Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

НОВА ИГРА С ОГЪНЯ

Играта тоя път захваща жандармерийският началник в Одрин, прочутият бабаитин бинбашият Арап Хасан. След като местните кърагалари и каймаками не успяват да се справят с Капитан Петка, след като всесилният чифликчия Хакъ бей превива врат пред неговата „желязна воля“, Арап Хасан е, който се наема пред Вали паша вътре в една година да види сметката на хайдутина. На него, разбира се, му е известно злополучното приключение на Осман ага, който се беше врекъл да извърши същото с Петка, но той, като изучил добре действията на Осман ага, сметнал, че никога няма да повтори неговите грешки.

Първата работа на Арап Хасан е да подбере за потерята си от добрите най-добрите. Седемдесет души имат щастието да попаднат в тая отбрана дружина, в която половината участници имат по две и повече рани, а другата половина са се били поне в пет сражения. Това са хора, отраснали с ятагана и барута, млади, яки и безстрашни, готови да следват своя прославен началник дори в ада.

Арап Хасан тръгнал от село на село в ония места, където Петко върлувал, хващал заподозрените като ятаци на хайдутина и с грозни побоища се мъчел да изтръгне от тях признание къде се крие „Големия“ и кои са неговите помагачи по селата. (Както и Осман.) Заедно с това населението трябвало да пече на кърагаларина и на неговите хора кокошки със стотици, да ги храни и пои, да им слугува и ги дарява с подаръци, каквито те си искат, или пък сами си ги вземали.

Петко узнал, разбира се, веднага всичко: и къде ходи Арап Хасан, и какви закани му отправя, и какви безобразия извършва, и макар че много пъти имал сгода да се разправи с неговата потеря, намислял, вместо да троши силите на своите хайдути в кървав бой, да залови Арап Хасан жив и го накаже със същото наказание, с каквото и Осман ага. За да изпълни Петко тайния си план, той решава да накара най-напред Арап Хасана спокойно да се отпусне. А това можело да стане само ако жандармерийският началник е сигурен, че Петко е далеч от мястото, където се намира той със своята потеря. И случило се тъй, че току-що набарал дирите на Петковата хайдушка дружина в Еноско и незабавно тръгнал за натам. Арап Хасан още на другия ден, след като се установява в Еноско — научава новината, че Петковата дружина се появила и направила някаква си пакост в Гюмюрджинско. А къде е Еноско, къде е Гюмюрджинско! Най-малко три-четири дена път, което ще рече през тия няколко дена бинбаши Арап Хасан и уморените негови момчета ще могат хубаво да си отдъхнат и починат. Хубаво да си похапнат и пийнат в беззащитните български села, че да бъдат след това бодри, когато влязат пак в дирите на Петка.

Край селото, в което се установила на конак дружината на Арап Хасан, имало турски чифлик и стопанинът на този чифлик, някой си бей, намерил за необходимо да покаже своята любезност към предводителя на потерята с една покана за гостуване в чифлика. Всичко това многобройните Петкови съгледници веднага донесли до знанието на войводата, който с невероятна бързина вътре в едно денонощие успява отново да се върне в Еноско и да заложи хитрия капан, в който трябва да попадне Арап Хасан. Капанът е прост: преди още хубаво да огрее слънцето през тоя ден, Петко войвода разполага своята дружина в една горичка, недалече от чифлика, където е бил поканен Арап Хасан. Самият войвода с двама от най-юначните момчета се преобличат със скъсани дюлгерски дрехи, нарамват торби с чукове и се разполагат уж да обядват някъде по средата на пътя между селото и чифлика, при една долчинка, през където е трябвало да мине Арап Хасан. Преди да се раздели със своята дружина, Петко заръчал да му идват на помощ само ако пукне пушка, а инак да си седят мирно в гората и да си гледат кефа.

Всичко е било пресметнато, само едно нещо не е могъл да предвиди Петко: с колко хора ще тръгне Арап Хасан на гости у чифликчията. Ако гръгне с двама-трима — лесно, ами ако тръгне с десетина? Междувременно, докато нашите хайдути се надигали на пръсти, за да видят задава ли се Арап Хасан и с колко души е, слънцето се извисило от хоризонта с цяла копраля и станало време за „прогима“ (закуска). Дюлгерите настлали на земята кирливите месалчета, наизвадили от торбите лук, сол и почнали сладко-сладко да ядат.

В същото време зачул се конски тропот. Рипнали дюлгерите да видят кой е и забелязали, че по пътя се задават трима конници — очевидно бинбаши Арап Хасан с двамата си придружители.

Като видели това, парцаливите зидари радостно се спогледнали, седнали отново и преспокойно продължили да се хранят. След малко конниците приближили — един черноглав бинбашия с бурмалии мустаци, следван от двамата конни жандарми (суварии). Забелязал хората, бинбашият спрял коня и запитал зидарите, които станали прави и почтително го поздравявали с „добър час“ — кои са те и закъде пътуват.

Отговорили му, че са зидари и отиват да търсят работа в Еноско.

