Мария Барет
Порочна мания (13)

Дванадесета глава

Лейди Маргарет се събуди рано. Лежеше на топло под завивките и оглеждаше стаята. Беше й отнело години, години на деликатен тормоз, за да преобрази този дом така, както го искаше.

— Къщата е за лов — беше повтарял лорд Хенри. — Няма да я модернизирам.

— Тогава пък аз няма да ходя там — беше отговорила накрая тя и веднага бе започнала да му отказва услугите си.

На следващия месец бяха повикани строители от Абърдийн и всичко бе направено по нейните указания. Това бе единствената наистина удобна стая в тази къща.

Тя се протегна лениво. Студената северна светлина бе стопляна от прасковените завеси, през които се процеждаше в стаята. Чувстваше цялото си тяло добре и усещаше леко гъделичкане от спомена за удоволствията и следите от устните на Ричард по кожата й. „Две седмици — помисли си тя. — Две седмици ще правя любов с десет години по-млад мъж, две седмици ще стена и ще го моля да спре. Великолепно! И в крайна сметка ще излезе нещо от цялата работа, може би политическа кариера за Патрик? Или ако не, поне няколко прокарани с труд връзки?“

Запита се за момент дали италианката ще бъде досадна. Можеше да има някои остарели католически възгледи за морала. „Едва ли — реши тя. — Франческа почти не може да ми отговори, без да се изчерви и да се разтрепери в онези смешни обувки, които Джон й купи, камо ли да се бърка в личния ми живот.“ Тук нямаше за какво да се тревожи, а милото старо семейство Макензи бе толкова мълчаливо, сякаш нямо. Затова беше в безопасност от всякаква тяхна словесна намеса, поради която клюката да стигне до Хенри.

След като се успокои и се понаслаждава на перспективите за още тринадесет нощи страхотен секс, преди Хенри да пристигне в Шотландия, тя слезе от леглото и отиде да вземе душ и да се облече за разходката из имението на Ричард.

Франческа вече беше станала и се бе облякла, когато лейди Маргарет дойде да види момичетата. Преди това девойката пусна водата във ваната, изчака я петнадесет минути да се напълни, но не й стигна кураж да влезе в нея. Водата бе хладка, а банята — мразовита. В крайна сметка тя се наплиска и бързо се облече, като сложи още една тениска под вълнената риза и два пуловера отгоре. Все още умираше от студ.

Когато бе готова, прекоси енергично коридора към стаята на момичетата, като знаеше, че госпожа Макензи е поставила малка електрическа печка там, за да не й е студено на Мили. Отвори вратата и вдъхна с облекчение топлия въздух.

Софи вече бе станала, стоеше по нощница на прозореца и броеше овцете на полето. Беше на пет години и можеше да брои само до десет, затова започваше отново всеки път, когато се запънеше.

— Франческа — тя се дръпна от прозореца, прекоси тичешком стаята и прегърна коленете на Франческа. — Може ли днес да излезем да видим овцете? Може ли? Може ли?

Франческа махна малките й ръчички и ги хвана.

— Ами… — личицето на Софи придоби унило изражение и Франческа се засмя. — Разбира се, че можем, Софи. Само че преди това трябва да се уверим, че Мили е добре. Става ли? — тя отиде до леглото на седемгодишното дете и го попипа по челото. — Здравей, Мили, как се чувстваш тази сутрин? — попита нежно и се наведе, за да я целуне по челото.

— Добре. Поне така предполагам.

— Ще бъде още по-добре, ако не се вдига шум по този въпрос!

Лейди Маргарет влезе направо в стаята и накара всички да подскочат. Тя отиде до прозореца и го отвори рязко.

— Господи, тук е като във фурна! — обърна се към Мили.

— Няма да се оправиш, ако не дишаш чист въздух — след това погледна Франческа. — Децата не обичат да ги глезят, Франческа.

Отиде и седна на ръба на леглото на Мили.

— Тази сутрин ще изляза рано на разходка и няма да ме има цял ден. Момичета, оставям ви напълно на Франческа — тя ги изгледа строго. — Искам да бъдете добри, разбрахте ли? Не желая, като си дойда довечера, да науча, че сте я дразнили — после се усмихна. — Но съм сигурна, че няма да стане такова нещо.

Наведе се, докосна с устни челото на Мили и се изправи.

