Мария Барет
Порочна мания (37)

Тридесет и шеста глава

Таксито спря пред „Рокфелер Сентър“ и Енцо слезе. Даде номера на сметката на шофьора и не му предложи бакшиш, Мариан редовно го държеше с прекалено малко пари. Взе асансьора до шестдесет и втория етаж и излезе на входа на „Дайнинг Хаус“. Кимна на портиера, влезе в бара и веднага зърна Робети.

— Носиш ли ми онова нещо?

Робети беше голяма клечка. Не желаеше да си губи времето с долнопробни типове като Мондело. Все пак не можеше да проумее защо Мариан се мотае с тоя, Мариан винаги имаше извратени вкусове. Тоя й беше добре дошъл.

— Ще ти поръчам питие, докато отидеш в тоалетната — рече той. — Остави го на обичайното място.

След това се обърна и Енцо се отдалечи, като пътьом се оглеждаше нервно из ресторанта. Робети бе добре познат тук, но сделката все още караше Енцо да се чувства притеснен.

Той влезе в мъжката тоалетна, вмъкна се в първата кабинка и заключи вратата след себе си. Наведе се, извади кафявия плик изпод седалото, попипа парите и пъхна пакетчето на негово място. Задържа незабележима сума за себе си. След това пусна водата, излезе, изми ръцете си и ги изсуши старателно с една от кърпите, докато един от гостите влезе в умивалнята. Той кимна на непознатия и се върна в ресторанта. Беше започнал отново да се поти.

— Ето ти питието.

Робети му подаде тежка кристална чаша с бърбън. Енцо знаеше правилата. Той вдигна чашата и изпи питието си на един дъх. Робети не си губеше времето с хора като него — трябваше да го изпие и да си върви.

— Нали ще ми кажеш, ако искаш още?

Енцо вече говореше английски, но акцентът му все още бе силен. Видя как Робети направи едва забележима подигравателна физиономия и това го ядоса.

— Ще ти кажа.

Енцо кимна.

— Благодаря за питието — каза той и се обърна към вратата. Беше взел парите и знаеше, че Робети е педал, затова нямаше смисъл да се притеснява. Но тази вечер Робети бе по-лош от предишните пъти — по-рязък, гледаше по-бързо да го изгони. Нещо като че ли не беше наред. Когато влезе в асансьора, той натисна копчето и пъхна ръка в джоба си за плика. Извади го с подозрение и измъкна пачката. Цялата беше от еднодоларови банкноти, двадесет и четири на брой. А трябваше да бъдат десетачки.

— Шибан задник! — процеди той и отново пъхна парите в джоба си.

Спря асансьора, върна се обратно и закрачи към ресторанта. Беше бесен, никой не можеше да пързаля Мондело!

— Робети!

Младежът се извърна от бара и лицето му се промени, когато видя Енцо.

— Махай се, Мондело! — каза тихо той, за да избегне сцена. — Какво, по дяволите, искаш?

— Искам си парите! — озъби се Енцо.

Робети го дръпна настрана.

— Не ти нося парите! — изсъска той. — Говори по-тихо! Да не искаш да ни арестуват и двамата?

— Къде са? Дължиш ми ги, Робети!

— Мариан ми нареди да не ти плащам. Чула е за нашите сделки и ми каза да не…

— Какво? — Енцо усети как всеки нерв от тялото му се напряга. Направи крачка към Робети. — Какво ти е казала, мамка ти мръсна?

— Виж, Енцо, успокой се, човече… Аз…

Енцо сграбчи Робети за реверите на скъпото сако.

— Пусни ме, да те вземат дяволите! — гласът на Робети се бе повишил и барманът веднага заобиколи бара. Енцо отпусна ръце. — Боже Господи! Говори с Мариан… Аз просто направих, каквото тя ми каза, човече! — той заотстъпва от Енцо. — Това не е мой проблем! Просто иди да поговориш с Мариан!

Барманът застана заплашително до Робети и Енцо се отдръпна.

Едва можеше да мисли трезво. Робети го беше измамил, педалът го беше измамил. И по нареждане на Мариан. Боже, щеше да я убие! Той погледна Робети, който приглаждаше сакото си.

— Ще ми паднеш — изръмжа Енцо. След това се изплю в краката му, завъртя се на сто и осемдесет градуса и напусна бара.

