Мел Одом
Изходът (15)

Дванадесет

През Ламанша

 

Час преди залез-слънце, без да е действително отпочинал, и все още замаян от постоянното редуване на заспиване и будене през деня, Саймън се появи на дока. Беше се качил на един камион, за да стигне дотам, заедно с няколко от другите членове на екипажа, които той не бе запомнил, но те го бяха разпознали.

Снегът продължаваше да вали, увеличавайки бялата покривка, която загръщаше земята. Последните лъчи на залеза се пречупваха в призмите на капещите ледени висулки по клоните на дърветата.

Саймън седеше в каросерията и бе вкочанен от студ. Дъхът му излизаше на пара пред него. Малко по-късно камионът зави, за да поеме по наклона, който водеше към брега на Ламанша. Мъгла се разстилаше над канала в същото непрестанно движение като талазите на ледената вода.

Корабът стоеше на котва на шестдесет-седемдесет метра от брега. Мъжете бяха заели местата си зад големите картечници, разположени на палубата. Електрически фенери мъждееха в мрака, несигурни като сапунени мехури.

Светлината накара Саймън да се почувства по-добре. През последния час, докато седеше рамо до рамо с мъжете, бе започнал да се чувства притиснат натясно, затворен.

След като се качи заедно с екипажа в спасителната лодка, Саймън се вгледа през мъглата към кораба. През цялото време знаеше, че един нервен пръст върху спусъка би могъл да издаде местоположението им и да привлече всеки, който ги търси.

Корабът беше дълъг и тесен и можеше да се задвижва както с бензинови двигатели, така и с платна. Беше боядисан в равномерно сиво и се различаваше на фона на тъмната вода само благодарение на бордовите светлини и на залеза. Саймън бе сигурен, че щом се стъмни напълно, корабът ще е почти невидим.

Поне за човешки очи. Тази мисъл го отрезви.

— На борда имаме оръжия — каза Пател на Саймън. — Петдесеткалиброви картечници и две 20-милиметрови оръдия, монтирани на носа и на кърмата. Освен това успях да взема няколко ловни пушки. Могат да повалят и слон. — Капитанът изглеждаше мрачен. — Но както личи, в най-добрия случай могат само да забавят тези извънземни.

Саймън не се и съмняваше в това. След като се озовеше в Англия, в Лондон, щеше да има достъп до повече и по-добри оръжия. Очакваше този момент с нетърпение.

* * *

Лея Крийзи вече беше на борда на „Неустрашими“, както хората на Пател бяха прекръстили своя кораб. Вторият вариант беше „Безумие“, но никой не искаше да предизвиква лошия късмет, давайки на кораба това име.

Присъствието на младата жена там толкова изненада Саймън, че той се поколеба за миг, преди да се прехвърли през борда. Тя носеше зимни дрехи и бе увила ръце около себе си.

— Баща ми не беше в бежанския лагер — рече Лея. — Търсих навсякъде. Открих госпожа Беърд, тя беше съседка на баща ми. Каза, че е помогнал да я изведат от Англия преди няколко дни. Но той самият не отпътувал, защото имало твърде много жени и деца.

Саймън кимна. Повечето от бежанците бяха жени и деца.

— Трябваше да почакаш — каза той.

Тя го удостои с убийствен поглед и той осъзна, че я харесва заради това.

— Както чакаш ти ли? — рече тя саркастично.

Един от екипажа извика на Саймън и започна да подава провизиите нагоре. Повечето бяха медицински материали — лекарства и бинтове, одеяла, палта и храна. Точно толкова, колкото им бяха нужни за няколкото часа прекосяване на Ламанша. Саймън с лекота поемаше сандъците, трупайки ги на палубата, откъдето другите да ги отнесат.

— Знаеш ли, ние сме единствените, които ще останат, когато този кораб напусне Англия — каза Лея.

Саймън не знаеше.

— Ако не възразяваш, бих предпочела да не съм сама там.

Саймън погледна към нея. Искаше да й каже, че няма гаранция за безопасността й, дори да остане с него. Но не го каза.

— Сигурен съм, че там ще има и други.

— Може би. Но как мислиш, колко от тях ще са склонни да се върнат в Лондон?

Това Саймън не знаеше. Нямаше желание да отговаря и продължи да нарежда сандъците. Не искаше да се замесва. Но баща му не го бе възпитал по този начин.

— Наистина ли искаш да отидеш в Лондон? — попита той. — След всичко, което си видяла?

— Сигурна съм, че не искам — отговори без колебание Лея. Все пак не успя да скрие уплашеното потрепване на гласа си. — Но нямам избор. Не и ако баща ми е още жив.

