Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Изходът

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2008

Редактор: Венера Атанасова, Ангел Минчев

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978-954-26-0659-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осем

Седяха с две чаши топъл чай на една малка маса в ъгъла на почти празната трапезария. Саймън започна: — Не всеки брак тук е уреден. Някои от тамплиерите все още се влюбват, женят се и имат деца.

— Но защо тамплиерите изобщо уреждат бракове? — Лея се държеше, сякаш самата идея заслужава порицание.

— Това не е чак толкова лошо, колкото се опитваш да го изкараш — рече Саймън.

— Определено е варварско. Ами ако момичето не иска да се жени? Ами ако не иска да става майка?

— Мъжете имат не по-голям избор от жените — каза Саймън.

— О. — Лея премигна. — Мъжете не искат ли да се женят?

— Понякога по-малко и от жените.

— Тогава защо се женят?

— За да имат деца. Редиците на тамплиерите трябва да се попълват.

Лея се намръщи.

— Размножаване на вида?

Саймън долови нотка на гняв в думите й. За кратко се замисли дали да не сложи край на разговора. Но другата възможност беше да отиде в казармата и да остане сам.

— Ние имаме уникален начин на живот. Той не е за всекиго. Създаването на връзки с жени или мъже извън света на тамплиерите е проблематично.

— Проблематично ли?

— В средата на деветнадесети век двама тамплиери са били прибрани в лудница.

— Защо?

— Разказали на жените си за своята мисия като тамплиери.

Лея се намръщи.

— По онова време много хора са свършвали по този начин. Отлъчени от семейството. Жени, които не можели да се разведат. Неконтролируеми деца.

Саймън кимна. Тези времена бяха описани в историческите хроники на тамплиерите, които бяха задължително четиво в училище.

— Какво е станало с онези тамплиери? — попита Лея.

— Наложило се да ги измъкнат оттам.

— Значи никога не сте водили тук някой външен?

— Имало е няколко случая. Не повече.

— Това не говори много добре за любовта, нали? — Лея се усмихна.

— Браковете така или иначе са трудни. Ако добавиш към тях тайни задължения, става почти невъзможно да се справяш. — Саймън обхвана с жест столовата. — Дори и при уредени бракове, тук рядко имаме разводи.

— Защото животът ви минава тук?

— Защото съпрузите имат една и съща цел в живота.

— Тогава защо не си се задомил с някоя мила тамплиерка? Как се озова в Южна Африка?

Саймън си пое дълбоко дъх.

— Исках нещо повече от тамплиерския живот, който ми предлагаха. Освен това не вярвах в демоните.

— Въпреки онези музейни експонати?

— Ако ти не беше видяла демоните навън, щеше ли да повярваш?

Лея въздъхна и поклати глава.

— Вероятно не. Значи разби сърцето на онова момиче?

Саймън се усмихна. Това поне не беше толкова трудно.

— Не. Преди две години Ан беше прекалено млада, за да се омъжи. Баща ми искаше внуци.

— Може просто да е търсил начин да те задържи тук.

— Може.

— Значи затова тя беше толкова дружелюбна в коридора, вместо да поиска главата ти на тепсия.

— Говорих с Ан, преди да напусна. Обясних й как се чувствам. Тя ме разбра.

— Изглеждаше радостен да я видиш днес. Не съжаляваш ли?

„Много — помисли си Саймън, — но не и за Ан“.

— Не.

— Тамплиерите развеждат ли се?

— В повечето случаи не. Тук това се среща по-рядко, отколкото навън.

— Но все пак понякога има разводи?

— Да. Някои хора просто не стават за брачен живот. Но все пак имат деца.

— Това е най-важното в края на краищата. — Гласът на Лея преливаше от сарказъм. — Останалият свят върви към пренаселване. Цяло чудо е, че при вас няма такова нещо.

— Съществували са опасения за това още от самото начало. Населението в тамплиерското Подземие се следи внимателно. От време на време броят ни нараства твърде бързо. Тогава излиза уведомление, че не бива да има повече раждания.

— И ако тамплиерите въпреки това раждат деца?

— Обикновено не го правят.

— Обикновено хората не обичат да им се казва какво да правят.

— Хората, които живеят тук — напомни й Саймън, — не са като другите.

— Истински светци, а?

— След всичко, което видя досега, въпреки че си тук отскоро, ако не забелязваш разликата у тези хора, значи никога няма да я забележиш. — В гласа на Саймън прозвуча леко раздразнение, което не бе възнамерявал да показва.

— Съгласна. — Лея си пое дъх и смени тона. — Ами хората, които решат да пренебрегнат върховното командване и въпреки всичко имат деца?

