Мария Барет
Порочна мания (1)

Пролог

Вятърът беше яростен.

Той духаше срещу южноиталианския склон на ледени пориви, дърпаше крехките голи клони на маслиновите дръвчета и превръщаше дъжда в лапавица, която се сипеше по пресъхналия пейзаж. Шибаше гробището на църквата „Сан Никола“, мачкаше ранните пролетни цветя и караше малката групичка опечалени да потреперват болезнено.

— Дай им вечен покой, о, Господи, и нека вечна светлина грее над тях!

Хората от малката група наведоха глави, докато ковчегът се спускаше в гроба.

— Нека почиват в мир!

Направиха същото, когато сандъчето от маслинено дърво беше поставено до него. Малкото момиченце заплака.

— В името на Отца и Сина, и Светаго Духа.

Всички се прекръстиха и в последвалото почтително мълчание кратките, разтърсващи ридания на детето огласяха склона, докато вятърът ги разнасяше по въздуха, болезнени и жални.

— Амин!

— Амин!

— Лено, хайде, чакаме те!

Възрастният свещеник докосна ръката на младежа и го усети как трепва при допира.

— Моля те, Лено!

Но младежът продължи да гледа втренчено отворения гроб и двата ковчега, изпръскани с подгизнала пръст.

Свещеникът се извърна назад към малкото момиченце, застанало само до църквата. Голите му крачета бяха болезнено зачервени там, където лапавицата беше напукала кожата. Крехката му фигурка потреперваше от силния вятър. Той придърпа черните поли на расото около себе си.

— Лено, Франческа чака. Моля те. Остави вече Елизабет, нека почива. Ела с мен при Франческа.

Той отново го докосна и го дръпна леко за ръката.

— Не ме докосвай, ти… — младежът се обърна рязко и свещеникът се сблъска с пълната сила на гнева му. — Вземи Франческа… Вървете!… Просто си вървете и ме оставете сам с жена ми — след това се отдръпна ядно от свещеника и застана с лице към ледения, суров вятър.

— Но Елизабет е мъртва, Лено, моля те. Дръпни се от гроба.

— Мъртва! — процеди младежът и се обърна. — Не, Елизабет не е мъртва, не и за мен, никога!

Той наблюдаваше отблизо лицето на свещеника, сякаш го чакаше да изрази някакво несъгласие, след това го видя да поглежда през рамо към момиченцето.

— Тя! — кресна младежът. — Тя е мъртва! Махни я от очите ми! — след това тръгна яростно към нея с лице, изкривено от гняв.

— Лено! Спри веднага! — прозвуча ясно и остро гласът на свещеника. Младежът се спря. — В името на Бога! Какво правиш, Лено?

Внезапно объркан, младежът погледна назад към свещеника.

— Аз… — болката и мъката му бяха като отворена, кървяща рана. Той сведе глава.

— Лено — свещеникът се приближи до него. — Франческа е твоя дъщеря. Моля те, толкова си безмилостен към нея. Тя е просто едно дете, невинно дете, и има нужда от теб, защото си няма никого — погледна младежа в очите. — Моля те, Лено!

— Отче… — младият мъж стисна юмруци. — Не мога… — извърна се настрана. — Тя уби жена ми, сина ми… — гласът му стана студен. — Аз… не мога да я обичам.

— Лено! — разгневи се внезапно свещеникът. — Елизабет беше убита от вирус! Синът ти живя само няколко дни, но това не е по вина на Франческа — всички деца са болни! Бог избира кого да прибере. В името на Христа, какво ти става?

— Беше вирусът на Франческа — сега гласът на младежа бе горчив и неумолим.

— О, Лено! — свещеникът наведе глава. Все същият аргумент, все същият край. Лено имаше последната дума и отец Анджело го знаеше.

Той поклати глава, прекръсти се и помоли безмълвно за Божията помощ. Беше дал обещание пред умиращата жена. Всъщност няколко обещания, и не знаеше как ще ги спази. Младежът кипеше от гняв, ами ако тази ярост не угаснеше никога? Беше твърде стар, за да носи такъв товар.

