Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

ЕДИН БЛАГОРОДЕН БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК ОТ КРЕПОСТНАТА СТРАЖА

Името на този войник е Никола. Второто име, за съжаление, не е известно. Минали са двадесет и пет дни от деня, в който за първи път Капитан Петко Киряков е затворен в тъмницата на Ичкале. След първото изтезание идва второ, трето. .. и четвърто. Жертвата цяла е в рами и само един невероятно здрав и закален организъм като Петковия, само неговата невероятна жизненост може да издържи на тоя брутален напор да се изтръгнат самопризнанията за комплота. Към тридесетия ден — като забелязват, че Петко вече не може да се държи на краката си, палачите го изоставят да изгние полугладен в каменната дупка. Ден. два, три — така върви.. . Малко хляб, вода колкото да не е без хич, и останалото — тъмнина: ненарушима, грозна, безответна тъмнина.. . И болка, страшна болка от душевните и гноясали рани. Усетили миризмата на разлагащата се плът, плъховете стават дръзки, приближават затворника, когато дреме, качват се върху него, обиграват го, само дето не са почнали още да го ядат. Такова е състоянието на смазания Капитан, когато вратата на килията веднъж се отваря и при светлината, която влиза, арестантът разпознава, че влизат не стражарите, негови тъмничари, а един войник, Войникът дълго се вглежда в безформената човешка маса в ъгъла на зандана, докато разпознае, че това е все още жив човек, а след това кимва на затворника да го последва.

Излизат от първото, тъмното, и влизат във второто, съседното отделение, което е и по-светло, и по-сухо. Войничето взима една стомна от полицата и я слага пред затворника. До стомната с прясна вода слага и парче от войнишкия си хляб.

— Как си? — заговаря войникът, вглеждайки се в побледнялото лице на арестанта, опръскано със засъхнали петна от кръв.

— Лошо! — въздъхва Петко.

— А кой те би?

— Стражарите под командата на градоначалника. Само че ти не казвай, а инак те могат и да ме убият.

Разбрало каква е работата, войничето навежда глава и се оттегля до вратата да пази да не влезе някой, докато гладният арестант се подкрепя с прясната водица и коравия комат. След това войникът изчезва за малко навън, но се връща бързо, дава знак към Петко да го следва и го извежда вън, на тревясалия сух, огрян от жежкото августовско слънце двор.

За първи път от много време благословеното слънце заблестява пак в очите на затворника. За първи път суха земя е отново под краката му. Каква сладост! Каква благодат! Без да губи .време, Петко съблича ризата и започва да пече на слънце гноясалите рани. Войникът се обръща да не гледа. Половин час е траяла тая необикновена среща на Капитан Киряков с Човека и със Слънцето, когато чува той гласа на войника:

— Хайде, байо! (Той не знае дори кой е този „байо“, на когото е направил доброто!) Прибери се, защото наближава времето да ме сменят.

Всеки ден, докато Спасителят е на пост, Петко прекарва по 2 — 3 часа дневно вън на слънчевия двор и си пече раните, които малко по малко заздравяват. Освен това благородното войниче подсеща Петка, че ако иска да му купи нещо за ядене отвън, той е готов да му услужи, което значи край на безпомощното гладуване. По-нататък Никола така нагласява работите, че в двора на Ичкале успяват да проникнат и някои Петкови приятели, между тях и родопчанинът Никола Чакъров, който съобщава на войводата, че бившите негови четници от разни краища на страната искат да се съберат в определено време, да дойдат във Варна, да нападнат затвора и след като освободят своя войвода — тайно, по сухо или с гемия, — да го закарат в Родопите.

Като план — добре, но това ще рече Петко войвода да изостави жена си и да влоши положението на другите арестувани приятели. Освен това да изложи на опасност своя ангелхранител, милосърден спасител и пазач — непознатия български войник, за когото старият войвода е готов не да продължава да лежи в тъмницата на Ичкале, но ако потрябва — и главата си на дръвника да положи.

Първата работа на Капитан Киряков след освобождението му от затвора е да изучи името на войника, частта, в която служи, и понеже сам той не е могъл пряко да го научи, заемат се приятелите.

 

Така минават сто и тридесет и девет дни от деня, в който Капитан Киряков попада в лапите на Стамболовата полиция, до 15 декември 1892 година, когато е приведена в изпълнение заповедта за освобождаваме на обвинените в комплот срещу министърпрезидента варненски граждани г Рада Кравкова, Георги Костов, Илия Митев, Христо Тръпков и Капитан Киряков. С тая подробност, че Капитан Киряков е веднага заточен в Трявна, където прекарва заедно с жена си до сгромолясването на Стамболовия режим на 18 май 1894 година.

