Мария Барет
Порочна мания (30)

Двадесет и девета глава

В Рим беше горещо. Беше средата на юли и улиците излъчваха топлина, а камъните на сградите бяха нажежени денонощно. Нямаше вятър, въздухът беше застинал и душен от парите на хилядите коли. Всички се потяха.

Прозорците на къщата на Виа Варезе постоянно стояха затворени, а капаците — плътно залостени. Стаите си оставаха сумрачни, но като че ли нищо не можеше да победи задушаващата жега. Денем момичетата се мотаеха в двора, като правеха слънчеви бани или се излежаваха под листата на лозите, а нощем работеха вяло. Гримът им течеше, а по дрехите им личаха тъмни петна от пот. Никой не спеше дълго. Нощите бяха горещи и душни, комарите хапеха и смучеха кръв. Зората донасяше само ново издигане на огненочервеното слънце.

Беше в края на неделната вечер, всъщност вече понеделник сутринта, и Енцо обхождаше стаите на къщата, за да провери дали всичко е наред. Беше взел дрогата, както му бе казала Изабела, и я бе сложил в сейфа, а сега се скиташе от стая в стая в задушната нощ. Беше готов на всичко, за да избегне качването при Изабела, лягането в нейното легло.

Знаеше, че няма да може да заспи. Рядко го бе правил през последните няколко седмици — кошмарите се бяха върнали. През първите няколко месеца, прекарани с Изабела, си мислеше, че им е избягал: не сънуваше нищо, а съзнанието му замираше по време на сън. Но не и сега. Сигурно бе заради жегата. Тя му навяваше спомени и го караше да се събужда, потен и уплашен, толкова желаещ Франческа, че чак го болеше.

Енцо изгаси пътьом лампите, завърши обиколката си на къщата, излезе на двора и остана там за малко, като мразеше себе си и това жалко положение и се ужасяваше от мисълта да се качи при Изабела. Навсякъде беше тихо и мръсният въздух лепнеше по кожата.

 

 

Накрая се отправи към Изабелината част от къщата, като пътьом разкопча ризата си, а пред вратата се спря, за да свали новите си кожени обувки. Остави ги там и влезе тихо в спалнята.

— Къде беше?

В стаята беше тъмно и Енцо едва различаваше фигурата на Изабела в леглото. Голото й тяло бе завито само наполовина с чаршафа.

— Да проверя къщата.

Надяваше се да е заспала. Беше уморен, просто не можеше да я изтърпи сега. Вече всеки път, когато я докоснеше, се отвращаваше. Тя го задушаваше с властната си, поглъщаща страст. Не можеше да я понася, това просто го подлудяваше.

— Заспивай — каза той. — Ще се позабавя малко.

Отиде до малкото канапе и седна, като взе едно списание. Усещаше очите й върху себе си, но светна слабата лампа за четене, отвори списанието и започна да чете.

— Взе ли стафа?

Енцо не вдигна поглед.

— Да, в сейфа е.

Чу я как въздъхва и се обръща на другата страна. Беше направил това, което тя искаше, може би тази нощ щеше да го остави на мира. Минути по-късно чу равното й, дълбоко дишане и загаси облекчено лампата. Сложи краката си на канапето и затвори очи. Знаеше, че няма да може да заспи, но имаше нужда от почивка. Трябваше да помисли как да се измъкне.

 

 

Стаята беше светла. Утринното слънце бе намерило начин да се промъкне през цепките на капаците и въздухът беше топъл, душен. Енцо отвори очи и разбра, че сигурно е заспал. Чуваше Изабела в банята.

Той смъкна краката си на пода и потърка лицето си с длани. Чувстваше се отвратен и отпаднал, а потта по врата му лепнеше. Очите му останаха втренчени в пода, а шумът на Изабела зад него бе почти болезнен. Накрая се изправи.

Отиде до леглото, извади портфейла си от нощната масичка и го пъхна в джоба си. Видя малката ампула амил нитрит до леглото и преглътна горчилката, която се надигна в гърлото му. Тази нощ го бе желала — упоен и див, щеше да го дразни, да го примами към оргазъм. Слава Богу, че се бе отървал. Той излезе тихичко от стаята, слезе по стълбите и прекоси двора. Озова се на улицата, преди Изабела да е успяла да разбере, че е буден.

