Мария Барет
Порочна мания (25)

Двадесет и четвърта глава

След като първите седмици след Коледа се изнизаха и първата проба беше приключена, шоуто в „Олимпия“ изникна от далечината по-реално и пророчеството на Дейв за Франческа изглеждаше много вероятно. Тя беше на път да стане звезда. Всички го виждаха — колекцията беше най-добрата им досега и нейният усет към цветовете, чувството й за материя и дизайн носеха белезите на истински художник. Но тя изобщо не го забелязваше.

С всеки изминал ден нивото на вълнение се вдигаше и подготовката за ревюто започна сериозно. Направиха снимки с най-добрия фотограф, когото Джон можеше да си позволи, и излязоха прекрасни. Материалите за журналистите бяха изготвени, изявленията бяха написани и Франческа и Дейв бяха снимани за предната корица на папката. На снимката изглеждаха добре заедно, привлекателна и усмихната двойка. На колекцията „Камърън Йейтс“ й бе предречено да успее.

Джон беше осигурил финансирането от Ричард Брейхън за двадесет и пет процента от акциите на „Дейвид Йейтс“ — при малко неизгодни условия, както си бе помислил тайничко, но кой беше той, че да спори? Имаха нужда от парите, иначе щяха да потънат. А и Ричард бе организирал добра сделка за Джон, който не можеше да моли за повече. Тъй като Ричард му обясни правни подробности, трябваше само да се подпише на пунктираната линия, без да си прави труда да чете ситния шрифт. Смъкна му се голям камък от сърцето, като знаеше, че има човек, на когото да се довери.

За Франческа дните след нощта с Дейв изминаха във вихър от работа и сред обмяната на идеи и пълното посвещаване на колекцията тя се справи със срама и неудобството си и откри — за своя най-голяма изненада, — че всъщност двамата стават все по-близки и все по-големи приятели, физическото привличане между тях още съществуваше, само че вече знаеха как да се справят с него. Дейв съзнаваше, че Франческа има нужда от много повече, отколкото той е в състояние да й даде. Но въпреки това я обожаваше. Виждаше любовта и уважението й към Джон и откриваше, че се надява, съвсем необичайно, един ден тя да почувства същото и към него.

 

 

Накрая дойде сутринта на заминаването за Лондон и в студиото на Дейвид Йейтс кипеше луда, оживена дейност. Всеки сантиметър пространство беше зает от дрехи в различни стадии на опаковане с обувки, шапки и кутийки с бижута, и всеки, включен в колекцията, като че ли тичаше във всички посоки, довършваше нещо и се паникьосваше по обичайния моден начин.

Франческа седеше с Дейв на голямото кожено канапе и наблюдаваше всичко това, докато той преглеждаше графика им за интервюта с медиите на следващия ден: с кого трябваше да се види Франческа, какво да очаква и най-важното — какво да каже. Тя кимаше и от време на време издаваше по някой звук, но умът й бе съсредоточен върху дрехите, проверяваше как се опаковат и дали при тях се слагат необходимите аксесоари. Не беше много заинтересована от рекламната страна на Седмицата на модата в Лондон, просто искаше да покаже дрехите, да продаде колекцията и да продължи със следващата. Пръстите вече я сърбяха да се върне на дъската за рисуване.

Дейв я потупа по бедрото и тя подскочи.

— Слушаш ли ме?

Франческа се усмихна стеснително:

— Ако трябва да бъда честна, не.

— Франки! Първото ни интервю е най-важното, по дяволите, и ти, моето момиче, трябва да знаеш какво да кажеш. Няма да имаш време да репетираш с някои от по-маловажните вестници, този първи път трябва да бъдеш съвършена. Не ми се иска да се оплескаме там, Франки! Ясно?

Никога не го бе виждала толкова напрегнат, беше много по-лошо от предишния път.

— Ясно — отвърна тя. — Извинявай, какво трябваше да кажем?

— В този бележник е написано всичко и ще го минем пак. Оня от „Фешън Ревю“ е педал и голям мръсник. Гарантирам ти, че ще се опита здравата да те обърка, така че този път се постарай да ме слушаш.

— Да, добре. Слушам!

Дейв мина интервюто за втори път и се поотпусна, когато Франческа започна да реагира добре на въпросите, които й изстрелваше. След тази тренировка щеше да звучи толкова добре, колкото и изглеждаше, а като дизайнер знаеше колко е важно да си любимец на пресата.

 

 

До обяд повечето от дрехите бяха опаковани и студиото започваше да изглежда празно и неугледно с купищата използвани салфетки и найлонови опаковки, разпилени навсякъде, и с останките от работата в последните минути, разхвърляни по столове и маси. Евелин и Чери бяха свършили за деня, всички украси и подробности по облеклата бяха готови и само Тили продължаваше да работи, като довършваше опаковането и се разпореждаше с мъжете, които мъкнеха големите закачалки с дрехи надолу по стълбите и ги качваха във фургона.

Илейн седеше и чакаше всички да си отидат, за да започне да почиства бъркотията.

Беше дванадесет и половина, когато Джон събра екипа. Трябваше да замине с Франческа и Дейв с влака в два от централната гара на Нюкасъл и искаше да проведе една крайна среща, преди да отпътува. Той изключи радиото и извика на всички в студиото да си вземат по един стол и да дойдат до черното канапе. След това влезе в кабинета си и грабна една папка от бюрото. Беше съгласувал тази идея с Дейв преди няколко дни и сега щеше да превърне мислите си в действие.

— Добре. Всички ли са тук? — огледа Тили, Евелин, Чери, Илейн, Франческа и Дейв. — Добре — повтори и почувства прилив на гордост от персонала си. Усмихна се. — Както знаете, първото ревю на новата колекция „Камърън Йейтс“ ще се проведе след два дни в „Олимпия“ — всички изстенаха високо при тази забележка и Джон вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. — Добре, добре! Ама че умници! Все пак това, което не знаете, е, че имам по един малък плик за всеки от вас, за да ви покажа колко ние — Дейв, Франческа и аз — оценяваме упорития ви труд за направата на тази колекция и колко сме ви задължени за нейното качество и външен вид — след това мина и раздаде на всички малките кафяви пликове. През групата преминаха мърморения на благодарност. — Това, което направихме, преди не е било обичайно за тази компания, но почувствахме, че така трябва да бъде. Всички участвахте в направата на колекцията и би трябвало да имате възможността да я видите.

