела да го прави — отвърна Енцо. След това се поколеба за частица от секундата, преди да прибави: — Често ходят, поне хората така казват. Не е голяма работа — сви рамене и понечи да се обърне.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — сграбчи го внезапно Джовани за рамото. — Колко често? Кога? — без да осъзнава, бе започнал да крещи. — А аз през цялото време работя тук! Блъскам се в тая жега, а пък тя излиза и… — той спря, като дишаше тежко, после пусна Енцо, хвърли мотиката си на земята и тръгна.

— Джовани! — Енцо се затича след него. — Къде отиваш? Хей! Чакай!

Но знаеше къде точно отива брат му. Всеки опит да го спре си беше чиста преструвка. Не се опита повече да го настигне и остана да гледа как огромната му фигура крачи по коравата суха земя. Позволи си мъничко задоволство. Нямаше да му се наложи да чака дълго, нямаше.

 

 

Кафенето беше пълно. Наближаваше обяд и хората се бяха поспрели да пийнат по нещо на път към къщи. Франческа и Бепе седяха навън и наблюдаваха как малката тълпа идва и си отива и отпиваха бавно, наслаждавайки се на това, че са на открито.

От време на време Франческа поглеждаше към Бепе и проверяваше внимателно докъде е стигнал с питието си. Беше хубаво младо момче, още повече заради простичкото му детско съзнание и нежност. Тя му се усмихна през масата. Бепе срещна погледа й и се усмихна в отговор.

— Почти свърших цялата чаша, Франческа — рече той и вдигна чашата, за да може да се види.

— Знам — отвърна нежно тя. — Ти си добро момче — протегна се през масата да го потупа по ръката.

Точно тогава Джовани я сграбчи изотзад и изви ръката й. Чу я да пищи, но това като че ли не достигна до съзнанието му.

— Хайде де! Опитай се да го докоснеш сега, лукава малка кучко!

Дишаше тежко и ускорено и кръвта бучеше в ушите му. Той я дръпна да се изправи, за да може да види ясно измамата на лицето й. След това я удари с всички сили през устата и я повали на земята.

Отново я накара да се изправи и я дръпна грубо, когато тя залитна. Удари я още веднъж, този път през лицето — лице, което бе започнал да мрази и подозира, — и тя падна назад върху масата. Джовани се спусна напред и я хвана за раменете, като я разтърсваше яростно и удряше гърба й в коравия ръб на масата.

— Кажи ми! — кресна той. — Кажи ми истината!

Франческа плачеше, но не му отговаряше. Мълчанието й го вбеси още повече. Той вдигна ръка и замахна към нея със свит юмрук. Тя залитна назад, удари се в ръба на масата и се строполи на земята. Някъде в замъгленото си съзнание чу викове и ужасните детски писъци на Бепе. Вдигна яростно поглед към Джовани и в очите й блесна омраза. Последното нещо, което си спомняше, бе ботушът му, който я ритна силно в корема, и ужасната, пронизваща болка.

— За Бога! Какво правиш? — изрева отец Анджело с Божия гняв в яростта си. — Остави я! — кресна той. — Махни се от нея! Веднага!

Той прекоси тичешком площада, избута Джовани — мъж, тежък два пъти колкото него — и се наведе над Франческа, която вече беше започнала да идва в съзнание.

Джовани стоеше неподвижен, за момент зашеметен и объркан от собствената си ярост.

— Донесете кърпи! — свещеникът вдигна поглед към малката тълпа от бара. — Престанете да стоите и да зяпате като идиоти! Донесете вода! Кърпи!

Хората влязоха бързешком в бара, а един от мъжете пристъпи напред и коленичи до отец Анджело.

— Малко късно е вече! — рече остро той. След това повдигна главата на Франческа и я залюля в скута си. — Трябваше да й помогнеш преди пет минути.

Свещеникът взе кърпа от една от жените и я потопи в студена вода. След това я допря до дълбоката рана на рамото на Франческа.