Нави ръкавите на новата си бяла копринена риза, бръкна с ръце в джобовете си и тръгна към Виа Палестро. Имаше нужда от малко време да помисли, да се успокои, преди да се върне при Изабела, а разходката по улиците рано сутрин бе най-добрият начин да го постигне.

На ъгъла на Виа Винченца сви и тръгна по главната улица. Въздухът вече беше топъл и задушен. Почти нямаше движение, само от време на време някоя кола или мотоциклет пронизваха тишината с бръмченето си. Енцо продължи да върви.

Месеци преди това, когато Изабела го облада за пръв път, си мислеше, че ще може да забрави мъченията на последните няколко години. Но вече знаеше, че Франческа отново е в главата му и не може да й избяга. Тя бе част от него, вгнездена дълбоко в подсъзнанието му, и продължаваше да завладява сънищата му, да разбива мислите му, да го измъчва. Накъдето и да се обърнеше, тя бе пред него — образът й, гласът й, дори като че ли и въздухът носеше галещото й докосване.

Но той беше добре. За пръв път в живота си Енцо Мондело беше добре. Макар Изабела да го използваше, той успяваше да прави по малко пари на неин гръб от дребните й сделки, от дрогата и момичетата в заведението. Тя нямаше да открие, не можеше да го контролира напълно. Енцо все още притежаваше съзнанието си, а тя не присъстваше в него, цялото принадлежеше на Франческа.

Докато вървеше към кафенето, Енцо позволи на всички образи, които пазеше в главата си, да минат пред очите му. Не виждаше мръсната улица или разнебитените, избелели сгради, виждаше Франческа, винаги гола, винаги свободна. Мястото, където се намираше, и нещата, които правеше, вече нямаха никакво значение за него, не и в сравнение с това, което щеше да направи, когато я намереше.

А той щеше да я намери. Това бе единственото сигурно нещо в живота му. Нямаше представа как или кога, но знаеше, че ще я намери.

— Където и да е — промърмори Енцо, — ще я намеря.

Самата мисъл го накара да се почувства слаб от отчаяние.

Спря в кафенето, имаше нужда от питие. Седна на дългия мраморен бар и започна да чете вестника, докато Марко му наливаше голямо бренди и приготвяше филтъра за кафе. Тракането на чашите и бръмченето на машината бяха единствените шумове в пустото кафене. Беше отворено денонощно, но често рано сутрин беше празно, ако не се смятаха Енцо и няколкото работници на смени. Това му харесваше, означаваше, че ще може да остане сам за малко.

— Чао^[1], Енцо!

Енцо вдигна поглед и се извърна, когато един младеж го плесна по гърба.

— Пепе, как си?

Пепе работеше на рецепцията на един от най-скъпите хотели в Рим, понякога осигуряваше на Енцо малко частен бизнес. Главно дрога.

— Да, добре, Енцо! Страшно добре! — той седна на съседния стол. — Едно кафе, Марко.

Енцо изпи половината от късото си кафе без захар и се обърна към Пепе:

— Сега ли свърши работа?

— Аха — Пепе извади цигарите си и предложи една на Енцо. — Дойдох направо тук, помислих си, че ще мога да те намеря. Имам малко работа за теб, Енцо.

— Тъй ли?

Енцо се озърна притеснено и се смъкна от стола. Всички познаваха Изабела, винаги трябваше да внимава.

— Хайде да седнем на някое по-удобно място.

Отиде до една малка маса и си придърпа стол. Пепе направи същото.

— Американка е. Червива с пари — Пепе се ухили. — И доста откачена. Иска две момичета и един грам.

Енцо погледна към Марко, който бършеше чаши, и снижи глас:

— Кокаин?

Изабела имаше от него в домашния си сейф и може би щеше да успее да направи малко пари за себе си.

— Аха. Няма майтап де, ще плати и на по-висока тарифа.

— Добре.

Това беше добра сделка, твърде добра, за да бъде изпусната. Енцо смяташе, че ще може да се справи, да каже на Изабела за един грам, а да вземе грам и половина. Ако американката имаше нужда от още, щеше да й продаде своето и да сложи в джоба си допълнителната печалба. А ако се съдеше по това, което казваше Пепе, със сигурност щеше да има нужда.

— Казал ли си й за тази вечер?

— Аха, иска ги в единайсет, след вечеря.

— В коя стая е?

