Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Изходът

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2008

Редактор: Венера Атанасова, Ангел Минчев

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978-954-26-0659-8

История

  1. — Добавяне

Деветнадесет

Брикстънският пазар[1], Лондон, Англия

 

Тамплиерите пътуваха до Лондон с два специално модифицирани ландровъра, които приличаха на танкове с цялата допълнителна броня и оръжия, натрупани върху тях. Връщането до града отне два дни. Имаха късмета да не се натъкнат на демонски патрули, които биха могли да се намират в района.

Приближиха града от юг и навлязоха първо в Брикстънския пазар. Той беше напълно безлюден. Няколко лагерни огъня горяха в далечината. Разбити коли — някои преобърнати, други смазани и разкъсани от снаряди и лъчеви оръжия — изпълваха улиците, превръщайки пътя между зданията в лабиринт от препятствия. Останките на двуетажен автобус бяха врязани във фасадата на една цветарница.

Гледката на това повсеместно унищожение, на лежащите в руини сгради, които бяха толкова оживени в спомените му от последния път, когато ги беше видял, потресе Саймън. Едно беше да слуша за развихрилата се касапница, но съвсем друго да я види.

— Става все по-зле — каза Жизел. Тя седеше на волана на ландровъра, облечена в бронята си. При шофирането използваше визуалната система на костюма, вместо фаровете на колата. — На много места в града ще видиш костите на загиналите, оглозгани и разхвърляни от мършоядите. Повечето от сградите в Лондон и предградията му са пострадали, ако не и напълно унищожени.

Чувство на вина се загнезди в Саймън. Цял живот го бяха учили да помага за предотвратяването на това. Макар да знаеше, че присъствието му в града нямаше да попречи на разрухата, на която сега беше свидетел, не можеше да си прости, че не е бил там. Чувстваше се толкова засрамен, колкото не беше подозирал, че е възможно.

Продължиха нататък.

* * *

Щетите бяха още по-големи в Камбъруел и Нюингтън. Из Кенсингтън Парк се търкаляха изгорели, почернели дървета, които се открояваха на фона на белия сняг. В Нюингтън Жизел отби и вкара ландровъра в подземен гараж, който се охраняваше от група тамплиери.

— Оттук нататък трябва да вървим пеш — каза тя. — В центъра на Лондон колите привличат демоните. А и бензинът също е проблем. След като изчерпаме малкото запаси, до които имаме достъп, вероятно ще останем без гориво. Някои от ковачите в Подземието разработват енергийни клетки, които да заместят употребата на бензин. Но въпреки това приспособяването отнема време.

Саймън нагласи раницата на раменете си, така че да не жули толкова силно раната му, и последва Жизел. Тамплиерите вървяха в колона по един между срутени здания и разбити коли.

От време на време Саймън забелязваше предпазливо наблюдаващи ги от руините хора.

— Оцелелите — каза тихо Жизел. — Обикновено, ако си с многобройна група, не те нападат. Но като изкарат няколко дена с малко храна или изобщо без храна, атакуват и взимат каквото им е нужно. Вече никой от тях не мисли за нацията си. Мислят за територия и оцеляване.

Саймън забеляза в няколко от групите малки деца.

— Никой ли не се грижи за тях? — попита той.

— Как? — Гласът на Жизел звучеше уморено.

— В града има храна.

— Ако тръгнат да я търсят, това ще ги превърне в мишени за демоните. Стръв в капан. По-добре ще е да се махнат. Тамплиерският съвет се надява цивилните да заминат. Това ще улесни донякъде нашите собствени действия.

— Французите не са особено щастливи, че всички тези бежанци се трупат по бреговете им. — Саймън беше чул много хора да недоволстват от положението, след като кацна в Париж и се отправи към Ламанша.

— Сещаш ли се за нещо друго, което можем да направим? — Тонът на Жизел беше предизвикателен.

Саймън извърна глава и погледна към тъмните облаци, надвиснали над Лондон.

— Не.

— Значи, докато някой не измисли нещо друго, планът е такъв.

* * *

Саймън последва Жизел по улиците на Нюингтън. Над града се беше спуснал пълен мрак. Всички електрически лампи бяха изгаснали, а ако все още бяха останали газени лампи, никой не ги палеше. Саймън никога не беше виждал Лондон толкова тъмен, макар че си го беше представял като дете, когато четеше за германските въздушни нападения над града през Втората световна война.

Те се промъкнаха по улица „Слон и крепост“ откъм сградата на метростанцията. Тя представляваше двуетажен каменен куб със сводести прозорци. По-рано беше боядисана в тъмночервено, но сега боята бе напукана и се лющеше от огъня на оръжията или от киселина. Прозорците бяха избити и тела осейваха тротоара отпред.

Улицата беше кръстена на една кръчма, построена някъде през 18-и век и възстановявана на два пъти през 19-и. Името идваше от индийските слонове и хаудата[2], която била поставяна на гърба им, оприличена на крепост от ранните британски пътешественици. Но символът бил приет от Ножарското дружество[3], което го сложило на своя герб. По-късно той бил използван от Кралската африканска компания за търговията с роби, в която участвали Стюартите[4].

— Преди няколко години премахнаха подлезите — каза Жизел, докато оглеждаше улицата. — За нас щеше да е по-добре, ако ги бяха оставили.