ЧЕРНЕЙ, ДУШО, ТЪМНЕЙ, душо.

Капитан Киряков се връща свободен във Варна, но чудно, неговите познайници и приятели го срещат не толкова с радост, колкото с изненада. Това е така, защото в кафенето на Хадърчала и по алеите на Райската градина и по улиците на града се появява не оня Капитан Киряков — прав, изправен, едър и напет, с гъста, кестенява коса и бистър поглед, а един вече подгърбен, възрастен мъж. Макар че този мъж ще навърши пълни петдесет години едва на Никулден — 19 декември 1894 година, — косата му е оредяла и скрежът я е покрил.

Той не може да награди войника с нищо, за да не събуди подозрение, пращал всеки месец по 50 лева на родителите му в едно варненско село, за да му ги препращат във Варна, докато кара военната служба. А когато войникът бил уволнен, Петко успял да го намери, завел го у дома си на гости, гощавал го, дарувал го с дрехи и обуща, дал му и пари за път и му заръчал, когато идва във Варна, винаги да се отбива в неговия дом и да се чувствува там като в своя бащин дом.

Среброто в косите му, този неприятен белег на старостта е полазил от ушите нагоре към олисялото му теме. Този Капитан Киряков стъпва бавно и носи бастун. Вярно, че когато е между хора, бастуна си той носи под мишницата и се мъчи да изглежда прав, но щом остане сам, било в градината или в някоя тиха улица — сваля бастуна и се подпира. Този Капитан Киряков пуши много и много мълчи. Посетителите в кафенето на Ахмед Ефенди, свикнали на неговите словоохотливи разкази, напразно очакват, че той отново ще се разприказва. Бившият войвода ще се обажда отсега нататък все по-рядко и по-рядко, ще се усмихва понякога, но никога вече познайниците и приятелите му няма да чуят неговия гръмогласен и откровен хайдушки смях.

Петко вече не е Петко: неукротимият, вярващият Петко е останал нейде между стените на Ичкале. Това, че още на следващата година — 1895-а — Русенският апелативен съд започва съдебно преследване срещу бившия варненски градоначалник Турчев за „причинените на Капитан Киряков незаконни изтезания“ — това не може да заличи нито огорчението, нито унижението, нито пък може да въЗВърне сломеното здраве и загубеното самочувствие.

В мрачното настояще хайдушкото минало на бившия войвода сега му се струва като да не е било никога и за да убеди самия себе си, а и другите, че все пак то наистина е било, Петко Киряков решава да се фотографира с униформата си на капитан от руската армия. Само че панталонът се оказва повреден от запалена цигара и снимката вместо в пълен ръст се прави само до кръста! Целия трагичен опит да се възстанови нещичко от славното минало, да се задържи вещественият спомен от геройското време, когато бейовете и пашите са треперели от него.

Напразен опит! Косата е вече оредяла, погледът е уморен и дори тъмният капитански мундир с десетте лъскави копчета и добре сресаните мустаци не могат да поправят тъжния израз на лицето и безнадеждната умора в очите на бившия войвода.

Може би не докосването с униформата, а докосването с живите хора — негови съратници в Родопа — ще му възвърне загубеното самочувствие, ще заличи нанесеното му жестоко унижение? Ще поправи разрушеното му вътрешно равновесие?

Може би!

Нека да опита.

Капитан Петко войвода наистина опитва. През 1895 година той решава да отиде в Чепеларе и да се види с топлосърдечните, гостолюбиви стари негови съратници и познайници родопчани.

Една от първите срещи, след като пристига в Чепеларе, е срещата на Капитан Петко войвода с родопския книжовник и негов сетнешен биограф Стою Шишков, който се намира по това време там като директор на чепеларското училище.