— Петнайста.

Енцо записа номера на едно парче хартия, което извади от портфейла си.

— Имаш ли капаро?

— Аха. Сто и двайсет бона. Дръж.

Пепе измъкна найлоново пликче от горния си джоб и извади банкнотите, като отброи аванса на Енцо.

— Тази вечер съм на смяна. Влез през задния вход, през служебните помещения. Едно от моите момчета ще те чака там в единайсе. Става ли?

Енцо кимна.

— Каза ли й цената?

— За всичко съм се погрижил, Енцо! — Пепе беше самонадеян и бдителността на Енцо го дразнеше. Той стана и изпи чашата си на един дъх. — Ще се видим по-късно.

— Аха, чао.

Енцо проследи Пепе, докато излезе от бара, след това хвърли поглед към Марко и се върна към вестника си. Пепе можеше да бъде нехаен — беше твърде млад — но това си беше добра сделка. Можеше да каже допълнителна цена за момичетата, да запази рестото и с половината грам, задигнат от Изабела, щеше да сложи настрана добра сумичка. „Нещичко за Франческа“ — помисли си той, докато довършваше брендито и ставаше да си върви.

Вече не искаше да стои далече от къщата твърде дълго. Не можеше да си позволи да влошава настроението на Изабела.

Изабела вдигна поглед от вестника, когато Енцо влезе в стаята. Беше се върнала в леглото и се бе опряла на няколко дебели възглавници, гола до кръста и покрита надолу с чаршаф. Капаците на прозорците бяха полуотворени и стаята бе осветена от нощната лампа.

— Къде беше?

Тя остави вестника на леглото до себе си и изгледа внимателно Енцо. Беше по-лесен за владеене, отколкото бе предполагала, далеч-далеч по-лесен. И все пак през последните седмици усещаше, че започва да й се изплъзва. Това не й харесваше. Не искаше да го губи. Беше й много по-полезен, отколкото си бе представяла. Оправяше се с дрогата заради нея и вършеше мръсната работа, докато тя обираше тлъстите печалби. И всичко това — почти пред очите й. Не, не искаше да загубва Енцо Мондело, той бе ценен актив.

— Поразходих се — отвърна той. — Спрях се в едно кафене.

Изабела го наблюдаваше как съблича ризата си и я пуска на пода. Грижеше се и за другите й нужди и само при вида на стройното му, стегнато тяло се появи познатият копнеж в слабините й.

— Ела тук — каза тя.

Той се обърна и преглътна, като избягваше погледа й.

— Първо трябва да си взема душ — отвърна Енцо и понечи да тръгне към банята.

— Не, не трябва.

Енцо спря. Усещаше дрезгавия й глас, натежал от желание. Погледна я през рамо.

— Изабела, тази вечер имаме малко работа в хотел „Романи“. Американка, иска две момичета и грам кокаин.

Тя повдигна едната си вежда и премести единия си крак, така че чаршафът падна.

— Е, и?

— Ами ще ги доставя.

Изабела кимна и Енцо въздъхна облекчено. Отиде до леглото, тъй като знаеше, че би било много глупаво да я ядосва сега. Седна и започна да я наблюдава как вдига ампулата амил нитрит и я върти между пръстите си.

— Свали си панталоните — каза тя, като прокара острия си червен нокът по гърдите му и към колана. — Би било наистина жалко да пропиляваме това, нали?

 

 

В единадесет същата вечер Енцо почука на служебния вход и зачака едно от момчетата на Пепе да излезе. Винаги беше внимателен в хотел „Романи“. Там правилата бяха строги и навсякъде имаше охрана. Няколко минути по-късно вратата се отвори и се показа момче в елегантна тъмнозелена униформа, на не повече от четиринадесет, а вече в играта. Енцо му бутна двадесет хиляди лири и вкара момичетата вътре.

— Знаеш ли номера на апартамента? — попита момчето и бързо пъхна парите в джоба си.

— Да, апартаментът на покрива.

— Тогава използвай служебния асансьор. Ще те изведе на задното стълбище.

— Знам, знам, и преди съм идвал тук! — надменното отношение на момчето дразнеше Енцо. — Хайде — поведе момичетата по коридора към асансьора и натисна копчето. — Надуто лайно!

Едно от момичетата се усмихна.

