Мел Одом
Изходът (39)

Тридесет и шест

— Темперънс! Темперънс, слез от него!

Жената сипеше удар след удар по лицето на Саймън с яростна сила. Някой я задърпа назад, но тя стисна още по-силно с краката си тялото на Саймън. Той едва си поемаше дъх от хватката и тежестта върху гърдите си.

Като напрегна хълбоците си, Саймън се надигна от пода заедно с жената. После хвана с дясната си ръка десния й лакът, като същевременно улови китката й с лявата си ръка. Използвайки опората, дадена му от хватката, той измести тежестта й встрани, отхвърли я от себе си и се изправи.

Едва беше успял да се надигне на крака, когато някой друг нанесе ритник със завъртане в лицето му. Саймън едва успя да вдигне ръцете си навреме, с разтворени и насочени навън длани, за да блокира удара с предмишниците си. Хвана крака с една ръка, докато новият нападател се опитваше да го дръпне, отмести се и нанесе страничен удар с крак в гърдите на мъжа, и той отхвръкна към стената. Удари се в нея толкова силно, че се откъртиха плочки от облицовката.

Дишайки тежко и с размътено от болка и сълзи зрение — едното му око вече се бе подуло толкова, че беше почти затворено — Саймън се обърна към червенокосата, докато тя се изправяше. Нападна го веднага, нанасяйки поредица от юмручни удари и ритници.

Саймън парира опитите й със същата бързина, с която жената ги нанасяше. Тя беше доста умела и няколко удара попаднаха в лицето и корема му. Знаеше, че ако се бие само в отбрана, няма да успее. Беше по-висок, по-силен и имаше по-голям размах. Но тясното пространство в банята не му позволяваше да използва предимствата си. Тя го достигаше с лекота, а поради едрия му ръст го улучваше и по-лесно.

Саймън заобиколи жената и я хвана откъм гърба, като прикова ръцете й към тялото. Тя го удари с глава в лицето, от което му причерня. После вдигна ръце, сякаш щеше да изпълнява подскок от място, като в същото време приклекна. Изплъзна се от хватката и нанесе страничен ритник с въртене в слепоочието му.

Саймън реши, че е време да започне да напада и улови крака на жената, преди тя да успее да го отдръпне. Подкоси другия й крак и я събори на пода.

Друг мъж замахна към гърлото на Саймън. Той отскочи встрани, улови ръката му и го засили към една от преградите. Краката на мъжа се отделиха от земята, той полетя и се блъсна с трясък в стената.

Жената се изправи на крака с още по-решителен вид.

— Стига! — Рязък глас отекна в малкото пространство. Все още с вдигнат гард, Саймън отстъпи назад. Един сержант с прошарена коса пристъпи в стаята.

— Мирно! Всички до един! Веднага, иначе ще повдигна обвинения срещу вас и ще ви пратя в стаята за тренировки да правите обиколки през следващите двадесет и четири часа.

Тамплиерите моментално застанаха мирно. Не бяха отпочинали, а и напоследък не спяха достатъчно. Никой не искаше да жертва малкото време за почивка и сън.

Даже Темперънс застана мирно.

— Какво става тук? — попита сержантът.

— Вината е моя, сержант — каза Темперънс. — Дойдох тук да видя Крос и да му кажа какво мисля за него, задето позволи да убият сестра ми заради някакви цивилни, които са били прекалено тъпи, за да се махнат от Лондон. Нещата излязоха извън контрол.

— Тези хора не са прекалено тъпи, за да напуснат — каза друг тамплиер. — Те не могат. Много хора са затворени в домовете си, защото не разполагат с начин да напуснат града. Има инвалиди и деца, които не биха издържали пътуването. Ако изобщо успеят да излязат от града.

— Казах, стига — изрева сержантът. — Хайде обратно по койките. Всички до един. Само още една дума или удар и ще съжалявате.

Още миг Темперънс и Саймън се гледаха напрегнато. После тя се обърна и излезе през вратата. Тези, които бяха дошли с нея, я последваха.

Саймън издиша шумно.

Сержантът се обърна към него, приближи се и докосна внимателно лицето му с грубите си ръце.

— Над това око имаш аркада, за която трябва да се погрижи лекар.

