Мария Барет
Порочна мания (33)

Тридесет и втора глава

Чудесното юлско време бе продължило само около два дни, след това дойде дъждът, който охлади въздуха и направи всичко влажно и лепкаво. Изливаше се на порои под сгъстеното сиво небе, а силните пориви на вятъра придвижваха огромните равнини от облаци бавно през страната, като караха земята да подгизва. Беше август и английското лято бе дошло точно когато трябваше.

Патрик се приближи с колата си по чакълестата алея към Лонг Уинд Хаус и паркира пред гаража. Втурна се в къщата, като покри главата си с куфарчето, след това свали горната си дреха в антрето, изтръска капките от нея и повика Пени. Не получи отговор, затова отиде до кухнята и намери госпожа Дън да приготвя сама обяда.

— Здравейте! Къде е госпожа Девлин?

Тя се извърна от мивката.

— А, здравейте, господин Девлин. Госпожа Девлин излезе на обяд с някаква приятелка. Каза, че ще се върне около четири следобед. Искате ли нещо за ядене?

— Да, моля, каквото има — той отиде до хладилника и извади кутия портокалов сок. — Искате ли?

Госпожа Дън се усмихна:

— Да, благодаря.

Патрик наля две чаши, подаде едната на госпожа Дън и придърпа стол, за да седне до масата. Почувства нужда да поговори с някого, а госпожа Дън винаги се радваше да го изслуша, за разлика от Пени.

— Знаете ли, това затваряне на болницата ще ми отнеме много повече време, отколкото мислех — той въздъхна. — Там има много ядосани хора. Проблемът е, че това е една малка болница и нищо повече. Разбира се, обслужва основните нужди на местното население, но представлява огромна дупка в бюджета на окръжните здравни власти и просто няма ресурсите, за да се справя със спешните случаи или пък с персонала, щом говорим за това — Патрик сви рамене. — Все пак е много трудно да се защитава едната или другата страна. Виждам колко много разчитат хората на тази болница, но и виждам, че всичко по-сериозно трябва да се изпраща до Кроули Дженерал, защото тази в Мортън просто не може да се справя — или пък ако може, то не е достатъчно добре. Каква ситуация! — изпи портокаловия си сок. — Между другото Пени каза ли ви с кого излиза?

— Не, съжалявам, не ми каза.

Патрик кимна.

— Е, добре — след това стана. — Мисля, че мога да се заема с някои писма по този въпрос преди обяда. След като ще се храня сам, ще може ли да ми донесете нещо на поднос горе?

Госпожа Дън се усмихна:

— Разбира се. Ще бъде готово след десетина минути.

— Добре.

Той отиде до вратата на кухнята. Днес се чувстваше странно неспокоен. Може би срещата го беше разстроила — местните страсти бяха доста разпалени, но се чувстваше нервен и не бе сигурен дали да остане да поприказва с госпожа Дън, или да отиде в кабинета си.

— Има ли някакви съобщения за мен тази сутрин? — попита той просто за да убие малко време.

— О, Боже! Съвсем забравих! По-рано тази сутрин дойде пратката от „Джон Люис“. Изпратих пакетите в малката спалня горе. Съжалявам, смятах да ви кажа, когато се върнете. Нали не се сърдите?

— Няма нищо — Патрик веднага почувства, че настроението му се повишава. — Всъщност страхотно е!

Сигурно бяха нещата, които бе поръчал за детската стая. Той засия, неспособен да прикрие вълнението си.

— Мога ли да променя молбата си и да ми изпратите нещо за ядене там?

— Разбира се! — усмихна се госпожа Дън в отговор. Радостта от подготовката за първото му дете я разнежваше. — Вървете горе, а аз ще ви го донеса, когато стане готово.

— Благодаря.

Сега всички мисли за болницата, всички тревоги за отношението на местните хора му се струваха далеч по-маловажни. Той излезе бързо в антрето и се заизкачва по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Хукна към задната спалня и пакетите от „Джон Люис“ — първите истински неща, които бяха купили за детето си.