На седмия етаж излязоха на задното стълбище и се обърнаха към двойните врати, които водеха към коридора. Енцо ги отвори, видя, че е чисто и мина през тях. Момичетата го последваха. Той намери апартамента и почука леко на вратата.

— Да? — обади се един глас отвътре, отегчен и ленив глас.

— Рум-сървис.

— Отключено е, влезте!

Енцо завъртя бравата и отвори вратата. Озова се в апартамент с изглед към целия град и му отне няколко секунди, докато привикне към размерите на стаята. Завесите бяха дръпнати встрани и панорамната гледка на Рим, осветена на фона на черното нощно небе, бе невероятна.

— Гледката ти харесва, а?

Той откъсна поглед от прозореца и видя висока слаба жена да седи до малка масичка с дълга бяла ленена покривка и да държи полуизядена лангустина^[2] в пръстите си. Наблюдаваше внимателно лицето му. Мариан Харт чакаше Енцо Мондело. Беше платила добър аванс за него и силно се надяваше да отговаря на препоръките на Пепе. Тя изяде розовото месо, пусна черупката в чинията и му направи знак да влезе.

— Ела — рече с пълна уста. — Огледай по-хубаво — италианският й беше разбираем, но с провлачен акцент и малко носов, както беше характерно за американците. — Говориш ли английски?

Енцо сви рамене.

— Малко. Предпочитам италиански.

— Да, бонбонче, не го ли предпочитаме всички? — каза това на английски и се усмихна от недоумението на Енцо. Стана му неприятно, задето не разбира шегата й. — Добре, нека бъде италиански — тя взе още една лангустина и започна да разтваря черупката с дългите си, остри червени нокти. — Покани момичетата. Носиш ли стафа?

— Да — Енцо погледна зад себе си и кимна. Момичетата влязоха в стаята и той затвори вратата.

Мариан се изправи, облиза пръстите си и се взря в Енцо. Изобщо не изглеждаше да се интересува от момичетата.

— Седни — рече тя. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не. Момичетата пият само шампанско.

— Така ли? Малък рекет от Пепе, а? — тя се усмихна. — Ако искаш шампанско, позвъни долу да донесат. Хич не ми пука какво ще пиете. Но предпочитам кокаина си чист. Поръчай ми и минерална вода, ако обичаш.

Енцо кимна на едно от момичетата и то отиде до телефона.

— Е? — жената се приближи до канапето, където седяха Енцо и София. Настани се на облегалката на стола, имитация на стил „Луи IV“, и кръстоса крак върху крак. Енцо я огледа хубаво.

Беше в началото на тридесетте, малко по-млада от Изабела, но бе трудно да се каже със сигурност колко. Имаше класически вид — бе с дълга права руса коса и слаби ръце и крака. Лицето й беше с високи скули и дълъг, сякаш изваян нос, с равни устни и безупречни бели зъби. Идеалният американски образец: студена, богата и надменна.

— Мислиш, че изглеждам като типична американка — рече тя. — И много богата.

Енцо се сепна. Тя продължи да го наблюдава със студените си, леко воднисти очи и това го изнервяше. Откъде, по дяволите, можеше да знае мислите му?

— Няма нищо. Аз съм психоложка — каза тя почти в отговор на мислите му. Енцо присви очи. — Знам всичко за теб — продължи тя.

Това поне беше истина. Пепе й беше предал оскъдните си познания за Енцо, главно клюки, но й бе казал достатъчно: как жената от публичния дом го манипулира лесно, как има някаква тайна, с която го държи. Енцо бе идеалният човек за Мариан, тази нощ щеше наистина да се забавлява.

— Енцо Мондело, от Южна Италия. Вярно ли е?

Енцо се изсмя, за да прикрие тревогата си. Господи, тая наистина беше странна! Той извърна поглед, когато Ета се върна на канапето, и каза:

— Питиетата ей сега ще дойдат.

— Добре.

Жената хладно отмахна дълъг кичур коса от рамото си и Енцо осъзна, че е получил ерекция. Това го шокира.

— Ще останеш ли, Енцо?

Тя отново наблюдаваше реакцията му. Едно от любимите занимания на Мариан бе да си играе със съзнанието на хора, които смяташе, че може да контролира. Обичаше да дразни и манипулира, да измъква малки тайни, страхове и тревоги и след това да измъчва с това. Беше велико, замайващо усещане за власт и от пръв поглед можеше да каже, че Енцо е узрял за нейната игра.