— Така че бъдете добри с Франческа и ще се видим довечера — Софи протегна ръце към нея и тя се наведе да я прегърне набързо. — Недей сега да рошиш косата на мама, миличко — целуна я и я пусна. — Франческа, може ли да поговорим малко навън, моля? — след това погледна набързо през рамо и изпрати въздушна целувка на децата. — Довиждане, момичета. Бъдете добрички.

Франческа я последва навън.

— Виж, Франческа, не съм сигурна по кое време довечера ще се прибера. Не исках да го казвам пред момичетата, но може и да се върна много късно, зависи — тя приглади вълнената пола надолу по бедрата си. — Затова ги нахрани и ги сложи да си легнат, за да не идва пак госпожа Макензи тази вечер. Става ли?

Франческа кимна.

— Добре — лейди Маргарет я погледна внимателно в лицето. — Трябва да поизлезеш днес, скъпа. Денят е хубав, поне за Шотландия, и въздухът ще ти се отрази добре.

— Да, благодаря ви.

— Няма защо. Виж, трябва да тръгвам — пое към стълбите. — Ще се видим довечера — викна през рамо и като се държеше за парапета, изтича леко надолу, взе ключовете си от масичката в антрето и метна сакото на раменете си. Изчезна, преди Франческа да е успяла да й каже довиждане.

 

 

Предобедът отлетя бързо. Лейди Маргарет се оказа права — денят беше чудесен. Облаците се движеха по бледосиньото небе и слънцето проблясваше между тях. Всичко беше зелено, оттенъци и оттенъци на зелено — от тъмното кафяво-зелено в ниските места на планините до синьо-зеленото на прещипа и яркото златно на полетата. Шотландия се печеше на непостоянното слънце и Франческа бе изненадана от красотата й.

Тя гледаше земята от прозореца на стаята на момичетата, като наблюдаваше шарките на постоянно променящото се небе и облаците, преследвани от вятъра и разсейващи светлината на слънцето и разпръскващи сенките. Всичко постоянно се променяше — земята като че ли живееше свой собствен живот и това я очароваше. След това неочаквано усети как Софи я дърпа за ръката.

— Франческа, седиш тук от сто часа, защо не дойдеш да си поиграем? — Софи я хвана за ризата. — Хайде де, ела да си купиш нещо от нашия магазин.

Франческа примигна, когато се обърна от ярката светлина към стаята, и постоя така няколко секунди, за да свикнат очите й.

— Извинявай, Софи, бях се замечтала. Какво каза? — тя погледна часовника си. — О, Боже! Почти е станало време за обяд! — напълно беше загубила представа за времето. — Сигурно седя тук от часове!

— Нали ти казах? — Софи я хвана за ръката. — Умирам от глад — съобщи тя и след това каза: — Познай какво стана!

Франческа сви рамене.

— Мили повърна!

 

 

Госпожа Макензи беше долу в кухнята, когато Франческа слезе за купа и малко вода. Жената се движеше тихо с домашния си халат на цветя и с яростно опъната назад сива коса, прибрана на кок. Устните й бяха мрачно присвити и домашните й обувки се влачеха тихо по пода.

— Посли ш'искати ли д'ядети, госпойце?

Франческа се обърна с гръб към мивката. Отне й известно време, докато си преведе въпроса. Госпожа Макензи държеше вдигнат ножа, с който кълцаше месо.

— О, да, моля, и нещо за Софи — след това напълни купата и се огледа за парцал. — Не мисля, че Мили ще яде, сега пак повърна.

— Туй ни мъ учудва. Тря'аши дъ извикъми доктуръ, 'ич ни ми изглеждъ дубре.

Франческа намери парцал и тръгна към вратата. Не беше разбрала и дума от забележката на госпожа Макензи.

— Имъм билежкъ от лейди Маргрит. Казвъ дъ ти направъ нещу за ядини за таз вечер, вярну ли?

Франческа спря и се обърна. Затаи дъх и реши, че има две възможности: да поклати глава или да кимне. Тя кимна.

— Аз ли дъ ти приготвя нещу или ти шъ си напрайш сама?

Франческа отново кимна, нищо не проумяваше.

— К'во, дъ оставя нъ тебе?

— Да.

— Дубре.

Госпожа Макензи продължи да кълца и Франческа въздъхна с облекчение. Беше ужасно притеснена и чувстваше като голяма утеха факта, че госпожа Макензи не е от най-разговорливите.

