Николай Хайтов
Капитан Петко войвода (5)

УРАВНЯВАНЕТО НА ЕДНА СТАРА ХАЙДУШКА СМЕТКА

Следващото лято е наистина хайдушко, а не бунтовно, както Петко си е мислил, защото хората в Тракия по това време още не са узрели — както и в Македония, така и на север от Родопите — за едно общо въстание. Въпреки това през пролетта на 1870 година тревогата от Петковото хайдутуване в планините обхваща не само каазалийските (околийските) власти, бейовете и каймаканите на Гелибол, Кешан, Дедеагач и Гюмюрджина, но и Вали паша в Одрин. То вълнува още и един стар Петков познайник и враг — разжалвалия кърагалар и бинбашия Осман ага, който през 1864 година на 14 август претърпя своето поражение от Петка и остана без една вежда и един мустак. Цели шест години злополучният Осман ближе дълбоката си душевна рана, скърца със зъби и чака деня на своето отмъщение. И ето че през 1870 година, още пролетта не пукнала, Осман ага се явява при Вали паша и го моли да му се даде възможност отново да преследва Петка, като се врича на пашата, че този път — жив или мъртъв — хайдутинът ще падне в ръцете му. Обещанията на Осман ага са толкова убедителни, че пашата се съгласява и така Осман се вижда отново предводител на една въоръжена до зъби, силна потеря, съставена от най-известни бабаити.

Първата работа на Осман ага е да обяви отново между населението фантастичната награда от 5000 лири на този, който ще търкулне в краката му главата на Петка. Сумата е огромна и както ще видим по-сетне, не едного тя съблазнява, но жадните за тая награда знаят кой е Петко и обявлението — речи-кажи — не свършва никаква работа. Вече няма как — Осман ага решава да приложи силата. Като на бивш разбойник и дългогодишен кърагалар, предводител на потери, на него му е ясно, че хайдутите не орат, нито жънат, а трябва да ядат по три пъти на ден. С други думи, че хайдути без ятаци не могат да съществуват. И като не може или се бои да се удари „фронтално“ със самия хайдутин, храбрият Осман решава да принуди ятаците му да го предадат. Но кои са Петкови ятаци? Ако той ги знаеше — по-лесно от това да ги залови нямаше да има, но ятаците вършат работата си в дълбока тайна. Ето защо изобретателният кърагалар решава да приложи тактиката на масовите изтезания, та покрай многото невинни белким попадне в ръцете му и някой ятак, който да му предаде едепсизина Боюк Петко.

И тръгва страшната Османова потеря от село на село. Спре ли в селото, неизтърсил още праха от чизмите си, Осман ага изпраща да му доведат селските старейшини и започват отначало разпитите, сетне — заплахите, заканите и най-сетне — жестоките измъчвания и побоища. „Де е Петко? Изкажете ми хайдутина! Къде се крие хайдутинът?“ — това са единствените въпроси, които задава Осман ага и по време на боя, и по време на кратките почивки. Битите не ги освобождават, а ги затварят, за да „помислят“. Откъдето минава озверелият Осман, селяните кански пропищяват. В което и село да влезе — влазя като че самата чума, но въпреки това във всяко село той чува все един и същи отговор: „Не знаем! Не знаем и не знаем! Де ще го знаем!“

Разбира се, че между битите не един и двама знаят къде е Петко и те известяват всичко на войводата, който следи издалече движението на Осман. Петко има желание да даде един кървав урок на своя преследвач, но предпазливият Осман този път се движи по такива „открити“ места, които никак не прилягат на хайдушката стратегия — стремително, внезапно нападение от неочаквана засада. А времето минава. Осман ага шета от село в село и разплаква дете в майка. На селяните силно им дотяга зверският натиск на побеснелия кърагалар, а и на Петко му идва до гуша тая безплодна игра на криеница, затова решава да смаже своя противник не със сила, а с хитрост.

