Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

НОВИ БИТКИ, НОВИ КРЪВОПРОЛИТИЯ И РАНИ.
ЕДИН НЕМЕЦ СЕ НАВИРА В ХАЙДУШКИТЕ ШАМАРИ.
НОВА СРЕЩА С ЕНОСКИЯ КАИМАКАМИН

Хилядо осемстотин седемдесет и трета година е забележителна за Петковата хайдушка дружина с това, че тя престава да се нарича хайдушка, а революционна или по-точно — „Първа българска родопска дружина“, с устав и печат, където е било написано „Тракийска Р. Бълг. дружина“, което ще рече „Тракийска революционна българска дружина“. Това е всъщност старият печат на дружината от 1870 година, който свидетелствува, че веднага след завръщането си от Гърция, при третото си влизане в горите, Капитан Петко войвода не е вече смятал себе си за хайдутин, а революционер, не обикновен отмъстител, а ратник на „целокупната свобода“ на своя поробен народ.

В одобрения на 23 април 1873 година устав на дружината могат да се прочетат неща, които и сега — едно столетие след написването му — ни липсват със своята поЛиТйческа шйрота й гоЛяма човещина. „За членове на дружеството — четем в чл. 5 на устава — се приемат всички християни и се делят на три класи: с оръжие, които ще действуват, тайни агенти и такива, които ще подпомагат материално.“ Това значи: никаква разлика между гърци и българи! И едните, и другите са поробени, затова и едните, и другите са братя. По-нататък член 6-и ни удивлява с демократичния характер на организацията, в която „както редовните, така и извънредните заседания се решават по вишегласие, като войводата председател има два гласа!“

Човекът, който може да има неограничена власт, самоволно предава тая си власт в ръцете на болшинството чрез съчинения от него устав и с това сам ни дава измерение за великанския си ръст. Не е безинтересно да се отбележи, че в член 6-и на устава срещаме характерната за нашата съвременност дума заседание.

Любопитни са така и предвидените наказания за провинилите се членове на дружината: „гладен арест“ за 24 или 48 часа, „8 часа носене на тежък товар“ и най-сетне — „изгонване от дружината“. И едно последно, най-тежко наказание — смърт, „за този, който посегне на живота на другаря си“. Смърт е предвидено и за шпионите на врага и лицата, които вдигат оръжие против дружината, а също така, „който е мъчил към народа и се оплачат няколко села, че той действително е тиранин, то такъв, без да се гледа от каква народност е — и той се осъжда съгласно настоЯщий член“.

Смъртна заплаха отправяли бунтовниците към турците подтисници, със същото им отговаряли турците и затова цялата 1873 година минала в усилено преследване на Петка. На 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отстоявал на пристъпите на сто и двадесет потераджии.

Непрестанните преследвания и сражения продължават и през първата половина на 1874 година, с тая разлика, че към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части, така че във всеки район, където се появявал Петко, се намирала и една потеря за неговото преследване. Веднъж през май и два пъти през юни Петковата хайдушка дружина била принудена да води бой на живот и смърт, с цял табор войска в Димотишко, а след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, за да се сблъска отново, пак с редовна войска, на 30 юни в Гюмюрджинско. Всичко това се случва само в един месец време, което ще рече — за около 30 дни той от Димотишко отива в Кърджалийско, оттам се връща в Гюмюрджинско, за да прескочи пак в Димотишко и само няколко дена след това да премине в Дедеагачко и да извърши там едно от най-дръзките си хайдушки нападения върху Дедеагачката железопътна станция.

Ако нанесем на карта всички тия „зигзаги“ на пътя на дружината през месец юни 1874 година, ще видим, че извървяването на този огромен път, средно по 30 километра на ден (и то — всеки ден!) — е само по себе си един физически подвиг, който заслужава нашето удивление и възхищение, не по-малко от бойните победи на дружината. След подобно изтребване на хайдушката сила в боеве и път нападението на Дедеагачката железопътна станция е наистина една прекалена дързост, която — както ще видим по-нататък — ще струва едва ли не живота на цялата Петкова дружина.

Причината за това нападение е безобразното отношение на началника на жп станцията в Дедеагач, немецът Хумберт, към работниците по железницата Дедеагач — Фере. Хумберт се отнася с тях като с добитък, напада ги с груби думи, ругае ги, често посяга и да бие, кара ги да работят и в празник, а когато трябва да им плати — гледа по всякакъв начин да ги изиграе в надниците, за да обогати собствената си кесия.

Беззащитните работници се оплакват няколко пъти на войводата, а той, както обикновено — проводил предупредителен хабер с „много здраве“, на което надменният чиновник се изсмял и нарекъл Капитана „кокошкар“. Тези подигравателни думи, хвърлени в лицето на работниците, Капитана не е искал, нито е могъл да преглътне и затова през един горещ юлски ден той загражда с дружината си Дедеагачката железопътна станция и влиза в канцеларията на Хумберт. Когато вижда пред себе си „кокошкарите“, на които се е смял и подигравал, треска започва да тресе високомерния немец и той с вдигнати ръце посреща своята съдба. Четиристотин и петдесет лири е глобата, която е заповядано на Хумберт да заплати за безобразията с работниците българи и да им върне „изядените“ суми. Освен това немецът се заклева, че отсега нататък ще се отнася най-човешки със своите работници, инак ще бъде изпратен по дяволите, както са били пратени много по-горди и наперени от него.