На входа на ресторанта излетя през двойните стъклени врати и се блъсна в един човек, който току-що влизаше. Изчезна бързо, за да не го видят, и се качи в асансьора. Минути по-късно вече беше на улицата и се затича, като страхотният гняв пулсираше в тялото му и кръвта бучеше в ушите му.

Този път му беше писнало от лукавите й, властни игри, беше му дошло до гуша от всичките й интриги. Този път наистина щеше да я накара да съжалява, задето го бе направила да изглежда като истински глупак. Докато тичаше, видя лицето й, което му се присмиваше, и злия блясък в очите й. Този път Мариан щеше да съжалява.

 

 

— Господи! Кой беше това? — метр д'отелът пристъпи напред и помогна на Патрик да влезе във фоайето. Беше съборен от някакъв излизащ лунатик. — Простете, господине, като че ли един от редовните ни клиенти е имал спор с някакъв господин в бара. Ето, позволете ми — мъжът вдигна куфарчето на Патрик, който в този момент се изправяше. — Наистина се извинявам. Добре ли сте вече? — Патрик кимна. — Добре. Да ви прибера ли това, господине?

— Да, моля — Патрик му позволи да задържи куфарчето. — Имам среща тук с едни приятели. Господин Бил Пенчард?

— А, да, разбира се, господине, вие сте господин Девлин, нали? Последвайте ме, моля. Господин и госпожа Пенчард вече са на масата си.

Той подаде куфарчето му на гардеробиерката и продължи нататък. Патрик видя Бил да става и да му маха от другия край на ресторанта. Масата им беше почти закрита от погледите на хората и той се усмихна на тяхната предвидливост.

— Пади!

Здрависаха се с Бил, после Патрик се наведе и целуна Лиз по бузата. Тя стисна ръцете му.

— Пади! Как си?

Той сви рамене.

— Добре.

Бил придърпа един стол за него.

— Хайде, седни да пийнем по нещо. Тревожехме се, че няма да дойдеш.

— Зная, съжалявам. Имах среща с Чарлз Хюит — направи гримаса и се усмихна. — Никога не е било под въпрос дали ще дойда — след това сложи ръка върху тази на Лиз и я потупа. — Имам нужда от приятелите си. Струва ми се, че твърде дълго съм бил самотен.

 

 

Дейв се наведе напред на седалката и почука по стъклото, което ги разделяше от шофьора.

— Има ли начин да се измъкнем оттук?

Бяха по средата на Пето Авеню и движението бе спряло.

Шофьорът се обърна.

— Не мисля, господине. До сградата на „Рокфелер Сентър“ има около триста метра нагоре по Четиридесет и девета улица, ако желаете да повървите. Би било по-добра идея.

— О, добре! Мисля, че точно това ще направим — той погледна Джон и Франческа. — Съгласни ли сте?

— По-добре, отколкото да закъснеем — каза Джон и се наведе, за да отвори вратата на колата.

— Тогава слизаме — извика Дейв на шофьора. Джон вече бе слязъл и помагаше на Франческа.

— Казвате, че е точно нагоре вляво? — попита Дейв, преди да излезе.

— Точно така, господине, право нагоре, не може да не я забележите!

— Благодаря — слезе при Джон и Франческа на паважа и затвори вратата. — Господи, колко е влажно тук! Докато стигнем дотам, ще бъда една огромна топка от пот!

Франческа се засмя и го хвана за ръката.

— Хайде тогава да повървим! Но ако покапеш по костюма ми, никога няма да ти простя, Дейв!

 

 

— Мариан! Мариан!

Енцо не бе спрял да тича през целия път. Дробовете му сякаш щяха да се пръснат от усилието и му се повдигаше.

— Мариан! — кресна той и блъсна вратите. — Кучко мръсна! Къде си?

Спря се в дългата, слабо осветена дневна, когато я видя. Тя лежеше на канапето по копринената си роба, с подигравателна усмивка на лицето. На скута й лежеше отворен един брой на „Венити Феър“.

— Значи знаеш?

Тя вдигна очи към лицето на Енцо. Бяха студени и воднисти, зачервени и невиждащи очи, които му се подиграваха, както винаги. Беше здраво друсана.

— Трябваше да се досетиш, че рано или късно ще разбера, Енцо, бонбонче — рече провлечено и се усмихна. — Не си и наполовина толкова умен, колкото си мислех!

