Мел Одом
Изходът (48)

Четиридесет и пет

Уорън се събуди със замъглено от анестезията съзнание. Припомни си времето, което прекара в болницата, след като пастрокът му го бе прострелял. Нямаше сили да се надигне или да отмести пластмасовата маска от устата и носа си. Единственото, което бе способен да прави, беше да обръща глава настрани. Една система, закрепена върху люспестата кожа на лявата му ръка, вливаше във вената му синкава течност. Малки, подобни на риби, създания плуваха в нея и не приличаше на нищо, с което някога го бяха лекували в болница.

Едно от създанията притисна плоското си лице към пластмасовата торбичка и отвори уста. От нея излезе вещество, подобно на мастило, което се разтвори в течността, като направи синьото по-наситено. Почти веднага главата на Уорън натежа, а тялото му като че ли олекна. Каквото и вещество да изпускаше рибоподобната твар, то имаше нещо общо с дезориентацията на Уорън.

Когато погледна лявата си ръка, се сети за дясната. Китката го болеше. Той обърна глава на другата страна. Тръбички влизаха и излизаха от демонската длан, прикрепена към чукана на китката му. Сноп жици държеше гротескната ръка с дланта надолу и с разперени пръсти, като че ли беше произведение на изкуството. Зловонна медицинска лапа обгръщаше зашитите краища на плътта, но тя беше направена от бистър желеподобен материал, който му позволяваше да вижда през него. Конецът не приличаше на конец, а по-скоро на котешко сухожилие, каквото бе виждал в часовете по дисекция в училище. Плътта от двете страни на раната — неговата и тази на демона — бе почервеняла от възпаление.

Кабалистите му бяха пришили ръката на Мерихим.

— Не — прошепна дрезгаво Уорън. Споменът за събитията в сградата го връхлетя отново като вихър от страх, болка и чувство на загуба. Почувства отново студеното врязване на меча на бронирания мъж, който отсече ръката му, и усети тежестта на демонската длан.

* * *

— Уорън. — Наоми се изправи от креслото, в което бе седяла край леглото му. Изглеждаше изтощена и загрижена за него.

Кели седеше в друго кресло при другия край на леглото. Очите й се взираха в него, но бяха тъмни и равнодушни, сякаш зад тях не се случваше нищо.

— Какво сте направили? — Уорън се опита да вдигне дясната си ръка, но жиците я задържаха.

— Всичко ще е наред — опита се да го успокои Наоми.

— Лекарят, който ти приши ръката, каза, че операцията е минала добре.

— Ръката ми! — изграчи Уорън. — Това не е моята ръка. — Спомни си как смрадливият гигант беше изял неговата.

— Сега е. — Наоми докосна дланта му едва ли не с благоговение.

Изумен, Уорън осъзна, че усеща меките й пръсти по демонската ръка.

— Недей. Не ме докосвай.

Наоми го изгледа с любопитство.

— Усети ли го?

Уорън не пожела да отговори.

Наоми ощипа опакото на неговата… на ръката. Кожата побледня, после възвърна естествения си цвят. Но тя го беше ощипала достатъчно силно, че да го заболи.

— Ох — възнегодува Уорън.

— Наистина го усети. — Въпреки изтощението, върху лицето на Наоми се изписа въодушевление. — Лекарите не свързаха наново никакви нерви. Оперираха те в продължение на почти осемнадесет часа, пришивайки артериите и вените. Наложи се да ги прокарат по напълно нов път през ръката. Гледах процедурата. Никога по-рано не съм виждала подобно нещо. Смятаха да свържат наново нервите, ако ръката понесе трансплантацията.

— Не биваше да правят това — каза Уорън. Опита се да посегне към дясната си ръка, но откри, че лявата също е вързана към леглото. — Освободи ме.

В очите на Наоми заблестя тъга.

— Не мога.

— Освободи ме!

Тя безмълвно поклати глава.

Потискайки сълзите на безсилие, Уорън заруга високо. Когато му свършиха въздухът и силите, спря. Вдиша кислород през маската и от внезапния приток се опияни. Отпусна се на леглото, като вече не беше в състояние да се бори със задържащите го връзки.

— Нямахте право — прошепна Уорън.

— Хедгар Тулейн реши, че нямаме избор. Мерихим ни заповяда да го сторим.

Мерихим.

Уорън забеляза колко непринудено произнесе името му тя, като че ли с демона бяха на „ти“.

— Той ти поднесе дар, Уорън. Без неговата помощ щеше да останеш без ръка.

— Така щеше да е по-добре. — Уорън затвори очи и се отпусна изтощен. Само след секунди сънят го обори.

