Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

ОСМАН АГА ТОЧИ ЗЪБИ НА ПЕТКО, НО ПОЛУЧАВА УДАР В ЗЪБИТЕ. ТАЙНОТО ОРЪЖИЕ НА ХАЙДУТИНА

От 6 януари 1863 година, когато Петковата чета била пленена, до края на септември, когато след най-различни изпитни той единствен от деветимата свои другари успява да се откопчи от лапите на турската власт, минават около десет месеца. Десет месеца във вериги и в пранги които запознават младия войвода съвсем отблизо с турската полицейска машинария, с човешката подлост и двуличие. След тези затворнически десет месеца, загубил първите си другари, положението на Петко изглежда безнадеждно, но в действителност не е така. Той няма другари, оръжие и дрехи, но има многобройни съчувственици. Има едно войводско име, превърнало се в знаме и надежда на всички потиснати, което събира около него нова дружина.

Есента и зимата на 1864 година минават в събираме на хора, въоръжаване, в дирене на сигурни ятаци и разузнаване, а щом през пролетта се появява шума, новата Петкова чета излиза в балкана и започва хайдушката си работа. Разбира се, потерите също не спят и между тях и четата се завързват едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно — в планината Саръкая, Маронийско, Петко войвода дава отпор на своите преследвачи и не само ги отблъсква, но ги и преследва.

Тези несполуки или — направо казано — поражения на потерите вбесяват турските големци и особено един от тях — прочутия бинбаши Осман ага, кърагасъ в Одрин, човека, който отряза главата на Ангел войвода, заби я на кол и получи заради това геройство своя бинбашийски чин. Този човек заявява на пашата в Одрин, че той ще види сметката на новия войвода Петко само за неделЯ-две и в изпълнение на бабаитската си дума тръгва с една голяма и добре въоръжена потеря да преследва новата си жертва.

Дългогодишният опит в преследване на хайдути е научил бинбаши Османага да бъде предвидлив и предпазлив. Тръгнал веднъж по дирите на Петка, той през където и да мине, когото и да срещне — задържа го, успява по този начин да запази в тайна своя поход и неусетно да се доближи до хайдушката дружина, която на 14 август се намира на левия бряг на Марица, под една дебела горска сянка в местността Куртбуджак. По този начин хайдутите били неусетно заградени и Османага вече предвкусвал една лесна победа и едно славно завръщане в Одрин, когато първите пушки пропукали и се завързала неравна битка.

Битката била наистина неравна: срещу всеки Петков човек имало двадесет жандарми, срещу всяка хайдушка пушка гърмели двадесет заптийски, .но жандармите били зашеметени от буйната стремителност на Петковите хайдути и слисани от необикновената смелост на техния войвода, който с кървав ятаган тичал пред своите момчета, поразявайки по пътя всичко живо. Пред тоя светкавичен напор от „бабаитлъка“ на Осман ага не остава нито следа и ние го виждаме да се предава с цялото си въоръжение, а след това, разтреперан, уплашен и смирен, да моли Петко за милост. Войводата знае кой е Осман ага, какви са неговите кървави злосторства и желае да го накаже, ала не със смърт, а с позор и всеобщо презрение. Ето защо, след като няколко пъти натопява в реката бабаитина и отново го изважда, кара го да целува под опашката конете при всеобщия кикот на развеселените хайдути, остригва левия мустак и дясната му вежда и заедно с другите пленници го пуща да си ходи „по живо, по здраво“, откъдето е дошъл. Шегата е грубичка, но главорезът Осма н ага напълно я заслужава заедно с всичките нейни последствия. Прочутият, славният, влиятелният бинбаши Осман ага изведнъж пада от върховете на своята слава, за да се търкулне в бездната на най-жестокото презрение. Никой турчин не може да му прости, че той е искал милост от хайдутина и е целувал под опашката неговия кон, затова откъдето и да мине Осман ага, хората го срещат с ледено презрение и унищожително мълчание. Излъганият в своите надежди одрински паша също не прощава на своя любимец, изправя го на съд и го праща в затвора — докрай унижен и обезчестен, затаил в душата си неутолима злоба и желание за мъст. Съдбата или — още по-добре — случайността, която обича понякога чудните игри, наистина ще даде възможност на Осман ага да срещне Петка още веднъж, но за тая неосъществена още среща и за нейните последици ще разкажем по-нататък.

Победата над Осман ага и следващите две кръвопролития сражения с турските потери в планините Карлък и Шапкъна, Гюмюрджигаско, още повече прославят Петко, а потерите вече истински започват да се боят от този едър като хала и подвижен като котка млад войвода, който стреля много точно и размахва сабята необикновено сръчно. На това отгоре той проявява рядка съобразителност и хитрост. Четата му може веднага да изчезне, ако се види в опасност, защото Петко навсякъде е скрил запасни дрехи за своите момчета и всяка минута може да ги преобрази на овчари или въглищари, на чифчии или рибари и да ги пръсне по селата при своите ятаци, за колкото си време иска. Освен това, след като е бил няколко пъти предаден от шпиони, той разбира необикновената сила на разузнаването и създава по къшлите, градовете и селата широка мрежа от свои съгледвачи, които следят за движението на турските потери и донасят на войводата за тяхното число, въоръжение и намерения. Това дава възможност на Петко да да напада от засада и разбива, или пък, когато се налага овреме да се оттегля и спасява. Неведнъж тези съгледвачи придружават потерите като „помагачи“ или „водачи“, без никому наум да идва, че това са Петкови съгледвачи и ятаци.