Саймън дръпна главата си назад. Усети кръвта да се стича по лицето му.

— Ще се оправя.

— Тази рана няма да се затвори сама. Или ще я зашием ние, или отиваш в лазарета.

— Не искам да ходя в лазарета — каза Саймън.

— Добре. — Сержантът издаде кратка заповед през рамо и един от мъжете забърза да донесе аптечка.

* * *

— Ще те щипе.

Саймън седеше на пода в банята, както му беше наредил сержантът. Държеше ръцете си кръстосани пред гърдите. Не мислеше, че щипането ще е по-лошо от болката, която вече пулсираше в лицето му.

Името на сержанта се оказа Брустър. Беше мълчалив, но когато решеше да огласи мислите си, не търпеше възражения. Той включи преносимия обгорител „Ново-Кожа“. Уредът забръмча като насекомо.

— Някой от медицинските техници в лазарета би използвал по-добре това — рече Брустър.

— Искам да спя — каза Саймън. — Отиването до лазарета, чакането и връщането ще отнемат твърде много време. — Освен това не беше сигурен дали ще може да стигне сам.

— Там имат и обезболяващи пластири.

— Не мисля, че един дълбок сън ще е безопасен за мен — отвърна Саймън.

Брустър се усмихна съчувствено.

— Със сигурност. Темперънс Кейн не се слави със склонността си да прощава. Но с теб се отнесе доста благосклонно.

— Почти повярвах.

— Ако беше пожелала, щеше да си мъртъв още преди да усетиш нещо. — Брустър се наведе към него. — Сега не мърдай.

Плътта на Саймън изсъска, щом обгорителят я докосна. Болка прониза главата му. Той се насили да продължи да диша, докато се опитваше да изтласка болката от себе си, отричайки нейната власт над него. Почти успя.

— Още малко и е готово — съобщи Брустър.

— Добре — Саймън усети миризма на печено месо. Обгорителят бързо и ефикасно затваряше краищата на раната и ги свързваше, чрез нагряване с ивица „Ново-Кожа“ — антиалергичен слой от протеинов заместител, който постепенно се разграждаше, докато раната оздравява.

Брустър наистина свърши след секунди. Изправи се, прибра обгорителя обратно в аптечката и я подаде на тамплиера, който я беше донесъл.

— Как се чувстваш? — попита Брустър.

— Боли ме.

Тамплиерът се усмихна.

— След няколко часа ще се почувстваш по-добре.

Саймън се изправи с мъка. Виеше му се свят. Брустър го хвана за ръката и му помогна да запази равновесие.

— Вече съм добре. — Саймън издърпа ръката си, защото не искаше да показва слабостта си.

— Да, очевидно е. — Брустър все пак отстъпи назад.

Саймън отиде до мивката и се погледна в едно от огледалата. Ивицата „Ново-Кожа“ изглеждаше малко по-розова от челото му. Лицето му обаче приличаше на истински балон. Синини осейваха бузите, брадичката и челото.

— Темперънс добре те е подредила — рече Брустър. — Трябва да признаеш.

— Да. — Саймън загреба вода с две шепи и изми лицето си. — Значи сестра й е била една от загиналите тази нощ?

Лицето на Брустър стана сериозно.

— Черити. Да. Те бяха много близки. Последните оцелели от семейството. И двамата им родители загинаха при „Свети Павел“.

Саймън изпита вина към младата жена.

— Това, което направи тази нощ — каза Брустър, — като спаси онази жена и двете деца…

— Знам — рече Саймън. — Издъних се.

— Би ли го направил отново? — Лицето на Брустър изразяваше жив интерес.

Саймън се замисли как е най-добре да отговори на въпроса. Не знаеше. Във всеки случай не и без колебание.

— Вероятно. Ако видя някой, който се нуждае от помощ, и мисля, че мога да му помогна. — Той си пое дълбоко въздух, като си мислеше, че вече се е провалил достатъчно и ще го изхвърлят на улицата.

— Добре — каза Брустър с усмивка. — Когато аз станах мъж и взех решение да се присъединя към тамплиерите, го направих, защото исках да помагам на хората. Знам, че Върховния трон Буут е против и си има основателни причини съобразно обстановката, но сред нас има мнозина, които мислят като мен.