— Имате ли тескерета? — запитал строгият бинбашия.

— Имаме! — потвърдили зидарите. — Я ги дайте — заповядал бимбашият и сбутал коня си към тях.

Зидарите затарашували из пазвите за тескеретата и наближили към тримата конници, за да им покажат, но когато били вече съвсем близо до тях, по даден знак изведнъж всеки от тримата с едната ръка хванал поводите на един кон, а с другата извадил нож.

— Аз съм Петко войвода! — извикал най-едрият „дюлгерин“ на Арап Хасан, като го пронизвал с огнените си очи. — Все се търсим и не можем да се срещнем, разгеле, видяхме се!

Името „Петко войвода“ и ножът в ръката му не оставяли място за никакво колебание. Вдървеният от внезапната уплаха Арап Хасан покорно се отпуснал в ръцете на войводата. За един миг тримата турци били обезоръжени и заедно с тримата хайдути изчезнали в гората, където с нетърпение ги очаквала дружината. Конете на пленените били предадени на един овчар и му било заповядано да ги предаде на потерята в селото, като й обади, че нейният предводител, заедно с двамата суварии, ще бъдат известно време гости на Капитан Петко в горите. Така че да не ги мислят. Ужасната вест за пленяването на Арап Хасан така разтревожила неговите бабаити, че те забравили заръчаното вкусно ядене и пиене, качили се на конете и заминали за Гелибол, за да обадят на мютесарифа за постигналото ги нещастие.

След пленяването на Арап Хасан мнозина от Петковите четници заискали да бъде наказан той със смърт заради неговите зулуми, но Капитан Петко войвода взел решение да пощади живота му и да издействува чрез тоя драгоценен залог освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. В тоя смисъл Петко изпратил чрез ференския каймакамин писмо до Вали паша в Одрин и само двадесет и четири часа подир това Вали паша изпратил телеграма, че всички Петкови приятели в Одринския затвор са освободени. По този случай на 30 юли 1872 година каймакамшът на Фере Мустафа Сусам праща следното оригинално писмо до Петко войвода.

До горския самоуправен владетел Петко Киркоолу

Писмото ви, което бехте проводили до мене, бях го препратил до моето високо началство с молба от моя страна да ви се уважи, и тази ваша молба се уважи. Съгласно вашето искане и на основание телеграфическата заповед с днешна дата, вашите роднини и приятели са освободени всички от Одринския затвор. Затова ви моля да освободите Хасана заедно със заптиите, всички които се намират във вашите ръце.

При това пращам ви моя добър приятел Хасан бея, който ще ви донесе моите добри пожелания към вас.

Ференски каймакамин

Мустафа Ефенди Сусам

В историята на хайдутството такива документи са редки, може би — единствени! Такива документи, в които един каймакамин да нарича в писмото си един хайдушки войвода „самоуправен“ (независим) властител и да му поднася черно на бяло капитулацията не на един незначителен местен бей, а на всесилния одрински Вали паша! Нещо повече, както узнаваме от сметката на Петко войвода за постъпленията и разходите на дружината му през 1872 година, ференският каймакамин е бил принуден да заплати допълнително за освобождаването на Арап Хасан огромната за времето сума 6000 златни турски лири.

И още една огромна печалба придобил Капитан Петко войвода с освобождението на Арап Хасан — всеобщо удивление за проявеното великодушие и кавалерство, което накарало турците да гледат на него като на един благороден бабаит!

И все пак Арап Хасан е трябвало да изтърпи едно малко наказание, за да помни кога се е хващал да си играе с огъня — и на него подобно на Осма н ага му били обръснали левия мустак и дясната вежда. След тази малка операция, която завинаги опозорила жестокия и самонадеян бинбашия, той, без никъде да спира, се явява в Енос на каймакамина, а каймакаминът веднага го препраща в Одрин на Вали паша, където го чака разжалваме и тригодишна присъда във Видинската крепост.

Като епилог на приключението с Хакъ бея и Арап Хасана ще си позволим да спрем вниманието на читателя върху една сметка — „сметката“ за приходите и разходите на Петковата хайдушка дружина от 20 май до 31 декември 1872 година, запазила се по една случайност заедно с другите няколко документа от същото време, която поместваме в оригиналния й вид.

СМЕТКА

за 1872 година от 20 май до 31 декември Придобити:

1. От чифликчията Хак! бей земал 3330 лири. турски

2. Мустафа бей 6000 лири турски

3. От Ахмедага юзбашията в Гелиболъ 460 лири

Всичко 9790 лири турски. От тях расходвани за нуждите

на дружината:

…… 256 л. тур.

18

513, 280,

967 За храна, вино и ракия

тютюнъ, облекло, оръжие и други потреби

рум. облигации чадъри

На бедни в брой

върабтт . . .

добитокъ

За прислуги

На шпиони

На стражари

църкви и учил. помощи

затворници в Одринъ

. свирачи

1960 150

322 л. тур.

172 … 220 … 170 …

25 л. тур. . . 168 . 80 25 . — Всичко 5332

На лице в касата оставали 4458 л. т.

