Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

СБОГОМ, ТРАКИЯ!

Не минават десетина дни от оздравяването на Петко войвода и ние го виждаме вече в руска военна униформа начело на дружината отново да шета из Дедеагачко. На 5 юли той влиза в бой с части от Сенклеровите шайки, без да подозира, че това ще да е последната битка в родния му край, защото събитията, които следват около средата на юли, диктуват оттеглянето на Петка от Тракия и препращането му в Средните Родопи, където започва нова борба.

Какви са тези събития? За какво е новата борба?

Главното, злощастно — може да се нарече — събитие е Берлинският договор от 13 юли 1878 година, който раздробява Санстефанска България на две и поставя границата й с Турция през средата на Родопите. Тепърва международните комисии ще установяват точно где минава граничната линия, а през това време в тъй наречената „неутрална зона“ в Централните Родопи след разгромяването на Сенклер започва едно опасно между-царствие и заплаха от избухването на среднородопска кървава междуособица сред местното население.

Причина за тая междуособица на първо място е сепаратизмът на част от мохамеданските села по течението на Въча, които под влиянието на всесилните в турско време тъмръшки аги не желаят да се включат в границите на Румелия. С подобни настроения се заразяват и някои по-активни фанатизирани елементи сред българомохамеданското население от другите краища и села в противовес на християнското население от всички краища на Родопите, което се ужасява от мисълта, че след като за кратко макар е вкусило от свободата — то ще трябва да сложи врата си под робския ярем.

Руските войски не могат да вземат участие в тази противоречива, сложна и драматична борба на местното население срещу решенията на Берлинския конгрес, а самото население — без военен опит и бойни ръководители — не може да се справи с враждебните мохамедански сили, които имат и повече бойно самочувствие, и повече оръжие. Ето защо руското командуване решава и този път да си послужи с добре познатия му вече Петко войвода. Това е причината, задето веднага след оповестяването на берлинските решения Капитан Петко напуска родната си Тракия и заминава за Пловдив, а оттам за Средните Родопи, където започва една нова героична страница от дълголетната негова борба за освобождаването на този край.

Когато идва в Чепеларе, където установява за известно време своето седалище, Петко войвода сварва там една „боса команда“ от брадати авантюристи, които наричат себе си „опълченци“, „бунтовници“ и комити, а са в действителност повечето от породата на тъй наречените арамии, полу-хайдути полуразбойници, които никому и за нищо не се подчиняват, а всеки действува на своя глава. Вразумява ги само идването на Капитан Петко, чиято слава е толкова голяма, че всички те прекланят глава под неговите заповеди и образуват ядрото на новата бунтовна дружина.

Чули името „Петко войвода“, от всички краища на Родопите и Тракия, даже от Северна България се стичат смели, вироглави хора — едни от жажда за приключения, други — от истински патриотизъм, и само един месец след появяването на „Големия“ в Чепеларе под неговото знаме се нареждат около 200 души готови да бранят Средните Родопи от съсредоточения в Смолянско башибозук.

На 18 август е първата схватка с башибозука при Ешекулак, втората среща е на 30 август при „Момина вода“, третата — на 8 септември в Караманджа. Тези престрелки, разразили се главно по вододела Рожен — Караманджа — са свързани с едно необикновено раздвижване на местното родопско население в приготовленията му да се опре на застрашаващия го от юг башибозук.

Новооснованото всебългарско дружество „Единство“ се притичва в помощ на родопското население и към Чепеларе започват да пристигат товари с оръжие, пари, барут, боеприпаси и нови четници, които увеличават дружината с нови бойци. Не по-малко трескави са бойните приготовления в самата Родопа. В Устово се коват казаните за Петковото опълчение. В Момчиловци се шият „калцуни“ и калчеци, в Павелско сучат козиняви върви, в Чепеларе дялат черешови дъски за топове и наистина приготовляват два топа с помощта на един кацар от Босотина — „на две колелета, капладисани с бакърени листове“. Събират се усилено кантарюви топузи за джепане на тая първобитна артилерия, куриери сноват във всички посоки с поръчения и писма от главната и до главната квартира. Четата има секретар, а войводата — адютанти, изобщо всичко се стреми да наподоби една истинска военна машина, която събира сили, за да стовари решителния удар на решителното място. „Решителното място“ е в коритото на Въча, на северозапад от Чепеларе, където двайсетина българомохамедански села в това корито, подплашени за беломорските си пасбища, решават да се противопоставят на включването им в границите на Румелия. Тяхната откровена враждебност заплашва малкото християнски села в този район, като Стойките и Широка лъка, тъй че главната Петкова задача през есента на 1878 година е да се справи с мохамеданския сепаратизъм в Девинско.

Междувременно засилените и съвсем открити военни приготовления в Чепеларе силно обезпокояват дипломатическите агенти в Пловдив, които зорко наблюдават действията на Петковата дружина и след един енергичен протест успяват да издействуват от пловдивския губернатор да прогони опасния войвода от Родопите.

