Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

ОПАСНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. ЩАСТЛИВОТО НЕДОРАЗУМЕНИЕ. ВТОРОТО ИЗЛИЗАМЕ НА ПЕТКО В ГОРИТЕ

Меката беломорска зима неусетно минала и щом дърветата и храстите се хубаво разшумели, Петковата чета отново се появила в Родопските гори. Заедно с това разшавали се и гютерите. Кърагаларите във Фереиската и Дедеагачката каази, където се навъртала хайдушката дружина, получили строго заповеди да преследват и унищожават „неколцината хаирсъзи“, които нарушавали тишината и реда в речените две околии. На два пъти през месец юни — веднъж в село Ханджас и втори път край село Дуралкьой — потераджиите успявали да срещнат Петка и да завържат сражение, но и от двете кървави схватки Петко успява да излезе невредим. През август край село Исьорен в планината Чобандаг хайдутите водят ново кърваво сражение със своите преследвачи, На 5 септември сражението се подновява — речи-кажи — на същото място, но Петко и тоя път успява да отблъсне турците и да се оттегли във вътрешността на планината. След тези несполучливи за турците сражения следва есенно затишие от няколко месеца, когато потераджиите загубват дирите на Петко, а той — вместо да свие знаме и да пръсне хората си по селата продължава да броди из голите планински върхове и чуки. Това е грешка, която младите, самонадеяни хайдути скъпо заплащат. На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптии и башибозуци ги открива и загражда край селото Исьорен в Еноската кааза (околия). В здраво стегнатия около нея железен обръч малката Петкова дружина се бие храбро, но сто и трийсет пушки и пищовй бълват срещу нея смъртоносен огън. Двама от 9-те Петкови дружинници падат убити на място ветднага след започването на кървавата схватка. Самият войвода Петко е тежко ранен в краката и не може да се движи. Ранени са и трима от другарите му: Петко Радев от село Калайджи дере, наричан Кючук Петко, за разлика от големия Петко (войводата), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен. Двамата здрави хайдути успяват да пробият обръча и да се измъкнат, а четиримата ранени, заедно с войводата, след кратка ръкопашна борба падат в ръцете на своите преследвачи.

Дива е радостта на кърагаларите от хващането на Петко „капасъзина“ и те вземат всички мерки да научи старо и младо за тази им кървава победа. Зурладжии и тъпанари съпровождат конвоя на пленените чак до Гелибол, седалището на санджака, и събират многобройни любопитни и зяпачи от всички села, през където минава въоръженото шествие.

За турските властници улавянето на Петко е тържество, но за безправното, потиснато християнско население пленяването на младия хайдутин е съкрушителна новина, която свива сърцата в ужас и страх. Най-тежко преживяват новината многобройните Петкови ятаци, които чакат драматичната развръзка от полицейското следствие и тайно се молят да даде господ сила и твърдост на пленените, за да не подпалят и тяхната черга.

В същото време, докато ятаците тровят душите си в тъмни предчувствия, по заповед на пашата на Гелибол раненият Петко войвода е изпратен във военната болница със строгата заповед да бъде лекуван най-добре, за да може здрав и прав да отиде пред съда. Докато главният военен лекар лекувал войводата, полицейските власти изпращат известие до всички села в Гелиболския санджак, че Петко разбойникът е заловен и ако те имат оплаквания срещу него — да ги представят в съда. Въпреки това известие оплаквания не се получили, защото Петко наистина никого не бил нападнал и ограбил. Това не попречило на турския военен съд да хвърли Петко и другарите му с тежка присъда в Гелиболския затвор.