— Откъде знаеш името ми? — попита предпазливо Енцо. Това започваше да го вбесява.

— Нали ти казах, че съм психоложка — Мариан виждаше как той се промъква на по-силни позиции. Това й напомняше на игра на шах. — Знам всичко за теб — каза тя.

София се изкикоти, но Енцо я ощипа по ръката и тя млъкна. Той пренебрегна предишния въпрос. Мисълта да остане го възбуждаше, но не се предаваше.

— Е, оставаш ли?

— Не — отвърна остро той, внезапно ядосан от наглостта й. — Не съм част от уговорката.

— О? — тя повдигна едната си вежда и отиде до прозореца. Застана с гръб към него. — А аз пък си мислех, че си.

Роклята й беше от черна памучна ликра, която бе прилепнала към стегнатия й задник. Тя погледна към Енцо през рамо. Държеше се така, сякаш момичетата вече не са в стаята.

— Мислех си, че ще ти бъде по-приятно да се чукаш за твърда валута, отколкото срещу легло и храна в бардака.

Тя се засмя многозначително и дразнещо и смехът й прозвъня в ушите му. Беше психоложка, познаваше ума му. Внезапно объркан, той се изправи. Беше прогонила чувството му на ориентация с многозначителните си забележки и подигравателния поглед.

— Трябва да вървя — промърмори той.

Трябваше да се махне. Господи, тази жена беше луда! Играеше си с главата му. Тя се обърна.

— Връщаш се да си изкарваш издръжката? — отново се засмя, високо и дразнещо. — Затова ли си дошъл в Рим, Енцо? А? Това ли си искал? Да се правиш на жиголо в долнопробен бардак?

Беше преместила поредната фигура в играта и се готвеше за решителната стъпка. Искаше го груб, ядосан и надъхан: точно така й харесваше.

— Така ли е? А? — подразни го тя. Чувстваше, че вече е в ръцете й.

Енцо поклати глава, още по-объркан.

— Не! — изсъска той.

Не можеше да разбере — какво знаеше тя? Толкова беше свикнал да го владеят, че вече не бе сигурен дали мисли правилно. Мяташе се опасно между реалностите и фантазиите, а образите на Франческа танцуваха пред очите му. Нима можеше да чете мислите му? Той я погледна, като се мъчеше да проумее думите й. Виждаше лицето й размазано, а тя през цялото време се смееше. Чуваше гласа й, който го предизвикваше, дразнеше го. Хайде, хайде, хайде! Какво, по дяволите, знаеше тя?

— Знам, че си дошъл в Рим, миличък Енцо, и то не за да свършиш в леглото на Изабела, нали?

Внезапно Енцо се озъби:

— Престани! Престани!

Той се хвърли към нея, сграбчи я за раменете и разтърси силно слабата й фигура. Трябваше да я накара да млъкне! Тя продължаваше да се смее. Енцо я зашлеви с длан по бузата и я блъсна назад.

— Енцо? Енцо?

Той се извърна и блъсна Ета.

— Излизайте! Хайде! Махайте се, оставете ни сами!

Момичето заотстъпва назад и сграбчи София за ръката.

Двете избягаха от стаята, като затръшнаха вратата след себе си. Енцо виждаше само кошмарите си и смехът й се врязваше в съзнанието му. Отново я зашлеви.

— Млъкни! Млъкни!

— Хайде — извика разпалено тя. — Хайде чукай ме!

Неочаквано чу гласа на Франческа. Беше като с Изабела, само че този път реално, болезнено реално.

— Хайде! — беше започнала да трепери от възбуда. — Хайде, Енцо! Накарай ме да млъкна!

Гласът на Франческа, смехът й, думите й и червената кръв се въртяха в съзнанието му. Трябваше да я има. Той загуби контрол над себе си.

Сграбчи я за шията, раздра горната част на роклята й с една ръка, бутна я на пода и се стовари върху нея, а цялото му тяло се тресеше от гняв и похот.

— Хайде! — извика гласът на Франческа. — Хайде! Направи го! Колкото можеш по-грубо, миличък! Знам, че имаш нужда от това!

Енцо проникна грубо в нея и тя нададе писък. Съзнанието му замря и тялото завладя душата му.

— Боже Господи!