Саймън имаше чувството, че тя го изпитва по някаква причина, но не знаеше каква. Все пак запази спокойствие.

— Има последствия. Подминават ги при повишение. Дават им необходимото жилище, но не и желаното. Лишават ги от специални привилегии.

— Специални привилегии?

— На някои от тамплиерите им се разрешава да работят извън Подземието.

— Защо?

Саймън отпи от чая си и откри, че все още е прекалено горещ.

— За да наблюдават.

— Какво да наблюдават?

— Политиката. Икономиката. Развитието на технологиите.

— Тамплиерите ми изглеждат откъснати от обществения живот. А технологията им ми се струва по-напредничава от всичко, с което разполагат другите.

— Що се отнася до оръжия, да. Но тамплиерите осъзнават, че са твърде съсредоточени върху техническото развитие. Медицината е не по-малко важна, но не разполагат с нужните ресурси, за да следват напредъка в тази област. Тамплиерите живеят отделно от останалия свят, но не са изолирани. Те са тук — ние сме тук, — за да браним останалия свят от демоните.

Саймън беше осъзнал колко се е откъснал от тамплиерите и се беше опитал да промени това. Но му се струваше абсурдно да се държи, сякаш той също е един от тях. Така се беше чувствал винаги.

— Тогава защо тамплиерите не доведат другите оцелели от града тук? Защо ги оставят навън да се бранят сами?

— Защото това не е решение. Ако ги доведем, демоните ще ги последват. — Саймън дишаше спокойно, въпреки че беше раздразнен, че тя не е открила сама отговора на своя въпрос. А може би го разкъсваха противоречия заради спомена за онези измъчени хора, които бе видял, докато минаваха през града.

— Саможертвата, която направиха онези воини в нощта на Вси светии, ще се окаже напразна. Тук имаме хранителни припаси, подготвен план за борба с демоните, но не можем да си позволим да приберем голям брой необучени хора.

Лея го изгледа.

— А какво ще стане с мен? Аз също съм необучена.

Саймън се облегна назад, без да отговори. Честно казано и той не знаеше.

* * *

— Саймън Крос.

Саймън се събуди мигновено. Беше замаян от липсата на сън и го наболяваше от ударите, понесени в нощта, когато ги нападнаха. Погледна нагоре и видя Брус Мартиндейл да облича бронята си до леглото. Брус беше заместникът на Дерек — млад и арогантен, какъвто би трябвало да е един тамплиер.

Подчинявайки се на командата на мъжа, Саймън стана и започна да надява бронята си.

— Какво става? — попита той.

— Получихме задача. — Брус се напъха в нагръдника си. — Излизаме навън.

— Случило ли се е нещо? — Саймън обу ботушите си.

— Когато трябва да узнаеш, ще ти кажат — отвърна Брус.

Саймън кимна. Мразеше безцеремонното отношение на другите тамплиери към него. Но не можеше да направи нищо, за да го промени. Съсредоточи се върху обещанието, което беше дал на баща си. Това беше най-важното. Нямаше намерение да го наруши отново.

* * *

Часовникът на ПД-то на Саймън показваше 3,14 сутринта. Беше спал малко повече от два часа, след като разговорът му с Лея приключи. Когато се върна в казармата, не беше успял да заспи веднага. Той намали силата на звука и се прозя толкова широко, че челюстта му пропука и го заболя, а очите му се насълзиха.

Следи от бял сняг блестяха по улиците, сградите, первазите на прозорците, по разбитите автомобили, двуетажни автобуси, военни коли и танкове, затънали в уличната кал. Слабата лунна светлина едва разсейваше непрогледно черните сенки, завзели града. Нямаше никакви лампи, огньове, фенери или свещи, които със светлината си да издават присъствието на хората, все още живеещи в града.

След като в продължение на две години бе развеждал клиенти из пущинака около Кейптаун, Лондон му се виждаше странен. И опасен. Върху някои от сградите стояха гаргойли[1] и Саймън знаеше, че ще му е трудно да ги различи от демоните, които може би се спотайваха наоколо.

Районът Челси, където се намираха сега, по-рано се смяташе за заможен. Къщите тук бяха много скъпи. Саймън беше минавал оттук с баща си.

— Има една къща малко встрани от Кингс Роуд — съобщи Дерек с тих глас на двадесетте тамплиери, събрани в станцията на метрото. — Сега ви давам местоположението.

Светлинна запулсира върху дисплея на Саймън, сигнализирайки му за получаването на карта. Проекция на картата се оформи върху екрана. Кингс Роуд беше ясно отбелязан. Недалеч от него беше Темза.

— Това е целта ни — каза Дерек.