— Какво? — прозвуча пронизителният, развълнуван глас на Тили, когато отвори плика си. — Не мога да повярвам!

Тя скочи и уви ръце около Джон. Той изкашля шепа коса и тя се отдръпна със смях.

— Ей, направо страхотно!

— О, Джон! — Евелин беше отворила плика си. — Никога не съм ходила в Лондон, искам да кажа, не съм била в тежкарски хотел и така нататък!

Шумоленето на хартия продължи и всички намериха билетите си за влака и лъскава брошура на един от по-малките хубави хотели в Лондон.

— Организирахме престой за една нощ в хотела, който виждате на брошурата — каза Джон. — И имате безплатни билети за ревюто — на предните редици или зад нас, както предпочитате — той се усмихна. — Надявам се всички да имате възможност да дойдете.

— Има си хас! — изгърмя гласът на Илейн и всички избухнаха в смях.

Дейв стана и погледна Джон. Беше време да тръгват.

— Е, мисля, че е време всички да се размърдаме — рече Джон.

Дейв изправи Франческа на крака и я прегърна с една ръка.

— Слушайте, всички — каза той. — Аз… ъ-ъ… — помълча стеснително. — Не знам как щях да оцелея през всичко това без вас — след това се усмихна. — Франческа, Джон, Тили, Евелин, Чери и Илейн. Ако тази колекция успее, то ще е заради вас — гласът му потрепери за момент и Тили преглътна една сълза. — Вие сте най-добрите. Благодаря ви.

Дейв сви рамене. Тили отново скочи и ги прегърна с Франческа.

— Хайде да тръгваме!

Присъстващите се раздвижиха и всеки искаше да изпрати Дейв и Франческа, да ги целуне и да им пожелае късмет, а Джон прегърна момичетата, като се чувстваше малко неудобно, но въпреки това се усмихваше през цялото време.

— Е? Всички ли вече са целунати? — екипът се засмя. — Хайде тогава да тръгваме!

Дейв, Джон и Франческа отидоха до вратата, като пътьом си взеха палтата и куфарчетата, и екипът се придвижи в плътна маса с тях. Всички бърбореха за Лондон и им пожелаваха късмет в интервютата на следващия ден. Настроението беше приповдигнато и пълно с емоции. Най-сетне бяха готови за тръгване и отново се прегърнаха. Тили открито бършеше сълзите си.

— Довиждане на всички! — извика Джон и поведе Дейв и Франческа надолу по стълбите, докато другите стояха на горната площадка в малка групичка, махаха и ги обсипваха с пожелания.

— Късмет! — викна Тили, докато те излизаха. Гласът й беше висок и ясен. — Късмет! — повтори тя и викът й, радостен и развълнуван, ги изпрати по пътя им.

 

 

Когато по-късно същия следобед пристигнаха в хотела в Лондон, Дейв си помисли, че се нуждае от късмета, който им беше пожелала Тили. Чувстваше се ужасно нервен.

Еди Марс се беше обадил и бе оставил съобщение, че ще трябва да отмени срещата им във „Фешън Ревю“, тъй като трябвало да се види с някакъв дизайнер на другия край на града. Можело ли да се срещнат по-късно в „Риц“, за да изпият по един коктейл? „Разбира се, помпозно малко копеле — помисли си Дейв. — И я се опитай да се досетиш кой ще плаща питиетата, за Бога!“

Въпреки това се обади в „Пол Смит“ и помоли да му бъде изпратен костюм с риза и вратовръзка. Предполагаше, че ще мине на косъм с черните си боти в „Риц“. „Каквото каже Еди Марс, дизайнерите го правят“ — помисли си той. Не си струваше човек да го дразни, освен ако не беше с неговите сексуални предпочитания. Дейв се усмихна.

— Има ли нещо, за което трябва да знам? — попита Джон, който го срещна във фоайето на хотела, докато се връщаше от телефоните.

— Какво?

— Усмихваше се.

— О, не, нищо особено — Дейв се огледа. — Къде е Франки?

— Отиде да оправи косата си на Саут Молтън Стрийт, в някакво място, наречено „Молтън Браунър“. Да й придадат стил, така каза. Май че е намерила безплатен купон в едно списание. Като че ли иска да погледне в „Браун“ и само малко да поскита. Доста е нервна заради оная работа с интервютата.

— По дяволите! — Дейв погледна часовника си. — Надявам се да не се забави много, не искам да закъснеем за Марс.

— Наистина ли е толкова важно това интервю?

— Ами да го кажем така, Джон, виждал съм как Еди Марс изтрива дизайнери от лицето на земята, само защото не е харесал цвета на чорапите им.

Джон се засмя.

— Без майтап — рече Дейв и се отправи към асансьорите.

— Освен това е педал — викна, когато пристигна асансьорът. — А аз съм сто и десет процента хетеро. Двете неща някак не се съвместяват — след това влезе в асансьора. — Разчитам Франки да го омагьоса — рече той, докато вратата се затваряше. — Ах, де да беше момче!

Накрая сви рамене и изчезна от погледа на Джон.

 

 

Франческа вдигна ръка към косата си, докато отиваше към вратата на стаята, и за стотен път се почуди дали е постъпила правилно. Погледна надолу към дрехите си, махна една прашинка от полата си и отвори вратата. Дейв стоеше с гръб към нея и гризеше нокътя на показалеца си.

— Франки! — той се извъртя рязко, когато я чу, и замръзна на мястото си. — Ох, дявол да го вземе, какво си направила с косата си?

— Косата ми ли?