Зъбите й бяха злобно остри като на плъх.

— Млъквай, Мариан! Ей сега ще ти покажа кой е умен, мамка ти! — и пристъпи към нея.

— О, така ли? Толкова си умен, че си разбрал и за това? А?

Вдигна списанието, за да му покаже цветната снимка на страницата — снимка на Франческа Камърън. След това започна да се смее.

Цялото тяло на Енцо замръзна.

— Как, по дяволите…

Остана неподвижен, неспособен да диша, неспособен да мисли. Втренчи се и в един момент сякаш не беше там. Беше в Италия, високо на една скала, и гледаше как момичето долу се движи. Представи си дългите й, грациозни бедра, увити здраво около тялото му. Той изстена високо, когато дълбок физически спазъм премина през тялото му, и в следващия момент образът изчезна. Остана Мариан, която му се присмиваше, подиграваше му се.

Остана абсолютно неподвижен, като чакаше болката да премине. След нея се изпълни с огромен, всепоглъщащ гняв. Той се надигна в него, страхотен и непреодолим, след това го обля и заля ума му с гъста, тъмна кръв.

— Малко шок, а, Енцо, бонбонче?

Мариан беше възхитена от реакцията му — беше много по-отчаяна, отколкото бе смяла да се надява, и болката му й достави изтънчено удоволствие.

— Чудиш се откъде съм разбрала, нали? Енцо, умният пласьор на наркотици!

Беше видяла статията и снимката пасваше на старите фотоси на Енцо, изрязани от вестниците. Приликата й направи впечатление и тя се поразрови. Очакваше завръщането му с нетърпение. Това бе нейният момент на триумф, върховата й точка.

— Винаги съм знаела, бонбонче… — гласът й се стопи. — Винаги — прошепна тя. — Отседнала е в „Аспри“, в апартамент седемнадесет, помоли ме да ти кажа…

За частица от секундата Енцо прекоси стаята и сграбчи Мариан. Очите й го гледаха, втренчени и възбудени, докато я разтърсваше, но продължаваха да му се подиграват. Той залитна към нея за момент, спъна се и падна, като я притисна с цялата си тежест. После стисна още по-здраво гърлото й, вдигна главата й и я удари силно в острия ръб на стъклената масичка. От разкъсаната вена на слепоочието й шурна кръв и изпръска като фонтан ръцете му, докато вдигаше главата й и пак я удряше. Отново, отново, отново и отново.

Внезапно я пусна.

Тялото на Мариан се отпусна безжизнено на покрития с червени петна килим. От размазания й череп бавно се стичаше гъста кръв. Енцо се отдръпна.

На пода, опръскано с кръв, лежеше „Венити Феър“. Снимката на Франческа бе обезобразена от грозно червено-черно петно. Енцо вдигна списанието и омазвайки устните си с кръвта на Мариан, целуна лицето, което бе чакал толкова дълго. След това откъсна страницата и я сложи на гърдите на Мариан. Тя вече беше платила за греховете си.

Един час по-късно беше привършил с претърсването на апартамента и напусна сградата през задния вход, като преди това включи телефонния секретар и заключи вратата два пъти. Отправи се към Парк Авеню и Четиридесет и девета улица.

 

 

Патрик довърши кафето си в мълчание. Виждаше, че Бил и Лиз се чувстват неудобно от истината за Пени, но не ги винеше. Не беше лесно да я разберат, дори той самият не бе сигурен, че разбира. Но това беше истината, поне бе стигнал до нея.

— Ще ме извините ли за няколко минути? — каза той. Помисли си, че ще имат нужда от няколко минути насаме. Стана и се отправи към умивалника.

— Пади?

Той се обърна.

— Добре ли си? — попита Бил.

Патрик сви рамене:

— Разбира се.

И се отдалечи, като минаваше между другите маси, за да стигне до отсрещния край на ресторанта.

— Патрик! Алооо! Патрик?

Спря се на половината път и погледна в посоката, откъдето викаха името му. На малка масичка до мъжките тоалетни забеляза един от най-нахалните журналисти, някой си Брет — не можеше да си спомни пълното му име. Той кимна и се опита да продължи, но човекът отново му махна и остана прав. Нямаше избор, освен да отиде при него. На път към масата му забеляза, че някои от гостите са се обърнали, и огледа уверено лицата им, отказвайки да бъде притеснен от някакъв си прекалено жизнерадостен драскач. Така стигна до последното лице, което видя. Точно тогава се закова на място и срещна дълбокия зелен поглед, спокоен и мъдър, и за частица от секундата се почувства така, сякаш никога не я е напускал. Кръвта се дръпна от лицето му и той преглътна мъчително, преди да се приближи до масата й.