Веднъж Петко получава известие от своите тайни съгледвачи, че Осман ага на следния ден ще бъде в село Чаушкьой, на конак в къщата на някой си Георги Ватичев. Петко разполага дружината си на скришно място в околностите на това село, а самият той приближава до една колиба с превързан крак. Подпирайки се на тояга, той се явява на овчарчето, което се намира вътре в колибата, а овчарчето — виждало много пъти хайдутина по тези места — посрещнало го с радост и готовност да му услужи, с каквото трябва.

— Нищо ми не трябва — изпъшкал войводата, — желая да се предам. Ранен съм в крака, не мога да ходя, другарите ме изоставиха и затова ще се предам! Върви в селото, намери Осман ага и му предай това писмо! Само едно ще гледаш, когато му дадеш писмото, да не е сам, а и устно ще му кажеш, че го чакам тука да се предам!

Овчарчето изтръпнало:

— Не се предавай, бате! — замолило се то. — Ще извикам баща ми да дойде и той ще ги излекува раната. Не се предавай!

— Ти направи каквото ти казах! — заповядал войводата. — А пък аз ще чакам тука, да ми донесеш хабера на Осман ага.

Волю-неволю тръгнало овчарчето да носи страшния хабер. Пристигнало то в селото и точно изпълнило заповедта на Петка: дало на Осман ага писмото, а той като безкнижен дал го на събралите се там селски старей да го прочетат и така Петковото предложение да се предаде станало известно не само на Осман ага и,на неговите приближени, но и на всичките старей.

Отначало Осман ага не вярвал на ушите си, но писмото било в ръцете му, а пред очите му седяло момчето пратеник и повтаряло устно писаното в писмото. Една мисъл, че всичко туй може да е клопка, рязнала под лъжичката Осман ага и той подскочил с закървавени очи:

— Лъжеш, кучешки сине! — ревнал той към малкото овчарче. — Ей сегичка ще ти одера кожата, ако не кажеш истината!

— Това е истината, аго! — повторило момчето. — Ако не вярваш — ела, ще те заведа при него!

Да отиде „да види Петка“? — Тези думи накарали „безстрашния“ кърагалар да дойде на себе си. При самото споменаване на Петка и на близката възможност да срещне тая страшна хала Осман ага изведнъж млъкнал, а след това бързо-бързо се прибрал в одаята си и повикал там своите чауши.

— Заградете къщата и да не давате пиле да припари! — заповядал им той.

— Няма ли да хващаме хайдутина?

— Аз ще размисля как по-хубаво да свършим тая работа, че да не стане сакатлък! — отговорил им Осман ага.

Мислил той до вечерта, мислил и през нощта, но все не успявал нищо да измисли. Тежка нощ била тая за Осман ага, чиято дебела глава не била никак свикнала на такива буйни мисли, каквито бушували у него тая вечер. На моменти той посягал към силяха, за да го препаше и да викне на бабаитите си да го следват към овчарската колиба, където го очаквал раненият Петко, и си представлявал дори как ще го върже и заведе с тъпани и свирни в Одрин, но в следващия миг изтрезнявал от тоя сладък мираж и страхът от войводата отново смразявал кръвта му и го карал многократно да отива до вратата и да проверява дали е хубаво залостена. Цяла нощ траяла тази драматична борба между дълга и страха. Между желанието за тържество и опасението, че той отново ще целува конски задник и ще загуби този път не само една вежда и един мустак, може би — главата си.

На заранта, бледен и недоспал, Осман ага чул да се тропа на вратата му. Отворил я той и видял, че при него идват старейте заедно с много турци.

— Аманзаман, Осман ага! — замолили се те. — Тамам хайдутинът е решил да ви се предаде, вървете да го заловите, че да миряса тука селото.

Няколко пъти идвали селяните при Осман ага, няколко пъти го подсещали неговите чауши, че е време да действуват, но Осман ага не смеел да излезе от селото, нито да напусне къщата, в която се бил скрил, заварден от своите заптии.