„Той имаше висока, стройна и мускулеста фигура — описва ни го Шишков, — но беше вече с оредяла и запрошарила се с бели косми коса, малки прибрани мустаци, бръсната брада, кръгло здраво лице с широко издадено чело, сини, но живи проницателни очи. Говореше тихо, спокойно, плавно, но с енергичен войнствен глас и се изразяваше твърде добре на хубав книжовен език, плод на петнадесетгодишното му живеене в Северна България и големите му занимания да чете. Той притежаваше добър запас от познания по всичко — продължава по-нататък Шишков описанието на легендарния войвода, — а особено по историята, военните науки и етнографията. Събеседника си той привличаше със своя хубав израз, дълбок проницателен ум, с рядката любов и привързаност към родината си. Обаче за себе си той не желаеше да говори и с досада слушаше, често недоизслушваше каквито и да било похвали за неговото минало. Всички тези качества, с които природата беше дарила Петка, още при пръв поглед неволно извикваха у човека чувство на почит и благоговение…“

Като знаем силата на личното обаяние, което излъчва Петко, и многото стари спомени, които го свързват с родопчани — лесно е да си обясним голямото празненство, което настъпва в Чепеларе с идването на войводата. Всички се надпреварват да го канят у дома си на гости, да ядат и пият, да посвирят и полеят хайдушки песни, но Капитана вече не обича нито шумните глъчки, нито веселите сбирки, а желае тихо да си поприказва със своите познати и приятели, при това — не в село, а в гората, на зелената морава, под стройните чепеларски смърчове и ели, на „сефалък“.

Този път няма гайди, кавали, няма чевермета, ядене, пиене: събрали са се стари другари в тиха разговорка да си припомнят смешните случки, старите битки и да се понасмеят един на друг; кому за внуците, кому за белите мустаци. Никой от присъствуващите на тоя очарователен помен не подозира в тая минута, че невинната им хайдушка сбирка ще разтърси в тревога властите отсам и оттатък турската граница.

Че турците изпадат в законен ужас, дето „Боюк Петко“ е на час и половина път от границата им — това е понятно, непонятна е обаче уплахата на българските гранични власти и тревогата на народняшкото правителство в София, което праща депеша след депеша бившият войвода „немедлено“ да се отдалечи от старото Му свърталище в Родопа. Немедлено!

Разтйчва се околийският началник Марков да дири изчезналия Капитан, заплашва ханджийката с арест, ако не изкаже къде се намира той, вдига на крак граничната войска и най-сетне заедно с капитан Тодоров и поручик Свинаров успяват да открият в гората опасния човек, унесен в тиха разговорка със своите приятели и почитатели.

Началниците не смеят да разпръснат необикновеното горско събрание, но дочакват хората да си привършат „моабета“, а след това съобщават на Капитана за правителственото нареждане да бъде отдалечен от турската граница. За по-сигурно полицейски и военни хора решават да го съпроводят в обратния му път през Хвойна за Пловдив. Същото решили да направят Петковите приятели и почитатели и от Чепеларе за Хвойна се проточва на другия ден една процесия от стотина души конници и сто и петдесет души пешаци-съпровождачи начело с гайди и кавали, които с викове и песни тръгнали да изпращат знаменития си гост.

Хвойненци овреме са предизвестени за пристигането на Петка и още в края на селото Капитана бил посрещнат от 80 души конници, авангард на едно празнично шествие от няколкостотин души Селяни, които искат да видят й поздравят Славния войвода с „добре дошъл“. Писнали гайди, залюлели се хора, надонесли вино и ракия и пред очите на слисаните полицейски почнала се една нечута веселба, която свършва чак на следващото утро.

Тоя непринуден, естествен израз на почитание и обич, оказан на Петко войвода от населението на Рупчос, вероятно го е зарадвал, но то ще трябва да е било, докато прехвърли билото „Преспа“ и остави зад себе си вечнозелените борови гори на любимата му родна планина, в която преждевременно остарелият войвода никога вече няма да стъпи.

Той го знае, чувствува го може би и затова откъсва Няколко шишарки от една белочерковна борика и си ги слага в торбата, за да отнесе със себе си във Варна не само голия миражен спомен, но и миризмата на гора и на смола.

Това ще бъде една малка утеха за Капитан Киряков в новите горчиви изпитания и тежки удари, които тепърва ще му се случат.

Известно е, че гръмотевиците не падат върху ниските храсти, а поразяват винаги най-високите дървета. На тоя природен закон се подчинява, изглежда, и човекът — затова житейските бури най-жестоко брулят, а гръмотевиците най-често се прицелват в най-високите. Само така можем да си обясним броеницата жестоки удари, които идват един след друг в живота на благородния Капитан Киряков и защо след изпитните в Ичкале той не се превива, не се отмества по на завет от народняшката политическа буря, която следва подир Стамболовия режим. Капитан Киряков си остава в опозиция, на същото място, където е бил преди и по времето на Стамболов — русофил! Защитник на една партия, която никога вече няма да дойде на власт. Петко знае това, защото знае кой е Фердинанд, но той остава в оределите редици на тая партия до последния си дъх, защото тя олицетворява неговата правда.