— Остави я.

Той вдигна поглед.

Джовани се извисяваше над него и засенчваше светлината. Очите му бяха твърди и непоколебими.

— Остави я! — повтори той. — Аз ще се оправя с нея.

— Не ставай глупав, човече! Тя има нужда от помощ! — възкликна отец Анджело и продължи да мие раната.

Джовани пристъпи крачка напред.

— Казах ти да я оставиш — гласът му бе дрезгав и равен. — Тя е моя жена и аз ще й помогна, ако има нужда.

Отец Анджело спря да мие раната. Не се боеше от Мондело, но знаеше, че Франческа ще си изпати от намесата му. Погледна я и я докосна по косата.

— Добре ли си, бамбина! — прошепна свещеникът. Франческа му отговори с очи. Отец Анджело се подчини на Джовани — така искаше тя. Помогна й нежно да седне и викна на Бепе:

— Ела да я изправим на крака.

Бепе се поколеба, като погледна нервно брат си.

— Помогни му! — заповяда Джовани.

Момчето се затича към Франческа и помогна на свещеника да я изправи. Тя стоеше несигурно на краката си и на отец Анджело му се доплака от смелостта й.

— Благодаря ти, отче — рече Джовани. — Жена ми вече е добре.

Докато го казваше, не гледаше към свещеника, а извърна очи към площада.

— Бепе, помогни на Франческа да се качи в колата.

След това отново погледна към тях. Не изпитваше нито съжаление, нито разкаяние, но не чувстваше и спокойствие на духа. Просто ревност. Тя вилнееше в него.

Започна да се отдалечава и отец Анджело наблюдаваше безпомощно как Франческа, подпомагана от Бепе, се мъчи да го следва с високо вдигната глава. Жестокостта на унижението й бе прикрита с гордост.

 

 

Когато се събуди, беше тъмно. Капаците на прозорците бяха отворени и навън се виждаше нощното небе, студено и тъмносиньо, бездънно и безкрайно.

Тя се помръдна и усети болезненото откъсване на кожата й от чаршафа там, където засъхналата кръв се бе залепила за него. Франческа се попремести малко по-нагоре на леглото и се облегна на таблата. Докосна раната си с пръсти и трепна от болка. Трябваше да я измие, да я почисти. Можеше да се инфектира в тази жега.

Бавно премести крака до ръба на леглото и ги остави да повисят малко, докато събере сили да стане. Всяка частица по тялото я болеше, съзнанието й бе вцепенено. Спомняше си твърде малко, само пропълзяването си до леглото и упоритата болка, която обливаше цялото й тяло.

Стъпи на земята и стана, като се хвана за ръба на леглото. Виеше й се свят. Седна, докато това състояние отмина, и минути по-късно отново се опита да стане. Накрая успя да стигне до банята.

Когато влезе там, седна на ръба на ваната и напълни малката мивка с топла вода. Свали комбинезона си и треперейки, се наведе и започна да мие порязаното с мокра кърпа. Точно тогава зърна отражението си в огледалото и видя едно уморено и отчаяно лице. Разбра, че вече й е все едно. Нищо не й беше останало — нито въображение, нито бягство, нито сили да живее.

 

 

Енцо наближи къщата от полето, без никой да го види. Нощта беше необичайно тъмна, но той се оправяше ловко между сенките. Познаваше пътя.

Влезе в двора и с изненада забеляза, че лампите са изгасени. Беше странно тихо и когато извика, не получи отговор. Разтревожен, той мина през отворената предна врата и отново извика.

Бепе се появи от тъмната кухня. Личеше му, че е плакал.

— Бепе? — Енцо го хвана за раменете. — Какво има? Случило ли се е нещо?

Започна да изпитва страх. Бепе подсмръкна.

— Франческа… Джовани, той я удари, тя е… — и сълзите му отново рукнаха.

— Какво тя? — лицето на Енцо се изопна от паника. — Какво тя, Бепе? Какво?