Ръката й се вдигна нервно към врата, където гладката геометрична линия свършваше в права, придържана от нещо като лепило. Беше разделена и изтеглена ужасно към едната страна на лицето й. Караше я да изглежда като някакъв особено злобен вампир.

— Не ти ли харесва?

Той остана така за момент, като гледаше втренчено прическата й, след това поклати глава. Пристъпи бързо към нея, сграбчи я за ръката и влезе в спалнята, като я дърпаше след себе си.

— Да не съм чул и дума! — промърмори той. — Просто ме остави да се оправя с това.

Дръпна я в банята, пусна душа с всички сили и пъхна главата й под струите.

— Шампоан?

— Отстрани е — отвърна тя, като метна една хавлия на раменете си. Очите й се бяха насълзили и трябваше да преглътне силно, докато той търкаше кожата на главата й, изплакваше я и я сушеше. Действаше доста грубо.

— Ау!

— Мълчи! — поведе я обратно към спалнята и намери сешоара в чекмеджето. — Наведи се напред!

Тя се подчини. Дейв включи сешоара и я издуха, като я приглаждаше назад. След малко повече от пет минути беше приключил.

— Добре. Стани и ми подай гребена — заобиколи я, като внимателно сресваше някои от кичурите на темето, за да придаде на прическата й по-фризиран вид. — Добре! Грабвай си палтото и да вървим. Закъсняваме!

Франческа изтича към леглото, сграбчи сакото си и успя да хвърли един поглед в огледалото на излизане. Косата й почти се бе върнала в нормалното си състояние, гъста и леко начупена, пригладена назад и подчертаваща формата на лицето й. Погледна се за втори път, облекчена от това, което беше направил Дейв, и забърза към чакащата я фигура в коридора.

— Изглеждаш чудесно — каза тя, като погледна костюма и вратовръзката му.

— Не си търси белята — изръмжа Дейв и я бутна в асансьора.

 

 

Еди Марс беше вече в бара на „Риц“, когато Дейв и Франческа пристигнаха. Пиеше втория си розов джин и не беше в добро настроение. Не можеше да се примирил, че ще плати собствените си питиета. Когато видя Дейвид Иейтс да влиза, скочи елегантно от стола си и им махна да дойдат при него. Беше тренирал в Кралския балет и всяко негово движение бе дълго и грациозно. Помахването на ръцете и наклонът на главата му бяха изработени до съвършенство.

— Дейв! — ръкостискането му бе бързо и отпуснато и той се отдръпна назад, за да се възхити. — Йейтс, изглеждаш прекрасно! Толкова си мъжествен, скъпи! Хмм — след това попипа ревера му. — „Пол Смит“. Божествен цвят.

Изобщо не обръщаше внимание на Франческа.

— Благодаря ти. Еди, мога ли да ти предста…

— Хмм, определено, но първо ми поръчай едно питие! Умирам от жажда — направи знак на келнера. — Два розови джина — ще пиеш джин, нали, Дейв? Нали не е прекалено меко за теб? Мм? — и се засмя, като показа безупречните си бели зъби.

— Да, и портокалов сок, моля — каза Дейв направо на келнера, докато Еди се облягаше назад и се обръщаше с гръб към Франческа, за да дръпне един стол за Дейв.

— А сега ми разкажи за тази колекция, скъпи — Еди вдигна джина си, отпи и прокара език по зъбите си.

— Да, разбира се. Еди, мога ли да ти представя Франческа Камърън? Тя е новата ми партньорка — поясни Дейв и намери място за Франческа.

Еди Марс най-сетне се обърна към нея.

— Колко мило! — рече той и извърна поглед към едно лице от влизащите в бара, което разпозна. — Ето го Том Ванс, от „Бийб“ — наведе се по-близо към Дейв. — Излезе от шкафа миналата седмица. Нищо чудно, че костюмите му изглеждат толкова измачкани!

Засмя се високо и Дейв се усмихна учтиво. Беше чул същата шега и при предишната им среща. Реши да говори делово.

— Колекцията беше направена от мен и Франческа. Франческа отговаряше за текстилния дизайн.

— Наистина ли? — Еди погледна малко подигравателно момичето и сви устни. — Нима мислиш, че този номер ще мине, Дейв, миличък? — и се обърна, като за втори път пренебрегна Франческа.

Дейв се наежи.

— Да, очевидно, иначе нямаше да го казвам.

— Е, скъпи, май си загубил нещо повече от няколко рисунки, когато Мат те е изоставил — това е всичко, което мога да кажа. Той ми подметна, че твоята млада дама е била чистачка, преди да стане най-голямата атракция на земята!

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? — повиши глас Дейв и Франческа сложи ръка на лакътя му.

— Виж, Дейв, бонбонче, няма нужда да ставаш нервен! Бях достатъчно щедър към теб да ти отделя от времето си, за което даже закъсня. Най-малкото можеш да престанеш с тези глупости и да говориш направо. Не ме обиждай, Дейв, миличък, вече направих интервю с Мат Бейкър, така че знам цялата клюка и съм дошъл да видя теб, а не евтината малка пеперудка, с която спиш. О, колекцията на Мат е направо божествена, разгледах я тайничко. Доста наподобява на твоята работа, бих казал.

— О, така ли?

— Да, абсолютно! Мат казва, че си свършен, Дейв. Че си без вдъхновение и всичките ти надежди висят на оная ти работа! — усмихна се гадно. — Не му вярвам, разбира се. Казах му: „Мат, миличък, няма да ти повярвам, докато сам не видя Дейв! Ако той ме обиди, като доведе ученичка, за да пие с нас, е, тогава може би…“

Дейв сдържа гнева си точно толкова, колкото да стане, да заеме стойка и да стовари дясно кроше в лицето на Еди Марс. Наблюдаваше как модният редактор на „Фешън Ревю“ се катурва назад, потресен и уплашен, след това се обляга на бара, все още с чашата розов джин в ръка, а съдържанието й се разлива доста конфузно върху чатала му. Дейв беше толкова ядосан, че дори не осмисли какво е направил.

— Хайде, Франки! — хвана Франческа за ръката и я отдръпна от тялото на Еди, като кипеше от яд. — Този човек е задник! — кресна той.