След като час по-късно мръсотията беше почистена и децата бяха нахранени, госпожа Макензи седна на креслото в кухнята, а Франческа се качи горе при момичетата. Софи не я свърташе — беше стояла твърде дълго вътре и имаше нужда да потича, Франческа реши да я изведе, времето все още беше чудесно и двете имаха нужда от чист въздух.

— Мили, ще можем ли да те оставим за малко сама?

— Предполагам.

Мили се чувстваше ужасно. Искаше й се да каже: „Не, стойте тук с мен!“, но майка й я беше учила никога да не се глези.

— Мисля, че ще поспя малко — каза по-любезно тя. Франческа беше най-добрата бавачка, която някога бяха имали, и бе доста по-мила от мама през повечето време.

— Добре. Госпожа Макензи е долу, ако имаш нужда от нещо. Тя ще дойде след малко да види как си. Ще изтичам долу да ти донеса малко вода и тръгваме. Няма да се бавим дълго, ще се върнем, преди отново да си отворила очи!

Мили почти се усмихна. Щеше да го направи, ако не й бе толкова лошо.

Франческа слезе за водата, появи се няколко минути по-късно и я постави до леглото на Мили. След това се наведе, целуна я по челото и отиде до прозореца да спусне щорите.

— Довиждане до след малко, Мили — прошепна тя, хвана Софи за ръката и я поведе на пръсти към вратата и навън в коридора.

Двете слязоха в антрето, където Франческа намери палтото на Софи, закопча й го, завърза шала й и навлече своето яке. След това, преди да се е скрило слънцето, изтичаха навън и хукнаха през полето към хълмовете. Топлото слънце напичаше лицата им, а вятърът развяваше косите им.

Вървяха, ръка за ръка, като Софи крачеше изненадващо бързо, и поздравиха овцете. След това се заизкачваха по хълма, примамени от мисълта да са нависоко и да могат да огледат всичко наоколо. Пяха, Франческа изрецитира стихотворения на италиански и Софи отново и отново брои до десет, докато изброяваше ярко моравите цветове на магарешкия бодил по пътеката. Не след дълго вече бяха далеч от къщата, склонът бе станал по-стръмен и овцете се виждаха като малки точици, пръснати по полето. Тук, нависоко, вятърът бе по-силен — той брулеше бузите им и развяваше дългите кичури коса около лицето на Софи. Малката й фигурка стоеше с лице срещу вятъра, с широко разперени ръце, и тя се смееше радостно на силата му, която я буташе назад, в ръцете на Франческа.

Бяха навън повече от час, а времето летеше като вятър. Франческа не забравяше Мили и знаеше, че не могат да се бавят много. Беше станало по-студено, облаците се бяха струпали и закриваха слънцето. Вятърът се изостри без слънцето. Франческа каза на Софи, че трябва да тръгват обратно.

Слизането им отне повече време, отколкото изкачването — или поне така им се струваше. Небето внезапно бе потъмняло и сякаш бе слязло по-ниско, за да ги притисне. Въздухът натежа от влага и вятърът се усили. Вече не им беше забавно, той духаше яростно срещу тях и правеше ходенето трудно.

Франческа започна да изпада в паника. Не беше свикнала с бързи промени във времето, те я притесняваха и плашеха. Погледна Софи, непоколебима в решението си да бъде смела, и видя как ръчичките й са побелели от стискане на юмручетата.

Тогава заваля.

Огромна светкавица разцепи небето и със зловещата си електрическа светлина озари всичко за частица от секундата. Малко по-късно от планината проехтя гръм, изрева, сякаш земята имаше свой глас — сърдит, яростен. Франческа подскочи и Софи изписка. Последва пороен дъжд.

— Софи! Тук! Бързо!

Франческа се наведе и взе детето на ръце. Беше твърде дребно и леко за петте си години. Момиченцето обви ръце около врата й и се притисна до нея, като зарови лице и я стисна с всичките сили на малките си детски ръце. Тежки, болезнени струи дъжд се заизливаха от тъмното, заплашително небе и ги измокриха за секунди. Отново изрева гръм.

— Всичко е наред, Софи — промълви Франческа. — Дръж се за мен и не се притеснявай, дребосъче — усещаше как детето трепери. — Дръж се здраво!

След това се затича, прегърнала здраво Софи, а дъждът се изливаше на оловни, ледени пориви и щипеше лицето и ръцете й, докато тя бягаше презглава.