По средата на пода в малката детска стая имаше три големи кашона, увити и завързани с традиционната зелено-бяла хартия. Беше пристигнало креватчето, опаковано на части и подпряно на стената, готово да бъде сглобено. Патрик разкъса хартията, извади брошурата с инструкциите и седна на пода да ги прочете, като от време на време вдигаше поглед, за да преброи пакетите и да се увери, че всичко е пристигнало. След това провери етикетите на другите три кутии и отиде в спалнята си да намери нож за хартия. Преряза внимателно скоча, отвори капака на всеки от кашоните, извади съдържанието им и го нареди на пода, като се смееше на себе си — на тридесет и пет години се държеше като юноша. Огледа всичко, което бяха купили, и точно тогава реши как ще прекара останалата част от деня. Щеше да приготви детската стая и да изненада Пени, когато се върнеше у дома.

Вдигна поглед към чисто белите стени на детската и се опита да си ги представи заедно с картините и фигурите в основни цветове, които бяха купили. Измери стаята, реши да започне с корнизите, след това с картините и фигурите и най-накрая с креватчето. Излезе от стаята с кутия лепило в ръка, като пътьом четеше инструкциите, и остави пода, осеян с разхвърляни хартии и части. Смяташе да се преоблече, да обядва и да започва. Усмихна се и усети, че цялото му предишно безпокойство е изчезнало. Подготовката на дома им за бебето го изпълваше с огромно удоволствие и целеустременост.

Застанал в средата на спалнята, която от време на време споделяше с Пени, Патрик неочаквано се сети, че няма представа къде е сложил старите си панталони и пуловери, когато се премести в Лонг Уинд Хаус, и че вероятно ще трябва да разрови гардеробите, докато ги намери. Пусна кутията с лепилото на леглото и реши да започне с общия им гардероб в спалнята. Ако не бяха там, несъмнено щеше да претърси навсякъде, понеже Пени имаше странния навик да слага разни неща на места, където никой не би предположил, че може да бъдат. Отиде до гардероба, бутна настрана редицата закачалки и затърси.

След около петнадесет минути все още не ги бе намерил. Беше претърсил всички гардероби. Канеше се да прерови малкия вграден шкаф под стълбите на площадката на първия етаж. Госпожа Дън бе донесла подноса с обяда му, но Патрик беше толкова раздразнен от търсенето, че го бе забравил и го бе оставил да изстива на табличката, докато си мърмореше ядосано и ровеше из шкафовете.

Той коленичи на пода, отвори последната вратичка на шкафа и светна с фенерчето в тъмното пространство. Наведе глава и надникна вътре, като следваше лъча на фенерчето, и видя голяма пластмасова кутия и купчина от нещо, което приличаше на дрехи. „Най-сетне — помисли си Патрик. — Един Господ знае защо ги е сложила тук!“

Извади кутията, като я разклати, и я измъкна на килима, за да огледа по-добре дрехите. Точно тогава чу недвусмисления звън на стъкло. Озадачен, седна назад, отвори кутията и погледна вътре. Водка. Кашон с водка, с четири пълни и седем празни бутилки. Запаси на алкохолик.

Загледа се недоумяващо в бутилките и след това го връхлетя ужасяващата мисъл какво означаваха. Доказателството за това, което бе сторено на бебето им, едва не го накара да се превие на две от мъка. Той се извърна, отвратен до дъното на душата си. Изпита болка, горчиво разочарование, вина — и след това страшен гняв. Гневът бе толкова силен, че за момент щеше да го задуши. „Как е могла? Кучка — повтаряше отново и отново. — Тъпа, тъпа кучка!“

Почувства се смазан от яростта си, сякаш бе изстискала и последните останки живот в него. Знаеше какво може да направи алкохолът на плода. Патрик си пое дълбоко дъх, наложи си да се успокои, да потисне яростта си, и му се прииска да удари нещо. И все пак през цялото време съзнаваше, че не може да направи нищо, че тя е болна.

Отново и отново се опитваше да мисли трезво. От колко ли време продължаваше това? Колко ли беше изпила? Кога? Защо? В главата му се въртяха въпроси без отговори и един глас извика, разпращайки ехото си по цялото му съзнание, отчаяно молещ да бъде чут. „Моето бебе — казваше той, — моето бебе, моето бебе!“

Накрая успя да премине стената от страх и болка, взе се в ръце, изправи се и тръгна към банята. Там повърна от отвращение.