Какво правел в Същото време Петко? Докато Осман ага се чудел в коя воденица да сипе недомляното си брашно, Петко войвода чакал в колибата. И трябва да кажем, че това чакане е една от най-рискованите и безстрашни постъпки в пълния му с кървави битки и премеждия живот. Представете си овчарската колиба край селото Чаушкьой, заобиколена от ниви и ливади, гола местност, осеяна със синори и редки храсталаци, където не човек, а лалугер не може да се скрие. След изпращането на хабера до Осман ага, той седи в колибата и чака. Вярно, като тънък психолог и познавач на бабаитската Османова душа, той залага на това, че Осман ще се уплаши и няма да дойде да го лови. Ами ако все пак агата се престраши и дойде? — Верните другари са далече, той е сам, а да се махне от колибата не бива, защото слага на топа в устата нещастното овчарче, което занася писмото на Осман. Турците трябва да се уверят, че той е бил там. Ако рекат да проверят… Ето защо Петко войвода остава до късна вечер на това проклето място и напразно чака появяването на Осман ага.

На другия ден Вали паша, вече предизвестен за позорното поведение на неговия кърагалар, е бесен от яд и Осман ага отново влиза в затвора, този път завинаги опозорен.

Така приключи уреждането на личната сметка между двамата стари врагове — Петко и Осман, — без пушка да пукне благодарение голямата смелост на войводата и тънката изобретателност на неговия ум.

НОВИ ОБЛАЦИ ПО ХАЙДУШКОТО НЕБЕ. КЪДЕ ПАДА ГРЪМОТЕВИЦАТА и КОГО УБИВА?

Случаят с Осман ага всява страх сред кърагаларите-преследвачи на Петко войвода и за известно време потерите оставят на мира родопския горски цар. Така поне говорят многобройните Петкови съгледници и войводата няма причини да не им вярва. Две кървави схватки — едната в края на месец април, а втората на 25 юни — са единствените битки през цялата първа половина на годината 1870-а, след което започва едно необикновено затишие от близо четири месеца. „Необикновено“, защото потери има, но не преследват Петка. Кърагалари има, но се правят на глухи и .слепи. Петко и дружината му си обясняват затишието с това, че кърагаларите са много наплашени от него, та си позволяват няколко месеца да останат подред в околностите на Кешан, където една нова дружба започва и все повече привлича двадесет и шестгодишния Капитан Петко войвода. Това е дружбата му със Сидерис, баш кехаята на големия богаташ и чифликчия Хакъ бей. Този цинцарин Сидерис е нещо недоволен от своя господар — известен из цяло Кешанско като коравосърдечен и фанатик — и обиква Петка като собствен брат. Дава му каквото иска, помага му, с каквото може, известява го навреме за всичко онова, което се върши, говори и замисля против него.

Дружбата между двамата мъже става още по-тясна, когато Сидерис предложил да се „хванат аратлици“, т. е. побратими. Рязали си пръстите и всеки вкусил от кръвта на другия в знак на вечна вярност и задължение да си помагат един на друг. След предателството на доктор Димитрис Петко бил силно недоверчив, много предпазлив и затова на няколко пъти подлагал своя верен побратим на изпитания, за да види дали му е верен или търси неговото приятелство с някаква друга цел, но Сидерис винаги издържал с чест на тези Петкови проверки, а новините, които му донасял, винаги се оказвали верни.

Така малко по малко Петко войвода се уверил, че кехаята на Хакъ бей е негов истински приятел и побратим, на когото може винаги да се обляга. И той се облягал неведнъж: щом потрябвали нови цървули за дружината — Сидерис им давал да заколят някой от бейските волове и работата се оправяла. И не можело нищичко да се познае, защото беят имал в чифлика си 4000 крави и говеда! Щом пък се свършвал хлябът, Сидерис бързо намирал и на това колая, защото из бейските къшли лежали 25 000 овце и е било мъчно да се познае кои от тези овце изяждат вълците и кои — хайдутите. На това отгоре Сидерис бил човек със сладко чейне — хубаво говорел, умно се смеел — и да се дружи с него било много приятно за войводата. В своите разговори двамата побратими неведнъж обсъждали планове за хващането на бея или на неговия син, за да го принудят по-добре да се отнася с многобройните си овчари и аргати. Сидерис сам предложил това, но Петко намирал, че хващането на един толкова влиятелен бей, какъвто е Хакъ бей, ще има лоши последици за населението и затова се въздържал от осъществяването на този план.

