Николай Хайтов
Капитан Петко войвода (6)

ЕДИН СОФТА РАЗРУШАВА ПОСЛЕДНИТЕ НАДЕЖДИ НА ХАКЪ БЕЯ

След военната несполука в Курудаг (Суха гора) турските власти в Кешанско предприемат друга тактика: не да се преследва хайдутинът, а много по-лесното — народът, за да се принуди той сам да предаде Петко войвода в ръцете на властта. Тази тактика — известна от историята с Осман ага — има една хубава страна за кърагаларите, че е съвършено безопасна: вместо да гониш хайдутина из пущинаците и да се излагаш на опасността да те сгази тоя дявол, където не очакваш, хващаш беззащитните селяни, изтикваш ги в каушите, оставяш ги без вода и хляб, пребиваш ги от бой и хем пари хората подават, за да се отърват от сполетялата ги участ, хем — за да отърват собствената кожа — могат да предадат хайдутина.

Сметката е ясна и еноският каймакамин Тахир бей, който се наема да я изведе докрай, се прочува за късо време със своята непоколебима твърдост и жестокост. Сума свят задържа и затваря той в каушите под предлог, че са помагачи на разбойника, а до близките изпраща съобщения, че задържаните ще бъдат освободени, когато му изкажат къде е скривалището на Петка.

През есента на 1871 година числото на невинно арестуваните хора нараства необикновено много и положението им се влошава с всеки ден. Изтезанията продължават по цели нощи и виковете на нещастните жертви разтърсват подземията на затвора от ранна вечер до късна утрин. Някои от битите умират, на други здравето фалира, а тревогата на близките им все повече нараства. Тази тревога е не само тяхна, но и Петкова, защото става дума, истински бабаити. И ако въпреки това потерите непрекъснато търпят несполуки в преследването на Петко войвода и неговата бунтовна дружина, причината е все пак, че Петко с военната си дарба далече ги е превъзхождал.

Самият войвода не може да понася невинни да изкупват неговите „грехове“. Няколко пъти се опитва той да вразуми Тахир бея да спре мъченията над задържаните, но твърдоглавият бей не иска и да знае. Заобиколен от многобройна стража, той се мисли за напълно сигурен и пет пари не дава за известията на войводата, че ако не престане с преследването на невинни — нищо няма да го спаси от гнева на хайдушката дружина. Напротив, за да покаже, че не се страхува от войводските заплахи, разпраща заптии по селата и подлага на нечувани мъки нови хора.

Така вървят работите — все на криво и на лошо, когато една сутрин в началото на месец декември един софта похлопва на вратата в дома на еноския каймакамин Тахир бея. Кападжията (вратарят) на Тахир бея, който му отваря портата, не успява хубаво да разгледа лицето на благочестивия духовник, защото поради мрачното и студено време той е скрил в бялата си чалма и веждите си, и дори ушите. Духовникът иска по важна работа да се яви на бея. За такива високи гости вратите на бейската къща са винаги отворени и без особено колебание кападжият разтваря вратата, въвежда непознатия софта на двора и отива да доложи на своя господар. След малко се връща и съобщава на смирено чакащия духовен служител, че Тахир бей ще бъде честит да пие по едно татлъ кафе с ранния си гост.

Слугата съпровожда софтата до вратата на бейската одая, отваря му я и се връща да си гледа работата. Останали сами в одаята, непознатият софта, по-висок с две глави от бея, прави дълбоко темане и веднага съобщава, че идва да му предаде тайно и важно писмо от гелиболския първенец Халил бея. Заедно с наричането на тези думи едрият софта бръква под широката си дреха да извади „тайното писмо“, но вместо свитък в ръката му заблестява остър нож.

— Аз съм Петко войвода — убит си, ако мръднеш! — предупреждава необикновеният софта и с няколко думи обяснява на Тахир бея, че под дрехата си има достатъчно оръжие да избие цялото му семейство, ако се опита да вика.

Втрещеният бей е така неочаквано изненадан и ужасен от близостта на стоящия пред него великан, че кое с думи, кое с шепот веднага обещава да му се покорява и мълчи. Споразумението е кратко. Първо: Тахир бей незабавно трябва да освободи всички задържани, заподозрени в помагачество на Петка българи и гърци. Второ: завинаги да се откаже да преследва невинни хора. И, трето — да не е посмял да предприеме нещо за неговото преследване сега, защото войводата е взел всички мерки, ако това се случи — каймакамската къща да бъде превърната на пепел и прах.

Тахир бей приема безусловно всичко и подчертава даденото обещание с тържествена клетва в името на Мохамеда и аллаха. С дълбоко темане едрият софта напуща (бавно и нехайно гостоприемния каймакамски дом, за да изчезне подир малко в кривите улици на градчето Енос, необезпокояван от никого за нищо.

Още на другия ден всички задържани в Еноския казалийски затвор били веднага освободени и никога след това, докато Тахир бей бил каймакамин в Енос, косъм от главата не паднал нито на един невинен българин.