На 14 септември на ден Кръстовден, една рота руски войски идва на „прогулка“ уж в Чепеларе, сърдечно срещната от населението. Идва и Петко да се види с руснаците, става хоро, но в разгара на празничната залисия по даден знак руските войски заграждат войводата и го пленяват. Само след половин час ротата прехвърля билото по пътя за Пловдив, съпроводена от тъжните погледи на озадачените и наскърбени чепеларци.

Подир войводата тръгват към Пловдив и делегациите за неговото освобождаване и той наистина на 20 септември е освободен, след като му се внушава, че трябва действията му да бъдат по-хайдушки, не така видими и откровени. След тези наставления, преоблечен като инженер, който ще планира изгорените по време на Сенклеровия бунт Лъкавски селища, Капитан Петко бил отново върнат в Родопите, съпроводен от един руски офицер и двама войници, само че не през пътя за Чепеларе, а от Станимака, по преките кози пътеки — към скътаното в непристъпните родопски пущинаци село Борово. Двадесет и четири часа след неговото появяване на това място пристигат няколко мулета, натоварени уж с инжинерски потреби, а в действителност с оръжие и припаси. След всичко това руснаците изчезват, а Петко се заема да събере отново своята дружина и да продължи, само че тайно, борбата с вироглавите башибозуци от коритото на Въча.

Не било лесно на Петко да започне съвсем отново, като се има предвид, че след неговото арестуване трите стотици негови четници се така сепнали и стреснали, че само за двайсет и четири часа изпокриват оръжието си по канарите и изчезват. Това е един от първите признаци, че сформираната на бърза ръка Средногорска Петкова чета е била внушителна само на брой.

Събитията по-нататък напълно потвърждават оперетъчния характер на новото хайдушко предприятие, когато работите опират до истински бой. А. това се случва на 14 ноември, няколко дена преди идването на граничната комисия. Дните преди идването на комисията са пълни с напрежение и опасности, защото в Смолян идва турска воиска, която застрашава да окупира беззащитния Рупчос на север от Рожен, а също и предадените към Румелия българомохамедански селища по коритото на Въча и да постави по този начин комисията пред свършените факти. В това време няма сила, която да се противопостави на подобна окупация освен Петко войвода, който решава с един решителен удар да покори коритото на Въча. На входа за това корито седи обаче голямото българомохамеданско село Брезе, в което е прицелен Петковият удар на 14 ноември.

Приготовленията за тоя удар стават няколко дена преди 14 ноември, в новото седалище па Петка Широка лъка, където се стичат около петстотин души доброволци да участвуват в битката. Първа чета от около 300 души била поверена под командата на поп Тодор от Сотир, наричан още „Орман папаз“ (Горския поп), а други две чети били на Лазар Комитата и Наум Арнаутина, двама измежду най-близките сподвижници на Петка по това време. За себе си войводата запазил върховната команда. Един ден преди настъплението към Брезе в селото били изпратени двама разузнавачи да „опипат“ състоянието на духовете и отбраната, но една непредпазливост става причина разузнавачите да бъдат заловени и след разпита им — умъртвени. По този начин в навечерието на похода към Брезе брезките българомохамедани знаели всичко и съумели добре да се приготвят за приближаващия бой.

Ето защо, когато заранта рано на 14 ноември Петковите четници настъпили през Върбово за към Брезе, в местността „Пуризовските колиби“ те били посрещнати от пукотевицата на стотина пушки и тогава разбрали, че пътят им е вече преграден. Докарали черешовия топ, но когато гръмнал, гюллето паднало на десетина-двайсет крачки за голяма радост на брезките българомохамедани, които, щом разбрали с каква артилерия имат работа — добили кураж и започнали да обхождат и заграждат четниците. В това сражение, което е и първата сериозна проверка за бойните качества на дружината, на Петко войвода е съдено да преживее едно трагично огорчение, като вижда колко неопитни са новите му четници във воденето на стрелбата, как докато съседът стреля, другият до него се изправя да гледа дали куршумът отива „на месо“ и самият пада пронизан от врага.

Положението се влошава, кога го при започналата пукотевица на помощ на брезците се стичат Седенци и лявото крило на дружината започва да отстъпва. Войводата тича от място на място, прав, без да се предпазва от куршумите — стреля със своя винчестер и като спира настъплението на брезчани, с личен пример се мъчи да окуражи своите дружинници, но те са вече сплашени от неочакваната съпротива и започва отлив назад, при което всеки се спасява, както може.

След военната несполука с Брезе Петко намалява броя на четниците и с тъй подбраната нова дружина продължава до края на 1878 година да брани Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села от налета на башибозука, докато най-сетне в края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и в тая размирна област настъпва успокоение и сигурност.

Петковата дружина остава в Средните Родопи до март 1879 година, след това преминава в Хасковско, където се очаква нов метеж от кърджалийските съседи. По същото време държавният статут на Източна Румелия вече напълно се установява и Петковата роля в Родопа свършва. Ето защо в началото на юни 1879 година той разпуща своята чета и след осемнадесетгодишно, пълно с кръвопролития и най-тежки премеждия хайдутуване и четничество в горите, легендарният Капитан Петко войвода — Киряков, Калоянов — се отдава на мирен живот.