Властниците рядко се интересуват от голата правда и в това отношение народняците, които изтръгват държавното кормило от ръцете на Стамболов, не правят изключение. Те само чакат удобния момент да нанесат своя удар върху бившия войвода Петко и го намират, когато на 26 ноември 1897 година в Народното събрание се внася законопроект за отпускане държавни пенсии на „ония, които като членове на някоя въоръжена организационна чета са взели участие в сражения, имеющи за цел освобождението на България до преминаването на руските войски през Дунава 11 юни 1877 година“.

В законопроекта на министъра на финансите четата на Капитан Петко фигурира, но при разискванията на Народното събрание политическите противници на бившия войвода, воглаве с варненския депутат Апостол Савов, успяват да зачеркнат неговото име от списъка на заслужилите войводи, поборници за свободата на България, и предложението за отпускане на пенсия на Капитан Петко войвода остава без последствие.

Кой е този Апостол Савов, станал причина за позорната несправедливост към човека, който носи върху тялото си тридесет и две рани за свободата на България, участвува в сто сражения и рискува живота си хиляди пъти?

Апостол Савов е един от варненските адвокати-практици. Един от многото политически мижитурки от онова време, голям консерватор-народняк, който, щом усеща в ръцете си властта — започва безсрамна спекулация с имотите на изселващите се турци. Той купува на безценица такива имоти, а след това ги препродава с огромни печалби, но и не се ограничава само с доброволните покупко-продажби, а си служи също така със сила и със заплахи, било да прогони турците, било да заграби техните имоти без пари, като успява по този начин да натрупа огромно състояние и става един от първите лихвари в града.

Единственият човек, обявил се на страната на беззащитните изселници, е Капитан Киряков. Тоя рицар по дух, който цял живот се е борил на страната на сиромасите и слабите, не може да бъде ням свидетел на безсрамните властнически произволи и разобличава машинациите на всесилния Апостол Савов. Минал през Стамболовия полицейски ад, бившият войвода отлично знае какво нещо са властниците, какви рискове поема, като се обявява срещу един от най-влиятелните народници във Варна, но въпреки това приема тези знакове и започва да разкрива кирливите ризи на Апостол Савов.

Само че Апостол Савов не е сам. Още с първото подръпване на нишката се оказва, че главните набелязани народняци в града са забъркани начело с градоначалника в тъмните сделки на Савов като пълноправни участници в грабежа и Капитан Киряков изведнъж и отново се озовава сам срещу най-силните хора във Варна. Тези хора са по-хитри от своите братя стамболовисти, като шейтановци и турчевци, затова не пристъпват към прякото физическо унищожение на техния политически противник Капитан Киряков, а решават морално да го смажат с една неизлечима, невероятна клевета, и то — в най-деликатния момент, когато в Народното събрание ще се разисква законопроектът за пенсиите на поборниците. Те просто подшушват тук и там, че тъй нареченият Капитан Петко е всъщност един самозванец капитан, разбойник, главорез, шайкаджия и кръвопиец за пари. Че той е върлувал из Гюмюрджинско през 1878 година, но не като хайдутин, а като кърсердарин, че той бил наистина в Гърция, но не като патриот на страната на критяните в борбата им с турците, а е избягал там, за да се спаси от преследването на властта заради своето разбойничество, на което са жертви: Куюмджиолу от Скеча с ограбени 4000 лири, Стоян Чорбаджи от Кушманлъ, Бакал Панайот от село Марания и много други. Такива са делата на този Петко войвода в Хасковско, където е работил в съдружие с разбойника Мехмед Гюмвержели и в Родопите, където е пречукал и обрал не една от своите безбройни жертви.

Всичко това зазвучава доста убедително през устата на Петковите гонители, защото наистина има един Петко войвода на същите години, както капитан Киряков, от същите места, където е родом капитан Киряков, макар че все пак този Петко не е Капитан Петко. Този Петко е Петко Радев или още Кючук Петко (Малък Петко) за разлика от Боюк Петка, Големия Петко. Роден е също във Ференско, както и Голям Петко, само че не от Дуганхисар, а от Калайджи дере. Той влиза като четник в дружината на Големия Петко на 7 май 1862 и я напуща на 6 януари 1863 след онова злополучно сражение край село Исьорен, в което войводата с няколко свои другари, в това число Петко Радев — беше пленен и хвърлен в Гелиболския затвор.