Така вървели работите между двамата аратлици чак до есента на 1870 година, когато войводата получил веднъж таен хабер от своя побратим бързо да отиде при него още същата вечер, и то сам, за да му каже една важна за него новина. Петко току-що се канел да разположи дружината си за зимуване, като разпрати хората си по селата, но като приел известието на Сидерис, изоставил работата, взел двама от своите другари и незабавно се отправил на път за къшлата на своя приятел, разположена на два часа път от бейския чифлик. В едно близко българско село войводата оставил хората си в дома на един от верните свои ятаци и сам се отправил за къшлата, където Сидерис го чакал с важната за него новина. Това, че Сидерис го извикал сам, с нищо не усъмнило Петка, защото той неведнъж ходил и дори предпочитал да отиде сам, защото в такива случаи Сидерис се отпущал много, черпели се двамата с греяна ракия и в сладки приказки Петко научавал всички новини.

Деветнадесети октомври е този ден, по-право — тази вечер, когато Петко в усилен марш пътува за къшлата на Сидерис. И понеже не вървял по правите пътеки, а по кривите хайдушки, стигнал на определеното място към четири часа по турски през нощта на 20 октомври.

Петко заварил Сидерис в къшлата. Както обикновено той много се зарадвал на своя побратим, здрависал го, поканил го да седне, а самият той се разшетал и донесъл едно павурче с ракия да го почерпи, та по-бързо да го отмори. Заедно с това двамата аратлици започнали да разговарят пред големия и хубав огън, който осветявал цялата къшла. Не минали обаче десетина минути, и Сидерис току изведнъж се пипнал за корема и се присвил. Лицето му изведнъж се изкривило от болка и той почнал да охка и се гърчи.

— Какво ти стана бе, Сидерис? — запитал го Петко.

— Свива ме коремът! — рекъл Сидерис и продължавал да охка и се гърчи.

Като си помислил, че аратликът му вероятно е настинал, Петко веднага рипнал, намерил къде е джезвето, сипал в него ракия от павурчето и го сложил на огъня да направи „греяна ракия“, която се употребявала в такива случаи за лек. Докато се навеждал той да закрепи джезвето на огъня, изведнъж нещо тежко се метнало върху него изотзад и войводата усетил как две ръце го хващат за гушата с намерение да го задушат. Заедно с това слисаният Капитан усетил на врата си парещия лъх от дишането на Сидерис.

Само един миг бил достатъчен за войводата, за да съобрази, че той е предаден и е на косъм от смъртта, затова с неочаквана бързина успява като по-силен да отхвърли от гърба си коварния нападател и след мигновена борба Сидерис се намерил под коляното на хайдутина. Докато Петко да извади ножа, издайникът успява да извика три пъти: „Юруин гитим! Юруин гитим“ (Нападайте, отидох! Нападайте, отидох!), но в същото време Петковият нож се забива в гърдите му, виковете секват и обленият в собствената си кръв Сидерис се отпуща мъртъв. В същото време залп от 50–60 пушки изплющява в къшлата и куршумите разравят огъня.

Разбрал, че е заобиколен отвсякъде, вместо да изгуби дух и свяст, Петко бързо угасява огъня, за да не се вижда отвън навътре, след това допипва своята пушка и стреля два пъти през вратата. В кратка пауза подир тия изстрели Петко успява да се огледа и съзира в един от ъглите на къшлата възправени до стената чували с ярина. Миг след това един от чувалите изхвърчава от вратата навън. Неизвестните, скрити в тъмнината обсадители, сметнали чувала за човек, го засипват с куршуми. Вторият, третият, четвъртият чувал ги сполетява същата участ. Петко хвърля, обсадителите стрелят, докато изхвърля навън всичките чували.