Истина е, че не е обичайно в един разказ да се поместват и сметки, но вярно е също така, че въпросната Петкова сметка сама по себе си представлява един своеобразен, безкрайно интересен документален разказ за Петковото хайдутуване, който няма равен на себе си в хайдушката практика. Какво ни разкрива тоя разказ в няколко цифри?

Преди всичко ние узнаваме по какъв начин на бира Капитан Петко средствата, необходими за съществуването на дружината. Дребните хайдушки обири, от които не са се въздържали дори най-известните хайдути, са напълно чужди за тоя благороден предводител. В неговата осемнадесетгодишна хайдушка биография няма нито един подобен епизод! Доброволно или насила той взима пари само от богатите, в нещо провинени турци било като „налог“, било като „залог“, за да пусне някои пленници, или като „откуп“ за сторени прегрешения към християнското население.

В обикновената, нека да я наречем, „класическата“ практика на хайдутството и още повече на старото хайдутство ограбеното богатство се дели между всички, а след това всеки го използува, както намери за добре. Едни са крили и закопавали своите пайове и при честите внезапни хайдушки смърти тези пайове са си останали скрити под земята. Други на стари години са строели манастири и черкви за успокоение на душите си, трети купували чифлици, четвърти раздавали парите за „хаир“ на сиромаси и т. н., но за първи път ние виждаме една хайдушка дружина с редовна годишна сметка едвам при Петко войвода, която ни показва, че събраните огромни суми не се делят „на пушка“ или „на гугла“, че никой не обогатява лично себе си с тия пари, а се изразходват за общи цели.

За да се преодолее обикновената и вечна човешка лакомия за пари, имало е, ще рече, нещо по-голямо да й се противопостави, а това „по-голямо“ не е било нищо друго освен голата патриотическа идея, която е карала хайдутите да жертвуват живота си, без да искат за тая жертва нито награди, нито пари. Още повече това важи и за войводата. Сто пъти рискувал живота си в битки, трийсет и три пъти раняван, тоя всесилен в дружината човек е имал не една възможност да натрупа неброено имане, но вместо да направи това, когато се прощава с хайдушката си практика, Капитан Петко войвода, през чиито ръце са минали купища лири, взима пари в заем, за да си купи „нови чизми“.

Вглеждайки се в разходите на дружината, може да се види, че една значителна част от събраните пари, около 500 турски лири, са изразходвани за помощи на „бедни в брой“ и за покупка на волове, колкото са похарчени за храна на дружината и за оръжие, горе-долу толкова са похарчени за помощи на бедни селяни.

Трогателна нотка внася в сметката на Петко Войвода сумата 168 лири, похарчена за „черкви и училища“. В едно време, когато никой пет пари не дава за духовната култура на народа, Петко войвода комай единствен в Беломорска Тракия се бръква в джоба и дава средства за народното образование. Покрай много свои залисии в преследване, бой и надхитряване с турците и задъхване до смърт от безкрайно бродене из планините, Петко войвода намира време да помисли и за свещите на свещениците, и за перата на учениците, и за прехраната на даскалите.

Една интересна битова особеност ни разкрива „перото“ за чадърите — сто и петдесет турски лири! От това перце в бюджета на дружината ние разбираме, че Петковите хора не спят на зелената морава, под „ясното небе“, а в обикновени войскови палатки (чадъри), в каквито палатки спи и преследващата ги войска. Това е нещо съвършено ново за хайдушката практика, белег за една стройна полувоенна организация и висока битова култура.

„За шпиони“ — четем по-нататък в сметката — изразходвани 170! Черно на бяло се потвърждава, че една военна организация, макар и хайдушка (а може би тъкмо защото е хайдушка) не може да просъществува, ако няма своята широка осведомителна мрежа.

Двадесетте и пет лири, изхарчени за подкупи на стражата, спадат в същата категория разходи за „държавната сигурност“ на дружината, а 80-те лири, дадени за подпомагане на затворниците в Одрин, говорят за едно от най-великолепните качества на Петка — непрестанната му грижа за попадналите в беда негови приятели, съмишленици и ятаци.

Само 6 турски лири са изразходвани за вино и ракия. За една хайдушка дружина от няколко десетки здрави мъже това е наистина нищожна сума, която свидетелствува за нейното въздържание. Петко войвода никога не е забравил може би, че неговият любим герой, легендарният Ангел войвода, е загинал след едно бурно веселие с вино и ракия. Затова пък сумата, изразходвана за „свирачи“, е 25 лири. Ангел войвода беше, както е известно, страстен гайдарджия и свирджия. Неговият наследник Петко няма тая способност, но затова пък той е страстен хороиграч и не изпуща никога удобния случай да завърти едно хайдушко или да поведе някоя селска ръченица.

Това е сметката на Петко войвода за полученото и разхарченото от дружината за 1872 година и тая кратка сметка от десетина-петнайсет цифри е най-убедителен документ за благородните цели на кървавите хайдушки приключения и заедно с това — тяхното най-силно и сериозно оправдание.