 

 

Отпуснат на пода и опрял цепещата го от болка глава в студената емайлирана вана, Патрик се опита да си спомни, да проумее кога и как е станало. Спомни си някои неща — тежкия й сън, подобното й на кома състояние през следобедите, неспособността й да се съсредоточи върху каквото и да било, изблиците й на ярост, дните на празнота и летаргия. Спомни си цялото време, в което я беше оставял сама или просто не й бе обръщал внимание, защото самата мисъл за нея го изтощаваше. Спомни си нуждата си да работи, да се зарови и да се опита да забрави — и тогава разбра как, кога и защо. Спомни си всичко и с ужасна, виновна яснота почувства, че грешката е колкото нейна, толкова и негова.

Изправи се и се наведе над мивката. Пусна студената вода и дълго плиска лицето си, докато се посъвзе. След това се избърса, върна се бавно в спалнята и седна на голямото двойно легло, което така рядко споделяха. Вдигна една фотография в сребърна рамка и я сложи на скута си. Развъртя капачката на бутилката минерална вода и жадно отпи голяма глътка.

— Уф! По дяволите!

Шокът от парещата течност в гърлото му го накара веднага да се задави и той изплю глътката водка, а останалата част от нея запари надолу по стомаха му. Очите му се насълзиха и гърлото му се сви. Закашля се яростно, като няколко минути се мъчеше да си поеме дъх. Накрая се съвзе и избърса лицето си с носна кърпичка. Стана и фотографията се разби на пода.

— Тъпа, шибана кучка! — кресна с дрезгав от сълзи глас. Грабна стъклената бутилка, метна я през стаята и тя се разби на отсрещната стена. Парчетата стъкло се разлетяха на няколко метра и бистрата смъртоносна течност започна да се стича по скъпия тапет. Той преглътна болезнено, като се мъчеше да потисне яростта и сълзите си, след това се обърна и напусна спалнята, а вонята на алкохол си стоеше, отвратителна и силна, в ноздрите му.

 

 

Пени караше на дълги фарове по тесния, лъкатушещ път към Литъл Хорсли и дъждът пердашеше по предното стъкло, правейки видимостта почти нулева. Тя се наведе към волана и се опита да се съсредоточи. Главата й все още се маеше от няколкото късни следобедни водки, а сенките по шосето лъжеха. Отново се почувства леко зашеметена и сякаш не й достигаше дъх. Имаше нужда да полегне и колкото по-скоро се прибереше у дома, толкова по-добре.

Беше обядвала с две стари приятелки от училище, като внимателно слагаше алкохол в питиетата си и извръщаше дъха си всеки път, когато говореше. Дори отказа да ги целуне за довиждане, преструвайки се на настинала. Мразеше да обядва навън и го правеше само когато абсолютно се налагаше. Беше свикнала да се храни сама — на поднос в стаята си, с радиото за компания в топлите следобеди, с няколко питиета и утешителен сън. Знаеше, че този следобед бе пила прекалено много, но се чувстваше отегчена и изоставена, а това бе единствената й утеха. „Само още няколко мили — помисли си облекчено тя — и ще си бъда у дома, в стаята си, пъхната под завивките, със специалната ми марка минерална вода.“ Натисна педала на газта и увеличи скоростта.

 

 

Патрик чу острото пищене на спирачките и дългото влачене на гуми по чакъла, когато Пени спря рязко колата и даде на заден, тъй като бе излязла от алеята. Той изтича до прозореца на спалнята, за да се увери, че е добре, и я видя да губи съвсем леко равновесие, докато слиза от колата, за да отвори портите. Гневът, който цял следобед се бе опитвал да потисне, внезапно се надигна до повърхността и Патрик се обърна отвратен. Слезе в антрето, светна всички лампи, облегна се на стената и я зачака да влезе. Искаше да бъде на такова място, че да може да види добре лицето й. Чу я как се мъчи с ключалката, след това вратата се отвори.

— О! Здравей! — Пени застана на вратата и примигна от ярката светлина. — Помислих, че госпожа Дън чисти или нещо подобно.

Тя влезе и избегна Патрик, като отиде до шкафа и свали палтото си с бавни и внимателни движения.