Саймън понечи да каже нещо, после се спря, осъзнавайки, че каквото и да каже, то ще е общо взето същото, което всички казваха на него. А той не им позволяваше да го разубедят. Въпреки тамплиерското му възпитание, чувствата, породени от загубата на баща му — ако наистина го бе загубил, — не се различаваха от нейните. Той не отиваше там, защото се смяташе за по-смел от останалите; отиваше, защото се страхуваше за баща си. Също като Лея.

— А ако не е жив… — Гласът й заглъхна. — Е, тогава пак трябва да го знам.

— Добре — рече Саймън и се надяваше, че няма да съжалява за решението си. Тя му благодари, но нищо в изражението или гласа й не показваше, че смята това за голяма услуга. Той не я обвиняваше.

* * *

Часове по-късно сива пелена от мъгла се спусна от север, обгръщайки „Неустрашими“. Саймън стоеше на палубата и се взираше в кълбящата се маса, която сякаш изчезваше точно преди да погълне кораба. Но той знаеше, че за всеки, който се намира на повече от петнадесет метра, корабът е невидим.

Щом се доближиха до бреговата линия все още на платна, за да не ги издадат дизеловите двигатели на някое патрулиращо същество, Саймън огледа размътения мрак. Пател ги беше предупредил, че бродещи групи извънземни обикаляли на лов за оцелели, както и за корабни екипажи, осмелили се да дойдат да ги търсят.

Саймън държеше .50-калиброва снайперова пушка „Барет“ с пълнител за единадесет патрона. Искаше му се да разполага с някое от тамплиерските оръжия, с които беше обучаван. Беше свикнал повече да носи пистолет и меч, когато тръгва на битка, а не пушка.

Пател направляваше кораба, боравейки вещо с руля. В мрака изглеждаше суров и решителен, а от време на време луната надзърташе сред мъглата, за да очертае лицето му.

Няколко минути по-късно един от мъжете извика, че е забелязал земя.

Взирайки се в скалистата брегова ивица, Саймън усети как стомахът му се свива. Вълни от топъл и студен въздух се носеха над него и затова мъглата беше толкова гъста. Той стисна по-здраво пушката.

По заповед на Пател екипажът сви платната и пуснаха котва на по-малко от двадесет метра от брега. „Неустрашими“ газеше достатъчно плитко, за да не докосне дъното.

Слаба жълта светлинка затрептя в мрака.

— Там — прошепна дрезгаво един от екипажа.

— Виждам. — Пател повери руля на друг мъж и се отправи към носа на кораба. — Аз съм капитан Пател от „Неустрашими“. Прибираме оцелели.

Малка група мъже, жени и деца излязоха от тъмното и застанаха като сенки покрай брега.

— Благодаря ви, че дойдохте, капитане — извика един мъж. — Почти бяхме загубили надежда. Говори се, че демоните избивали всички, които са достатъчно смели да прекосят Ламанша.

— Не всички — каза Пател. — Колко сте?

— Деветнадесет, сър. Имаме пет деца.

— Мога да взема шестдесет. Има ли други наоколо?

— Разпръснати са по брега, капитане. Всеки ден броят на демоните се увеличава. Издирват ни непрекъснато.

— Хайде, качвайте се на борда. После ще се разберем в каква посока да поемем. — Пател се обърна към екипажа и започна да раздава заповеди. После се приближи към Саймън и Лея. — Трябва да вземете решение, господин Крос, госпожице Крийзи. Можете да попътувате с нас още малко или да слезете още тук. Засега мястото, което заемате, още не ми е необходимо.

— Аз ще си опитам късмета тук — каза Саймън. — След като демоните не са намерили тези хора досега, може би за момента е достатъчно безопасно.

— Добре. А вие, госпожице Крийзи?

— Аз ще остана.

— Помогнете ми да кача тези хора на борда, а после ще се погрижа да ви снабдят с провизии, както се уговорихме.

* * *

Саймън помогна да закарат с гребане надуваемата лодка до брега и върза въжето за едно от близките дървета. Нарами пушката и насочил бдително сетивата си към заобикалящата го нощ, помогна да натоварят оцелелите на лодката.

Беше ужасен от тяхното състояние. Лесно се забелязваше, че не са яли и спали достатъчно. Дори децата изглеждаха измършавели и с хлътнали очи — почти не приличаха на хора.

Първата група бързо бе откарана до „Неустрашими“, където им помогнаха да се качат на борда. После изтеглиха лодката обратно с въжето и натовариха втората група. На брега останаха само трима души и поставените от Пател стражи.

Демоните нападнаха без предупреждение.

Саймън усети присъствието им в мрака, преди да ги види. Обърна се към малката горичка досами бреговата линия и видя как лунната светлина разпалва шест чифта жълти очи.

А после демоните се раздвижиха, изскачайки беззвучно измежду дърветата. Фигурите им смътно напомняха човешки — двукраки, но с мощни тела, с ръце и крака като дънери. Главите им бяха прекалено малки за размера на туловищата им, но въпреки това се движеха пъргаво. Три дебели израстъка се подаваха от теметата им, а кръг от шест очи пламтеше около една сфера в центъра на лицата им.