Жената лежеше задъхана на пода, когато Енцо се претърколи от нея. Дишаше тежко и потта течеше по лицето му. Мариан беше задоволена. Енцо беше истинско животно и това й харесваше. Тя го погледна и каза:

— Напомням ти нея, нали?

Образът пред очите му изчезна. Те се промениха, замъглиха се и той се обърна.

— Кого?

Неочаквано осъзна къде се намира и се почувства отвратен и объркан, сякаш съзнанието му си играеше ужасни номера с него.

— На Франческа — каза тя. Беше чула името и знаеше, че е попаднала на нещо наистина странно, нещо по-дълбоко и по-силно от дребните човешки страхове. Това я очароваше, вълнуваше, интригуваше. Искаше още. — Франческа — повтори тя.

Енцо я погледна нервно. Само изричането на името й го нервираше.

— Няма нищо — утеши го Мариан. — Знам всичко. Чувствам го.

Понякога забравяше ровенето в душите, всичките планове и манипулации. Понякога наистина си вярваше, че знае всичко, че го усеща.

— Както знаех за теб в оня бардак — излъга тя.

Енцо вдигна панталоните си.

— Така ли?

Тя го плашеше и го караше да се чувства откачен. Уплашен, но едновременно с това възбуден и облекчен. Наистина ли знаеше? Той стана и отиде до масичката с храната. Какво ли още знаеше? Вдигна една лангустина, откъсна главата й и впи зъби в месото.

Мариан седна.

— Къде е кокаинът?

— В джоба на якето ми.

— Ще ми го донесеш ли? — Мариан гледаше синините, които Енцо бе направил по гърдите й. — В банята има бръснач и огледало — не се притесняваше да му нарежда какво да прави. — Веднага, ако обичаш.

Съвсем естествено той се подчини. Беше свикнал да му казват какво да прави. Донесе нещата от банята и ги остави на масичката за кафе. Виеше му се свят и му бе трудно да вижда добре.

— Приготви кокаина, ако обичаш. Трябва да отида да се преоблека.

Мариан стана и покри гърдите си със скъсаната рокля. Заобиколи Енцо и се отправи към банята.

— Викни, когато бъдеш готов.

Пет минути по-късно вече беше привършил, а от нея нямаше и помен. Той стана, отиде в спалнята и я видя да лежи на леглото и да чете „Венити Феър“. Не вдигна поглед при влизането му.

— Готов съм с кокаина — рече той. Искаше му се да го погледне, да му обърне внимание.

— Добре, чудесно. Донеси го, ако обичаш — каза Мариан, отново, без да вдигне поглед.

Гневът му се възпламени. Той остана сърдит на вратата, без да е сигурен дали да се подчини, или просто да си излезе. Но не можеше да забрави това, което току-що се бе случило. Образите от миналото го изгаряха отвътре. Отиде и донесе кокаина.

— Името ми е Мариан — жената беше разчистила място на нощното шкафче. — Не обичам да смъркам, без да съм се представила.

Изчака Енцо да постави огледалцето, след това слезе от леглото и коленичи. Лицето й беше малко над нивото на шкафчето. Тя извади от чекмеджето една стодоларова банкнота и я нави здраво.

— Наздраве — каза Мариан и се наведе да смръкне дрогата. Секунди по-късно се изправи назад и кихна силно. — Твой ред е.

Отдръпна се от шкафчето и Енцо зае мястото й. Никога не бе смъркал кокаин. Изабела използваше амил нитрит, за да засилва оргазма му, но не пропиляваше скъпите наркотици. Енцо наведе глава и смръкна през стодоларовата банкнота.

— Уау! — Мариан седна на пода и се облегна на леглото. — Добър стаф.

Очите и носът й почервеняха и тя мигаше постоянно. Енцо вдиша през носа си. Наркотикът го удари почти веднага, никога не беше изпитвал нещо подобно.

— Боже! Мамка му!

Мариан се засмя. Той се обърна и видя подигравателната й физиономия. Внезапно се почувства неуравновесен и объркан. Тя се изсмя още по-високо. Енцо я виждаше и все пак тя сякаш не съществуваше. Смехът й беше като кошмар.

— Франческа — промърмори тя.

Виждаше, че Енцо не е свикнал с екстаза и знаеше как да си играе с него. Искаше да бръкне с пръст в раната, която беше намерила, да я накара да кърви.