Върху картата се появи червена точка — на половин пресечка от Кингс Роуд и на цели седемнадесет пресечки от настоящата им позиция в метростанцията на Слоун Стрийт.

— Едно от момчетата в изследователския отдел е надушило артефакт, до който трябва да се доберем — продължи Дерек. — Книга.

Няколко от мъжете се размърдаха от напрежение.

— Книга ли? — попита един на име Уейвърли с нотка на съмнение в гласа. — Искат да си рискуваме живота за една книга?

— Носи се слух — продължи Дерек, — че е житие, написано от луд монах, който избягал от демонски плен.

— Никога не съм чувал за такова нещо — рече Уейвърли.

— Нито пък аз — призна Дерек.

— Брат Каргил — каза Саймън, още преди да осъзнае, че ще заговори.

Шлемовете на тамплиерите се обърнаха към него.

— Точно така — каза Дерек. — Дадоха ми образ на книгата.

Върху екрана на Саймън се появи образът на голяма, подвързана с кожа, книга.

— Какво знаеш за нея, Саймън? — попита Дерек. — Не ми дадоха никаква съществена информация. Казаха само, че искат книгата.

— Брат Каргил е бил човекът, открил трупа на Опустошителя, който сега се намира във витрина в музея на Рорк. — Саймън не можеше да повярва, че никой не знае историята.

— Спомням си за брат Каргил — обади се Аманда Пейър.

Саймън смътно помнеше младата жена от училище. Повече я биваше с меча, отколкото с писалката.

— Баща ми ми разказа тази история — осведоми ги Саймън. — Смята се, че брат Каргил е пътувал с крал Ричард I през 1189 година по време на Третия кръстоносен поход. Каргил твърдял, че свещеният римски император Фредерик I, наречен Барбароса заради червената си брада, бил убит от демон, а не се удавил случайно, както всички смятали.

— В момента не са ни притрябвали уроци по история — изръмжа някой.

— Ненавременната смърт на Фредерик до голяма степен се оказала решаваща за края на Третия кръстоносен поход — каза Дерек. — Филип II Френски решил да се оттегли. След това Ричард не можел да направи нищо повече. Бил принуден да сключи мир със Саладин.

— Каргил се върнал в Англия с Ричард — каза Саймън. — Но се смята, че е написал легендарна книга, която разказва за убийството на Фредерик от ръцете на демона.

— Ако демоните са можели да преминават в нашия свят преди хиляда години, защо не са дошли тогава?

Никой нямаше отговор на това.

— Каргил твърдял, че е бил взет в плен от демона — продължи Саймън. — Според неговия разказ демонът го отнесъл за известно време в техния свят. — Когато баща му беше споменал това, през нощта Саймън бе сънувал кошмари за света на демоните.

— Защо са го взели?

— Каргил не знаел. Избягал малко по-късно, когато демонът го довел отново в нашия свят.

— Не мога да повярвам, че демоните не са убили Каргил веднага — каза някой.

— Тамплиерите докладвали, че Каргил е полудял от пленничеството си — рече Саймън. — Не вярвали на нищо, което им разказвал за престоя си в демонския свят. Не се съмнявали в трупа на Опустошителя, защото се намирал при тях, но нещата, които Каргил твърдял, че бил виждал — изгорена и съсипана земя, — били по-ужасни от всичко, на което някой искал да повярва.

— Прилича на самия ад — рече Брус.

— Прилича на онова, което правят с Лондон — каза някой друг.

— По пътя си обратно към Англия — продължи Саймън — тамплиерите се присъединили към Ричард I. По време на една буря корабокруширали на бреговете на Австрия[2]. Херцог Леополд, отдавнашен враг на Ричард, го пленил и го предал срещу откуп на император Анри VI, който бил взел властта над Германия. Каргил довършил своето житие в Австрия, докато чакали да бъдат откупени. Но точно там книгата изчезнала.

За кратко никой не продума.

Саймън се взря към дългата, тъмна улица.

— Е — каза Дерек, — сега предполагаме, че тази книга се е появила в Челси. В тази къща на Кингс Роуд. И от нас се очаква да я вземем. Феръл, поеми челото.

Феръл тръгна веднага. Другите тамплиери го последваха на малко разстояние.

Бележки

[1] В готическата архитектура статуи на зловещи фантастични същества, които се използват за украса най-вече на водоливниците. — Б. пр.

[2] В сегашните си граници Австрия няма излаз на море. Но през Средновековието тя е била херцогство в Свещената римска империя и в определени периоди е имала малък излаз на Адриатическо море в околностите на град Аквилея, който в момента се намира в Североизточна Италия. — Б.пр.