— Защо си светнал тези лампи, Патрик? — свърши с прибирането на палтото си и се обърна. — Това е ужасно хабене на електричество — отиде до ключовете и изгаси лампите на тавана. — Така е по-добре — усмихна се нервно, като вече се чувстваше по-добре на слабата светлина. — Мисля, че веднага ще се кача горе да си почина, скъпи, ако нямаш нищо против. Ужасно съм изморена, денят беше дълъг.

Тя се отправи към стълбите, силно съсредоточена върху това да прави равномерни движения.

— Пени?

Жена му се спря. Не искаше да се обръща, просто нямаше търпение да се качи в стаята си.

— Пени, ела тук, моля те.

Погледна го през рамо. Лицето на Патрик беше мрачно и тя внезапно се изплаши.

— Защо? — попита Пени, като се опитваше да звучи безгрижно. Покашля се. — Знаеш, че наистина е време за почивката ми.

— Знам, но поне веднъж може да почака.

Гласът му бе хладен, много по-хладен от обикновено. Страхът й нарасна.

— Пени, трябва да поговоря с теб — държеше здраво юздите на нервите си, напълно сигурен, че ако ги изпусне, може да загуби контрол над себе си. — Да отидем в дневната, моля те.

Пени се обърна с лице към него и видя, че очите му са студени и потъмнели. Тя потрепери.

— Не, отивам в стаята си.

Сега не можеше да се изправи срещу него, просто нямаше сили. Обърна се и продължи нагоре по стълбите.

— Горе няма нищо за пиене, Пени — каза тихо той. — Изчистих цялата къща от тези боклуци.

Пени се спря. Ръката й инстинктивно се насочи към стената за опора и тя се облегна, сякаш някой бе изпуснал въздуха от тялото й. Наведе поглед към пода и кръвта забуча в ушите й. Не беше сигурна дали шокът от това, че е разкрита, или ужасната нужда от алкохол я кара да се чувства толкова замаяна, толкова отчаяна. Облегна се на твърдата стена и преглътна мъчително.

— Нямаш право да… — прошепна Пени.

— Имам пълното право! По дяволите, Пени! Какво, за Бога…

Патрик млъкна. Трепереше и му се наложи да хване силно ръцете си една с друга, за да ги овладее. „Тя няма да разбере — продължаваше да си мисли. — Трябва да се опиташ да бъдеш мил, да й помогнеш.“ Направи крачка напред.

— Пени? Погледни ме, моля те.

Тя вдигна глава.

— Пени, трябва да престанеш, имаш нужда от помощ. Трябва да мислиш за бебето.

Неочаквано главата й се отметна назад.

— Бебето! — извика тя. — Бебето, бебето, бебето! Само това е, нали? А аз да вървя на майната си, Пени да върви на майната си! Искаш само бебето! Това е всичко, което винаги си искал! Това! — удари се по корема. — Това… това нещо тук! — вече плачеше и крещеше. — Никога не си искал мен! Никога! Всичко, което искаш, е това!

Пени отново се удари и Патрик се хвърли към нея.

— Махни се от мен! — изпищя тя. — Знам! Знам за нея!

За момент загуби леко равновесие и се хвана за стената. Цялото тяло на Патрик замръзна от страх. Тя се извърна, за да погледне към него. Хълцаше, без да може да спре.

— Винаги съм знаела, винаги! Всичките онези неща, скрити в кабинета ти, списанията и снимките… и Ричард ми каза… — Пени спря, за момент неспособна да говори, а Патрик я наблюдаваше безпомощно. Тогава тя продължи: — Никога не си ме обичал… винаги съм била втората… просто имах парите!

Пени вдигна ръце към лицето си, а тялото й се тресеше от ридания.

Патрик пристъпи няколко сантиметра напред и й подаде ръка:

— Пени, моля те. Пени, недей.

Целият му гняв се бе изпарил. Когато я погледна, се изплаши. Тя се олюляваше коварно на стълбите, като ридаеше отчаяно. Патрик протегна пръсти да я докосне. „Само да успея да я докосна — помисли си. — Да я накарам да ме изслуша.“ Почувства студената, лепкава кожа под тънките й чорапогащи.

