Мел Одом
Изходът (49)

Четиридесет и шест

Уморен и покрит със смазка, облечен в работнически комбинезон, вместо в рицарския си костюм, Саймън седеше върху бронята на локомотива на „Върджин Крос Кънтри“ 6 и гребеше яхния с лъжица от картонената купичка, която му бяха дали. С парещите си от недоспиване очи се взираше в бездомниците, които той и останалите тамплиери бяха събирали през последната седмица от разрушени сгради и метростанции. Бяха ги довели тук, като им обещаха храна и спасение от града.

След първите няколко дни някои от мъжете и жените, които бяха спасили, отиваха с тях да им помагат в търсенето на припаси. Отначало Саймън се тревожеше за тях, защото не беше сигурен дали могат да се защитят от демоните. Но в края на краищата допълнителната помощ се оказа необходима, за да събират толкова храна и провизии, колкото им бяха нужни, за да се грижат за бъдещите бежанци.

Отначало оцелелите не искаха да последват тамплиерите. Страхът да напуснат жалките скривалища, които бяха успели да си намерят, беше по-силен от осъзнаването на факта, че е неизбежно демоните да ги открият скоро.

През първата нощ намериха тринадесет души, които бяха готови да тръгнат с тях. Числото беше злокобно и Вертам реши, че ще им донесе нещастие. Но през следващата нощ доведоха два пъти повече. И оттогава броят им растеше непрекъснато. Националната железопътна гара Падингтън се намираше в центъра на жилищен район, в който имаше и много хотели. Там намериха затворени чужденци.

Според последното преброяване тази вечер имаше хиляда осемдесет и девет човека, подслонени в метростанцията на Падингтън. Липсата на храна и вода ставаше все по-голям проблем. Наблизо се намираше каналът „Гранд Юниън“, но нивото му беше спаднало и Саймън не се доверяваше на водата там. Освен това им липсваха средства да пречистят по-значително количество. Засега демоните не ги бяха открили.

Но Саймън знаеше, че това ще се случи. Късметът им не можеше да трае вечно, защото хората, които очакваха спасение, бяха твърде много.

Вертам се присъедини към Саймън с купичка яхния и бутилка вода. Старият тамплиер вдигна наличника си, разкривайки умореното си и измъчено лице.

— Тази нощ пристигнаха още доброволци — каза Вертам, като се настани до Саймън.

Доброволци наричаха хората, които успяваха да дойдат в убежището им сами, без да ги води тамплиер. Добре беше, че хората научаваха за рицарския влак, както всички го наричаха, но Саймън се опасяваше, че разпространението на тази вест би могло да ги погуби. Щом толкова много хора знаеха за тях, не след дълго демоните също щяха да ги открият.

Той отправи поглед към дългия тунел. Хората се гушеха в малобройни групички около малки огньове, едва отблъскващи студа, който проникваше дори на тази дълбочина под земята. Много от хората се бяха увили в одеяла или дебели палта.

— Колко доброволци? — попита Саймън.

— Тридесет и двама.

— Имаше ли с какво да ги нахраним?

Вертам кимна.

— Имаше. Но вече не можем да събираме на ръка достатъчно провизии, за да изхраним такава група. Не след дълго ще ни трябва цял парк камиони. И ще трябва да ходим по-далеч, за да намираме храна.

— Знам.

— Но дори да не ни свърши храната, ще ни открият.

— Знам.

— А и не остана място във влака.

Саймън въздъхна. Почувства се изчерпан. Безнадеждността затрептя отново в него. Отначало идеята да ремонтира един от изоставените локомотиви в някое от депата на Националната железопътна линия „Падингтън“ и да използва влак, за да изведе оцелели от Лондон, му се беше сторила лесноосъществима.

Сега, с пристигането на всеки новодошъл, клонеше към невъзможна.

Вертам се ухили.

— Все още сме живи. — Той вдигна за тост бутилката си с вода. — За късмета и чистите сърца.