 

 

Патрик Девлин стоеше на кухненския прозорец в Леърбек и гледаше обширното парче земя зад къщата, което водеше към хълмовете и техния див, скалист пейзаж. Бурята беснееше ужасно и той се оглеждаше тревожно за две фигури. Дъждът пердашеше, тропаше по стъклото, а вятърът виеше и студът му влизаше в стаята през стъклото. Най-сетне ги зърна.

Те излязоха от прикритието на дърветата — високо слабо момиче — изплашено и несигурно, което носеше Софи и тичаше презглава в стихията право към къщата. Той се втурна към вратата, отвори я и хукна през полето и към хълмовете, като викаше и махаше с ръце, за да привлече вниманието им.

Франческа го видя малко преди да го чуе. Гласът му бе нищожен в сравнение с рева на бурята. Тя вдигна поглед от земята, за да прецени още какво разстояние им остава, и зърна една фигура, която вървеше към тях, махаше с ръце и крещеше, а думите му отлитаха с вятъра. Погледна през дъжда и се затича още по-бързо, стресната и объркана от появяването му. Точно тогава, тъй като вече не бе съсредоточена, глезенът й се изкълчи и я проряза болка. Тя се запрепъва няколко крачки, като отчаяно се опитваше да запази равновесие, и държеше Софи с все сили, но не бе в състояние да владее тялото си. Политна напред, като се обърна настрана, за да запази момиченцето от падането, и затвори очи в мрачно очакване на болката.

Патрик я хвана точно в последния момент.

— Уау!

Прихвана я здраво, учуден от лекотата й, и не й позволи да падне. Франческа се отпусна върху него и мъжът взе Софи от ръцете й. Подпря момиченцето на хълбока си, хвана го здраво с една ръка, а другата провря под раменете на Франческа, за да й помага да върви. Но това се оказа буквално невъзможно срещу яростния вятър и дъжда. Той се спря и се обърна към нея:

— Добре ли си? Можеш ли да вървиш?

Лицето й беше пребледняло от уплаха и болка. Тя поклати глава.

— Добре. Чакай тук!

Той пусна бързо Софи на земята, съблече дъждобрана си и го уви около Франческа.

— Ще изтичам до къщата със Софи — изкрещя мъжът. — След това ще се върна за теб. Просто стой тук, разбра ли? Покрий се и ме чакай.

После отново вдигна Софи и се затича, Франческа го наблюдаваше как се движи с лекота надолу по склона към къщата. Тя се сгуши в дъждобрана и се свлече на земята, тъй като краката й не можеха да я държат повече.

Чакането на склона под проливния дъжд й се стори цяла вечност, но всъщност продължи няколко минути. Патрик остави Софи в топлата кухня и без да се спира, отново хукна през бурята за Франческа. Когато я стигна, взе я на ръце и пое обратно към къщата. Държеше я здраво, но нежно, и тичаше с наведена напред глава, сякаш се опитваше да предпази лицето й от ужасния вятър и дъжда.

Само след няколко минути отново бяха в топлата, суха кухня.

— Боже Господи! Каква буря!

Задъхан, Патрик отнесе Франческа на един стол до печката и я постави нежно върху него. След това вдигна крака й, сложи го на друг стол и пъхна възглавничка под глезена й. Тя трепереше, съвсем подгизнала, и от тялото й бавно се стичаха струйки вода по каменния под.

— Софи? — обърна се той към племенницата си. — Ела тук, миличка — вдигна я и я прегърна, като постоя така няколко минути, за да си поеме дъх. След това каза: — Ще занеса Софи горе, за да я сложа в гореща вана. Можеш ли да почакаш малко? Наистина трябва да видя глезена ти, преди да си започнала да ходиш на него.

Франческа кимна:

— Добре.

Патрик взе една хавлия, която се сушеше на печката, и й я подаде.

— Ето! От теб капе вода — усмихна се той. Това бе най-чаровната усмивка, която Франческа някога бе виждала. — Ще сляза след минутка — каза младежът и се спря на вратата. Знаеше коя е, Мили му беше казала, но осъзна, че тя си няма представа кой е той. — О, между другото аз съм Патрик Девлин, братът на лейди Маргарет — засмя се. — Не би могла да познаеш, нали?

И след като остави след себе си топлината на стаята, Франческа го чу как говори тихо и нежно на Софи нагоре по стълбите.

Когато Софи вече беше стоплена и облечена, Патрик я донесе обратно в кухнята и я постави на ръба на масата.