Саймън се втренчи в отражението на сержанта в огледалото.

— Това, което направи тази нощ, когато спаси онази жена и децата — каза меко Брустър, — изискваше смелост. Въпреки заплахите на Буут, сред нас има много, които оценяват това, което направи. Когато Темперънс се успокои, мисля, ще разбереш, че и тя те уважава. В края на краищата сестра й остана с теб до последно.

Саймън изсуши лицето си, като внимаваше за „Ново-Кожата“.

— Ако искаш — предложи Брустър, — ще поставя охрана в казармата. За да съм сигурен, че ще се наспиш добре.

— Не, но благодаря все пак.

— Както искаш. Ако ти потрябва нещо, повикай ме.

Саймън кимна. Погледа в огледалото как сержантът и хората му си тръгват. Остана още малко, в очакване болката да поутихне. Но тя не утихваше. Поне за момента.

Той се върна в леглото си и се опита да заспи. Беше му трудно, защото усещаше погледите на другите в стаята. Накрая изтощението го потопи в мрака, където го очакваха демони, които той поваляше, а те се надигаха отново и отново.

* * *

Часове по-късно, все още изпитвайки известна болка, Саймън застана пред спалното, където беше Лея. Беше в бронята си, но шлема държеше под лявата си мишница. Почука.

Млада жена с дълга кафява коса и шоколадова кожа отвори вратата и го изгледа.

— Саймън Крос — каза тя. Тъмните й очи блестяха.

Саймън не я познаваше, затова предположи, че тамплиерите са й говорили за него.

— Съжалявам. Сигурно съм сбъркал спалнята. Търсех Лея Крийзи.

— Не си сбъркал. — Младата жена се облегна на касата на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. — Тя беше тук.

— Беше?

— Тръгна си.

Това обърка Саймън за момент.

— Къде отиде?

— Не знам. Аз й бях съквартирантка. Като се върнах от смяната си този следобед, тя си беше заминала.

— Може просто да е отишла да си вземе нещо за ядене. — Но Саймън не беше убеден в това. Беше проверил в трапезарията, преди да дойде в стаята на Лея.

— Всичките й вещи липсват — каза младата тамплиерка. — Както и един резервен шипомет от оръжейния шкаф, който държах при себе си напоследък.

Защо пък ще взима това? Дори и да не се чувства в безопасност в Подземието, има достатъчно ум, за да не се разхожда въоръжена тук. Трябваше да поговоря с нея, след като се прибрах снощи.

Съществуваше немалка вероятност Лея да е чула за станалото и да е решила, че Саймън вече не може да й осигури закрила. Той беше проспал близо единадесет часа. Това бе необичайно за него. А още по-необичайно бе, че Дерек бе издал заповед да не го безпокоят.

Разбира се, съществуваше и възможността Буут да я е накарал да си тръгне.

Но го притесняваше липсващият шипомет.

— Значи тази сутрин е била тук? — Саймън надникна в стаята.

Спалнята беше малка, едва имаше място за двама. Обикновено ги пазеха за брачни двойки без деца.

— Беше тук, когато излязох — отвърна тамплиерката. — Още не съм докладвала на никого за изчезването й.

— Защо?

— Защото ще ме преместят в казармата, а ми харесваше уединението на тази стая. С Лея беше лесно да се живее. Ако се изключат въпросите, които непрекъснато задаваше.

— Въпроси ли?

— Разпитваше за много неща.

— За какво например? Тамплиерката сви рамене.

— Ами за всичко, бих казала. Предимно за тамплиерите. Предполагам, че е естествено, като се има предвид, че била доведена насила в Подземието.

Саймън беше на същото мнение. Но изчезването на Лея — при това с шипомет — не изглеждаше естествено.

— Споменавала ли е нещо за напускане?

— Тази сутрин ли?

— Изобщо.

Тамплиерката поклати глава.

— Често говореше за баща си. Че иска да знае какво се е случило с него. Дали е добре. Не я обвинявам.

— Оставила ли е бележка?

— Не. — Жената отстъпи назад. — Можеш да влезеш и да огледаш, ако искаш, но тук няма нищо.

— Няма нужда. Трябва да се връщам в отряда си. Тази нощ излизаме навън.