— Недей! Да не си… — извика Пени, когато усети докосването му, и свали ръце от лицето си. — Недей!

Ритна яростно във въздуха. Неочаквано загуби равновесие и изпищя. В следващия момент падна.

Патрик бе доста по-надолу от нея и не успя да я хване. Тя се приземи тромаво на корема си, след това се претърколи като парцалена кукла. Блъсна се в стената и удари лицето си в парапета. Патрик протегна и двете си ръце, за да я хване, но не успя. Наблюдаваше я безпомощно как пада на земята и лежи като поразена, с широко отворени, втренчени в него очи. След това заскимтя. Патрик изтича и коленичи до нея.

— О, Боже, Пени!

Тя плачеше тихо и изплашено, като звукът едва излизаше от гърлото й. Очите й си останаха широко отворени, втренчени, празни от болка.

— Къде те боли? Пени?

Хвана я за китката и почувства пулса, след това плъзна ръце между бедрата й. Кървеше.

— Пени, няма нищо, хайде, няма нищо.

Свали пуловера си и я покри, после изтича до кабинета за одеяло. Подпъхна го от всичките й страни и наведе глава към лицето й. Целуна я, като държеше ръката й.

— Ще те заведа в болницата. Не бива да изпадаш в паника. Разбра ли? Опитай се да дишаш дълбоко.

Цялото й тяло се разтърси от контракция и тя нададе вик.

— Пени, скъпа, бебето е на път. Малко го поразтърси — това е всичко. Не забравяй дишането. Хайде сега — той погледна часовника си. Контракцията продължаваше вече цяла минута. — Хайде, Пени, дръж се за мен.

Тя отново нададе вик, след това контракцията мина. Останала без дъх, затвори очи.

— О, Пади — прошепна Пени. — Изплашена съм. Кървя.

— Зная — каза нежно той. — Зная. Няма нищо, ще те заведа в болницата.

Целуна я по ръката, изправи се и грабна ключовете си от масичката в антрето. Изтича навън и запали колата. Секунди по-късно се върна.

— Добре, Пени, хайде. Сега ще те вдигна и ще те отнеса. Опитай се да се отпуснеш.

Коленичи, пъхна ръце под тялото й и я вдигна с мъка. Отнесе я навън, като държеше одеялото, плътно увито около нея, и я положи нежно в колата. Беше започнала да се тресе. Той мина от другата страна, скочи вътре и потегли.

 

 

— Добре, миличка, ето. Качи се тук. Браво-о! Сестрата се обърна към Патрик:

— Една-две минутни контракции, казвате? На всеки десет минути?

— Да, точно така.

Двамата последваха количката, когато санитарите забързаха към входа на болницата и се отправиха към една от родилните зали.

— Звъннаха на пейджъра на гинеколога, тръгнал е насам.

— Да, благодаря.

Патрик гледаше лицето на Пени, пепеляво и набръчкано от болка. В главата му цареше абсолютен хаос.

— Господин Девлин?

— Съжалявам, какво казахте?

— Казах, че според мен вие познавате дежурния гинеколог. Той е от „Бартс.“ Майкъл Тримейн.

— О, да, познавам го.

В залата влетя една акушерка.

— Здравейте. Госпожа Девлин, нали?

Пени кимна и акушерката се приближи до нея.

— Сега само ще ти премеря кръвното и ще преслушам пулса на бебето, става ли, миличка? Вдигни се за малко… ето така. Ще закрепя този монитор на колана. Добре. А сега стой неподвижно и се опитай да се отпуснеш. Има ли кървене?

— Да, вагинално кървене, не много голямо. Редовни контракции.

Акушерката кимна след отговора на сестрата. Всичките й движения бяха бързи, но спокойни — припряност без паника. Патрик беше виждал това безброй пъти.

— А, доктор Тримейн!

Гинекологът влезе в залата.

— Патрик!

— Здравей, Майкъл.

— Помислих си, че може да си ти, когато казаха Девлин — докато говореше, докторът прекосяваше залата към леглото. Нямаше време за любезности. — Здравей, Пени.

Той погледна акушерката.