— Здравей, Патрик.

Беше се обърнала да види каква е тази суматоха и го бе зърнала, преди той да я забележи. И тя беше изпитала същото чувство — сякаш болката бе престанала да съществува, — но бе имала достатъчно време да се овладее. Сега го погледна с цялото спокойствие и самообладание, които успя да събере.

— Здравей.

„Гласът й се е променил — помисли си той, — но лицето й още е толкова красиво.“ Успя да се усмихне.

— Как си?

— Добре — тя също се усмихна, предпазлива, учтива усмивка. — Какво правиш в Ню Йорк?

— По работа, политика — Патрик сви рамене. Господи, колко банално беше! Искаше му се да я притегли и да я притисне до себе си, да докосне косите й, да я целуне. — А ти?

Франческа се засмя леко.

— По работа, мода.

Джон се бе извърнал от човека, с когото разговаряше, и вдигна поглед към Патрик.

— Патрик, как си? — попита хладно той.

— Добре, Джон, благодаря — отвърна Патрик и кимна на Дейв, който се беше изправил, за да му представи Уил О'Конър. Патрик се ръкува с американеца.

— Ще се присъедините ли към нас? — попита О'Конъл. На масата се възцари кратко, неудобно мълчание и Патрик отклони учтиво поканата. Погледна към Франческа.

— Къде сте отседнали?

Тя се поколеба и О'Конъл каза високо:

— Настаних ги в „Аспри“! — след това се усмихна. — Обичам да се грижа за партньорите си.

— Така е, Уил! — възкликна Дейв. — Никога не съм виждал нещо подобно!

Всички се усмихнаха малко напрегнато и Патрик използва момента, за да се извини.

— Радвам се, че се запознахме, Уил — ръкува се с всички и накрая погледна Франческа. — Довиждане, Франческа.

— Довиждане, Патрик — каза тихо тя.

Патрик кимна и се отдалечи от масата.

— Ау! Коя беше тази красавица?

Журналистът, който беше повикал Патрик, продължаваше да я гледа втренчено.

— Стара приятелка — отговори Патрик.

Журналистът го погледна.

— Франческа Камърън от „Камърън Йейтс“, мисля — той се усмихна, показа пожълтелите си от никотин зъби и плесна Патрик по гърба. — Радвам се да те видя, Патрик! Изглеждаш добре, особено като се има предвид оная ужасна работа с жена ти.

— Да.

На Патрик му бе неприятно това фамилиарничене. Той се отдръпна от събеседника си.

— Мислех си да ти дам номера си, Патрик. В Ню Йорк съм за няколко дни и можем да вечеряме заедно някоя вечер. Да си поговорим за някои работи? Да подъвчем клюките?

Внезапно Патрик си спомни пълното му име — Питър Брет, изгряваща звезда от жълтите вестници.

— Не мисля — отвърна студено той. Не можеше да мисли трезво, постоянно гледаше към Франческа.

— Хайде, Пади! Та ние сме стари приятели. Никой не знае истинската история за това какво се е случило с Пени, не можеш да отречеш, че има много подозрения. Това ще ти даде възможност да изясниш нещата.

— Не желая „да си изяснявам нещата“. Няма какво „да изяснявам“! Съжалявам!

Понечи да си тръгне, не обичаше нахалниците.

— Хайде, Пади! Можеш да поговориш с мен. Жена ти е имала някакви проблеми, или поне така ми казаха. Може би е имало любовен триъгълник?

Ето това беше. Патрик най-сетне разбра. Той съсредоточи цялото си внимание върху Брет. Мъжът бе повече от леко пиян и дъхът му вонеше.

— Виж, Питър, ще ти дам един съвет — той се наведе по-близо към него: — Ако исках да говоря за личния си живот, щях да избера някой с малко повече почтеност, а не парцал като теб! — лицето му бе само на сантиметри от това на журналиста. — Така че разкарай се! Ясно?