Погледна отново малкото момиченце, притихнало в страданието си, и въздъхна тежко. Трябваше да опита заради нея, да я утеши, доколкото може, да смекчи живота й. „Какъв живот — помисли си тъжно. — Бог да й е на помощ.“

След това, потрепервайки от вятъра, се обърна, тръгна с чувство за безнадеждност към Франческа и остави Лено Николи в горчивата му мъка — висока, тъмна фигура, самотна на склона под лапавицата и бръснещия вятър.

Жената стоеше встрани от групата — висока фигура в черно кашмирено палто и копринен шал на главата, за да се предпази от мекия ирландски дъжд. Държеше ръце в джобовете си и не гледаше към никого. Малкият й брат стоеше до нея и докато хората се разотиваха, тя остана, вторачена със сухи очи в отворения гроб. Накрая, когато църковният двор беше празен, се обърна да си върви.

— Маги?

Тя погледна добре облечения мъж на средна възраст, който бе сложил ръка на лакътя й, след това се обърна към брат си:

— Ще ме почакаш ли в колата, Пади?

— Да, разбира се — брат й я изгледа въпросително, но лицето й остана безизразно. Той продължи мълчаливо нататък.

— Не мислех, че ще дойдеш, Маги — заговори мъжът с мекия си южняшки акцент. — Мислех си, че те е срам от стария ти татко.

— Дойдох.

— А, радвам се, че дойде. Изглеждаш добре, Маги, моето момиче. И момчето, гледам, върви добре. Шалчето на „Тринити Колидж“ ли носеше?

— Да.

Маги не искаше да говори. Стоеше с извърнато встрани лице. Мъжът я стисна още по-силно за ръката:

— Дълго ли ще останеш?

— Не! — тя понечи да се отдръпне.

— Какво има, Маги? Недей сега да бъдеш толкоз студена с мен, момиче! Това никога не е било.

Гневът й избухна за секунда и тя се обърна към него:

— Това е, защото… — жената спря неочаквано.

— Защото така трябваше да бъде, а? — мъжът пусна ръката й. — Ти си хубава жена, Маги. Оправила си се, възхищавам ти се за това. Ама си знаех, че си куражлийка, още от първия път — приближи се до нея и снижи глас: — Знаеш ли, щях да се грижа за теб. Ако не беше заминала за Лондон така.

Тя поклати бавно глава.

— Щеше ли?

— Аха, щях — той сви рамене. — Но туй вече е минало, а аз исках да си поговорим за настоящето.

— О, така ли?

— Баща ти беше комарджия, Маги, рискуваше до последно.

Жената отново извърна поглед.

— Колко ти дължеше? — попита студено тя.

Мъжът просто се усмихна.

— Всъщност не търсех парите. Спомням си, че ти винаги знаеше как да плащаш дълговете на стария си татко, нали, Маги?

Неочаквано поразена, тя отстъпи назад. Погледна го и на лицето й се изписа презрение.

— Кажи ми колко ти дължеше, Майкъл, и ще се погрижа да ти се плати — след това понечи да мине покрай него.

— Май си се повъзгордяла, а, Маги? — гласът му се снижи до съскане: — Ще видиш, че ще свършиш като всички Девлинови — само в мъка! Цялата пасмина не ставате за нищо!

— Не се надявай, Майкъл Фини — рече предизвикателно тя. — Само стой и гледай какво ще стане със семейство Девлин!

След това мина покрай него с високо вдигната глава, излезе през портата и започна да се отдалечава от църквата.

— Да стоя и да гледам, а, Маги? — извика след нея. — Да стоя и да гледам? О, ще гледам, не се притеснявай! Ама няма да получа нищо за усилията си. Знам, Маги, и целият окръг Клеър го знае! — после започна да се смее сред тихия ромон на дъжда. Дразнещ, подигравателен смях.