Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Изходът

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2008

Редактор: Венера Атанасова, Ангел Минчев

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978-954-26-0659-8

История

  1. — Добавяне

Тридесет и пет

Къде ти беше умът? — попита Терънс Буут. Лицето на Върховния трон беше почервеняло от гняв. Той крачеше напред-назад из стаята за инструктаж. Саймън стоеше в кабинета с шлем под мишница. Натъртен и окървавен от битката, той гледаше невярващо Буут.

— Мислех, че спасявам онези хора.

— Онези хора сами са избрали да останат в къщата — изрева Буут. — Те не бяха наш скапан проблем!

Саймън едва успя да задържи устата си затворена. Ти не беше там. Не видя изражението върху лицето на онова момиченце.

— Когато сержант Чипълуайт реши да остане, за да те спаси, той подложи отряда си на риск — продължи Буут. — Загубихме още шестима тамплиери.

Саймън не изтъкна, че смъртта на Брус се дължеше на книгата, която търсеха, а не на срещата с гремлините.

— Право да си кажем, сър — обади се Дерек от мястото си зад Саймън, където чакаше своя ред да понесе гнева на Буут, — ситуацията не беше…

— Не беше повод за Саймън Крос да осере всичко — прекъсна го Буут, обръщайки свирепия си поглед към него. — Нито за теб. Смяташ ли, че да размениш живота на шестима воини срещу един е добра сделка, сержант? Защото, ако е така, трябва да преосмисля ролята ти на водач.

Дерек си замълча и не възрази повече. Буут се втренчи в Саймън, сякаш погледът му можеше да го нарани.

Старата неприязън се надигна в Саймън. Ситуацията му напомни случката в училище, когато Буут си мислеше, че може да тормози безнаказано един по-дребен и по-млад съученик. Гордостта в него се надигна да докаже, че и сега няма да позволи това.

Не се захващай с това — каза си той. — Не можеш да спечелиш политическата битка, намесена в този конфликт. Беше му неприятно да го признае дори пред себе си.

— Отидохте там с конкретна задача — продължи Буут. — Трябваше да вземете онази книга и да се изтеглите от къщата. Би следвало да е лесно. Без шум и суетня. — Той млъкна за малко. — И без жертви. Не и от моите воини.

— Онова момиченце — рече Саймън с напрегнат глас — онези хора се нуждаеха от помощ. Ако бяха останали в къщата, сега щяха да са мъртви.

— Това не е мой проблем — каза Буут. — Нито пък твой. — Той изруга. — Там навън има много мъртви хора. Виждал съм телата им. И нека да ти изясня нещо, Крос: ще има още много мъртъвци, преди всичко да свърши.

Саймън издиша, съсредоточен върху усилието да овладее реакциите си. Не биваше да дава воля на гнева си. Това беше лукс, който не можеше да си позволи в момента.

— И за да влошиш нещата още повече, ти ги доведе тук. Тази база трябва да остане тайна!

— Нямаше къде другаде да ги…

— Тези хора не са наша отговорност! Ние сме тук, за да спасим света. Не шепа хора. Можем да го направим само като победим демоните. Не като предлагаме убежище. Когато онази жена и децата й решат да си тръгнат оттук, ако изобщо решат да си тръгнат — а ако не, значи само си увеличил бремето ни, — могат да разкажат на другите за тайното ни Подземие в метрото. Няма да отнеме много време на демоните да научат къде сме.

Саймън не се беше замислял за това, докато самият той не се върна в Подземието. Беше се съсредоточил изцяло върху това да отведе семейството от горящата къща на безопасно място. Спасяването им беше от първостепенна важност.

— Ние не сме тук, за да спасяваме хората — каза Буут. — Не това беше целта на всички онези тамплиери, когато загинаха при катедралата „Свети Павел“. Не това беше намерението на баща ти, когато умря, а да получим ние шанс да продължим тази война.

