Мария Барет
Порочна мания (6)

Пета глава

Следващия петък Джовани връхлетя в стаята на брат си в седем и половина сутринта. Отиде до прозореца, отвори капаците, примижа от светлината и се обърна към леглото на Енцо.

— Ставай! — заповяда той. — Веднага!

Енцо се претърколи и засенчи очите си с ръка. След това видя Джовани.

— Какво, по дяволите…

— Казах — ставай! — Джовани продължаваше да стои и да го гледа намръщено.

— Че защо? — Енцо затвори очи. — Казах ти, че няма да дойда — после се обърна с гръб към Джовани.

— Ще дойдеш — брат му се приближи до леглото и отметна завивките. — А сега ставай. Отец Анджело току-що ми се обади и каза, че Лено Николи е изчезнал.

Енцо продължаваше да лежи.

— Е, и?

— Значи ти идваш на сватбата ми, независимо дали ти харесва или не. Франческа си няма никого. Трябва да бъде взета и докарана в църквата и някой трябва да ми я даде. Ти! — ръгна Енцо в гърба. — Схвана ли?

Енцо седна, погледна Джовани и изпита удоволствие от паниката по лицето му.

— Ами ако откажа?

Джовани поклати глава.

— Това е въпрос на семейна чест, Енцо — отвърна студено той. — Нямам намерение да бъда направен на глупак от оная свиня. Няма да откажеш, разбра ли? — след това се обърна и прекоси стаята. Погледна брат си от вратата. — Виж, можеш да се държиш приятно, нали? Само за един ден? Днес е моята сватба.

Енцо усети пронизваща ревност и омраза.

— Да, добре де — отвърна с възможно най-равния си глас, но сърнето му като че ли щеше да се пръсне от яд.

Джовани излезе от стаята и Енцо чу тромавите му, тежки стъпки по коридора. Малко по-късно хвърли яростно огледалото от масичката до леглото си и го видя как се разбива на хиляди малки парченца.

В десет същата сутрин, когато Енцо пристигна пред печатницата на Виа Диомеде, тя беше празна и затворена. Той вдигна поглед към сградата и видя, че само един прозорец свети — в една от предните стаи. Останалата част изглеждаше изоставена.

Почука силно, подвикна към осветения прозорец и зачака. Обърна се нервно с гръб към сградата, огледа улицата и започна да си подсвирква. Когато след няколко минути отново се обърна, Франческа стоеше в магазина и го чакаше мълчаливо. Енцо подскочи.

Тя отключи вратата и излезе навън. Застанал близо до нея на яркото утринно слънце, Енцо видя как косата й блести и кожата й е поруменяла от притеснение. Синята й памучна рокля миришеше на свежо и чисто, а голите й ръце и крака бяха покрити с бледи косъмчета. Приличаше му на дете, по-невинна и по-хубава, отколкото някога си я бе представял.

Те се погледнаха мълчаливо за момент и той й протегна ръка.

— Брат ми те чака — рече тихо Енцо. Докосването до ръката й го изпълни с объркване и той се почувства несигурен. Вълнението й се предаде и на него и започна да му се гади. — Ти… — гласът му го предаде и той се покашля мъчително. — Готова ли си?

Тя кимна.

— Къде са нещата ти?

— У отец Анджело.

Той погледна към магазина, като искаше да удължи момента, но не знаеше какво да прави. След това видя, че тя го гледа неловко.

— Трябва да вървим — рече той.

— Да.

Изглеждаше студена и безчувствена. Само треперещите ръце я издаваха. Хвана я за ръката и двамата поеха надолу по улицата. Няколко жени ги наблюдаваха от отворените врати и прозорци и от балконите по Виа Диомеде, но никоя от тях не извика да я поздрави.

Франческа Николи отиваше към женитбата си тъжна и самотна и хората от Митанова я наблюдаваха с извратено мълчание.

Когато се смрачи, Франческа изпита облекчение. Денят й се бе сторил почти непоносим. Тя седеше на стъпалата пред къщата с Бепе и гледаше как слънцето се спуска на небето, като изтегля със себе си жегата и оставя въздуха хладен и разреден. Светлината постепенно се стопи и се разпростря тъмнина, която обви земята със сенки, Франческа слушаше спокойствието около себе си и й се искаше и в сърцето й да е същото. Все още не можеше да успокои страха, който Джовани бе предизвикал у нея.