* * *

Изминаха четири дни. През това време здравето на Уорън се подобри. А заедно с него и демонската ръка. Лекарите, които Тулейн беше довел в имението, изглеждаха доволни и дори изненадани от подобрението му.

В интерес на истината, досега Уорън беше изненадан и отвратен от ръката. Но също толкова отвратен беше и от начина, по който се отнасяха с него. Методите, които използваха, представляваха комбинация от традиционни медицински похвати и кабалистки хомеопатични лекове.

„Рибките“ в торбичката на системата изобщо не бяха рибки, а малък вид демони, който сега се срещаше в река Темза. Някои от кабалистите смятаха, че снегът е станал токсичен поради Изгарянето и че в засегнатите участъци се заражда нова флора и фауна.

Експериментите със секретите на Гнездящите демони, както ги наричаха засега, бяха разкрили, че течността, която изпускат, съдържа естествен анестетик и има лечебен ефект.

Уорън не беше вярвал, че съществуват демони, които могат да помагат на хората.

— Те не помагат — каза Наоми. — Гнездящите демони произвеждат анестетик, за да упояват жертвите си. После се забиват в тях и ги изяждат отвътре навън, започвайки с тлъстините и ненужната мускулна тъкан. Пазят сърцето, дробовете и другите жизненоважни органи за накрая. Техните секрети също така помагат на гостоприемниците им да остават живи, докато демоните се хранят с тях, като затварят раните и пазят останалата част от тялото здрава.

Предния ден Уорън стана свидетел на една от най-ужасните гледки, които някога беше виждал. Бяха му позволили да стане от леглото и да се поразходи. Наоми го заведе в лабораториите, където работеха върху Гнездящите демони, тъй като той искаше да узнае повече за тях.

Там, насред голяма пещера, изпълнена със странно на вид оборудване, което представляваше смесица от свръхмодерни технологии и машини от деветнадесети век, мъж на средна възраст плуваше във вода. За него се грижеха шепа лабораторни асистенти. Рентгенови апарати показваха кухините с Гнездящи демони в него. Кожата му висеше отпуснато, което свидетелстваше, че всичките тлъстини са били изядени. Повечето от мускулната тъкан на краката му липсваше.

— Няма ли да го спасят? — попита Уорън.

— Не — отвърна Наоми. — Ще научат повече, ако го наблюдават.

— Той ще умре.

— Ако изследователският екип не го беше намерил, той така или иначе щеше да умре. Освен това досега не са успявали да отделят Гнездящи демони от гостоприемника им, без да го убият. Може би, преди този човек да умре, ще успеят.

— А ако не успеят?

— Има и други жертви. Ще наблюдават тях.

Уорън огледа мъжа. Макар че очите му бяха отворени, те като че ли не виждаха нищо. Уорън знаеше, че това е илюзия. Мъжът осъзнаваше какво се случва с него. Секретите на Гнездящите демони не притъпяваха всичко. Вътре в себе си мъжът крещеше.

— Той не е в безсъзнание — каза Уорън.

— Ние смятаме, че е. Очите му може да са отворени, но това е просто рефлекс.

— Той крещи — каза Уорън. — Чувам го.

Наоми го погледна.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Никой друг не го чува. — Наоми го остави и отиде да поговори с един от кабалистите.

Уорън продължи да гледа човека и да слуша писъците му. Гледайки към рентгеновия образ на кухините с Гнездящи демони, разпръснати из тялото, той не можеше да не се сети за създанията в системата.

Наоми се върна при него.

— Какво щеше да стане, ако някой от онези Гнездящи демони в торбичката на системата се беше промъкнал в кръвообращението ми? — попита Уорън.

— Това не стана. Те ни помогнаха да те излекуваме. Мисли за това. — Наоми хвърли поглед към ръката му. — След като тялото ти не отхвърля ръката, имаме големи надежди.

Уорън не каза нищо, но неговите надежди бяха малки. Искаше да убие мъжа, който му беше отнел ръката. Всеки път, когато се сетеше за това, чуваше как Мерихим се смее тихичко в дълбините на ума му.

— Продължавай да мислиш по този начин — окуражи го демонът. — Омразата ще те направи силен. А ако е достатъчно голяма, ще те направи толкова могъщ, че да правиш всичко, което поискаш.

* * *

Лапата върху китката на Уорън беше направена от слузта на друг демон, открит в частите на Лондон, където Изгарянето беше причинило изменения. Той приличаше на охлюв, но беше висок близо метър и имаше език, който можеше да се изстрелва на разстояние от три метра. Ударите на езика поразяваха със смъртоносни отрови. Кабалистите още нямаха подходящо название за него, но засега го наричаха смъртострел.