Саймън повтори тоста и докосна с бутилката си тази на Вертам, преди двамата да отпият.

Като отръска остатъците от яхния от брадата си, Вертам погледна към Саймън.

— Спал ли си?

— Да.

— Кога?

Саймън поклати глава. Откакто беше спрял да излиза от тунела и се беше съсредоточил върху поправката на локомотива, беше загубил всякаква представа за времето. Съобрази, че може да се ориентира по ПД-то, но не помнеше и кога за последно е обличал бронята си.

— Не помня.

— Трябва да си почиваш повече.

— Ще си почивам — каза Саймън. — Веднага щом измъкнем тези хора оттук.

— Колко време още ти е нужно, за да поправиш локомотива?

— Няколко часа. Или дни. — Саймън поклати глава. — Не знам. Маккоркълсън също не знае.

Иън Маккоркълсън се беше оказал истински дар божи. Беше стар, наближаваше осемдесетте, но все още притежаваше ум, остър като бръснач. Вече не можеше да върши сам цялата физическа работа, но бяха взели няколко здрави мъже от доброволците, за да му помагат в ремонта.

Цял живот Маккоркълсън бе работил като механик по влаковете. Беше един от първите, помогнали за изобретяването на електромагнитните двигатели „МагноТЛАС“, за които се смяташе, че са бъдещето. Япония и други страни вече бяха започнали да използват „Маглев“ влаковете^[1], но те бяха зависими от електричеството, течащо по релсите.

„МагноТЛАС“ двигателите, вместо да бъдат захранвани от електричество, използваха естествените земни електромагнитни полета, което значително снижаваше цената на транспорта. Бяха задействани планове за реконструкция на локомотивите през следващите десет години. Технологията още се намираше в етап на разработка в търговските компании.

Но тамплиерската технология беше винаги крачка пред останалия свят. Тамплиерите бяха планирали война с демоните, ако те някога дойдат, и бяха привлекли най-бляскавите умове към своето дело. Тамплиерските проектанти използваха нанодин технологията двайсетина години преди „МагноТЛАС“ да стане реалност.

Саймън беше работил с нанодин двигатели, като експериментираше с тях в скейтбордовете, които правеше. Някои от „Маглев“ скейтбордовете бяха пуснати на пазара, но никой от тях не доближаваше по мощност онези, които Саймън беше проектирал. Той беше усвоил почти всичко, което можеше да се научи, за обуздаването на скритата в тях сила.

Тамплиерите бяха взели нанодин двигателите от обезлюдените тамплиерски Подземия. След касапницата при катедралата „Свети Павел“ някои от тамплиерските центрове в района бяха сериозно оредели откъм хора. Или напълно изоставени. Това също беше част от замисъла — да останат достатъчно провизии, с които оцелелите да се хранят в продължение на години, ако се наложи.

Маккоркълсън не можа да повярва колко усъвършенствани и компактни са двигателите, които му предостави Саймън. Част от проблема беше да се измисли как да ги разположат и балансират, така че те да не се изтръгнат от местата си при първоначалното запалване. Трябваше да се подсили и цялото шаси.

— Маккоркълсън се нуждае от още няколко дни, за да изпробва двигателите — рече Саймън.

— Ти успя да го вдигнеш от релсите вчера — каза Вертам. „Вчера“. Саймън не можеше да повярва, че е било вчера. Струваше му се, че са минали само няколко часа.

— Балансът не беше добър. Оправихме го, но Маккоркълсън иска да направи фина настройка на придържащите елементи.

— Лично аз не мисля, че разполагаме с дни — каза Вертам. — Или ще ни свършат хранителните припаси, или демоните ще ни открият, или ще бъдем залети от бежанци.

— Ако претоварим двигателите — а това вероятно ще стане при напускането на града, — те може да се повредят. Или да се самоунищожат.

Вертам се замисли върху това за момент.

— Разбирам, че това е проблем. — Челото му се сбръчка. — Но ако не тръгнем скоро, или ще ни открият, или ще се наложи да оставим хора, когато потеглим.