Петко си дал вид, че приема с примирение тежката присъда, но веднага щом раните му заздравели, той започва да съставя план не само за своето, но и за бягството на всичките двадесет и трима души в кауша. Най-младият в този кауш е той — с ненавършени деветнадесет години, — но хайдушката му слава е успяла да се промъкне в Гелиболския затвор, затова всички се съгласяват с него и следват неговите заповеди за осъществяване на бягството. С помощта на една полусчупена тесла и някаква огрибка почва се пробиването на тунел под зидовете на кауша. Копаят всички, копаят денонощно, с големи надежди и усърдие, с голяма предпазливост, докато най-сетне проходът под зида е напълно приготвен и се чака да настъпи вечерта, за да почне спасителното бягство. Времето върви бавно и мъчително, хората са напрегнати и затова всички изведнъж се изправят, когато в коридора зазвучават тежки стъпки на крака, обути с ботуши. Резето щраква, вратата се отваря и в кауша влиза юзбашият, самият затворнически комендант, следван от няколко жандарми и ковача на затвора, натоварен със синджири. С няколко псувни юзбашият съобщава на затворниците, че заговорът им за бягство е разкрит, нарежда сечивата да се предадат, а виновниците да се заключат във вериги. Заедно с това юзбашият потупва един от двадесет и тримата затворници, някакво си гърче, съдено за кражба, и съобщава, че на този верноподаник султанов се дължи, дето властта е била навреме запозната с плана за тайното бягство.

След тези думи ковачът с веригата се приближава до Петка, за да му я сложи на врата, но ловкият и силел хайдутин грабва тежкия синджир от ръцете му и със страшна сила го захвърля върху главата на ивдайника. Ударът е силен, но не е хубаво прицелен и вместо по главата на гърчето веригата попада в главата на юзбашият и го поваля мъртъв! Няколко дена след това произшествие в Гелиболската тъмница, по заповед на пашата, окован в тежки вериги и под силен конвой, Петко и другарите му са отправени на път за солунската прочута крепост „Камлъкуле“ (Кървава кула), където били затваряни най-опасните престъпници против турската империя. След убийството на юзбашията надежда за избавление нямало никаква и затова със свити сърца влезли в Солун четиримата пленени хайдути. Те знаели, че в подземието царство на Канлъкуле в мокрота и студ ще изгният хайдушките им кости, та поглеждали със скрита болка волно разлюлялата се морска шир, огряна от хубавото ясно слънце, което нямало да видят никога вече.

Тъй безпощадно мрачна се очертавала хайдушката им съдба, докато затворниците били заведени пред солунския Вали паша и единият от конвойните жандарми бръкнал в пояса да извади „масбата“ (съпроводително писмо). За щастие на арестантите, оказало се, че писмото е загубено някъде из пътя, а конвойният не могъл да обясни кой са арестуваните и за какви престъпления се изпращат те на солунския Вали паша. За късмет на Петко и другарите му (втори късмет за един и същи час!) тержуманинът[1] на Вали паша се случил един благороден християнин, който моментално съобразил да използува работата в полза на доведените му затворници, като подучил хайдутите да казват, че са работници от Драма и че молят да бъдат върнати обратно там, та по-добре да се „отбистри“ вината им, за която те нямат и хабер. Тази хитрина хванала място и след двудневно престояване в Солун мнимите (невинни работници от Драма били отправени под стража на път за родния им град. Комньо Стоянов и Стоил Атанасов вървели поотделно, с окови на краката и белезници на ръцете, а двамата Петковци — малкият и големият — пътували заедно в един белезник (дясната ръка на единия — за лявата на другия). Два дена пътували Петко и другарите му в нещастие, докато стигнали най-сетне едно драмско село, където трябвало да се преспи. В това село (пак късмет!) учителят се намерил Петков познайник и с негова помощ, след като заптиите хубаво си хапнали, здраво пийнали и блажено захъркали — нашите хора „духнали“ волни и свободни из Драмското поле.