Отстъпи крачка назад, усмихна се учтиво и се обърна, за да се върне на масата си. Брет остана слисан по-малко от пет секунди, след това се отправи към метр д'отела.

— Бих искал да проведа международен разговор. Къде са телефоните?

Човекът му посочи една дискретно скрита кабинка и Брет тръгна натам. Имаше идея в главата си и се нуждаеше да я провери. Ако накараше колегите си от вестника да свършат малко предварителна работа, можеше да изфабрикува хубавичка историйка за заместник-министъра и неговата приятелка, модна дизайнерка в Ню Йорк. Разбира се, не беше задължително да е вярна, но какво значение имаше, след като разполагаше с достатъчно доказателства да го очерни? Набра номера на вестника и зачака да се свърже. Никой не можеше да казва на Питър Брет да се разкара! Свърза се за секунди.

— Ало? Боб? Тук е Питър Брет. Аха, чудесно! Не, още съм в Ню Йорк. Да, добре е — запали цигара и хвърли кибритената клечка на пода. — Слушай, Боб, мисля, че имам една история за теб, за Патрик Девлин… аха, точно тоя!

Брет се усмихна за момент. Всички познаваха хубавия, очарователен Патрик Девлин.

— Какво? Да, той е. Всъщност ей сега го срещнах. Какво? Майтапиш се! И кога е станало това? Господи!

Брет пусна недопушената цигара на пода и я стъпка с пета. Кръвното му налягане бе хвръкнало до небесата.

— Чакай да се изясним! Адвокатът на „Камърън Йейтс“ е бил ограбен, както и съдържанието на сейфа с документи за връзката между Девлин и Франческа Камърън? Той е баща на детето й? Боже! И лейди Маргарет Смит-Колийн притежава голям дял от компанията под фалшиво име? — Брет се разсмя. — Това е дяволски фантастично! Кога излиза историята? Мамка му, утре ли? — помисли бързо. — Не, слушай, Боб! Можеш ли да отложиш, да кажем… с два часа и нещо? — размърда се нервно в кабинката. — Можеш? Страхотно! Ако успея да се свържа със „Си Би Ен Нюз“ и хвана двама фотографи, ще бъдем в хотела на Камърън до петнайсет минути — попипа джоба си за тефтерчето с телефонни номера. — Слушай, след около час пак ще ти позвъня с моя текст, лично интервю и снимки, ако имаме късмет — дори малко записи! Да кажем, най-късно след час и половина… Какво? — отново се засмя. — Според мен не по-малко от оставката му, а ти как мислиш? Нагло лайно!

След това затвори, плесна с длан брояча и усмихнат, отиде до метр д'отела да плати сметката и да отмени срещата си за вечеря.

 

 

Излезли на тротоара пред сградата, Патрик целуна Лиз и я подържа малко в прегръдките си.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш у дома за по едно кафе?

Тревожеше се за него. Изглеждаше потресен и пожела да напуснат ресторанта толкова внезапно, че те просто платиха и излязоха, без да кажат нито дума повече.

Той поклати глава.

— Благодаря ти, Лиз, но не. Много съм уморен и имам нужда да подишам малко чист въздух — обърна се към Бил и двамата стиснаха ръцете си. — Благодаря ви за вечерята.

— За нас беше удоволствие, Пади. Сигурен ли си, че си добре?

— Да, сигурен съм.

— Ще се пазиш, нали? Няма да вървиш пеш прекалено далеч.

Патрик се усмихна.

— Не, Лиз, няма. Вероятно ще се повъртя наоколо, може да поразгледам центъра — сви рамене, но знаеше какво точно ще направи.

— Добре, щом си сигурен.

— Да, благодаря, сигурен съм — целуна отново Лиз и тя цъкна майчински с език. — Чао-чао. Ще ви позвъня.

— Добре. Довиждане, Пади.

Бил я хвана за ръката.

— Довиждане, Пади. Друг път ще си поприказваме повече.

Гледаше ги как се отдалечават и Лиз се обръща да му махне за последен път, преди Бил да хване такси. Когато отпътуваха, Патрик свирна на друго такси.

— „Аспри“, моля — каза той и се качи.

Колата потегли. Не знаеше дали ще иска да говори с него, но след като отново я беше видял, знаеше, че трябва да опита. Беше време за истината и тъй като я обичаше, нищо друго нямаше да свърши работа.