Силна опора имал Петко и в местното българско и гръцко население, което виждало в негово лице своя защитник против бейските произволи и зулумства. Това, че Петко говорел отлично гръцки, давало възможност на гърците да го причисляват към своята народмост и дори погърчили неговото бащино име от Кирко — на Киржк. Благоразумният Петко дипломатично премълчавал тези опити на гърците да си го присвоят, стига да помагат на дружината и дори започнал сам да се именува „Киряков“ вместо „Кирков“, за да хвърли мост между себе си и тях.

За да стане Петко всеобщ любимец и герой не само на българи и гърци, но и на всички бедни турци и помаци, много допринесло неговото пословично благородство и необикновена доброта. За тези рицарски качества на войводата говори следната случка в село Ташлък, Марониско. Там живял някакъв си турчин Селим Ходжа, известен със своето богатство и с трите си хубави дъщери. За издръжка на своята хайдушка чета Петко войвода имал обичай да взима хайдушки данък тъкмо от такива богаташи, затова един ден, когато Селим Ходжа се завръща от следобедната си молитва в джамията — в къщи, Петко загражда с момчетата си Ходжовия дом. Самият той заедно с няколко души влиза при изненадания и до смърт изплашен Селим Ходжа, който смятал, че нападът на хайдушката чета ще има за последствие обезчестяването на дъщерите му, което било в обикновената практика на обикновените разбойници. Петко забелязал ужасния страх, който разлюлявал Селим Ходжа, и като разбрал каква е работата, казал му да прибере дъщерите си в съседната одая, а след това да донесе лирите, които има. Възрадвамият Селим Ходжа побързал да изпълни нареждането на войводата, скоро се върнал и тръснал в средата на одаята един вързоп с 2160 лири.

— Халал да ти са — рекъл той. — Вземи ги!

Войводата спокойно отброил 500 лири от купчината, а останалите побутнал към Селим Ходжа, да си ги вземе, като обяснил, че петстотин лири са достатъчни за издръжката на дружината. Слисаният турчин не вярвал на очите си и дълго не смеел да посегне към купчината злато, което неочаквано се връщало към него, а като се уверил, че войводата наистина;не се шегува — спуснал се да целува ръката му, да го благославя и благодари. След това викнал на своите да приготвят за „пехливаните“ по едно хубаво кафе. Кафето било бързо приготвено и една от дъщерите на Ходжата го поднесла. При това мигновено появяване на девойката един от младите четници в дружината, някое си гърче Лука, намигнал на момичето. Забелязал това неблагоприличие, което нарушавало строгия морал на хайдушката му чета, войводата заповядал на Лука още в същата минута да свали хайдушкото оръжие от себе си и незабавно да напусне четата. Тази постъпка на войводата така покъртила Селим Ходжа, че до края на живота си той останал между най-верните Петкови приятели и почитатели.

Веднъж — след като няколко дена скитали Петковите хора гладни из балкана чули звънци и се отправили към тях, за да потърсят нещо за ядене. Смрачило се, когато четниците наближили едно стадо, което пасяло някакво си помаче.

Хайдутите навикали козарчето и го накарали да им свари качамак, а след това да им заколи един козел, за да приготвят печено, месо на жар. Козите, както се разбрало, били „сбирщина“ от по три, четири, пет на няколко души селяни от съседното село Узундере, Гюмюрджинско. За да не заколи козарчето козела на някой си сиромах, Петко му заповядал да хване от своите козли и го заплашил, че ако излъже, ще го убият. Козарчето изпълнило хайдушката заповед. След като яли каквото яли, хайдутите разсекли останалото печено, бутнали го в торбите и тръгнали да си вървят.

— Колко ти струва козелът? — попитал войводата и започнал да развързва кожената си кесия.

— Нищо! — отговорило козарчето. — Нека да е армаган!

— Като е тъй, ето пък от мене тоя армаган! — казал Петко и в ръката на момчето звъннали пет-шест лири, колкото за пет козли.

— Баща ти какво работи? — попитал войводата, като забелязал дрипавото ямурлуче на помачето.

— Бубайко ми е на нивата. Оре с нашата и комшийската крава!

Петко войвода се позамислил, а след това бръкнал отново в кесията, извадил още пет лири и ги пуснал в ръката на момчето.

— Дай му — рекъл — тия пари да си купи два вола, да се не мъчи с комшийската крава!

Както по-сетне ние ще имаме случай да се убедим, тези помощи не са били рядка случайност, а практика в живота на хайдушката дружина и се давали на всички бедни независимо от тяхната вяра и народност. В това отношение Петко е комай единственият български хайдутин, надживял религиозните и народностни различия, затова стърчи, кажи-речи, сам в тая кървава епоха — един своеобразен рицар на своето време, посветил всичките си сили в защита на бедните, които му се отплащат с обич. Това е всъщност тайното, всесилното оръжие на Петко войвода, което му дава възможност да се движи в планината и полето като у дома си и да се спасява от всякакви опасности.