Ти не знаеш какви са били намеренията на баща ми — помисли си с яд Саймън. После го връхлетя чувство на вина. Той също не знаеше какви са били намеренията на баща му, защото не беше там с него в смъртта му.

— Ние сме тук, за да спечелим войната с демоните — продължи Буут. — Не да я губим бавно.

Саймън се съсредоточи върху дишането си. Каквото и да казваше Буут, то беше без значение. Тази нощ беше извършил нещо, което го караше да се чувства добре. Спаси онова момиченце и семейството му.

— Слушаш ли ме? — запита Буут.

— Тъй вярно.

— Тези хора — заговори внимателно Буут — са потомци на поколения, които са отричали всичко, на което тамплиерите са се опитвали да ги научат относно демоните. Те не желаеха да прогледнат. Не обръщаха внимание на предупрежденията на тамплиерите, че демоните съществуват. Тези хора наблюдаваха безучастно как крал Филип IV разпилява ордена през 1307 година. Никой от тях не вярваше в демони. Не искаха да вярват. Никой не желаеше да признае, че съществуват създания с такава сила, защото това би могло да омаловажи ролята им в този свят. Затова живееха с капаци на очите, докато тамплиерите се криеха под земята и се трудеха, за да възстановят загубените си богатства и да продължат тази война. Това няма да се промени само защото ти си решил така. Саймън издиша.

— Трябват ни воини — рече Буут. — Не герои. Всички герои загинаха при катедралата „Свети Павел“. Не можем да си позволим повече загуби.

Саймън едва не възрази. Стори му се, че Дерек също се въздържа с усилие да не направи някакъв коментар.

— Можем да спечелим тази война само ако успеем да опазим достатъчно тамплиери живи достатъчно дълго, за да намерим слабото място на демоните и да сложим край на всичко. Което няма да стане, ако се правим на герои. — Буут произнесе думата с отвращение.

Контролирайки чувствата си, Саймън запази мълчание.

— Ако толкова искаш да си скапан герой — рече Буут, — измисли как да победим демоните. Аз лично ще те запиша в Книгата на бранителите. — Продължи високомерно. — Единствената причина да ти позволя да останеш е, че се нуждаем от всеки годен воин. Но ако още веднъж се издъниш, ако подложиш на риск моите тамплиери, като ги подтикнеш към безразсъдни действия, изчезваш. Имам предвид отлъчване от редиците ни завинаги. Разбираш ли?

— Да. — Гласът на Саймън беше тих и напрегнат.

— Добре. А сега се махай от очите ми.

Саймън се завъртя кръгом и излезе с войнишка крачка от стаята. Кипеше от негодувание заради тираничното поведение на Буут и желанието му да си отмъсти, но знаеше, че е безполезно. Трябваше да внимава какво прави, докато е в ордена.

* * *

Саймън отиде в болничното отделение, въпреки че беше изморен. Когато бе пристигнал в Подземието, Буут веднага беше пратил да го извикат. Майката на децата, Емили, не беше в добро състояние. Той искаше да разбере дали съдбата не е решила да направи момиченцето и нейното братче сираци.

Няколко минути по-късно той стигна през тунелите до медицинския център.

Рецепционистката беше хубава жена в лавандулова престилка — на Саймън му се струваше, че името й е Кей. Тя вдигна очи, щом той се приближи.

— Крос, нали? — Гласът й беше открит и прям. Изглеждаше уморена.

— Да. — Саймън застана до бюрото. — Доведох една жена и…

— … и две деца. — Кей се усмихна. — Доста мили деца всъщност.

— Исках да разбера как са.

— Децата са добре. Майката ще се нуждае от възстановяване. Явно е диабетичка и са й свършили лекарствата. Изпаднала е в кома. Ако не я бяхте намерили тогава, щяла е да умре до няколко часа.

— Но ще се оправи, нали?

— Да. Сега си почива.

Саймън въздъхна с облекчение. След всичко, което се беше случило през нощта, тази новина беше добре дошла.

— Искате ли да ги видите?