 

 

Младежът на рецепцията в „Аспри“ беше новопостъпил, но познаваше Мариан Харт и нейния италиански жиголо, бяха легендарни в хотела с огромните суми, които харчеха. Беше чувал, че се занимават с наркотици — разбира се, продаваха само на избрани хора, приятели и прочие — и знаеше правилата. Беше му наредено, щом се появяха, да им дава дискретно номера на стаята, който искаха, и след това да си затваря очите. Човек никога не задаваше въпроси на клиенти като Мариан Харт, която никога не даваше бакшиш, по-малък от сто долара. Парите говореха, или поне така му бяха казвали, а тя имаше достатъчно, за да накара всички да млъкнат.

Видя как Енцо Мондело влиза във фоайето на хотела и веднага го позна. Той кимна в негова посока и изпрати пиколото за номера на стаята. След това написа на едно листче номера на апартамента на „Камърън Йейтс“, подаде го на пиколото, като очакваше и Мариан Харт да влезе в хотела. Погледна към вратите, изненадан, че не я вижда, и след това се обърна към Мондело.

„Странно“ — помисли си младежът. Мондело вече беше изчезнал без обичайния си бакшиш и без никаква следа от приятелката си. Какво, по дяволите, ставаше? Администраторът сви рамене, и без това не беше негова работа.

Енцо тръгна по задните стълби към четвъртия етаж, мина по коридора към апартамента и пъхна шперца си в ключалката. Превъртя го тихо и отвори вратата. Влезе полекичка в стаята. Напълно владееше положението.

Огледа се в дневната и видя натрупаните рисунки на масата, разтворените списания и захвърленото яке, след това се спря да прелисти малката купчинка снимки на масичката до канапето. Вдигна първата и от нея му се усмихна Джейми Камърън. Енцо подържа снимката няколко минути, поразен и объркан. Не можеше да проумее. Кое ли беше това дете с тъмна коса и маслинена кожа? Той поклати глава. Видя очите, дълбоките зелени очи, и разбра. Смачка усмихнатия образ в шепа, направи го на малка топка и удари с юмрук стената.

— Боже…

Нададе приглушен вик. Беше го измамила, беше се омърсила. Енцо преглътна гнева си, прекоси стаята и влезе в спалнята. Тогава видя спящото дете.

Изключи малкото устройство бавачка, отиде до креватчето и клекна, за да погледа невинното, спящо личице през дървените пречки. Лицето на нейното дете. Усещаше чистото ухание на бебешка кожа и докато слушаше тихото, равномерно дишане на малките дробове, притисна глава до детското креватче и заплака.

 

 

Франческа слезе от таксито, докато Джон плащаше на шофьора. Изчака го на тротоара пред хотела.

— Извинявай, Джон, сигурен ли си, че нямаше нищо против да се върнем рано от вечерята?

Той я хвана за ръката.

— Ще престанеш ли да се извиняваш? А? Знаеш, че не обичам нощните клубове, а и работата с Уил вече е готова!

Тя се опита да се усмихне на шегата му, но не се получи. Джон се обърна към нея. „Проклетият Патрик Девлин! — помисли си той. — Дано вечно се пържи в ада!“ Но не можеше да й позволи да забележи безсилната му ярост, затова каза тихо:

— Пък се и радвам, че се върнахме при Джейми — това беше вярно. — Нямам им много вяра на онези устройства.

Сложи ръце на раменете й. Още в момента, в който бе зърнала Девлин, се бе догадил за чувствата й. Франческа вдигна поглед и поклати глава.

— Горкият Джон! — рече тя. — Развалих ти вечерта.

Неочаквано Джон почувства нужда да каже нещо, трябваше да й го каже, преди да е станало прекалено късно.

— Никога нищо не си ми разваляла, Франческа — рече тихо. — Ти даде смисъл на живота ми, милото ми момиче, даде ми повече, отколкото бях мечтал.

Извърна поглед и усети топлия й дъх на бузата си.

— И ти на мен — прошепна тя. След това отстъпи назад и се засмя с насълзени очи. — Каква сантиментална двойка сме само!

Хвана го за ръката и двамата влязоха в хотела.

 

 

Патрик я чакаше във фоайето. Беше застанал до вратата, след като каза на администратора кой е и защо е тук. Когато я видя да влиза с Джон, пристъпи напред и двамата с нея дълго се гледаха. Тя се обърна към Джон.