Читателите вероятно си припомнят, че на път за Драма арестуваните четници успяха да се освободят, но след това потерята отново ги „сгащи“ в едни турски гробища. Войводата единствен успя да се спаси, докато останалите му другари бяха отново пленени, а след това заточени: Комьо Стоянов и Стоил Атанасов — в Цариград, а Петко Радев, Кючук Петко — в Кипър, където след освобождението на България дочаква своето освобождение.

След освобождението си Петко Радев се връща в родния си край, а там ъ Гюмюрджина се главява „исьреердарин“ (предводител на потеря) за преследване на разбойници. В една своя статия, поместена в кн. 1, год. III на сп. „Поборник“ в 1908 г. (8 години след смъртта на Петко войвода) Филип Симидов твърди, че като кърагалар в Гюмюрджинско Петко Радев не преследва само злосторниците и разбойниците, но и българските хайдути и дори че при един опит да разбие четата на Никола Кирков, той едва се спасил с позорно бягство и като последица от тая му несполука бил уволнен от турска служба.

По-нататък Филип Симидов твърди, че след като бил изпъден от кърагаларството, Петко Радев се отдава на разбойничество: обира богатия гражданин на Океча (Ксанти) Куюмджиолу, избягва в Мала Азия под чуждо име, там се оженва и отваря кръчма в Измирско. Някой там го познава й той — изоставил жена и деца — е принуден да се спасява в Атина. Но и в Атина корен не хванал; през 1885 г. се завръща в Бургас, а след кратък престой в тоя град заминава отново за Гюмюрджина. Там събира разбойническа чета и започва нови обири и нови убийства в Марония, Кушманлъ и Калайджи дере, докато „напечен“ от властите, пак избягва в България (през 1887 г.), тоя път във Варна. На следващата година (1888) Петко Радев успява да се вмъкне в Родопите и започва разбойничество по същите места, където Петко войвода — Големия десетина години преди това е бранил свободата,на родната си планина.

Според Филип Симидов всички тези „подвизи“ на Петко Радев (Кючук Петко) благодарение сходството на имената били приписани на Големия Петко от неговите политически неприятели, което станало причина да не получи Капитан Петко войвода поборническа пенсия.

Въз основа на някои новооткрити данни обаче характеристиката, която прави Филип Симидов на Петко Радев (Малкия Петко), ще трябва да се постави под силно съмнение. Стари жители на село Калайджи дере — родното село на Петко Радев — твърдят, че Малкият Петко като кърагалар не само че не се сражавал с четата на Никола Кирков, но умишлено го „изтървал“ и го оставил да се спаси заедно с другарите си и това именно станало причина да бъде той уволнен от тая длъжност. Петко Радев като хайдутин в Ксантийско и Гюмюрджинско наистина е извършвал обири на заможни хора, .но това са били хайдушки обири, а не разбойнически. А после когато Петко Радев се появил в Родопите (през 1888 г.), той имал за цел не да граби, а да се бори за освобождението на останалите под турска власт родопчани.

В полза на Петко Радев се изказал и родоповедът Стою Шишков — а именно, че той имал бойните качества на своя адаш — Големия Петко, — че бил родолюбец с рицарски дух — „покровител на потиснатите и благодетел на бедните“, че имал „почти същите природни способности, както войводата (Голям Петко)“, и т. н.

Аз съм по-склонен да вярвам на Стою Шишков и на Петковите съселяни от Калайджи дере, отколкото на Филип Симидов, който в желанието си да обясни осуетяването на пенсията, е станал проводник на клеветите по адрес на Петка-Малкия.

Все едно как, важното е, че Капитан Петко войвода станал гръмоотвод на тези клевети, а опитът на Филип Симидов да поправи „недоразумението“ с една статия, публикувана през 1908 г., се явява за съжаление твърде късно и не успява да промени нито „вота“ на Народното събрание, нито пък да върне „тежките и стидни огорчения“, които преживява Капитан Киряков от похитителите на неговата войводска и човешка слава.

След този мръсен и коварен удар върху Петка може да се очаква, че неговите врагове ще спрат, но — не! Подлеците са неуморими, защото чистият човек е най-непоносимото нещо за мръсника. Те подновяват своите усилия за окончателното морално и материално сгромолясване на Петка, като организират едно „Постановление на Варненската община“ за отнемане мястото на Капитан Петко Киряков като подпредседател на дружество „Страгджа“ — прераснало по-късно в тъй нареченото „Тракийско дружество“ на бежанците от беломорските земи. Този удар не успява, но все едно — предишните няколко са напълно достатъчни, за да вгорчат живота на бившия войвода дотам, че той пие дори кафето си на вересия. За всяко кафе Ахмед Ефенди слага по една рязка на таванската греда. Слага я пред очите на Петко, а зад,гърба му я изтрива — една игра, която Капитан Киряков скоро ще хване и за дълго ще бъде разстроен, дето е докарал работите си дотам, че и кафето си да пие „милостиня“.