— Нормално кръвно налягане, а ето я и линията — каза тя, като посочи към монитора. — Деветдесет до деветдесет и пет между контракциите, седемдесет до седемдесет и пет по време на контракции.

— Добре — Тримейн погледна Патрик, и двамата знаеха признаците на сериозен стрес на плода. — Пени, това бебе, изглежда, вече е на път. Ще те откарам направо в операционната. Става ли? Опитай се да не се тревожиш.

Патрик стисна ръката на Пени.

— Можеш ли да донесеш една система, Мери? Подготви първа операционна. Също така ще трябва да се обадим в „Кроули Дженеръл“, вдигни педиатрите по тревога.

— Добре — акушерката се отдалечи от леглото, разгъна една нощница и я тръсна. — Хайде да те облечем в това.

— Аз ще го направя — каза Патрик.

— Добре.

Тя му подаде дрехата и напусна бързо залата.

— Добре, Пени. Отивам да се преоблека. Няма за какво да се тревожиш, ясно? — Тримейн я потупа по ръката и тръгна към вратата.

— Майкъл? — Тримейн се спря при гласа на Патрик. — Искам да бъда в операционната с Пени.

Тримейн поклати глава.

— Не мога да позволя това, Патрик, съжалявам.

— Майкъл, аз съм квалифициран педиатър, може да имаш нужда от мен там!

Тримейн помисли бързо. Девлин знаеше какво прави, макар да не бе практикувал от две години. Болницата беше малка и можеше да се появят усложнения, просто нямаше избор.

— Добре, Патрик. Когато оправиш Пени, ела да се преоблечеш.

Той се обърна, тъй като не искаше да губи повече време, и излезе бързо от залата.

— Съжалявам за неудобството, скъпа. Просто трябва да те качим на тая маса тук. Ето-о! Добре. А сега можеш ли да изпиеш това? Добро момиче — акушерката се обърна към анестезиолога: — Ти си.

— Здравей, Пени. Сега ще сложа маска на лицето ти, за да ти подам малко кислород. Опитай се да дишаш нормално. Това е.

Анестезиологът плъзна тръбичката под главата на Пени и се обърна, за да вземе спринцовката. Видя как Майкъл Тримейн и Патрик влизат.

— Сега ще те приспя, Пени. В момента инжектирам лекарството… Ето. Добро момиче. Когато се събудиш, всичко ще е свършило.

Тялото й потрепна, докато мускулите се отпускаха, и той отвори устата й, за да пъхне ларингоскопа.

— Добре, вкарах го — рече на акушерката. — Давай.

Акушерката притисна с пръсти централната част на шията на пациентката.

— Странно — рече Пени. — Като че ли не знам къде се намирам. Да не би…

— По дяволите! Повръща! Ето!… Добре, сега изглежда нормално. Виждам, дайте ми тръбата да я вкарам! Добре-е! — той вдигна поглед за момент. — Хайде да я включим към вентилатора.

Майкъл Тримейн застана до масата.

— Мога ли да започвам?

— Да. Прекалено е схваната за вентилатор. Да не е астматичка?

— Няма такова нещо записано в картона — отвърна Тримейн. — Патрик?

Патрик мислеше. Беше твърде притеснен, за да разсъждава трезво.

— Не — отвърна автоматично той. Внезапно вдигна поглед: — Майкъл! Тя е алкохоличка!

— О, Боже! — възкликна Тримейн и погледна анестезиолога.

— Ще трябва да продължиш, нямаме време…

Тримейн кимна и направи първата стъпка, хоризонтален разрез на корема. Разтвори мускула с ръце.

— Форцепс! — повдигна тъканите. — Перитонеум… Нож!

— Все още не мога да й подам кислород както трябва! — в гласа на анестезиолога се чувстваше тревога. — Ще й дам малко вентолин.

Патрик усети как стомахът му се свива от страх. Забеляза краткото суетене с ампулата и видя напрежението по лицето на анестезиолога.

Той се обърна към Майкъл.

— В матката съм. Ей сега ще го извадя.

— Имам сериозни проблеми, Майкъл! — гласът на анестезиолога прониза съсредоточената тишина. — Нещо не е наред!

— Хванах крака! Ето го! Щипци.