Саймън кимна. Нито една от тези възможности не му допадаше.

* * *

— Сър? Извинете, сър?

На Саймън му отне миг да осъзнае, че жената говори на него. Изпълзя изпод локомотива и взе омасления парцал, който лежеше на земята. Парцалът не му помогна да смъкне засъхналата мръсотия от ръцете си.

Жената, която го беше повикала, изглеждаше на средна възраст и носеше превръзка на лявото си око.

Саймън понечи да се изправи.

— Не, няма нужда да ставате. Стойте там, където сте. Аз и семейството ми пристигнахме днес.

Саймън се опита да си спомни кой ден е, но не можа.

— Не исках да ви прекъсвам — продължи жената, — но дойдох да ви изкажа благодарност за всичко, което правите.

Саймън се смути. Кой знае защо, често изпитваше това чувство.

— Не благодарете на мен — каза той. — Много хора ми помагат.

— Знам. — Жената се усмихва. — Знам, наистина. Но казват, че вие сте онзи, който е започнал всичко.

Саймън не знаеше как да отговори на това, затова просто кимна. Знаеше, че това би сторил и баща му.

— Просто исках да ви благодаря. Задето се грижите за нас. Ако не бяхте вие, трите ми деца щяха да умрат в този град, убити от ръцете на онези чудовища.

Саймън понечи да каже: „Още не сме напуснали града“. Но се възпря. Надеждата беше най-дефицитното нещо, с която разполагаха, и не му се искаше да я отнема от когото и да било. Знаеше, че тя е толкова несигурна. Повечето от хората бяха дошли в тунела, за да хапнат за последно.

— Благословен да сте — каза жената. Тя хвана оцапаната му със смазка длан в своята и я стисна. После се отдалечи.

Саймън се взираше подир нея известно време, без да знае как да реагира. Предполагаше, че е най-вече уплашен. Едно беше да откриваш непознати, убити в домовете си от демони. Ако загубеше тези хора, щеше да го боли.

„Освен това ти ще си виновен, защото ги доведе тук, за да ги хванат“ — каза си той. Отпи малко вода и се пъхна пак под локомотива.

— Напредваш ли? — попита Маккоркълсън. Саймън взе една захранвана с батерии бормашина и си сложи предпазните очила. Започна да пробива дупки за нова подпора в държащата рама.

— Да. — Металните стружки жилеха лицето на Саймън.

— Независимо дали това ще свърши добре или зле — каза Маккоркълсън, — ти ще си направил всичко, което ти е по силите. Останалото не зависи от теб.

— Знам.

— Не — каза кротко старецът. — Сега просто казваш така. Още не го знаеш. Но ще го разбереш.

Саймън се надяваше това да е вярно, но най-вече — всичко да свърши добре.

* * *

— Разчистете зоната! — изрева Маккоркълсън от контролния център на локомотива.

— Чисто е! — извика в отговор Саймън. Трима мъже, които стояха на пост около локомотива, изкрещяха същото, и Маккоркълсън разбра, че може да пали двигателя.

Електромагнитните нанодин двигатели се зареждаха със слънчева енергия или със специална манивела. Двигателите бяха приблизително с размерите на кислородна бутилка и бяха прикрепени точно под корпуса на локомотива. Саймън и Маккоркълсън бяха успели да монтират шестнадесет броя. Той се надяваше, че ще са достатъчни, за да придвижват всички хора, намиращи се под тяхна опека, достатъчно бързо, за да успеят да се измъкнат.

Локомотивът потрепери, щом Маккоркълсън включи двигателите. Чу се слаб шум, докато те създаваха магнитната подемна сила, и локомотивът се издигна на двадесетина сантиметра над релсите. Макар че електричеството в тунелите беше спряно още по време на първите атаките на демоните, нанодин двигателите генерираха достатъчно ток, за да ускорят локомотива до невероятна скорост без външна помощ. Това беше част от чара на идеята.