Търкалят се дните все такива… Солено-горчиви, отровени от клеветите. Капитанът е, току-речи, спрял да говори. Защо да говори, когато — все едно, никой ме различава истината от лъжата! Никой! Плещите му са се смъкнали още по-надолу, снагата му е някак странно отмаляла и дори бастунът вече не помага, за да премине разстоянието от къщи до кафенето, без да спре. Уж му се яде, а като се нахрани — става му тежко и му се повръща. Затова той предпочита да пуши и пуши цигара след цигара. Щом се събуди, започва да пуши, цял ден пуши, през нощта става да пуши и тъй хем не чувствува глад, хем синята мъгла на тютюневия дим скрива от очите му сума неща, които вече не иска нито да гледа, нито да чува.

…Търкалят се дните все такива, и неусетно идва краят на годината 1898 и началото на новата 1899-а, когато един нов политически трус раздзижва първия месец на тази година: смяната на народняците с либералите на Радославов.

Новата промяна събужда нови надежди, но напразно. Партиите се сменяват, програмите се сменяват, лозунгите и обещанията се сменяват, но едно остава все едно и също: хората, властниците партизани, които все едно как се наричат — „стамболовисти“, „радослависти“, „демократи“ или, „народняци“, — са еднакво лакоми и двулични, еднакво егоисти и безскрупулни и безчестни. Защото по силата на някаква зловеща закономерност начело на обществения живот в тази епоха на обществено кипене излиза не най-умното,и благородното, а тъкмо най-безскрупулното, най-двуликото и безхарактерното.

Такива са и новите властници. Те дават на Петко да разбере, че ако той ги погледне с едно око, те ще го погледнат с две, но техните очаквания да го присвоят си остават напразни. Тъкмо напротив, когато всички си мислят, че бившият войвода е окончателно омазан, Капитан Киряков извършва една „лудория“, която всички слисва и стъписва. Тази лудория се състои в следното. Едно от първите мероприятия на либералното правителство на др Радославов е да сключи заем за откупуването на южнобългарските железопътни линии от частните компании, на които те принадлежат. При много възможности, които се предлагат на правителството, за да сключи тоя заем при условия горе-долу сносни, Радославов по внушение на княз Фердинанд сключва тая сделка тъкмо с виенските банкери, които определят най-безбожната лихва. Тоя очевиден грабеж предизвиква народния протест и преди всичко негодуванието на консервативната опозиция, в която се числи и Петко. Капитан Киряков не само че пръв се подписва под тоя публикуван във вестниците протест, но бившият войвода изработва едно черно знаме с надпис „Погребаха България“ и лично той го забива та покрива на своя дом, където няколко дни наред плющи под напора на морския вятър за общо удивление и възхищение на честните варненци.

Тази лудория на Капитан Киряков, станала венец на неговата хайдушка слава, показва, че макар тялото му да е било вече омазано, неговият рицарски бунтовен дух си остава и до неговия залез несломен. Тази малка подробност от биографията на прославения хайдутин, това предизвикателство на обезоръжения пред всесилната власт по своята дързост и красота надминава дори най-големите негови геройства, извършени в разцвета на хайдушката му дела!

Това е полетът на свещения фойерверк, който неочаквано избухва и раздира помрачения национален небосклон с една последна чудна светлина, която няма да угасне нито в сегашното, нито в следващите времена.

Черното знаме върху покрива на Капитан Петковия дом е не само едно .пророчество за бъдещето на България през следващите няколко десетилетия, то е също така и едно тъжно предзнаменование, защото няколко месеца след шумното и славно произшествие с черното знаме, на 7 февруари 1900 година смъртта покосява живота на легендарния войвода Петко, Новий Крали Марко за Одринския край.

Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ичкале, от мръсните клевети и трагични разочарования.

Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече.

На какво се е усмихвал Капитан Петко КирЯков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над жалката човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде!

Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант — по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета.

Джуджетата го умъртвяват наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне — все повече свети и огрява сърцата с благородния си пример, с кристаллата си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България.