Тримейн извади мъничкото телце, покрито с кръв и слуз. Отново прозвуча гласът на анестезиолога, остър и напрегнат:

— Майкъл, не мога да направя изкуствено дишане на бебето — не мога да оставя така нещата тук!

Тримейн кимна.

— Ето ни и нас, малко момиченце… — губеха ценни секунди. — Патрик?

— Господи… Аз не… Нямаше време за паника.

— Патрик! — повтори той.

— Добре…

Гласът на Патрик пресекна, когато пое крехкото, гърчещо се бебе в ръце. Акушерката го последва към стаята за изкуствено дишане.

— Хванах те, бебчо, всичко е наред — прошепна той. След това остави дъщеря си на леглото, сложи маската на лицето й и започна да вентилира ръчно с просълзени очи. — Хайде, бебчо, хайде — изчака още няколко секунди. — Ще я интубирам! — изкрещя дрезгаво той.

След това махна маската и с разтреперани ръце пъхна ларингоскопа. Плъзна тръбичката още по-надолу.

— Господи! Кръвното спада! Не съм сигурен, че ще мога да я задържа…

— Добре, почти свършвам. Ножици.

— Губя го…

Тримейн привърши със зашиването на разреза.

— Добре, почти съм…

— О, Господи! Майкъл, тя се изплъзва… Кардиомиопатия, почти съм сигурен! Боже Господи! — анестезиологът поклати глава и тревожно вдигна поглед. — Ще трябва да отидем в интензивното.

— Точно така!

— Позвънете на „Дженеръл“, имаме нужда от линейка!

Тримейн се обърна с гръб към масата, докато акушерката излизаше тичешком от операционната, повече не можеше да направи нищо. Той отиде при Патрик.

— Патрик?

Видя посинялото, сбръчкано лице на бебето и баща му, който се бореше да подаде кислород. Докосна рамото на Патрик и го усети как трепва.

— Ще ги откараме в интензивното — каза той. Патрик кимна. — Всичко ще бъде… — Тримейн млъкна. Нямаше смисъл от празни надежди. — Съжалявам — каза простичко и тихо се отдалечи.

 

 

Минаваше полунощ, а Патрик седеше в столовата на „Дженеръл Хоспитъл“ в Кроули и пиеше хладко кафе от машината. Стаята бе празна и тишината се нарушаваше само от напразното бръмчене на електрическите калорифери. Той държеше пластмасовата чашка в дланите си, като се опитваше да ги стопли, но цялото му тяло беше студено и вцепенено.

— Патрик?

Вдигна поглед, докато Тримейн се приближаваше до масата му.

— Искаш ли още едно кафе?

— Не, благодаря.

Тримейн придърпа един стол и седна.

— Съжалявам, Патрик — каза той. — Наистина съжалявам — помълча малко и извърна поглед. — Просто нямаше шанс.

Патрик не отговори, не можеше. Бебето беше мъртво и не му бяха останали думи.

— Дойдох да видя дали ще искаш да отидеш при Пени.

— Тя…

— Да.

— Колко дълго?

— Не зная. Може би няколко часа, не повече. Съжалявам, Патрик. Но при положение че е алкохоличка… — млъкна за секунда. — Сърцето й просто не издържа. Беше твърде слаба, нямаше какво да се направи.

Патрик сведе глава и усети ръката на Тримейн върху своята. Той преглътна и вдигна поглед.

— Да вървим — каза тихо Тримейн.

Двамата станаха и излязоха мълчаливо от столовата.

С надупчено от системи и тръбички тяло, Пени изглеждаше ужасно мъничка и крехка на фона на купчината машини в интензивното отделение. За пръв път спокойна и заспала, приличаше на дете.

Патрик седна до леглото, хвана ръката й и я притисна до устните си.

— Пени — прошепна той. — Съжалявам.

Затвори очи и видя болката й, отчаяните й, разтърсващи ридания, обвинителния й поглед.

— Обичах те толкова, колкото можах.

Той се наведе, погали я по челото, хладно и гладко под пръстите му, и я целуна по главата.

— Съжалявам — прошепна отново Патрик. — Прости ми. Остана с нея до ранните часове на сутринта, когато зората пукна и сърцето й най-сетне престана да бие.