Напуснаха бара само пет минути след като бяха влезли в него, като оставиха Еди Марс да плаща питиетата си.

 

 

Когато излязоха на улицата, острият, леденостуден февруарски вятър удари Дейв с пълна сила и го накара незабавно да се осъзнае. Закова се на място, обърна лице нагоре и сложи ръце на главата си.

— Аххх! Боже Господи! Как, по дяволите, можах да направя такова нещо?

Франческа спря и се обърна с лице към него. Почти беше загубила способността си да говори.

— Не зная! След всичко, което каза за…

— Да, знам! — озъби се Дейв. Беше бесен на себе си и си го изкарваше на нея. — Няма нужда да ми казваш колко важен е Еди Марс!

И тръгна към метрото, като вървеше пред нея, сърдит и предизвикателен, Франческа извика:

— Дейв, Дейв! — затича се, за да го настигне. — Няма нужда да се ядосваш на мен! — рече тя, като вървеше бързо до него, зачервена и задъхана.

Той се спря и я погледна.

— О, Боже! Съжалявам, Франки! Какъв ужасен глупак съм! — поклати глава и въздъхна тежко, а дъхът му образува тънка пара в мразовития въздух. — Просто не знам какво ме прихвана.

Дейв бръкна дълбоко в джобовете на якето си и погледна нещастно към земята. Много добре знаеше какво го бе прихванало — гордост, идиотска, глупава гордост. Беше позволил на една скапана шушумига да го вбеси. Вдигна поглед.

— Лошото е — каза тревожно Дейв, — че още дори не мога да схвана напълно каква поразия съм направил.

 

 

Когато на следващата сутрин се събуди с болки в главата и погледна останките от минибара до леглото, Дейв някак инстинктивно осъзна каква поразия е направил. Той седна, оригна се шумно и веднага му се повдигна.

— Ох, мамка му!

Сцената в „Риц“ се върна в главата му, както беше през цялата нощ, и той хвана цепещата го глава с две ръце, като се чудеше как, по дяволите, е могъл да постъпи толкова глупаво. Цапардосването на Еди Марс бе най-глупавата постъпка в живота му досега. Нямаше значение дали копелето си го заслужава или не. Той знаеше, заедно с останалата част от модния свят, че никой не обижда Еди Марс, камо ли да цапардоса тоя педал в лицето! Съсипан от разкаяние, погледна часовника си и вдигна телефона да позвъни в офисите на „Фешън Ревю“. Еди беше скапаняк, но Джон бе прав, че трябва да му се извини — ако все пак искаха да излезе нещо от ревюто им. Набра номера.

— Ало, Еди Марс, моля. Благодаря ви. Да, Еди Марс, моля. А, разбирам. Кога е било това? Да, добре. Не, няма да оставя съобщение, само му пожелайте скорошно възстановяване.

Дейв остави слушалката и погледна десния си юмрук.

— Ох, мамка му! — повтори той и го стовари върху възглавницата.

Край — беше съсипал всичко! Марс беше в болнични със съмнения за счупена челюст, а това означаваше, че вече могат да си събират дрехите и да се връщат в Нюкасъл. Нямаше да има ревю, след като Марс се обадеше на колегите си. „Или по-точно — помисли си иронично Дейв, — ще има ревю, вероятно най-доброто за тази седмица, но никой няма да се появи на него, не и когато слухът се разнесе.“ Телефонът до леглото му иззвъня и той се претърколи, за да отговори.

— Дейв, Джон е.

— Добре де, кажи ми лошите новини.

— По-лошо е, отколкото си мислеше. „Фейс“ се обадиха в осем тази сутрин, за да отменят интервюто, „Таймс“ в осем и петнадесет, а току-що затворих телефона на „Мейл“. Задраскват те от графиците толкова бързо, колкото жицата може да предава разговорите.

— О, Боже!

— Дейв, имам чувството, че молитвите са единственото нещо, което бихме могли да направим.

— Много смешно!

— Нямах намерение да прозвучи така! — отвърна ядосано Джон. — Имаш само още едно интервю и ще бъда изненадан, ако не позвънят да го отменят. По-добре започни да се молиш.

— Мама му стара!

— Точно така. Ако не бях такъв джентълмен, и аз щях да го кажа!

— Виж, Джон, снощи ти обясних, че оня ме обиждаше — беше груб, адски груб! Признавам, че беше много тъпо от моя страна да го удрям, но трябва да кажа, че си го заслужаваше.

— Добре!

Бяха говорили за това предишната вечер. Джон се чувстваше уморен и разтревожен и тази сутрин не можеше да понесе да го занимават с това кое е правилно и кое не е.

— Както и да е, това вече е свършена работа — каза той. — Предлагам ти да се облечеш и да слезеш до рецепцията, за да прегледаме на кого можем да се обадим за малко подкрепа. Искаш ли вместо да спорим по въпроса, да се опитаме да оправим проблема, а?

— Аха. Ще сляза след няколко минути.

Дейв затвори слушалката и слезе от леглото. Изхвърли малките бутилчици в кошчето и влезе в банята. Джон беше прав. Трябваше да се опитат да оправят тази каша и с повечко късмет можеха да го направят! Няколко обаждания до старите му колеги от журналистическия бизнес можеха да докарат малко подкрепа — нали за това бяха приятелите? Но Дейв знаеше много добре, че резултатите ще бъдат отчайващи, особено след обещанията за интереса на пресата към това ново откритие — Франческа Камърън. Той погледна бледото си лице в огледалото и то сякаш се отпусна пред очите му. „Добре де — помисли си, — колкото и да е малка, все си е надежда.“ Това бе единственото нещо, което го поддържаше през целия този нещастен и отчаян ден.

 

 

В седем часа вечерта се бяха обадили на всички, които Дейв познаваше, но никой не бе в състояние да вземе интервю от тях, нито пък дори се интересуваше от историята за новата колекция „Камърън Йейтс“. Всички предварително уговорени срещи бяха отменени. Всъщност обадиха се на всички в този бизнес и само две неизвестни икономически списания се заинтересуваха вяло — но само ако можеха да измислят индустриален уклон на историята. Пресата ги беше изключила тотално.