Тя сбърчи вежди и прокара пръсти по лицето му. Даже от този лек допир го болеше.

— Не изглеждаш годен за това.

— Добре съм.

Тя отдръпна ръка.

— Щом казваш.

— Лея може да се върне — каза Саймън, макар че се съмняваше. — Ако го направи, би ли й предала, че искам да говоря с нея?

— Разбира се. Но след като е взела шипомета ми, не мисля, че ще се върне. Защото, след като си направил подобно нещо, не можеш да кажеш просто: „Опа, взех го, без да искам“, нали?

Саймън знаеше, че е така.

— Но ако все пак се върне…

Жената кимна.

— Ще й предам.

Саймън се обърна и си тръгна. Усети, че жената го изпрати с поглед.

— Хей, Крос — извика тя.

Саймън спря и погледна назад.

— Пази се там навън — каза тя с по-мек глас. — Това, което направи снощи, беше страхотно, но не всички мислят така. Може да откриеш, че другарите ти вече не ти пазят гърба толкова добре, колкото биха могли.

Саймън вече знаеше това.

— Благодаря.

— Аз се казвам Вивиан. — Тамплиерката сви рамене. — И също невинаги съм съгласна с нарежданията на Върховния трон. Ако имаш нужда от приятел, знаеш къде да ме намериш. — Тя свъси вежди. — Поне докато не ме преместят.

Саймън кимна.

— Благодаря.

После се обърна и тръгна отново. Ако побързаше, щеше да има време да разпита охраната, преди да се присъедини към отряда си.

* * *

Охранителите в оперативния център не се зарадваха на посещението на Саймън. Той го разбра по студеното посрещане. Но с готовност му показаха видеозаписа, на който Лея Крийзи напуска Подземието през метростанцията на Бейкър Стрийт.

Охранителният център беше пълен с апаратура. Премигваха лампички и някои от уредите жужаха. Дузина екрани показваха образи от различни части на Подземието, града и линиите на метрото. Демони бродеха над земята и в метрото.

Саймън стоеше мълчалив и гледаше съсредоточено, докато му показваха записа със заминаването на Лея. Цифрите за времето и датата свидетелстваха, че тя е тръгнала рано тази сутрин, горе-долу по времето, когато обгаряха лицето на Саймън.

Беше тръгнала сама, преметнала раница на раменете си. Изражението й беше мрачно и решително. Записът я държеше в кадър, докато тя не излезе от метростанцията. Не се озърна назад. В следващия миг вече беше изчезнала.

— Защо никой не я е спрял? — попита Саймън. Чувстваше се виновен, че не й беше помогнал, но нямаше начин. Бяха им позволили да останат тук само защото беше годен да изпълнява техните задачи.

— На никого не е било наредено да я спира — каза младият офицер от сигурността. В полумрака електронните табла озаряваха лицето му в зелено и синьо. — Тя беше твоя гостенка. Ако си искал да остане, трябвало е ти да се погрижиш за това.

— Тя е сама там навън — извика Саймън, преди да се усети.

— Много хора са сами там навън, Крос — възрази сержантът. — Тя поне имаше избор да остане тук, където е безопасно.

— Безопасно, докато не раздразним демоните и ги предизвикаме да ни се нахвърлят отново — обади се някой отзад с тих глас.

— Има ли нещо друго? — попита сержантът, като не обърна внимание на тази забележка.

— Не. — Саймън му благодари и си тръгна объркан. Нямаше логика в това, че Лея си беше тръгнала сама. В тамплиерското Подземие тя беше на сигурно място.

„Баща й е някъде навън“ — напомни си той. Но Лея не беше глупава и може би знаеше, че шансовете, баща й все още да е жив, са невероятно малки.

Опита се да си спомни дали тя му беше споменавала адреса на баща си. Бяха говорили за това. Със сигурност. Но никога не беше записвал адрес. Беше възможно да го е казала, а той да е забравил.

Обезсърчен и нетърпелив, чувствайки погледите на тамплиерите, с които се разминаваше по коридора, Саймън надяна шлема си. Той се закопча и ПД-то се включи. Разполагаше с четири минути да стигне до сборното място на отряда. Опита да се съсредоточи, защото знаеше, че скоро отново ще изложи живота си на опасност.