— Трябва да поговоря с него — каза му и той кимна. Знаеше, че това трябва да стане, и я пусна.

— Не се бави много.

Франческа поклати глава. Прииска й се да каже: „Обичам те, Джон, и винаги ще те обичам!“ Само че не искаше да го засрамва. Затова само го стисна за ръката и му се усмихна, докато той тръгваше към асансьора. През следващите години щеше да си спомня това като най-тъжния момент в живота си.

 

 

Джон се опита да не мисли за нищо, освен за Джейми, докато вървеше към апартамента. Щеше да отиде при него и да го погледа как спи. Тази гледка винаги го успокояваше, даваше му увереност в надеждата за живота. Спря пред апартамента, бръкна в джоба си за ключа и понечи да го пъхне в ключалката. Вратата вече беше отворена.

Първата му мисъл бе, че някой от службата на бавачките е там. Не заподозря никаква опасност. Влезе вътре и извика, като прекоси стаята и отиде в спалнята на Франческа, където спеше Джейми. Това даде на Енцо достатъчно време да се скрие зад вратата.

— Ало? — Джон отвори тихо и надникна в стаята. — Кой е тук?

Беше осветена от меката червена светлина на нощната лампа и той погледна към креватчето, където Джейми, вече напълно буден, му се усмихваше.

— Здравей, момчето ми! — каза нежно Джон.

Ударът беше бърз и внезапен.

Енцо го сграбчи изотзад и преряза цялото му гърло с ножа си, като прекъсна живота му почти веднага. Последното нещо, което мина през съзнанието на Джон, бе викът на Джейми — „Дада!“ — и усмивката на личицето на момченцето. Умря със страхотна радост в сърцето.

Детето започна да пищи.

Енцо действаше със светкавична бързина. Той остави трупа на Джон да се свлече на пода, изтича към леглото, вдигна детето и запуши устата му с окървавената си ръка, за да спре писъците. След това грабна одеялото от креватчето, стисна силно детето до гърдите си и избяга от стаята. Нямаше време да мисли. Тъй като познаваше хотела, Енцо се спусна тичешком по задните стълби, мина през пералнята и излезе в източната част на Четиридесет и девета улица. Покри детето с одеялото, като продължаваше да затиска грубо устата му, и се насочи по посока на Четиридесет и втора улица и централната гара.

 

 

Патрик погледна часовника си.

— Десет минути. Ето че не се забави много.

Това бе всичко, на което Франческа се съгласи, и той успя да каже съвсем малко неща, само голи факти за Пени и бебето. Искаше повече, искаше да има на разположение цял един живот, но Франческа само сви рамене и каза:

— Съжалявам. Имам нужда от време.

— Разбира се — той извърна поглед. Защо внезапно бе добил чувството, че нямат никакво време? — Разбирам — знаеше, че няма никакво право да очаква повече. Изправи се заедно с нея. — Ще ми позволиш ли да те видя утре?

Тя се поколеба.

— Не зная, аз… — не му бе казала за Джейми, още не, а може би и никога нямаше да му каже. — Ще ти се обадя.

Патрик кимна — какво друго можеше да направи? Тя тръгна към асансьорите.

— Франческа.

Младата жена се обърна. Искаше да види още веднъж очите й. В тях имаше онази наситена яркост, която си спомняше, и за момент почувства надежда.

— Има ли някой друг?

Трябваше да попита, просто не можеше да се сдържи.

— Не — отговори тя. — Никога не е имало.

И продължи към асансьорите. Той изчака да изчезне от погледа му и се обърна към бара. Имаше нужда от още едно питие.

 

 

Само пет минути по-късно чу пронизителния, ужасяващ вой на сирените. Внезапно фоайето се напълни с хора: журналисти, полиция. Някои тичаха, други стояха с извадени служебни пистолети и на входа на хотела бе опъната лента. Той скочи от столчето си на бара и си проправи път с лакти през суматохата. Отне му само няколко секунди, докато разбере какво е станало, и след това се затича нагоре по стълбите към четвъртия етаж, като разблъскваше малката тълпа и не обръщаше внимание на виковете зад себе си, а цялото му тяло пулсираше от страх. Когато стигна до коридора, отвори пожарната врата и веднага чу писъците й.

Диви, отчаяни, животински писъци.