Все пак обсадата си е обсада, на това отгоре започва да се зазорява и всяка минута вероятността да се измъкне от капана намалява. Тогава идва щастливата мисъл на Петка да пропълзи между натръшканите пред къшлата чували, да нападне и да си пробие път със сабята. В следната минута той се вие по земята като змия, с пушка в едната си ръка, а с другата, влачейки със себе си два от най-големите чували. Меката ярина се оказва чудесна броня и войводата успява да пропълзи твърде надалеч, като спира от време на време и стреля ту напред, ту наляво и надясно. Дали обсадителите са сметнали в тъмнината, че търколените чували са пълзящи към тях хайдути, или са се уплашили от неочакваната съпротива — това не е известно, но когато Петко скача, за да си пробие път с ножа, той вижда пред себе си не пушечни дула, а гърбовете на бягащи черкези.

Така благодарение на своята необикновена сила и самообладание Петко войвода успява да се отърве от страшния капан, който му скроява Сидерис — както се узнава сетне, в съгласие с неговия господар Хакъ бей. И необикновеното затишие в преследването на Петка, и приятелството на Сидерис — всичко това било тънко премислено, за да приспи хайдутина, за да може той — кажи-речи — с отворени очи да влезе в приготвената клопка. Мъжете на цяло едно черкезко село, заселено във владенията на бейския чифлик, били събрани и въоръжени, за да направят нощната засада на къшлата, но Сидерис в желанието си да получи голямата награда, поискал сам да хване „едепсизина“ жив и само една малка разлика между неговата и физическата сила на хайдутина решила двубоя в полза на войводата.

Що се отнася до Хакъ бей, той имал повече основания да унищожи Петко. Първо на първо — неговите многобройни аргати от съседните български села, надявайки се на хайдушката закрила, се държали, според него, твърде вироглаво и не превивали вратовете си достатъчно ниско, както бил навикнал властният турчин. Освен това Хакъ бей разчитал, че със залавянето на Петка, който създавал големи грижи на вилаетските власти, той ще заслужи много предимства пред своите съседи и съперници. Не на последно място идвало нараненото бабаитско самолюбие и мохамеданският фанатизъм на бея от постоянните победи на хайдушкото оръжие. На това отгоре имало и едно лично предизвикателство: Петко заръчал на бея да му приготви четиридесет чифта цървули, тютюн, ракия и други неща и да му ги прати в гората. Този е бил начинът Петко да предупреждава турците, за да не притискат много-много беззащитната рая и да превива тяхната воля. Хакъ бей не отказал да изпрати хайдушкия армаган, но забавил тази работа, докато скрои и тури в действие плановете за погубването на Петка чрез своя кехая.

Всичко това Петко войвода научава след неравната битка с черкезите в къшлата на Сидерис и в него закипява желанието да върне на Хакъ бей със същата мярка. Много от дружинниците канят Петка да не разпуща четата, а да отмъсти веднага, но Петко, вместо да се отдаде на своето и на дружината желание за мъст, решава търпеливо да изчака удобния момент, за да стовари страшния си удар, където и когато трябва.

Междувременно вестта за покушението срещу Петко бързо се разнесла из цяло Кешанско. За да обяснят своето срамно поражение, черкезите пуснали фантастичния слух, че Боюк Петка куршум не го лови, и тоя слух до края на Петковото хайдутуване се разправял като гола истина, въпреки че войводата имал върху тялото десетина и повече рани.

Населението, разбира се, ликувало, че „Петела“, както наричали още Петка, е разгонил кръвожадните черкези, а що се отнася до Хакъ бей — неочакваната несполука му причинила нови големи грижи и още по-големи страхове. Като познавал добре Петковия нрав, беят с пълно основание очаквал, че хайдутинът рано или късно ще му плати, и макар Петко никъде да не се чувал и виждал и всичко около чифлика да било тихо и спокойно — тъкмо в тая зловеща тишина турчинът очаквал гръмотевицата да го тресне и, разбира се, не се излъгал.

Гръмотевицата треснала по едно съвсем необикновено време — месец февруари на следващата 1871 година, когато нито гръмотевици гърмят, нито пък хайдути ходят из балкана. Тази гръмотевица не ударила направо Хакъ бей, а черкезкото село, което дало мъжете за преследването на Петка. Хайдутите имали много сериозни основания да стоварят своя удар първо там, защото селяните от това село били заселени във владенията на Хакъ бей не за работа — за кърската работа на бея имало достатъчно аргати българи, черкезите били заселени като един вид постоянна въоръжена сила, която да е подръка на бея всеки миг за отбрана откъм хайдути и сплашване на недоволните аргати и овчари. Не случайно Хакъ бей се опрял на черкезката сила, за да се справи с Петка.