Но Бепе, объркан и изплашен, не можеше да му отговори. Енцо пусна раменете му и се затича нагоре по стълбите. Страхът му нарасна. Видя светлина горе и извика Франческа. Никакъв отговор. Той извика отново и се затича нагоре.

Намери я в банята.

— О, Господи! — застана на вратата и я погледна. Беше потресен и не бе в състояние да се помръдне. — Какво ти е… — гласът му секна.

Тялото й беше бледо, покрито с гневни червени следи и грозни, подути синини. Раната на рамото й беше отворена и кървяща. Той влезе по-навътре в банята и протегна ръка към нея.

— Недей… Не ме докосвай, моля те — каза Франческа, без да го поглежда.

Той отстъпи назад. Виждаше очите й в огледалото, безизразни и пусти, ако не се смяташе страхът, който се таеше в тях — тъмен и отчаян. Страх и омраза. Енцо усети гневни сълзи на срам.

— Франческа… Аз… — не можеше да говори. Покри лицето си с ръце. — О, Господи, аз…

Никога, и в най-смелите си планове, не бе предполагал, че Джовани може да направи такова нещо. Никога!

Накрая Франческа вдигна поглед. Беше й все едно какво чувства той, какво вижда.

— Извикай ми Бепе, моля те — каза тихо тя. Имаше нужда от помощ.

Енцо застина за момент, парализиран от гледката. След това се обърна, образът й остана завинаги запечатан в паметта му, и се затича, виновен и уплашен, по коридора и надолу по стълбите, като викаше Бепе. Накрая излезе в черната нощ, отчаяно търсещ тъмнината, за да прикрие нещастието и срама си.

 

 

Все още тичаше, когато видя фаровете на колата. Той се спря задъхан и се заслуша за шум от двигател. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите, сякаш цялото му тяло пулсираше. Секунди по-късно го разпозна. Джовани! Видя за момент образа на Бепе и Франческа, обърна се и хукна презглава обратно към къщата и Франческа.

Бепе нежно намаза с мехлема синините по гърба на Франческа и тя трепна. Момчето се отдръпна. Беше толкова изплашен от състоянието й, че тя трябваше да му говори постоянно и да му повтаря отново и отново какво да прави. Накрая успя да го поуспокои и той продължи, но Франческа не знаеше дали ще има сили да издържи. Отпусна глава напред и затвори очи, изтощена от болката.

Точно тогава го чу.

Колата сви в двора и спря със скърцане. Вратата се затръшна. Франческа замръзна, с ръката на Бепе върху голия си гръб, и зачака. Нищо, тишина. Плашеща, оглушителна тишина.

Неочаквано Джовани връхлетя в банята.

Шумът беше ужасен и масивната му, страховита фигура изпълни гледката пред очите й. Тя нададе писък. Всичко стана в рамките на няколко мъгляви секунди.

Той блъсна Бепе настрани и Франческа го видя да пада и да удря главата си в цистерната. Опита се да се помръдне, но беше като парализирана. Зърна Джовани за момент, преди да усети ръцете му на шията си. Лицето му заплува пред очите й, докато се мъчеше да се освободи. Дъхът спря в гърлото й и тя чу пронизителното пищене на кръвта в ушите си. Дробовете й горяха и болката в гърдите й като че ли я поглъщаше. Виждаше се, и то съвсем ясно, на прага на смъртта и смътно осъзнаваше, че не чувства нищо, нищо, освен облекчение. Затвори очи.

 

 

Малко по-късно усети топлина.

Болката беше изчезнала и я обля странна топлина. Хватката около гърлото й се охлаби и тя се запита за момент дали не е умряла.

Отвори очи.

Веднага след това запищя.