Саймън поклати глава. Последното нещо, от което имаше нужда, беше Буут да разбере, че се е отбивал в лазарета, за да провери как са хората, които изобщо не е трябвало да спасява.

— Не. Аз трябва…

Кей се усмихна и погледна над рамото на Саймън.

— Твърде късно е.

Саймън се обърна и видя, че момченцето и момиченцето стоят на вратата зад него. И двамата бяха в нови дрехи и бяха превързани. Поглеждаха го свенливо. Момченцето все свеждаше очи или ги извръщаше.

— Добре ли са? — попита Саймън.

— С изключение на няколко отока и синини, чудесно. — Кей заобиколи бюрото и се приближи към децата. — Елате. Ще ви запозная.

— Наистина не мисля, че…

— Те ви чакаха. Всъщност, даже ме умоляваха да пратя да ви извикат.

Саймън с неохота последва Кей. Младата жена коленичи край децата.

— Това е Ема — каза Кей, — а това е Стивън.

Ема протегна ръчичка, после побутна с лакът момченцето да направи същото.

— Здрасти. — Саймън намести шлема, който носеше под мишница, и смъкна ръкавицата от дясната си ръка.

Здрависаха се кратко.

— Ти си този, който ни спаси — каза момиченцето.

Саймън не знаеше какво да отвърне.

— Да — каза Кей. — Той е. — Погледна към Саймън. — Според това, което чувам, постъпил е много храбро.

Саймън чувстваше смущение и неловкост. Повече от всичко му се искаше да избегне тази среща. Нищо хубаво нямаше да излезе от това, ако Буут научеше. Той понечи да се оттегли.

— Благодаря ти, че спаси мама — рече момиченцето. — Много се страхувах, че чудовищата ще ни открият, преди татко да се прибере.

Саймън беше изненадан от силните чувства, които се пробудиха в него. След като беше узнал за смъртта на баща си и беше видял колко много загинали има в Лондон, простичката благодарност на детето го трогна повече от всичко, случило се в последно време.

— Няма защо — каза Саймън. — И не бях само аз. Имаше и други.

— Знам. Но ти си този, който дойде да ни вземе.

Саймън се усмихна.

— Не можех да ви оставя.

— Можеше — каза Ема. — Другите ни оставиха. Когато мама се разболя и не можехме да я събудим, отидох при някои от съседите около нас и се помъчих да ги повикам на помощ. Но никой не искаше да излезе от вкъщи.

Саймън си представи как момиченцето е тичало по улиците и чукало по вратите, лесна плячка за демоните, и му прималя.

— Ами тогава — каза той, — радвам се, че помоли мен за помощ. — Той приклекна и я погледна в очите. — Ти постъпи много смело, като излезе, за да ме повикаш.

Момиченцето се усмихна малко по-уверено.

— Знаех, че ще ни спасиш. Трябваше да ни спасиш. Ти си рицар в блестяща броня.

Саймън знаеше, че бронята му не блести. Беше покрита със сажди от битката и кръв — негова, на демоните и на другите тамплиери.

— Аз не съм…

— Сте — прекъсна го Кей, която също се усмихваше. — Сега всички ние трябва да имаме нещо, в което да вярваме, нали?

— Познаваш ли крал Артур? — попита малкият. — Срещал ли си го?

— Не.

— О. — Момченцето изглеждаше разочаровано. — Мама ни чете за крал Артур. Той е любимият ми герой. Легендата казва, че крал Артур ще се върне, когато Британия има най-голяма нужда от него.

Саймън се усмихна широко, спомняйки си как, когато беше малък, баща му му четеше легендите. Очевидно беше, че баща му обичаше тези истории и даже смяташе делата на тамплиерите за благородни и героични. Саймън никога не беше вярвал в това, но и никога по-рано не се беше чувствал както сега.

— Аз винаги съм харесвал сър Гауейн[1] — рече той.

Ема извади лента син плат от джоба си. Без да каже и дума, се приближи до Саймън и уви лентата около бронята на бицепса му. Върза я на панделка и отстъпи назад.