Двигателите се балансираха с лекота, като всеки от тях се синхронизира добре с другите. В кабината за управление Маккоркълсън ликуваше. После спусна локомотива обратно на релсите.

— От това по-готов не можем да го направим — обяви Маккоркълсън.

Мъжете, жените и децата, наредени по края на тунела, избухнаха в овации. Вестта беше предадена нататък по редицата и оттам отекнаха още радостни възгласи.

— Добре тогава — каза Саймън. — Хайде да прикачим вагоните и да видим как ще работи тогава. Тръгваме тази вечер, след като падне пълен мрак.

* * *

Бронята помагаше на Саймън да се отърве донякъде от умората. Той се пъхна в нея. Компютърът автоматично пое грижата за него — нямаше нужда да прави нищо. Чрез пластирите коригира по химически път физическото му състояние до пълна бдителност. Саймън знаеше, че по-късно това ще му се отрази, но за момента имаше нужда от тази помощ.

Нямаше какво повече да се прави по влака. Натовариха вътре малкото припаси, които имаха подръка, а после разпределиха хората по пътническите вагони. Наложи се да добавят един допълнителен, но Маккоркълсън беше убеден, че локомотивът ще има достатъчно тяга, за да ги задвижи.

Оставаше да решат само един проблем, който Саймън нарочно не беше засегнал.

При спирането на тока в тунелите, един от влаковете беше заседнал в главния тунел. Все още стоеше там, блокирайки изхода от разклонението, където се намираше ремонтираният локомотив.

Саймън и Маккоркълсън бяха намерили бензинов локомотив, който се използваше за изтегляне на повредените влакове до ремонтните зони. За щастие той работеше.

Един мъж, който имаше опит в метрото, се качи в локомотива и го запали. Разтърсващият рев на огромните двигатели изпълни тунела. Освен възможността горивото да свърши, шумът беше другата причина Саймън да предпочете нанодин двигателите. Те бяха почти безшумни.

Отекващ в тунелите на метрото и из града, шумът от бензиновите двигатели щеше да бъде като зов на сирени, който неминуемо щеше да привлече демоните. А единственият звук, който щеше да издава влакът с новите двигатели, беше шумът от търкалящите се по релсите колела на пътническите вагони. Но не можеха да направят нищо относно този риск.

Бавно, сантиметър по сантиметър, заседналият влак започна да се движи на североизток, към станцията на Еджуеър Роуд.

— Саймън — повика го Вертам по ПД-то.

— Да?

Вертам беше заел позиция в североизточния край на линията, където метрото излизаше за кратко на повърхността. По маршрута имаше няколко такива участъка. Саймън предполагаше, че на тези места ще бъдат най-уязвими.

— Имаме проблем. Група демони току-що влязоха в тунела тук.

В Саймън се размърда страх, преодолявайки ефекта на лекарствата, които бронята беше вкарала в организма му.

— Видяха ли те?

— Не. Но няма начин да не чуят този локомотив. Чувам го даже тук горе без помощта на аудиоусилвателите на костюма.

В Саймън започна да се надига паника. Той я потисна и се опита да мисли трезво. Беше му трудно, въпреки лекарствата в организма му, които избистряха мисленето му.

Но единственото, което можеха да направят, беше да продължат по плана. Вече беше прекалено късно да отстъпват.

— Продължаваме това, което сме започнали — каза Саймън. После извика тамплиерите със себе си и затичаха на североизток към края на Падингтънския тунел и демоните. Ако имаха късмет, щяха да нападнат демоните и да създадат достатъчно объркване, за да може заседналият влак да бъде изтеглен от пътя, а Маккоркълсън да изкара влака с бежанците на главната линия.

После оставаше само да оцелеят достатъчно дълго, за да се измъкнат.

Проста работа. Но той трябваше да се застави да не мисли за хората, които можеше да изгуби.

Или за това, че може да се провалят.

Саймън провери по навик оръжията си и се затича.