Съпругът й бе проснат върху нея в цял ръст и тя се опита да се отдръпне от него, докато кръвта от прерязаното му гърло я обливаше като порой. Очите му бяха отворени, изцъклени и невиждащи, вперени в нея на сантиметри от лицето й, и Франческа усещаше миризмата и вкуса й по устните си. Беше навсякъде — море от топла кръв. Чу някой да пищи, но не разбра, че това е собственият й глас. Една ръка покри устата й.

— Спри! Франческа. Спри!

Трупът беше дръпнат от нея и тя се свлече на земята. Погледна го обезумяла. Кръвта все още шуртеше от прерязаното място. Ръката запуши устата й и виковете замряха в гърлото й.

— Франческа — тя с мъка откъсна очи от трупа и Енцо я погледна втренчено. — Франческа, слушай ме! Трябва да ме слушаш!

Франческа се тресеше и не можеше да се овладее, не можеше да разпознае лицето на Енцо. Той я зашлеви по бузата.

— Франческа, погледни ме! Слушай! — дръпна ръката си и я хвана за раменете. Тя вдигна поглед към него. — Това ли е всичко, с което си била облечена тук? — попита той и посочи подгизналия от яркочервена кръв комбинезон.

Франческа кимна.

— Добре — той се обърна, взе една хавлия от закачалката и се приближи до нея. — А сега ме слушай, Франческа. Трябва да правиш каквото ти кажа. Здравата си загазила и трябва да ме слушаш. Разбираш ли?

Тя поклати глава, напълно объркана.

— Джовани е мъртъв — той погледна към ножа в краката си. — Трябва да те предпазим. А сега трябва да ме слушаш и да правиш каквото ти кажа. Моля те, Франческа. Ясно ли ти е?

Този път тя кимна. Беше твърде потресена, за да мисли.

— Добре.

Енцо разгъна хавлията и я уви около нея. След това се пресегна през тялото на Джовани и я взе на ръце. Подпъхна хубаво краищата на хавлията, за да не капе кръв от нея, обърна се и я изнесе от банята.

— Бепе! — тя погледна назад и видя момчето на пода, обляно в кръв. Направи опит да се отскубне.

— Остави Бепе! — Енцо я хвана по-здраво и я понесе към стълбите. — Не му е сега времето.

Слезе внимателно и отиде до задната част на къщата. Вратата беше отворена. Той излезе в нощта и понесе Франческа покрай къщата, към тъмния, празен склад.

Запали лампата. След това остави девойката на земята, отиде до старото тенекиено корито в ъгъла и го довлече до мястото, където беше застанала Франческа — до чешмата. Разви крана и започна да пълни коритото.

— Застани в него — рече тихо той, посегна към хавлията и я свали нежно от тялото й. — Хайде, трябва да те измием.

Тя се подчини. Енцо се наведе и напълни малка паница с вода. После я вдигна и я изля върху опръсканите с кръв гърди на Франческа. Тя се сепна от студа и засрамено извърна поглед, а Енцо прокара ръце по гърдите й, за да ги почисти, формата и усещането им бяха съвсем същите, каквито си ги бе представял. Той не виждаше кръв, синини или белези. Виждаше само своята Франческа, гола и мокра, и я къпеше с почти целомъдрено почитание.

Когато свърши, я уви в куртката си и отново я вдигна на ръце. Беше зашеметена и вцепенена. Той я отнесе обратно в къщата, в стаята й. Когато минаха покрай банята, закри очите й. Щом стигнаха, я положи на леглото.

— Франческа, искам да стоиш тук и да не излизаш. Разбра ли?

Тя кимна безизразно.

— Трябва да се опиташ да поспиш и на всяка цена стой тук. След това се наведе и я целуна по устните.

Франческа не почувства нищо.

Той се изправи и отиде до вратата, спря се и погледна девойката. Тя се беше обърнала на една страна и лежеше със затворени очи, свита на кълбо, като дете — безпомощна и уязвима.

„Само още няколко часа — помисли си той, докато я гледаше — и тя ще е моя.“ След това се обърна, затвори вратата след себе си и завъртя ключа. Оставаха му само няколко часа чакане.