Къщата зад нея беше тъмна и безжизнена. Съпруга й го нямаше от часове и тя чакаше, както й бе казано, без да знае къде и защо е отишъл. Вечерята, приготвена за тях, си стоеше — студена и неизядена — на масата в трапезарията, а малката й купчина вещи, все още неразопаковани, лежеше в коридора. Той просто я докара дотук след венчавката, занесе багажа й в къщата и замина нанякъде с Енцо.

На тръгване й каза да бъде готова за него, когато се върне, но мисълта за това я плашеше и отвращаваше. Тя просто си седеше, изплашена, но странно решителна. Знаеше, че въпреки това, което трябва да понесе, волята й ще си остане, даже и смелостта й да я напусне.

Беше почти полунощ. Тишината наоколо я бе поуспокоила и Франческа се сепна, когато чу дизеловия двигател на мерцедеса.

Джовани вкара безгрижно голямата черна кола в двора и дръпна силно ръчната спирачка. Автомобилът потрепери и спря. Той излезе с несигурна стъпка и затръшна вратата. След това погледна към Франческа.

— Защо още не си си легнала? — пристъпи напред и сянката му се извиси заплашително към нея на лунната светлина. — Казах ти да се приготвиш за мен.

Франческа го погледна. Беше пиян, но се държеше.

— Аз… Не знаех какво искаш да кажеш — излъга тя.

Джовани се усмихна.

— Качвай се горе и се приготви за лягане — отвърна й. — Ще дойда след няколко минути.

Но тя остана на мястото си, твърде изплашена, за да се помръдне.

— Тръгвай! — настоя той. — Бепе ще ти покаже къде да отидеш. Ще спим в старата стая на мама, там леглото е по-голямо.

Докосна я по бузата с топлия си тлъст пръст. Ръцете му миришеха на спарено. Тя се отдръпна и Джовани видя отвращението и страха й. Доброто му настроение се стопи.

— Ставай и върви с Бепе! Тръгвай, преди да съм се ядосал!

Франческа се изправи с мъка и отстъпи назад, далеч от него.

Той посегна и я хвана за рамото.

— Франческа — после я стисна и се наведе към нея. — Отпусни се!

Очите му бяха бездушни и изцъклени и Франческа видя в тях груба възбуда. Ръката му се плъзна нагоре към шията й и погали кожата точно под косата. Учестеният му дъх докосна бузата й.

— А сега върви — той спусна ръка към чатала си. — Тръгвай — попипа дюкяна си. — Няма да се бавя.

Тя се бори няколко секунди с отвращението си, след това погледна към Бепе, който беше в коридора. Пътят й беше препречен от тях двамата. Обърна се към къщата, пое си дълбоко дъх и се опита да сдържи треперенето си.

— Побързай! — изръмжа Джовани.

Франческа влезе в тъмната, празна къща и последва Бепе по стълбите.

Енцо вървеше по дългата алея и приближаваше къщата. Самотната му фигура лъкатушеше между сенките на дърветата. Беше оставил Джовани, за да се върне пеша сам, тъй като не можеше да понесе мисълта да види как Франческа тръгва към първата си брачна нощ с брат му. Не можеше да понася силната си, мъчителна ревност.

Докато вървеше, се вслуша в тъмната тишина. Тя го успокояваше и изпълваше съзнанието му. Да, тишината беше хубаво нещо. Обгръщаше го, ясна и остра, и стъпките и дори дишането му звучаха досадно. Енцо се чувстваше като единствения жив човек в нощта.

Внезапно чу вик.

Проехтя болезнен в ясния въздух, зловещ, почти животински звук, потресен и отчаян. Спря и се вслуша напрегнато. Секунди по-късно викът отново прозвуча. Само че този път беше по-слаб, обезкуражен. Енцо веднага разбра какво е станало. Покри лице с ръцете си и се опита да прогони ужасните образи на Франческа, които пробягваха през съзнанието му. Свлече се на земята.

Сви се на кълбо от болка, залюля се напред-назад и затананика един и същи тон. Зарови глава в ръцете си. Франческа беше негова, принадлежеше му. Тихите ридания долитаха, влудявайки го. Не можеше да избяга от тях.

Накрая го надвиха и го изпълниха с ярост, толкова задушаваща, че му стана трудно да диша. Вече съществуваха само в главата му, където останаха завинаги, разбиха всякаква разумна мисъл и започнаха да контролират живота му.