— Мили беше възхитена от историята за спасяването в бурята — каза той на Франческа, докато пълнеше една кърпа с лед от фризера. — Иска да се качиш горе и да й покажеш подутия си глезен.

Франческа се усмихна.

— Ужасно дете! — Патрик донесе увития лед и коленичи, за да развърже обувката на Франческа. — Много елегантна обувка!

След това свали, колкото можа по-внимателно, туристическата обувка и измъкна чорапа. Глезенът беше ужасно подут и той беше изненадан от куража й.

— Сега ще те заболи малко — сложи леда върху отока и Франческа ахна. — Нали ти казах?

Докато придържаше леда върху мястото, за пръв път погледна лицето й. „Какво поразително момиче“ — помисли си той, докато изучаваше чертите й. Беше красива, но не можеше да види защо. Очите й бяха хубави, наситенозелени, обрамчени с най-дългите ресници, които някога бе виждал. Реши, че може да е заради очите или формата на лицето й. Не беше сигурен. Погледна още веднъж крака й, махна леда и провери отока.

— Май поспадна. Мислиш ли, че ще можеш да стоиш на него?

Тя кимна.

— Добре. Ако ти помогна да се качиш по стълбите и напълня ваната, ще можеш ли да влезеш и да излезеш сама от нея?

Тя поседя мълчаливо няколко секунди и след това каза срамежливо:

— Не мисля, че имам нужда от вана, не ми е студено.

— Глупости!

Беше изненадан от гласа й — изобщо не беше такъв, какъвто бе очаквал. Мили бе казала, че е италианка, но у нея имаше само следа от акцент, съвсем лека напевност.

— Трябва да си вземеш вана — рече той. — Вероятно изобщо няма да се стоплиш, ако не го направиш.

— Не, наистина няма нужда — възрази тя и се извърна, изчервена от погледа му.

— Я почакай малко! — той се изправи. — В коя стая те е сложила Маги, тоест сестра ми?

— В една от стаите под кулата — Франческа вдигна поглед. — Защо?

— С онази ръждясала баня в края на коридора? Нищо чудно, че не искаш да си вземеш вана! Там човек може да умре от студ!

Той я погледна и поклати глава. Неочаквано и двамата се усмихнаха.

— Виж какво, ще ти помогна да се качиш горе и можеш да използваш банята до моята стая. Тя е много по-удобна.

— Благодаря — каза Франческа и отново се изчерви, но този път от любезността му.

— И по-късно, когато си събереш нещата, ще ги преместя на първия етаж до моята стая и ще ти намеря печка.

— Но…

— Няма „но“! Не можеш да прекараш следващите няколко седмици на студа там! А и ще кажа на лейди Маргарет, че не е имало друг начин — не можеш да изкачваш стълбите, съвсем просто е!

Патрик я хвана за ръката и с негова помощ тя се изправи от стола. Заподскача несигурно на един крак, като се опитваше да запази равновесие, след това той я вдигна на ръце.

— Хайде, Соф, бързичко! Отвори ни вратата, моля те!

Софи скочи и се затича към вратата. Отвори я и я държа така, докато вуйчо й мине с Франческа, която изглеждаше засрамена и разтревожена от необичайното си затруднено положение.

 

 

Малко по-късно, затоплена за пръв път от пристигането си в Шотландия, Франческа слезе бавно в кабинета, като се държеше здраво и накуцваше. Тя почука на вратата и Патрик скочи да й отвори, след това й помогна да отиде до голямото старо кожено канапе и я настани до Мили, която седеше, увита в одеяла, по-радостна, отколкото Франческа някога я бе виждала.

— Трябваше да ми извикаш да дойда — каза той, докато й намираше столче за крака. След това постави глезена й върху него и дръпна нагоре ръба на панталоните, за да види отока. — Мисля първо да го превържем с някакъв противовъзпалителен крем.

Патрик се усмихна, когато видя разтревоженото лице на Франческа.

— Имай ми доверие — каза той. Неочаквано двете момичета изпяха в хор:

— Аз съм доктор! — и избухнаха в истеричен смях. Когато кракът й бе превързан, Франческа се облегна на удобното меко канапе и се отпусна. Кабинетът беше топъл, огънят ближеше решетката, а червените и златни цветове в стаята задържаха топлината и блестяха на меката светлина на настолните масички. Патрик и племенниците му излъчваха детинско безгрижие, разказваха си вицове и си разменяха ужасно преувеличени истории между пристъпите на развълнуван момичешки смях. Франческа седеше и наблюдаваше всичко това. Не се чувстваше достатъчно уверена, за да се включи, но се радваше да седи в сянката на тази сцена.