Дейв седеше във фоайето на хотела с Франческа и Джон и за последен път осъзна колко глупав е бил. Не беше ли той човекът, който от седмици вдигаше дандания за важността на Еди Марс? Господи! Каква шибана шега! Този човек беше безкрайно злобен — Дейв го знаеше по-добре от всеки друг и все пак го бе ударил! Той седеше и гледаше надолу към шарения килим, като броеше квадратчетата и ромбчетата и се чувстваше по-окаяно от всякога.

— Предполагам, че това са всички в списъка? — каза Джон, като наруши нещастното мълчание. След това сгъна хартията, която държеше, и я сложи на масичката за кафе.

— Ъхъ.

— Е, значи тогава няма какво друго да направим.

— Тц.

— О, за Бога, човече! Престани да бъдеш толкова мрачен!

Свършеното е свършено и проклетите оплаквания няма да помогнат!

Дейв вдигна поглед, изненадан от тона на Джон. Помисли си да възрази. Ако изречеше думите, щеше да се почувства много по-добре, но виждаше напрежението по лицето на Джон и знаеше, че ако рухне, ще повлече него и Франческа със себе си. Неочаквано това го накара да се чувства много смирен, затова сви рамене и каза:

— Знам, съжалявам, Джон.

След това се усмихна, разгъна дългите си крака от стола и побутна Франческа. Тя вдигна поглед от скицника си.

— Предлагам да излезем да пийнем нещо, да хапнем и да се опитаме да забравим всичко за тая лайняна работа, Франки?

— Да, чудесно — опитваше се да се държи колкото може по-спокойно и тихо. Имаше доверие на Джон, а той й беше казал, че според него ситуацията не е толкова лоша, колкото е изглеждала днес. Лъжеше я, но не виждаше смисъл да увеличава тревогата и напрежението й.

— Джон?

— Наистина звучи хубаво, но не ми се идва тази вечер. Мисля, че просто ще си поръчам нещо от рум сервиса.

— Добре — Дейв се изправи. — Франки, това не е моята част на града, тъй като съм момче от Северен Лондон, но ще видя какво може да се направи. Вземи си чантата и ще ходим по нощните заведения на Пимлико. Да се напием, а?

Франческа стана и се протегна.

— Разбира се — прокара пръсти през косата си и дръпна ръкавите на сакото си нагоре. Коприненият костюм се беше измачкал от дългото седене, но така изглеждаше далеч по-добре, по-естествена. Наведе се и взе чантата си. — Джон, ще се видим по-късно. Няма да се бавим.

— Да, добре.

Джон вдигна поглед към Франческа и се усмихна, но усмивката издаваше объркването и тревогата му. Трябваше да успеят на другия ден, просто трябваше. Лошото беше, че изобщо не можеше да измисли какво, по дяволите, да направи. Ако утре пресата не се появеше и не отразеше ревюто, нямаше да има нито купувачи, нито пари. И всичката упорита работа, усилия, вдъхновение и надежди щяха да отидат по дяволите. А заедно с тях — компанията „Дейвид Йейтс“ и дизайнерът Дейвид Йейтс. Това просто не беше честно!

— Джон? Казах, че ще се върнем около девет — Дейв бе облякъл войнишкото си яке и ровеше из джобовете му за кърпичка. Най-сетне я намери и издуха носа си. — Ще се видим по-късно тогава.

— Да, добре, ще се видим по-късно.

Джон изпрати въздушна целувка на Франческа и ги изпроводи с поглед. Изглеждаха добре заедно и образуваха страхотен екип. Той въздъхна и се изправи унило. Беше се уловил за сламка. Просто не беше честно.

 

 

Патрик Девлин седеше в бар „Мръсната патица“ на Винсент Скуеър, една от задните улички на Уестминстър на границата с Пимлико, и ядеше пай с чипс. Беше прекарал целия ден в парламента и му се очертаваше късно заседание, затова си бе взел час почивка, за да хапне в някоя от кръчмите, рядко посещавани от политици. Беше подпрял един брой на „Лансет“ на празна бирена чаша и четеше, докато дъвчеше, без да забелязва шума около себе си.

 

 

Франческа влезе след Дейв в кръчмата, която най-сетне успяха да намерят, след като вървяха почти час, и седна на столчето на бара, като изхлузи равните си обувки и започна да разтрива пръстите на краката си. Не си направи труда да се огледа в бара — всички кръчми й изглеждаха еднакви, — просто седеше и се опитваше да раздвижи пръстите на краката си, докато Дейв й четеше на глас менюто и спореше с нея за достойнствата на това или онова ястие.

Точно тогава Патрик я видя за пръв път. Беше вдигнал поглед за малко, за да привлече вниманието на барманката, и я зърна, като се стресна видимо. Веднага я позна, въпреки че косата й вече беше пораснала, и почувства прилив на гореща кръв в главата си. Седя неподвижно няколко минути, без да знае какво да прави, тъй като силните му чувства го объркваха. Гледаше, без да може да свали очи от нея. Само при вида й го завладяваха болезнени спомени и задушаващо чувство на загуба.

След това се изправи, заобиколи тромаво масата и забърза към мъжките тоалетни. Имаше нужда от въздух, от малко време да помисли. Бутна вратата и избяга в студения коридор, като се държеше за стената и чувстваше как сърцето му блъска в гърдите толкова силно, че го кара да преглъща болезнено. Господи, какво правеше? Беше започнал да се поти и затърси кърпичка из джобовете си. Избърса челото си, пое си дълбоко дъх, изправи се и продължи нататък към лятната градина.