Вместо да използват секрета, кабалистите се бяха научили да остъргват пихтиестото тяло от черупката и да го забъркват с билки. Използваха мистични сили, за да смесят тялото на охлюва с билките и енергията. Бяха се научили да използват тази смес, за да подготвят човешкото тяло за трансплантирани материали като рогата. Очевидно свойството им да предпазват смъртострелите от собствените им отрови помагаше на присадките да бъдат приети от имунната система.

Никой никога не беше опитвал да присади крайник преди случая с Уорън и оттогава нататък доста хора се подложиха на ампутация, за да си присадят демонски крайници. Но телата им отхвърляха новите придатъци.

Организмът на Уорън не се беше опитал да отхвърли ръката на Мерихим. Вместо това люспите бяха пропълзели през големия белег на китката, израствайки едва ли не пред очите на Уорън. Те стигаха вече до средата на предмишницата му.

— Мисля, че люспите са добавили подсилващ слой — каза доктор Метцер на Уорън на сутринта на седмия ден. Лекарят беше на петдесет и няколко години и носеше бяло палто, множество татуировки и овнешки рога, които си беше присадил веднага след нашествието на демоните. — Сигурен съм, че тялото ти няма да я отхвърли. Как я чувстваш днес?

— Добре — отговори Уорън. Винаги казваше така.

— Можеш ли да я движиш? — Лекарят винаги питаше това.

— Не. — Уорън никога не се опитваше.

— Бихме могли да махнем вече венеца. — Метцер имаше предвид приспособлението, ограждащо ръката на демона. Здрави метални шипове пронизваха пръстите и ги държаха изпънати и неподвижни.

— Не — каза Уорън. Нямаше намерение да им позволи да го махнат.

— Разбирам. — Метцер се помъчи да скрие нетърпението и любопитството си. — Мисля, че е оздравяла достатъчно, за да експериментираме с възможностите за движение, които са ти останали.

— Аз пък не мисля.

Метцер въздъхна и кимна.

— Опитвал ли си да я движиш?

— Да — излъга Уорън. — Не мога. — Всъщност можеше да помръдва леко всеки пръст. Но не го правеше, когато някой можеше да го види.

— Време е — прошепна Мерихим дълбоко в Уорън. — Ръката е изцерена. Сега е твоя.

— Значи мога да я използвам… или да не я използвам — отвърна Уорън.

— Не искаш ли да отмъстиш на човека, който те осакати? — подразни го демонът.

Уорън не отговори. Опита се да не позволи на мислите си да го издадат.

— Ти искаш отмъщение, Уорън. Знам го. Усещам желанието да пламти вътре в теб.

Лекарят говореше нещо. Уорън се опита да се съсредоточи върху думите му, но не можа.

— Аз ти поднесох дар — рече Мерихим, — по-ценен от всичко, което някой от моята раса е дарявал някога. Ти дори не подозираш истинската му стойност.

Уорън се боеше да я разбере. Цената, която искаха демоните, обикновено беше човешката душа.

— Не бих поискал нещо толкова маловажно — рече Мерихим. — Искам да работиш за мен.

— И да правя какво?

— Да ми помагаш. Това място е ново за нас. Тук могат да бъдат създадени кралства. Искам всичко, което е възможно да получа, и ти си в състояние да ми помогнеш.

Уорън се помъчи да не мисли за това.

— Оказва се, че кабалистите са силни — рече Мерихим. — Те ще бъдат решаваща сила в идните борби в този свят. Повечето демони не искат да имат нищо общо с хората.

— Но ти си склонен да направиш изключение?

— Да. Искам ти да водиш тази фракция, която ще отделя от редиците им. Ти ще набереш сила сред тях, защото аз ще ти помагам, а после — когато му дойде времето, — ще прибавиш силата си към моята. Ти ще бъдеш моят първенец и аз ще те закрилям.

Пистолетните изстрели, които бяха сложили край на живота на майка му, а после бяха ранили него и убили баща му, отекнаха в главата на Уорън. Прозвучаха толкова близко, че подуши миризмата на барут.

— Никой — повтори демонът. — Никой никога няма да може да те нарани.

Уорън се взря в демонската ръка.

— Вече ме нараниха.

— Това ще е за последен път. Ти ще си по-силен от всички тях, Уорън. Ще бъдеш мой.

Уорън затвори очи. Чу лекарят да го пита дали е добре, но не му обърна внимание.

— Онзи, който ти отне ръката, бяга от града сега, докато ти седиш тук — рече Мерихим. — Искаш ли да му позволиш да се измъкне?