От време на време откриваше, че Патрик я гледа втренчено, когато момичетата говореха и нямаха нужда от вниманието му. Това я притесняваше. Той като че ли търсеше нещо в лицето й, нещо, което го озадачаваше. Всеки път, когато я поглеждаше, тя извръщаше изплашено очи. Не искаше да бъде разгадавана, имаше твърде много за криене.

Патрик виждаше вглъбеността и тъгата й, тъй добре прикрита. В нея имаше нещо трогателно, нещо мъдро и сложно — и все пак бе свежа и невинна като дете. Това го очароваше, както и необикновената й красота. Почувства се така, сякаш не може да я остави сама, не може да спре да я гледа, нито пък желае да говори с нея. Тя едва му отговаряше, червеше се и се запъваше на думите, но това само я правеше по-чаровна, по-неуловима и увеличаваше нетърпението на Патрик.

Той слушаше момичетата и участваше в забавлението, но умът му беше във Франческа. Чувстваше се като омагьосан от нея. Времето премина като в мъгла. Усещаше, че осъзнава само стаята и погледа си, странно привличан от време на време към младото момиче с напрегнати зелени очи.

Така се изплъзна остатъкът от следобеда. На затоплените и удобно настанени момичета им се доспа, шегите замряха и смехът заглъхна. Патрик говореше все по-малко и в стаята се възцари интимна тишина. Мили дремеше, Софи разглеждаше една любима книжка с картинки, а Франческа наблюдаваше пламъците. Не се чуваше никакъв шум, освен воя на вятъра и постоянното трополене на дъжда по прозореца.

 

 

— Ама че работа! Какво става тук, за Бога?

Лейди Маргарет влезе в кабинета, светна лампата и стаята внезапно се обля в ярка светлина. Всички видимо подскочиха.

— Мили Боже! Патрик! Какво, по дяволите, правиш тук?

Беше застанала на вратата и гледаше по-малкия си брат. След това се усмихна. Винаги го правеше, когато зърнеше Патрик.

— Защо не ми се обади, че пристигаш? Как дойде? Колата ти не е отвън.

— Хей, задавай въпросите един по един, моля те!

Той стана и лейди Маргарет прекоси стаята, прегърна го и се отдръпна назад, за да го погледне в лицето.

— Изглеждаш добре, може би малко уморен, но все пак добре.

Той се засмя на майчинския й тон.

— Благодаря, ти също.

Лейди Маргарет се засмя, целуна го и се обърна.

— Е, момичета, бих искала да знам кой е извадил Мили от леглото и защо вие двете пиете уиски в кабинета на татко? — те се изкикотиха. — Хайде сега — рече тя. — Време е да се качвате горе.

— О, не, нека поседим още мъничко, мо-о-о-ля те! — изхленчи Мили.

— Със сигурност изглеждаш по-добре! — лейди Маргарет отиде до голямата си дъщеря и се наведе да я целуне по челото. — Вижте какво ще ви кажа, момичета, ако Франческа ви качи горе и се приготвите за лягане, вуйчо ви може да ви донесе подноса с вечерята и да ви разкаже приказка — тя погледна Софи. — Това как ви звучи?

Но и двете момичета бяха разочаровани. Бяха се чувствали чудесно, преди майка им да се прибере у дома. Лейди Маргарет плесна с ръце.

— Хайде! Ставайте, ставайте!

Франческа свали крака си от столчето и се изправи бавно, като се държеше за канапето. Сложи превързания си крак на пода и откри, че не я боли чак толкова, колкото бе очаквала.

— О, Боже! — извика лейди Маргарет. — Какво си направила?

Говореше малко остро — последното нещо, от което имаше нужда сега, бе осакатена бавачка.

— Изкълчи си глезена, Маги — каза бързо Патрик. — В изпълнение на служебния си дълг.

Франческа се изправи.

— Нищо ми няма, благодаря. Съвсем нищо.

Облекчена, че нещата ще се оправят, лейди Маргарет си позволи малко съчувствие към Франческа.

— О, горкичката ми! — промълви тя. — Как ли ще се справиш?

Това, разбира се, бе риторичен въпрос.

Патрик пристъпи напред.

— Мога ли да помогна?