Докато за бея черкезите били опора и щит, за местното население те представлявали истинска напаст, защото не обичали да работят земята, за да се хранят, а живеели, току-речи, само от грабежи. Поединично или на групи те нападали къшли, кошари, мандри, отделни къщи по селата и дори цели села, грабвали каквото успявали да сварят и светкавично изчезвали на своите коне, както и светкавично се появявали. Нощните кражби на добитък били нещо обикновено: говеда, овце, коне — и вземали каквото и колкото им падне, а оплакванията на населението против тези нощни, а и дневни грабежи винаги оставали без последствие. Ето, с тая зловеща черкезка сила е трябвало да се справи Петко войвода, за да си отдъхнат селяните в околностите на чифлика и да се махне въоръжената подкрепа на Хакъ бей, преди да бъде стоварен прекият удар върху него. И Петко наистина се справил — неочаквано и както трябва. Една зимна февруарска утрин, докато ленивите черкези се излежавали в топлите кожени постелки, сламените покриви на двайсетина-трийсет от колибите им изведнъж запукали в пламък и дим, подпалени от невидима ръчица. Сънените черкези изхвръкнали от своите къщи и кой каквото сварил да вземе, фукнали да бягат навън от селото, но в същото време пропукали пушки и черкезите се видели стегнати в хайдушкия обръч. Настъпил страшен смут и суетня: едни се опитвали да стрелят, други да бягат, но все едно в коя посока се отправяли — срещали ги дулата на хайдушките пушки, спирали ги остриетата на хайдушките саби и ножове. А през това време пламъците на пожара обхващали все повече и повече колиби и пушеците замрачили помраченото и без това февруарско небе. Обезумели от страх коне препускали, изтървани от своите ездачи, подплашени от огъня говеда грозно ревели в оборите, кучета виели и деца пищели, а пушките не спирали да пукат, нагорещеното олово съскало във въздуха, за да направи картината още по-страшна.

Заповедта на войводата била: жените и децата да не се убиват, но мъжете да се унищожават безпощадно. И наистина, битката спряла едвам когато и последният мъж в черкезкото село бил убит. След това хайдутите влезнали в селото, дали огъня на неподпалените къщи, за да бъде то съвършено унищожено, а жените и децата пуснали свободно да се махнат оттам със заповед: ако жалят своя и на децата си живот, никога да не се връщат на същото място.

Сто души хайдути участвували в тая „наказателна“ битка.

Петко заповядал на всички аргати от бейския чифлик да го напуснат и вече да не се вестяват там, ако не искат да си имат работа с него. След тая заповед вътре в няколко дни огромният чифлик с 200 чифта работни волове за оране, 4000 говеда, 4000 коня, 25000 овце, многобройни мандри и къшли напълно запустял, а самият бей, подплашен от хайдушкото отмъщение, махнал се от чифлика и заминал за Кешан.

В Кешан Хакъ бей имал достатъчно време да размисли. Отначало той очаквал, че след унищожаването на черкезкото село Коюшепе властите ще се разшават и ще хванат Петка. Наистина, те се разшавали, започнали гонитбата на върлия хайдутин не само с потери, но и с редовна войска. Около месец след опожаряването на черкезкото село Коюнтепе Петковата дружина се ударила със своите преследвачи в околностите на същото село, а на 18 юни — в околностите на съседното черкезко село Акходжа, без особени последици за едната и другата страна. Не тъй леко се разминала обаче битката на 12 август в гората Курудаг. Случило се така, че Петко бил заобиколен от многоброен башибозук и низами в тая уединена гора сред равното поле и в нея той цели 22 дни ожесточено и смело се бранил, докато на двадесет и втория ден все пак успял да се измъкне с цената само на един убит и една лека рана върху левия му крак, срещу 30 жандарми и един юзбашия, проснати на бойното поле.