Изчадия на мрака. Саймън мигновено ги позна от уроците си. Те принадлежаха на Първичната каста, изключително любопитни.

Саймън не си направи труда да надава предупредителен вик. Вдигна .50-калибровата пушка на рамо, прицели се инстинктивно и стреля. Тежката пушка изгърмя и откатът го блъсна сред вълна от горещ въздух. Куршумът обаче беше добре насочен и се заби в целта си.

Изчадието се катурна назад, изсъсквайки яростно, докато падаше. Яркозелена кръв обля гърдите му. То размаха ръце и се изтласка отново на крака.

Като натискаше спусъка отново и отново, Саймън го уцели още два пъти. Единият куршум дори строши един от шиповете, стърчащи от главата на изчадието. Но то не умря. Вместо това извади пистолет, протегна ръката си напред и стреля.

Виолетов топлинен лъч проблесна покрай главата на Саймън. Ако той не се движеше, лъчът щеше да я отнесе.

Мъже крещяха от болка — някои от екипажа на Пател умираха.

Саймън тичаше след тримата оцелели, които още бяха на брега. Упътваше ги към водата.

— Плувайте към кораба! Веднага! — Замисли се дали сам да не скочи във водата, но знаеше, че нямат никакъв шанс.

Тримата оцелели се втурнаха към водата и когато вече не можеха да тичат, започнаха да плуват.

Саймън бе изненадан да види, че Лея стои на едно коляно и държи картечния пистолет „Хеклер и Кох МП-5“, с който я беше снабдил Пател. Тя стреляше с отмерени откоси от по три изстрела. Той бе очаквал да я види вцепенена от страх.

Или мъртва.

Но макар че беше все още жива и се сражаваше, Саймън не очакваше някой от тях да оцелее през следващите пет минути. От хората на Пател на брега бяха останали само двама. Единият умря, когато стрелците на борда на „Неустрашими“ откриха огън — тялото му бе разкъсано от 20-милиметров оръдеен снаряд.

Въздухът изведнъж се изпълни с куршуми и оръдеен огън. 20-милиметровото оръдие оставяше кратери с размера на човек в каменистата земя и горящи дървета.

Саймън знаеше, че не могат да останат там, притиснати между демоните и приятелския огън. Във водата също не беше достатъчно безопасно. С ъгълчето на окото си той видя как двама от мъжете бяха овъглени и потънаха сред прииждащите вълни.

Той хвана Лея за ръката.

— Ставай. Бягай. — Затегли я, изненадан от нейната сила.

За щастие тя разбра колко уязвима е позицията им и последва Саймън. Двамата заобиколиха приближаващата се група демони и затичаха навътре сред дърветата. Саймън беше сигурен, че ако разполагат с достатъчно време, биха могли да се скрият в гората. Изчадията на мрака бяха мършояди, които бродеха из останките на градовете — според книгите, които Саймън беше чел, и според инструкторите му. Вярваше, че в пущинака имат шанс.

Тичаше, но знаеше, че мрачните изчадия са по-бързи от тях. И вероятно оръжията, които носеха, не ги забавяха толкова, колкото тях. Пушката „Барет“ тежеше над десет килограма, което си беше сериозно тегло.

След секунди мястото на срещата на брега се беше превърнало в горящ ад. Пламъци се виеха през клоните, изхвърляйки мощен рояк от искри към небето. Тътенът от картечниците и оръдията отекваше по целия бряг.

Саймън държеше пушката пред себе си, но му се искаше сега да разполага с меча и бронята си. С тях поне щеше да има някакъв шанс срещу враговете.

Освен ако дори и те не могат да ми помогнат. Историите, които беше чул за мъртви „рицари“, намерени в Лондон, го навеждаха на мисълта, че може би дори тамплиерското снаряжение няма да му помогне. Те са отстъпвали на противника по численост. Не са използвали тактика. Били са прекалено самоуверени. Но сам не знаеше дали вярва на това.

Клони шибаха лицето на Саймън. Той държеше пушката високо, за да се пази от тях, но това не помагаше, колкото би искал. Смъртоносните виолетови лъчи от оръжието на мрачните изчадия поваляха дървета и подпалваха огньове.

Едно паднало дърво прегради пътя на Саймън. Той опря длан на дънера и го прескочи, като се забави само колкото да хвърли поглед назад, механично насочвайки пушката за стрелба.

Лея прескочи падналото дърво като олимпийска атлетка, без да нарушава ритъма си. Мъжът от екипажа на Пател обърка крачка и се блъсна в дървото. Преди да успее да се прехвърли през него, едно от четирите изчадия на мрака, които го следваха, сграбчи главата му в голямата си длан. После я стисна в юмрук и кръвта пръсна, щом главата на мъжа се смачка.