— Това е символ на благоволение — каза Ема.

Трогнат, Саймън кимна.

— Знам.

— Дано да ти донесе късмет.

— Благодаря.

— Така — каза Кей и се изправи. — Мисля, че ще е най-добре да оставим Саймън да върви да си почива. От доста време е на крака.

Децата си взеха довиждане и се върнаха в стаята на майка си.

— Сложих легла за тях вътре — каза Кей.

— Ако имат нужда от нещо… — рече Саймън.

— Ще се погрижим за тях. Не се тревожете за това. Но вие наистина трябва да си починете. Изглеждате сякаш всеки момент ще рухнете.

Саймън не само изглеждаше, но и се чувстваше така. Пред Буут се беше държал, но сега умората отново го завладяваше. Той благодари на Кей и се сбогува с нея, а после пое обратно към казармата.

* * *

В казармата беше тихо, когато Саймън се прибра. Имаше само няколко тамплиери, по което той разбра, че е ден, без да има нужда да проверява. В Подземието се опитваха да поддържат денонощен цикъл, който да съответства на този във външния свят. Въпреки хаоса, погълнал Лондон, явно още се полагаха усилия за това. Той свали бронята си и размени няколко думи с другите мъже от отряда на Дерек, преди да се насочи към душовете с кърпа и чифт шорти.

Заставайки под душа, той се почувства виновен, че докато той се готвеше да си ляга, други тамплиери вероятно се биеха за живота си по улиците. Горещите струи забоцкаха като игли кожата му.

Не можеш да си едновременно навсякъде, Саймън — беше казал баща му. — Щом се стигне до битка, ще си получиш своя дял, и даже повече. Но когато демоните се появят, няма да се води само една битка и няма да продължи само един ден. Те ще са много и силни. Тамплиерите са научени да се сражават така, както са се сражавали по време на Кръстоносните походи. Когато нашествениците пристигнат, ще се биеш с тях, докато не можеш повече. Затова, когато другарите ти влязат в боя, за да поемат бремето ти за известно време, направи услуга на себе си и на тях, като им позволиш да го сторят.

Сцени от битката изникнаха отново в паметта на Саймън. В мислите му обаче най-силно се открояваше безпомощното изражение на момиченцето, когато го бе молило за помощ.

Дали някой друг тамплиер щеше да й помогне? Дали той или тя щеше да тръгне срещу заповедите на Буут, вместо да се придържа към мисията? Или щеше да я остави там да умре?

Саймън не можеше да повярва, че искаха от тях да действат по подобен начин. Не беше възможно всички тамплиерски домове да мислят по същия начин. Все още имаше много бедстващи хора в Лондон. Беше виждал лагерните им огньове.

Когато дойдат тъмните времена, Саймън, ние ще трябва да бъдем светлината, която ще изведе човечеството от нощта. Можем да го направим. Такава е съдбата ни.

„Ама че съдба — помисли си кисело Саймън. — Аз избягах и не бях тук, когато ти се нуждаеше от мен, а Върховния трон Буут иска да стоим безучастно и да гледаме как невинните измират. Не очаквах това от тамплиерите, нито пък искам да бъда част от този план“.

Саймън не можеше да търпи повече горещината, затова пусна леденостудена вода за петнадесет секунди, докато се разтрепери. После излезе изпод душа, подсуши се и обу шортите.

Когато пристъпи към вратата, пред него застана висока, здраво сложена жена с късо подстригана червена коса. Носеше изрязана тениска, шорти и гуменки.

— Саймън Крос — изръмжа тя. — Заради теб тази нощ убиха сестра ми!

Преди Саймън да реагира, червенокосата заби юмрука си в челюстта му. Ударът беше силен и плътен и го извади от равновесие. Той се подхлъзна на мокрите плочки и падна. В следващия момент жената го възседна и започна да нанася удари с юмруци в лицето му.

Бележки

[1] Или Гоуин според други източници — един от рицарите на Кръглата маса, племенник на крал Артур. — Б. пр.