— Не, благодаря — Франческа се изчерви. — Хайде, Софи, Мили.

Двете момичета се изправиха при молбата й и я последваха към вратата.

— Трябва ли да… — попита Мили.

— Да — лейди Маргарет не желаеше никакви глезотии. — Вървете, бързичко!

Те неохотно последваха Франческа в коридора и след това бавно се заизкачваха по стълбите към стаята си.

— Фу! Деца!

Лейди Маргарет отиде до вратата и я затвори плътно. След това се обърна към Патрик.

— Не знам, Маги — рече той. — Имаш голям късмет — те са чудесни момичета.

— Да, предполагам — въздъхна тя. — Нещо за пиене?

— М-м, да, моля.

— Тук някъде има разни неща от колекцията на Хенри.

Беше се навела и ровеше из бутилките в барчето. Патрик забеляза, че етикетът на пуловера й се вижда.

— Та кой е последният, Маги?

Тя се спря и го погледна през рамо.

— Не разбирам какво искаш да кажеш!

— Хайде, пуловерът ти е облечен обратно.

— О, Боже! — лейди Маргарет се изправи с бутилка уиски в ръка. — Ричард Брейхън — каза тя и отиде до малката масичка, за да налее и на двамата.

Патрик остана мълчалив, толкова често бяха спорили по тези въпроси в миналото, че се беше уморил от това.

— Щом знаеш какво правиш, Маги.

Тя се обърна от масичката:

— Не знам ли винаги?

Той сви рамене.

— Както и да е — рече лейди Маргарет и се приближи до него с питието му, — не е сериозно, много е дискретно и никому няма да навреди. Всичко наред ли е? — той отново сви рамене. — Е, това поне ми спестява нуждата да ти се подмилквам за отсъствието ми за вечеря. Няма да си бъда тук, но госпожа М. е оставила много неща в килера. Нямаш нищо против, нали?

— Не.

Всъщност чувстваше се облекчен. Това щеше да му даде време да мисли за Франческа.

— Значи колко време ще останеш? — лейди Маргарет се стовари на канапето и го погледна. — Знаеш, че можеш да стоиш тук колкото си искаш.

— Да, благодаря ти, Маги. В момента наистина не съм сигурен. Взех си три седмици отпуск от болницата и може да отскоча до Единбург да видя някои приятели. Просто ще почакам и ще реша.

— Чудесно. Хенри ще се върне чак в средата на месеца, за великия си дванадесети^[1], разбира се! — тя се усмихна. — Идвай и си отивай, когато си искаш — както тук, така и в имението на Ричард има много дивеч.

— Чудесно, благодаря ти.

— Виж, мило братле, трябва да отида да се преоблека. Днес следобед заваля като из ведро и ни хвана. Мириша на спарени крака и не мога да седя тук и да пия с тая воня! — тя изсумтя. — Мисля, че ще си взема питието горе. Може би ще се видим по-късно?

— Не знам, тази вечер може да си легна рано.

— Добре, няма значение — тя стана и му изпрати въздушна целувка. — Чао, миличък. Яж и спи добре, знаеш къде е килерът.

След това с кратко махване на ръката прекоси стаята и излезе.

Патрик протегна крака напред, взе уискито в скута си и се облегна назад към топлината на огъня.

 

 

Остана там доста време, преди да се събуди. Чу приглушени шумове от кухнята в задната част на къщата и отиде да види какво става. Нямаше представа колко е часът — часовникът му се беше намокрил, докато къпеше Софи, — но небето навън бе напълно притъмняло и сигурно вечерта бе доста напреднала. Отиде до прозореца, дръпна завесите и излезе в антрето, след което тръгна по коридора и влезе в задната част на къщата. Последва шумовете в кухнята. Когато отвори полекичка вратата, той постоя няколко минути да наблюдава Франческа, която се движеше напред-назад и приготвяше храна. Тананикаше си едва чуто и движенията й бяха леки и грациозни. Макар и с изкълчен глезен, имаше естествена стойка, когато не знаеше, че я гледат. Тя се извърна рязко, беше я стреснал.

— О, здрасти!

Франческа спря работата си. Отне й няколко секунди, за да успокои сърцето си: наследство от Енцо.

— Съжалявам, накарах те да подскочиш.

— Да.

Той влезе в стаята и придърпа един стол от дъбовата маса.

— Добре ли си?

— Да.

— Колко е часът? Трябва да съм заспал.