— Франческа…

Наблюдаваше лицето му и почувства вълнение от промяната в него, от властта си да го предизвиква. Почувства се силна, по-силна от живота, сякаш можеше да контролира всички и всичко. Приближи се до него и му прошепна в ухото:

— Знам всичко за теб и Франческа — потреперването на тялото му бе като вълнение, което се разливаше нагоре по гръбнака й. — Знам, защото аз съм Франческа.

Ахна, когато той я хвана за косата и наведе главата й напред. Очите му бяха замъглени и невиждащи. Покри устата й със своята и я притегли яростно към себе си. Тя беше Франческа, беше го променила, вбесила, надвила. Мариан се засмя от вълнението на тази власт, вплете здраво пръсти в косата му и впи злобно нокти в кожата на главата му. Чувството за власт бе прекрасно.

 

 

Енцо се събуди призори. Намираше се в леглото — беше сам, все още полуоблечен и покрит с кувертюрата. Седна и огледа стаята. Мариан не се виждаше никъде. Той слезе от леглото, протегна се и се озърна за панталоните си, като в същото време закопчаваше ризата си. Чувстваше се добре, изтощен и схванат, но добре. Беше спал — дълбок, празен и вцепеняващ сън — и гнева му го нямаше. Отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода и изплакна устата си. При гласа на Мариан зад гърба си вдигна поглед.

— Добре ли спа?

— Аха.

Видя отражението й в огледалото. Беше също толкова безупречна, както в първия момент, когато бе влязъл в апартамента снощи. Това го караше да се чувства мръсен и незначителен.

— Днес ще отида с няколко приятели на пикник в планината. Искаш ли да дойдеш? — докато задаваше въпроса, тя чоплеше нокътя си, не много заинтересована от отговора му.

Студенината й го възпламени. Искаше да я има веднага, да я накара да го моли да дойде с нея. Но вместо това посегна към кърпата да избърше лицето си.

— Може би — каза той.

— Както искаш. Ако дойдеш, ще донесеш ли малко стаф? — обърна се и излезе от банята.

— В колко часа тръгвате?

Енцо я последва и застана зад нея в очакване на отговора.

Тя се усмихна.

— По обяд. Ела първо тук, ако искаш.

Енцо кимна и тя отиде в дневната. Енцо отново я последва.

— В чекмеджето има пари. Вземи ги, ако искаш.

Тя легна на канапето и Енцо видя, че на огледалцето е останала само тънка линия кокаин. Той отвори чекмеджето, намери парите и ги пъхна в джоба си. Искаше да ги преброи, но знаеше, че ще му се захили злорадо, ако го направи.

— Може и да се видим по-късно.

Енцо отиде до вратата и зачака, като сам не знаеше защо.

— Да, когато и да е.

Беше сложила ръка на очите си и той разбра, че е свободен. Отвори тихо вратата и излезе в коридора.

 

 

Пепе почука леко на вратата на петнадесета стая и зачака Мариан да извика. Беше позвънил преди пет минути и тя му бе казала да се качи.

— Влез!

Той отвори вратата и влезе в апартамента.

— В спалнята съм.

Пепе огледа бързо дневната, видя останалия кокаин на огледалцето и захвърлената стодоларова банкнота. Отиде до масичката и я прибра в джоба си. След това влезе в спалнята. Мариан беше на леглото.

— Добре се справи, Пепе — каза тя. Личеше й, че още е здраво друсана. — Моят италиански грубиян е точно такъв, какъвто ми го описа!

Засмя се и кръстоса дългите си слаби крака. Носеше къса копринена роба и когато свиеше колене, Пепе можеше да види право между бедрата й. И Мариан го знаеше.

— Всъщност дори се поувлякох по него!

Пепе се засмя, тази жена беше луда.

— И къде е моят бакшиш?

— Твоят бакшиш? — тя протегна ръце над главата си.

— Да, бакшишът ми.

Той отново се засмя, когато Мариан извади здраво стегната пачка стодоларови банкноти изпод главата си.

— Три достатъчни ли са?

— Да, три са достатъчни, благодаря.

— Добре — тя подържа пачката в пръстите си и се усмихна. — Ела си ги вземи — рече и се отпусна назад, когато Пепе се приближи до нея със застинала, мрачна усмивка.