Волни и свободни, но без пари и без храна! Селата наоколо били повече турски и освободените хайдути, страхувайки се от издайничество, не смеели да се покажат никому, а се криели в обраните царевичаци, където събирали изоставени мамули да залъжат празните стомаси. Притиснати от глад, на втория или третия ден Петко и другарите му решили да се покажат на един овчар арнаутин и да си поискат хляб. Комньо и Стоил се скрили, а двамата Петковци, след като пооправили малко парцаливите си дрехи, явили се пред овчаря и му заискали храна. Арнаутинът доста се вгледал в двамата изникнали като изпод земята парцаланковци, но като ги видял без оръжие — дал им половината си хляб. Петковците започнали моментално да се хранят, но в същото време долетели близки удари на тъпан и се чуло пищене на зурла. Хайдутите попитали арнаутина какви са тия даули, дето бият. Арнаутинът им казал, че това са юшурджии (събрали десятъка). Петковците се доста позамислили: да дочакат въоръжените до зъби полупиюшурджии, видяло им се опасно. Да си тръгнат току-тъй набързо, след като взели хляба на арнаутина — можело да събудят подозрение у него. Решението било взето мигновено. Войводата смигнал на своя адаш, който с пъргавината на котка се хвърлил върху арнаутина, за да го обезоръжи, но арнаутинът се оказал силен и малкият Петко се намерил под него. В тая критическа минута идва на помощ войводата, който измъква от силяхлъка на арнаутина ятагана му, удря го по главата с тъпото и го поваля на земята в безсъзнание. Вземат му след това пушката и хукват из полето, преди юшурджиите да ги наближат. В тази минута четиримата хайдути още не знаят, че тъпаните не придружавали никакви юшурджии, а потерята, пратена да ги проследи. след като в Солун и Драма узнали кои са бегълците и какви са техните престъпления. Когато заптиите приближили до арнаутина, оня се свестил и разказал какво е изпатил. Потераджиите си плюли на краката и до вечерта хайдутите били заградени в едни гробища край някакво турско село и обсипани с пушечен огън. Другарите Петкови били ранени и заловени, а самият войвода, благодарение на тъмнината, незабелязано се вмъкнал в един провален в земята турски гроб и в него дочакал, от никого незабелязан, отминаването на потерята.

Останал без другари, в една враждебна, непозната местност, същата вечер още Петко решава да върви към Ксанти, а оттам за Гюмюрджина, където се надявал да намери оръжие, помощ и нови другари. Движейки се по пътя гладен и отмалял, той попада неочаквано на една стражарница, пред която двама заптии сърбали току-що свареното кафе. Петко понечил да се върне, но заптиите го забелязали и нямало никакъв изход, освен да върви право на вълка в устата.

— Кой си? Откъде си? — попитали заптиите, когато войводата ги наближил.

— Работник съм от Драма.

— Имаш ли тескере?

— Тук е, в пазвата! — излъгал Петко. Той се надявал, че те няма да искат да го проверяват, но заптиите станали и понеже било тъмно, заповядали на Петко да вземе ибрика с водата и да влезе в стражарницата, за да проверят тескерето му. Още малко, и отново щял да падне в капана, но бързата му съобразителност, която неведнъж ще го спасява от тука нататък — спасява го и този път. Когато заптиите влизат през вратата, Петко, който върви след тях, вдига тежкия меден ибрик и с всичка сила го стоварва по главата на близкото заптие, което пада върху другото, а в това време войводата затваря вратата на стражарницата, слага ключалката и с бързи крачки се отдалечава от опасното място.

Сивото есенно утро сварва пребития от ходене войвода в окрайнините на Ксанти. Той хем върви, хем постоянно се озърта дали не се задава някаква опасност. Вместо отзад — опасността се появява отпред, когато иззад един завой пред наш Петка неочаквано се изпречват двама конни полицейски стражари (суварета). Жалката външност на човека, когото виждат пред себе си, привлича тяхното внимание и те насочват конете си към този подранил полубос, дрипав и окаян пътник. Петко се оглежда къде да бяга, но веднага разбира, че в равното без едно дръвче поле ще бъде настигнат о г стражарите, преди да е изминал десет крачки. Да се съпротивява — няма с какво. А заптиите приближават и той усеща по лицето си парещия дъх на конските муцуни. И тогава нова хитрина се ражда в главата на Петка: той започва да крещи несвързани турски думи, търкаля се по земята и си върти очите, удря коня на едното заптие, .конят се подплашва и ездачът се изтърсва на земята, фучи, вие, фъфле, вика и размахва пред лицето на слисаните стражари своите окървавени юмруци, изобщо с такава убедителност изиграва „беоппта“ игри, че двамата суварета побързват да се отдалечат, от този малоумен, който върви подире им и Не престава да крещи.

След това щастлизо разминаване с явната опасност младият войвода си плюва на петите и благодарение на своето челичено здраве и жилава снага успява да се добере до Гюмюрджина, където стъпва на родна земя и свободно си поема въздух.

Бележки

[1] Тержуманин — преводач