— Лъжеш.

Болка прониза слепоочията на Саймън и той разбра, че демонът му се е ядосал. Но болката изчезна също така внезапно, както се и появи. На нейно място изникна видение.

Бронираният мъж (Той е тамплиер — обади се Мерихим.) стоеше в подземен тунел заедно с други бронирани мъже. Около тях имаше няколко бездомника, облечени в дрипави палта и сгушени около малки огньове.

Бронираните мъже — тамплиерите, поправи се Уорън — и някои от хората работеха по един локомотив.

— Какво правят? — попита Уорън.

— Подготвят бягството си — отвърна Мерихим.

— Ще използват влака?

— Да.

Няколко секунди Уорън гледаше как тамплиерите работят, пълзят в локомотива и прикрепват нови части. От колко ли време го правеха?

— Откакто ти отсече ръката.

Образът започна да избледнява. Уорън се опита да го задържи, усещайки отново и отново студената захапка на стоманата, отсичаща ръката му. Този човек — този тамплиер — го беше наранил.

— Той може да бъде последният, който ще го направи някога — обеща Мерихим. — Какво струва обещанието на един демон ли? Дадох ти ръката си. Можех да те убия. Все още мога да си избера друг. Откажи ми и ще го сторя.

Образът изчезна, но Уорън все още виждаше мъжът, който го бе наранил жестоко, да се измъква. Щеше да изчезне от Лондон и той никога повече нямаше да го види.

Не можеше да понесе това.

— Вземи ръката — каза Мерихим. — Приеми я за своя и тя ще ти даде силата да го унищожиш.

Уорън си пое дълбоко дъх, уплашен от онова, което толкова силно му се искаше да направи. Да приеме ръката, би означавало да премине на страната на мрака. Всичко, което бе чел, го предупреждаваше срещу това. Но той погледна Кели, която седеше до вратата като кутре с празен поглед, и разбра, че вече е пресякъл границата, без да забележи.

Какво е още една крачка? — запита се Уорън. Но знаеше, че не я прави, защото вече беше стигнал далеч. Страхуваше се. Но искаше силата, която му обещаваше Мерихим. Ако разполагаше с достатъчно сила, би могъл да се защити.

Дори и от демона.

Уорън отвори очи и се втренчи в демонската ръка.

— Уорън? — долетя гласът на Наоми.

— Добре съм — отговори той и даже в собствените му уши гласът му прозвуча по-силен от дни насам. Всъщност звучеше по-силен, отколкото изобщо някога го беше чувал.

Замайването, което го беше обзело след осакатяването, изчезна постепенно като разтопен скреж по прозореца. Той стана от болничната маса.

— Искаш ли да сваля…

Лекарят така и не довърши въпроса си. Уорън раздвижи ръката си и я сви в юмрук. Венецът, който я обездвижваше, се счупи на парчета, които паднаха на земята. Шиповете, пронизващи пръстите му, изхвърчаха и се забиха в стената. Затрептяха и запушиха.

Уорън се обърна към Тулейн.

— Искам транспорт.

— Защо? — Тулейн изглеждаше предпазлив и раздразнен едновременно, очевидно осъзнавайки, че нещата са извън неговия контрол.

— Нямам време за въпросите ти.

— По-добре намери скапано време за…

Без да се замисли, Уорън направи жест с демонската си ръка.

Тулейн внезапно млъкна. После вдигна ръце към слепоочията си и закрещя от болка.

— Не ме разпитвай — каза Уорън. — Нямам време. Заповядай на някого да докара кола, за да ме отведе в града. Направи го веднага и главата ти няма да експлодира като гнил грейпфрут. Разбираш ли?

Смазан от болка и с кървящ нос, Тулейн кимна. Уорън свали ръка, Тулейн рухна на четири крака и започна да повръща.

— Какво правиш? — попита Наоми.

Уорън я изгледа и тя несъзнателно отстъпи крачка назад.

— Можеш да дойдеш, ако искаш, но не ми се пречкай. — Той тръгна към вратата и чу как Тулейн стана и го последва с тътрене. Докато излезе в пещерния тунел, Тулейн вече викаше охраната.

Те се появиха на бегом с пушки в ръце и се прицелиха в беглеца.

За миг Уорън изпита страх, но не се поддаде, усещайки силата да се влива в него. Вдигна ръката си и замахна напред. Появи се течен огън, който полетя към тавана, разля се по него и се проточи надолу на дълги огнени въжета.

Уорън се обърна към Тулейн, предизвиквайки го с поглед да каже нещо.

— Отведете го — каза Тулейн, с изпълнени с болка очи. — Отведете го там, където пожелае.