Новината за нападението върху станцията се разнася по жиците на телеграфа още същия ден до Цариград и Одрин. Барон Хиршовата железница е частно немско предприятие, Хумберт е поданик на велика сила и произшествието с него излага във висша степен вилаетските власти в Одринско като неспособни да осигурят безопасността на чуждите поданици в империята. Високата порта беснее и с право, че толкова години местните власти не могат да се справят с един бунтовник, та нека да е той Капитан Петко, и нарежда на Валията в Одрин непременно да се справи с хайдутина и да измие най-сетне нанесения публичен позор.

Вали паша се явява още на другия ден след нападението в Дедеагач с 2000 души редовна войска. Всички каймаками и кърагалари във Ференската, Еноската, Димотишката и Гюмюрджинската кааза са вдигнати на боен крак, а по селата са събрани башибозушки чети за преследването на разбойника. Християнските села са подложени на внезапен и страшен натиск да изкажат следите на бунтовника. Обявени са отново 5000 лири награда за оня, който помогне да се улови Петко — все едно мъртъв или жив.

Този истински военен поход срещу Петка продължава няколко седмици под ръководството лично на Вали паша с енергия и ожесточение, които нямат равни на себе си преди това. Балканът е претърсен храст по храст, шумка по шумка. Всички обори, зимници и плевни по селата, всички къшли и кошари из полето минават под зоркото наблюдение на полицията и войската. Вбесен, че така жестоко са му дърпали ушите в Цариград, Вали паша струпва ядовете си на кърагаларите и каймакамите, задето не са хванали досега „разбойника“, и ги заставя пеши да ходят с потерите, да им дойде „акълът в главата“. Еноският каймакамин Тахир бей взема на шега тая заповед и се явява пред Вали паша на кон, като предизвиква върху себе си бурния му гняв до такава степен, че пашата удря Тахир бей с камшика си пред очите на триста души.

Потънал в срам и обида, Тахир бей взема едно наистина чудовищно решение: да връхлети родното село на Петка — Дуганхисар, — да го подпали и срине, а жителите му да избие до един. Намерението на Тахир бея станало известно на Петка още на другия ден. Той изтръпва, че може да стане причина да се погуби цялото му родно село, затова моментално скроява един план за предотвратяването на тази беда.

По заповед на Петка цялата му чета навлиза в „Шейнаркурусу“, една уединена гора в околностите на Дуганхисар. Четниците откриват де е говедарят с говедата, заколват и одират пред очите му един вол, а след това Петко написва бележка до някой си Ибидаа в съседното село да му изпрати по говедаря сол и хляб.

Говедарят, който трябва да занесе проклетата бележка до Ибидаа, е като треснат:

— Та в селото е пълно с войска! — предупреждава той непредпазливия хайдутин. — Ще налетят и ще ви разкъсат мръвка по мръвка!

— Ти върви, като ти казвам! — викнал войводата, а който иска, нека да дойде! По-добре да загинем в бой, отколкото от глад!

Нямало какво да прави говедарят — тръгнал заедно с прясно одраната кожа, явява се при Ибидаа и му дава бележката на Петка. Няколко минути по-късно всички знаят къде се намира Петко и в каква беда е попаднал. Вали паша е луд от радост, че най-сетне докопал следите на разбойника. Той веднага се разпорежда войска, башибозуци и потераджии да тръгнат към Шейнаркурусу и безшумно издалече да я заградят. След като обсадният обръч бил готов, гъсти вериги от низ ами, башибозуци и заптии тръгнали да претърсват гората от край до край. Пушките били готови да пукат, а сам Вали паша, заобиколен от своите каймаками, чакал в края на гората изхода от поголовното претърсване. Проходили веригите цялата гора, срещали се, но от хайдутите — ни следа!

— Да се гледа по дърветата! — заповядал Вали паша.

Тръгнали отново веригите, тоя път с вперени в дърветата очи, гледали, обхождали дърво по дърво, но нищо не могли да видят освен гнезда. Няколко диви животни изрипнали от своите скривалища, колкото да стреснат претърсвачите, и толкоз. От Петко и хайдутите му нямало нито следа.

Загубил самообладание, Вали паша се развикал и събрал около себе си своите и местните първенци да обсъдят положението. Решили, че след като пред очите на всички е заграден, Петко войвода не може да бъде другаде освен в гората и ако не се намира на земята, нито по дърветата, то сигурно се е скрил с хората си в някоя подземна дупка, затова — нека да се запали цялата гора и невидимият Петко ще изрипне, ще не ще.

Поискано било телеграфическо разрешение от Цариград да се запали Шейнаркурусу, позволението не закъсняло и гората наистина била запалена от всичките й страни. Станал пожар нечуван и невиждан. Дърветата пукали, пращели и се стопявали в огнения океан. Димове до небето се извили и го запушили с тъмни сажди, а Вали паша, обиколен от своите хора, седял на една съседна височина и чакал кога ще изрипнат из огнените пламъци хайдутите.