Когато излезе на студения въздух, пое си няколко пъти дъх и тялото му започна да се успокоява. Беше тъмно и празно, мокрите маси бяха натрупани от едната страна до оградата, а столовете бяха прибрани. Стори му се тихо и студено след шума и топлината на кръчмата. Седна на ледената каменна пейка до вратата и уморено облегна глава на мразовитата тухлена стена. Затвори очи. Шокът беше върнал всичко, цялата глупост на действията му, срама и вината, безнадеждността и мъката, и най-вече цялото нещастие от собствената му жалка слабост. Чувстваше се зле само като си помислеше за това.

Веднага след като я напусна, разбра, че е сбъркал. О, Господи, и то как! Но беше подценил силата на Маргарет, нейното влияние и власт. Опита се да потърси Франческа, но Маргарет заплашваше, умилкваше се и шантажираше и накрая той загуби сили да се бори с нея. „Ще я забравиш“ — беше казала тя. Прииска му се да се изсмее при тази мисъл! Ето го сега, седеше тук, изплашен да се върне и да се изправи пред жената, която обичаше. Господи! Да я забрави? Почувства познатата болка под лъжичката и почти й се зарадва. Да я забрави!

Отвори очи и се огледа. Как можеше да я забрави, когато само при вида й изпитваше физическа болка от копнеж по нея? И какво говореше това за последните пет месеца, за Пени Брейхън и плановете на Маргарет? Дълбоко в сърцето си знаеше, че тези неща вече нямат никакъв смисъл за него, че Пени се е изплъзнала от съзнанието му и просто е престанала да съществува. Животът му, политиката, Маргарет, Пени — всяка частица от това беше изчезнала от погледа му. Всичко, което виждаше, бе Франческа. Франческа. Отново и отново повтаряше името й в ума си. Беше красиво, единствената дума, която бе изричал в сънищата си. Франческа. Сега му се струваше по-реална от всичко друго в живота му.

Стана и преглътна мъчително. Трябваше да отиде при нея, нямаше какво друго да направи, не и когато цялото му тяло казваше истината. Обърна се с лице към кръчмата. Да я забрави? Как изобщо бе могъл да си помисли, че е способен да го направи, когато един поглед стигаше, за да накара целия свят да му се струва безсмислен без нея?

 

 

Застанал от другата страна на бара, Патрик я наблюдаваше няколко минути — наклона на главата, усмивката, същата естествена грация, която бе забелязал у нея от самото начало. Усмихна се, когато тя се засмя на нещо, казано от приятеля й, и почувства топлината й от двадесет стъпки разстояние. Приближи се, неспособен да стои далеч и секунда повече, и застана зад нея. Покашля се и изрече името й.

— Франческа — искаше му се да протегне ръка и да докосне косата й. Спомни си, че е гъста и мека като коприна. — Франческа.

Тя се обърна. Беше чула гласа му и го позна, преди да го види. Беше почувствала със сърцето си присъствието на човека, когото обичаше и по когото копнееше. За частица от секундата остана абсолютно неподвижна и последните пет месеца — цялата болка и унижение — изчезнаха. Сега просто беше тук, с него. Неочаквано моментът се стопи и тя си спомни. Обърна се, видя лицето му и си спомни всичко. Обидата изпълни ума й, а болката бе прясна и сурова, сякаш това се бе случило вчера. Обзе я ярост. Той видя лицето й, гнева в очите й и понечи да я докосне невярващо, но тя трепна и изпусна чашата си, която се разби на пода.

— Не! — смъкна се от стола си и заотстъпва назад. — Не ме докосвай! Просто… — пристъпи към Дейв, сякаш търсеше защита. — Недей!

— Франческа, моля те!

Той протегна ръка. Господи, не трябваше да се хвърля така към нея, безчувствен глупак! Тя отново инстинктивно отстъпи назад като уплашено животно и Патрик я сграбчи импулсивно за ръката, отчаяно решен да я накара да разбере.

— Франческа, моля те!

— Пусни ме! — извика тя и издърпа ръката си. Обърна се към вратата. Трябваше да се махне от него.

— Не, Франческа.

Патрик тръгна след нея и я хвана, когато излязоха на улицата. Само знаеше, че трябва да я задържи, да поговори с нея. Стисна още по-здраво ръката й, но това само я вбеси повече и тя започна да се съпротивлява, като се опитваше да се освободи. Ритна го в пищяла и той я пусна, стреснат от болката.

— Ох! По дяволите!

Франческа хукна, но той беше по-бърз от нея. Хвана я, преди да е стигнала много далеч, и я притисна до себе си.

— Франческа — тя се съпротивляваше яростно. — Престани! Франческа, за Бога, престани! — стисна я още по-силно. Беше изпаднала в истерия. — Престани!

Хвана я за раменете и я разтърси. Тя почти веднага се успокои и престана да се съпротивлява. Стоеше неподвижно, наполовина в прегръдката му, и гледаше към земята с блеснали от сълзи очи.

— Изслушай ме, Франческа, моля те! Ще ме изслушаш ли?

Отново я беше прегърнал и я притисна до себе си, така че да не може да помръдне. Усещането за тялото й беше толкова силно, че почти му се зави свят.

— Франческа, обичам те! — повтаряше отново и отново. — Обичам те, моля те да ми повярваш, обичам те!

Дейв беше излязъл на улицата. Цялата случка бе станала толкова бързо, че не знаеше какво да прави. Чу думите на Патрик и се обърна да влезе вътре, не биваше да бъде там, те дори не го бяха видели. Върна се в кръчмата и продължи да ги наблюдава иззад стъклото, за да се увери, че тя е добре.

— Франческа, ще ме чуеш ли, моля те? — Патрик продължаваше да я държи, макар тя да стоеше неподвижно. Не можеше да й позволи да си отиде. — Моля те! Само ме чуй, само поговори с мен. Моля те!

Най-сетне Франческа кимна. Чувстваше се объркана и бе по-лесно да се съгласи.

Той отпусна леко ръце и погледна лицето й. Толкова добре го познаваше, от месеци носеше спомена за него в съзнанието си. Сложи пръст под брадичката й и я повдигна. Тя трепна.

— Не искам да говоря за това, което се случи — рече предизвикателно Франческа. — Не сега. Не мога.