Франческа впери очи в часовника на отсрещната стена. Той проследи погледа й.

— Господи! Трябва да съм заспал светкавично! — беше девет часът. — Какво стана с приказката на момичетата и вечерята?

— Занесох им я горе и им казах, че си заспал.

— Благодаря ти — беше изненадан, не можеше да си спомни да има някой толкова непретенциозен сред познатите си. — Държаха ли се ужасно, когато чуха това?

Тя се усмихна и Патрик видя как това огря цялото й лице. Беше хубава, толкова нежна и скромна.

— Не, казах им, че ако поспиш сега, утре ще се събудиш по-рано и тогава ще имат повече време за игра с теб.

Патрик се засмя.

— Мина ли този номер?

— О, да, те са много мили деца.

— Така е — гледаше я как се връща към задачите си. — Какво готвиш?

— Ами… — тя се спря. — Не мога да си спомня думата. На италиански е брасато ди манцо. Месо със зеленчуци.

— А! Яхния.

По движенията й си личеше, че глезенът я боли. Отиде и застана до нея.

— Знаеш ли, това е нещо, което рядко казвам на хората, но съм специалист по яхниите — той се усмихна и започна да наблюдава как лицето й се променя, докато схваща шегата, и му се усмихва в отговор. — Затова защо не отидеш да седнеш, за да разтовариш глезена си и да ми говориш, докато правя вечерята?

Не беше сигурна дали не се шегува с нея, затова остана на мястото си — не искаше да заприлича на глупачка.

— Хайде — рече той. — И престани да се преструваш, че на глезена ти му няма нищо. Знам тези неща…

— Аз съм доктор — прекъсна го тя и двамата се засмяха.

Франческа отиде до масата и седна. Беше прав, глезенът наистина я болеше.

— Е, Франческа — рече той и започна да кълца, — разкажи ми всичко за себе си, за Италия и за това какво правиш с децата на сестра ми в Шотландия. Искам да знам абсолютно всичко.

Но по-късно, когато се нахраниха, осъзна, че всъщност не знае абсолютно нищо. Беше приказвал само той и откри, че в нейната приятна, компания бе говорил, както никога. Разказа й за детството си в Ирландия, за баща си и за бавната му смърт от алкохола. Обясни й колко много дължи на лейди Маргарет, как винаги се е грижила за него, плащала е образованието му и му е била повече майка, отколкото сестра. След това продължи с времето от медицинския университет, с надеждите и мечтите си, а тя слушаше всичко това, доволна, че компанията й му е приятна. Не искаше нищо от него. Това бе нещо съвсем различно за човек като Патрик Девлин — тридесет и три годишен ирландец с вътрешен чар, връзки и бъдеще.

Беше свикнал с богати, пищни красавици, заинтересовани от това, което можеше да им даде, и взимащи всичко, което можеха да получат. Той също взимаше — не беше едностранно, но в крайна сметка като че ли никога не оставаше с много.

Погледна Франческа, която проследяваше с пръст линиите на дървото по масата, и се запита какво точно го интригува толкова много в нея. Личеше й, че е уморена, беше останала, за да го слуша и лицето й бе бледо и изпито. И все пак продължаваше да бъде красива. Той протегна ръка и спря движението на пръста й. Внезапният физически контакт я накара да подскочи.

— Извинявай — той извърна засрамено поглед и каза: — Изглеждаш уморена. Трябва да си лягаш, стаята ти е готова.

— Нищо ми няма. Първо трябва да почистя.

— Не — изправи се той. — Аз ще почистя, а ти върви да си лягаш — виждаше непоколебимата й решителност да остане будна и му заприлича на дете. — Хайде! Тази вечер и без това свърши достатъчно, като с часове слуша бръщолевенето ми с часове — след това се усмихна. — Наистина върви.

Франческа вдигна поглед към него, никога не беше срещала такъв човек.

— Наистина ли? Мога да оставя така?

— Да.

Франческа не знаеше какво да каже. Толкова рядко някой беше правил нещо за нея, че се чувстваше странно и не беше сигурна какво да отвърне или направи. Погледна ръцете в скута си, като се чувстваше болезнено стеснителна и непохватна, след това се изправи, промърмори някакви благодарности и отиде, куцукайки, до вратата. След секунди вече я нямаше.

Патрик я видя как затваря тихо вратата след себе си, започна да чисти и откри, че е странно разочарован, задето е останал сам.