 

 

Енцо влезе в стаята и запали лампата на тавана, без да обръща внимание, че Изабела спи на леглото. Не му се искаше да се блъска в тъмнината, за да намери дрехите си. През последните шест часа се бе променил — вече не му пукаше какво ще каже тя, какво ще направи. През последните шест часа Изабела беше изгубила контрола си над него. Вече принадлежеше на друга.

Чу я как изстена от ярката светлина, отвори очи и седна рязко в леглото.

— Къде, по дяволите, беше?

Гласът й бе ядосан. Знаеше точно къде е бил, момичетата й бяха разказали всичко.

— Гледай си работата — отвърна той и свали една риза от закачалката. Намери чисти панталони и бельо и тръгна към банята. Влезе вътре и затръшна вратата след себе си. Бясна от държането му, Изабела скочи от леглото, изтича до вратата на банята и яростно задумка с юмрук по нея.

— Енцо, излез! — кресна Изабела. — Да не мислиш, че можеш да идваш и да си отиваш, ей така! — задумка още по-силно. — Недей да си мислиш, че можеш да ме унижаваш пред моите момичета! — ритна вбесено вратата и отстъпи назад, като гърдите й се издигаха и спускаха рязко. — Знам всичко за теб, Енцо Мондело! Всичките ти мръсни тайнички, и няма да ти позволя да се отнасяш с мен по този начин!

Внезапно Енцо отвори вратата на банята, сграбчи Изабела за ръката и я дръпна към себе си. Яростното му движение я накара да млъкне за момент.

— Нищо не знаеш за мен! — изрева той. — Нищо! Чу ли ме?

Пусна я и я блъсна назад. Мисълта, че тя знае за Франческа, знае какво точно се е случило, го вбесяваше. Най-сетне беше намерил някой, който да го разбира, който да знае — и това бе свещено за него.

Изабела залитна и се блъсна в тоалетката. Видя как лицето на Енцо се променя и внезапно се изплаши, спомни си за изрезките от вестника. Бързо отстъпи назад, осъзнавайки, че може би в този момент го губи. Това рязко промени тона й.

— Виж, Енцо, няма значение къде ходиш, миличък — каза нежно Изабела, — или пък какво правиш, стига да знам — приближи се до него. — Става ли? Хм?

Неочаквано Енцо я сграбчи за китката и я изви болезнено. Вече не искаше нищо от нея. В изкривеното си от дрога съзнание виждаше само Франческа и лицето на Мариан се смесваше с нейното в едно еротично видение. Рязко пусна ръката на Изабела.

— Отивам си — каза й. — Изнасям се.

Дъхът на Изабела спря.

— Не можеш! — изкрещя тя. — Знам прекалено много за…

Шамарът, който покри устата и бузата й, бе силен и парещ. Тя залитна и за момент вдигна изплашено поглед.

— Господи! Копеле такова! — отпусна се назад и хвана лицето си с две ръце. — Върви си тогава! — изкрещя тя. — Върви обратно на улицата! — след това се обърна и усети вкус на кръв в устата си. — Никога няма да я намериш — изсъска злобно. — Никога!

Енцо прекоси стаята и я остави прегърбена, вече с подута устна. Събра нещата си и няколкото дрехи, които му беше купила, и ги натъпка в една чанта. Чувстваше се силен, по-силен от месеци насам, и копнееше да се върне при Мариан, при Франческа. Отчаяно желаеше още малко от наркотика, който го бе съживил.

Той отвори вратата, влезе в личната стая на Изабела и спря. След това погледна назад.

— Ключовете на сейфа ти — рече той. — Къде са?

Изабела не му обърна никакво внимание. Енцо отиде до нощната й масичка и видя чекмеджето, където държеше всичките си ценности. Пусна чантата на земята и се приближи до него. Точно тогава Изабела, която бе осъзнала какво се кани да направи, се хвърли напред, за да го спре. Сблъскаха се и той я бутна настрани.

— Мах…

Енцо вдигна ръка заплашително и тя се сви на пода. Той отвори чекмеджето, извади ключовете и ги пъхна в джоба си. Повече не я погледна. Излезе от стаята и се озова в утринната тишина на двора, преди Изабела да е събрала сили да се надигне и да извика за помощ. Докато Карла стигна до нея, той вече бе изпразнил двата сейфа и бе излязъл.