— Добре — не виждаше очите й, очите, които издаваха всичко. — Да влезем ли вътре?

Вече не го бе грижа какво ще се случи, тя бе близо до него и само това имаше значение. За пръв път, откакто си беше отишла, отново се почувства жив.

— Добре — отвърна уморено тя.

Патрик я поведе обратно към кръчмата и към бара. Не я докосна, но силата на физическото й присъствие го притегляше към нея. Приближиха се до Дейв и Патрик му подаде ръка.

— Патрик Девлин.

Дейв се сепна, когато чу името. Разбира се, кой друг можеше да бъде?

— Дейв Йейтс — отговори той и погледна отблизо лицето на Патрик.

Двамата мъже се ръкуваха без особена топлота и Патрик отново се обърна към Франческа:

— Някъде наблизо ли живееш, Франческа.

— Не, живеем в Нюкасъл.

Франческа не уточни това „ние“ и Патрик се почувства поразен.

Преглътна мъчително.

— С Франки работим заедно — Дейв беше усетил реакцията му, чувствата бяха толкова силни, че почти се виждаха и той изпита моментно съжаление към човека. — Тук сме, за да покажем колекцията си за Лондонската седмица на модата. Всъщност представянето е утре, ако изобщо някой се появи на ревюто!

— Разбирам — облекчението на Патрик беше очевидно. — Какво искаш да кажеш с това „ако изобщо някой се появи“?

— О, имахме малък проблем с пресата. Какъвто съм глупак, сбих се с един педал от „Фешън Ревю“ и слухът се разнесе. Скапан задник!

Дейв отпи от бирата си и осъзна, че Патрик почти не го слуша, а гледа Франческа.

— Работиш в модата?

Беше се обърнал към нея, но тя все още не искаше да го погледне. Само кимна и извърна очи. Умът и сърцето й се въртяха в противоположни посоки, не знаеше какво да мисли и чувства.

— Тя е най-блестящата личност на сцената от Коко Шанел насам! — прекъсна го Дейв. Виждаше мъката на Франческа и я стисна за ръката. Запита се дали да не си тръгват, но Девлин изглеждаше толкова отчаян, толкова нетърпелив.

— Наистина, не се шегувам — продължи той, за да замаже напрегнатото мълчание. — И точно това ме вбесява толкова много! Може да бъде най-добрата колекция на Седмицата и ако никой не се появи да я погледне, значи ще сме си загубили шибаното време. Ще е по-добре да си бяхме останали в Нюкасъл!

Гласът му неволно се бе повишил и един човек се обърна към тях.

— Извинете!

Човекът отново се извърна.

— Наистина ли никой няма да се появи? Този „педал“ чак такова влияние ли има?

— Не е толкова заради влиянието, ами просто го смятат за сведущ, ако разбираш какво имам предвид — Патрик поклати глава. — Ами по време на Лондонската седмица на модата има буквално стотици дизайнери, и всички се борят за вниманието на пресата. Макар да съм доста известен, никога не съм имал такова влияние като… Конран или Катрин Хамнит. Пресата се появява на всички големи ревюта, нали разбираш, и избира по-малките по устни препоръки. А те обикновено идват пресни-пресни от доайена на модата — нашия приятел Еди Марс!

— О, Боже! Разбирам.

— Точно така, „о, Боже“! Ако Еди Марс пусне слуха, че сме създали купчина боклук, тогава никой няма да си прави труда да се занимава с нас. Взе първото ни интервю и очевидно е казал на всички, че не си заслужаваме усилието. И няма проблем — просто вмъкват друг дизайнер в моето време и ние сме забравени — щракна с пръсти във въздуха. — Просто ей така! Модата е скапан бизнес, Патрик — тук си днес, утре те няма, такова е естеството на работата — Дейв отпи щедра глътка бира. Устата му беше пресъхнала от тази реч. — Извинявай — сви рамене той. — Отчаяно се надявам да не е толкова зле, колкото си мисля, но изкарах ужасен ден!

Патрик кимна.

— И на мен така ми звучи! Има ли нещо, с което мога да помогна?

— Защо? Да не би да си журналист?

— Не, политик съм.

Дейв видя как лицето на Франческа се напряга при тази забележка.

Патрик каза:

— Преди се занимавах с медицина, но оставих сестра ми да ме придума да вляза в политиката. Удаде ми се възможност и аз я приех. Но се оказа грешка, не ми харесва чак толкова.

Говореше на Дейв, но всъщност се обръщаше към Франческа. Дейв отново се почувства излишен, сякаш се натрапваше в нещо изключително лично.

— Не зная какво стана — каза тихо Патрик. Погледна Франческа и този път тя срещна очите му. — Не зная как постъпих толкова глупаво и защо. Никога не спрях да съжалявам за онзи ден, никога, нито за секунда, откакто се случи.

Франческа отново сведе поглед, сякаш за цяла вечност, но след малко проговори:

— Дейв, искам вече да си вървим — гласът й беше като на дете — приглушен и писклив. Не можеше да издържа повече. — Моля те — каза тя.

— Да, добре, чудесно!

Дейв взе набързо якето си и го навлече. Приближи се до нея, разтревожен и загрижен, но тя не вдигна поглед. Той сви рамене към Девлин — едва ли можеше да каже нещо повече — и Патрик отстъпи встрани. Знаеше, че трябва да я остави да си отиде — какво друго можеше да направи?

Дейв прегърна Франческа с една ръка и я поведе към вратата. През цялото време лицето й беше извърнато от Патрик, а тялото й бе изправено като струна и напрегнато. Когато излязоха навън, Франческа се отпусна върху Дейв, сякаш бе останала без сили. Съдружникът й се олюля леко, докато се опитваше да запази равновесие.

— Хей! Всичко е наред, дръж се!

Прегърна я с две ръце и сърцето му се сви за нея. Винаги я бе смятал за прекалено зряла, мъдра и силна за възрастта си, а сега повече от всякога му приличаше на дете. Бавно започнаха да се отдалечават. Дейв не смееше да погледне нито към нея, нито към опустошеното лице на мъжа до бара. Но усещаше как тялото й се разтърсва от ридания и си помисли, че никога няма да разбере тази необикновена жена.

 

 

Патрик седеше в малкия си кабинет в парламента и чакаше колегата му да разчисти бюрото си и да си замине. Нуждата да остане сам бе почти непоносима. Гледаше как втората стрелка се движи бавно по циферблата и се опитваше да се съсредоточи върху нещо друго, освен болката в сърцето си. Най-сетне колегата му си отиде и празнотата на стаята го обгърна. Чувстваше се потресен и объркан. Сега нищо нямаше значение за него, нищо, освен Франческа. Съзнанието му бе пусто, а връзката с Пени бе спряла да съществува, едва си я спомняше. Всичко, което можеше да вижда, бе Франческа. Всеки път, когато затвореше очи, се появяваше Франческа.

Колко глупав бе да си мисли, че може да влезе в живота й и да очаква, че тя ще му прости, ще го обича без въпроси, гняв или обвинения. Беше глупак да си въобразява, че може да го разбере. Господи, та дори самият той не бе сигурен, че се разбира! Цялото това пропиляно време, всичките тези безплодни месеци, през които правеше нещо, в което не вярваше. И защо? Заради Маргарет и наследството от бащата пияница, за да се опита да компенсира миналото. Знаеше, че това не може да стане. Миналото винаги оставаше с хората.

Той хвана главата си с две ръце и още веднъж си помисли за онова, което бе решил да направи. Трябваше да я убеди, да й покаже, че нищо друго няма значение, нищо, освен нея.

Бе добра сделка, честна размяна — дребно парче от неговия живот заради бъдещето на Франческа. Ако станеше де.

Прелисти тефтерчето си с телефони, намери номера на един приятел от училище и набра централата на Кенсингтън. Чу сигнала и малко след това гласът на Сузи прозвуча по линията.

— Здравей, Сузи. Тук е Патрик Девлин.

— Пади! Как си?

— Добре, а ти?

— Да, много добре. Прочетох във вестника на Оли, че си започнал да се сваляш със сестрата на Ричард Брейхън! Наистина ли е толкова богата, колкото разправят?

— Не е точно сваляне, Сузи — неочаквано се почувства задушаващо от този разговор. Прииска му се да изкрещи: „Скапаната идея не беше моя, а на проклетата Маргарет!“ Но само си пое дълбоко дъх и си помисли: „Това скоро ще свърши.“

— Само няколко вечери, това е всичко. Оли там ли е?

— Да, разбира се — звучеше изненадана от тона му, обикновено той обичаше да си бъбрят. — Сега ще го извикам. Чао, Пади.

— Благодаря ти. Чао — почака малко, докато Оливър Пиърс дойде на телефона. — Оли, здравей. Тук е Патрик.

— Патрик, как си?

— Добре. А ти?… Добре! Виж, Оли, имам една работа за теб, ако те интересува.

— О, да? Каква работа?

— Ами всъщност е свързано с вестника. Преди няколко седмици една от вашите редакторки ми се обади и поиска интервю. Като че ли промених решението си и ще се съглася.

— О, наистина ли? — Оливър Пиърс се усмихна от другата страна на линията. — И защо имам чувството, че нещата не са толкова прости? Можеше да й позвъниш директно, нали знаеш?

— Да, знам. Само че това, което имам да кажа, е някак… Как да се изразя… Ъ-ъ… сензационно, и се надявах да получа нещо в замяна. Да сключим сделка, така да се каже.

— А, разбирам. И точно за какво „сензационно“ нещо говорим, Патрик? Стриктно поверително, разбира се.

— За любовна връзка. Моя, ако трябва да бъдем точни.

— Пени Брейхън?

— Не, не Пени Брейхън. Едно младо момиче, моден дизайнер.

— Ооо! Можеш ли да ми дадеш повече подробности? Това звучи като страхотна история!

— Такава е. Но не, никакви подробности, докато не сме уговорили условията.

— Добре, Пади, заинтересован съм. Условия? Каква е таксата?

— Не става дума за пари, Оли. Бих искал една услуга. Да отразите ревюто на момичето утре в „Олимпия“.

— И това ли е всичко? Не се ли продаваш малко евтино? Ако това, което ще кажеш, си струва?

— Бих искал да се организира възможно най-голямата подкрепа. Имаш приятели в този бизнес и бих искал да позвъниш на неколцина от тях. Искам добро отразяване, от всички.

Оливър Пиърс изсумтя.

— Хайде, Пади! Отразяване мога да уредя, но мнения? Няма начин! Знаеш, че не мога да гарантирам такова нещо, поне не за друг вестник. Бих казал, че това е доста неразумно искане.

— Добре. Тогава отразяване. От цялата преса.

— И?

— Това е! Това е, което искам. Договаряме ли се?

Оливър погледна часовника си. Минаваше единадесет, но беше заинтригуван — можеше да се окаже страхотна находка!

— Пади, не съм напълно убеден. Какво ще кажеш да дойда в парламента да си поприказваме мъничко след, да кажем, двадесет минути? Бих искал да знам малко повече.

Патрик се поколеба. Какво имаше за губене? Без нея не притежаваше нищо.

— Добре — каза той. — Двадесет минути — и затвори. Изправи се, бръкна в джоба си за портмонето и реши да излезе за едно питие. Обърна се към вратата и точно тогава телефонът иззвъня. Знаеше, че е Маргарет — тя винаги му звънеше по време на нощни заседания — и зачака, заслушан в пронизителното писукане и щракването на телефонния му секретар. Прозвуча собственият му глас и той се отправи към вратата. Не искаше да говори със сестра си, дори не искаше да чува гласа й. Не и сега, не и когато знаеше, че това, което се кани да направи, ще я съсипе. Излезе в коридора и затвори вратата след себе си. „Трябва да го направя — помисли си той. — Трябва.“ Но всъщност не можеше да мисли трезво, беше твърде влюбен, за да осъзнае точно с кого и с какво се заема.