Саймън безмълвно се съгласи. Баща му го бе довел в този район, когато беше момче — беше го развел из цял Лондон, както трябваше да правят тамплиерите със синовете и дъщерите си, които щяха да станат рицари като тях. Саймън си спомни как минаваше по подземните проходи, за да пресече натоварената улица. Сега улиците бяха направени по европейски стандарти, с ъгли и пешеходни пътеки.

Когато се взе решение да бъде преустроен районът на „Слон и крепост“, градските архитекти сметнаха, че подлезите са твърде опасни. Саймън с радост би предпочел да рискува среща с бандити, отколкото с демони.

Саймън носеше гренадира. Беше прибрал меча в ножницата на гърба си. Седеше и се вслушваше, знаейки, че и Жизел прави същото.

От време на време вятърът донасяше писъци и ревове, и вонята на разложение.

— Тогава един по един — прошепна Жизел. Тръгна първа, като използва скоростта на бронята си, за да прекоси бързо улицата.

Последваха я другите тамплиери, в реда, който тя беше определила. После и Саймън прибяга, с пушката в ръце.

Зае позиция в сградата на метростанцията. Лунната светлина разсейваше мрака точно толкова, колкото да разкрие развалините, оставени от грабителите и водените битки. Машините за напитки, закуски и цигари лежаха преобърнати на пода. И тук имаше трупове. Миризмата на разлагаща се плът, която изпълваше вътрешността на сградата, беше толкова силна, че Саймън трябваше да отвори уста, за да диша.

Останалите прекосиха улицата без инциденти, но една сянка, плъзгаща се високо във въздуха, привлече вниманието на Саймън. Той стоеше зад един от счупените прозорци, който осигуряваше открито пространство за стрелба. Движението инстинктивно привлече погледа му и гренадирът го проследи. Видя как един Кървав ангел каца върху фасадата на една сграда от другата страна на улицата. Демонът увисна на стената като скакалец или прилеп. Изглеждаше противен и хищен. Лунна светлина проблясваше по кожените му криле.

Саймън държеше Кървавия ангел под прицел, но не сложи пръста си на спусъка. Беше обучен да не го прави, докато не е готов да стреля.

Миг по-късно демонът се отблъсна от сградата, разпери прилеповите си криле и полетя. Изчезна почти мигновено, без да издаде звук.

Щом се обърна, Саймън забеляза, че дори тамплиерите изглеждат облекчени. Върху наличниците им не се виждаше никакво изражение, но езикът на тялото го издаваше.

— Те не идват сами — прошепна Жизел. — В това можеш да бъдеш сигурен.

Заобиколиха машините за закуски, които отдавна бяха опразнени, и телата. Саймън направи гримаса, щом видя ограбените трупове. Съмняваше се, че човешките пари ще са от някаква полза за демоните, но предполагаше, че може да имат причина да прибират лични вещи.

Станцията „Слон и крепост“ нямаше ескалатор. Слязоха по стълбите до подземната железница.

По-голямата част от мрежата на лондонското метро се намираше над земята. Останалата част от линиите беше под нея. Имаше две различни нива на подземната железница. Нивото под повърхността имаше тунели, построени по метода „Дълбай и покривай“ — в земята се изкопаваше яма, дълбока четири метра и половина, а после се покриваше с бетонни плочи.

Станцията „Слон и крепост“ беше свързана с линията Бейкърлу, една от първите дълбокоземни линии. Беше изкопана с помощта на „тунелен щит“[5] и в по-голямата си част минаваше на осемнадесет метра под земята. Освен тук-там, където се показваше на повърхността. Дялан камък и железни обръчи опасваха тясната линия на метрото. Дълбокоземните линии бяха по-малки от тези непосредствено под повърхността и използваха по-малки влакове.

Тамплиерите се придвижваха лесно в мрака с помощта на инфрачервеното си зрение, но Саймън не виждаше почти нищо. Не му беше приятно да разчита на тях да го водят, но знаеше, че ако използва фенерчето, което носеше в джоба си, ще издаде местоположението им. Въображението му непрекъснато виждаше демони, които посягат към него от мрака наоколо.

— Сложи ръка на рамото ми — каза Жизел.

Саймън протегна ръка напред и намери рамото й. Все още се препъваше в отломки и се блъскаше във вагони, които като че ли не бяха съвсем в релсите си.

— Ами електричеството в релсите? — попита Саймън.

— Всички електрически мрежи в града са извън строя. Електростанциите бяха сред първите цели, унищожени от демоните.

Саймън не попита къде отиват. Вече знаеше и не го очакваше с нетърпение.

* * *

Само няколко минути по-късно Жизел спря. Саймън усети, че се раздвижва, и разбра, че посяга над главата си. Пурпурна светлина засия за кратко в бронираната й длан.

После една част от стената се плъзна настрани. Саймън всъщност не можа да види в мрака как става това, но от опит знаеше какво представлява ужасният стържещ звук. Усети как Жизел тръгна напред и я последва.

Миг по-късно тя се спря. Масивната стена зад тях се плъзна и се затвори с глухо бумтене.

— Кажете си името — подкани един механичен глас.

В клаустрофобичната тишина на стаята, където стояха, Саймън чу как шлемът на Жизел се отвори. Махна ръка от рамото й. Намираха се в един от скритите пропускателни постове, водещи към лондонското Подземие — тайното Подземие, за което не знаеше никой, освен тамплиерите.

Когато градските архитекти започнали да строят метрото, за да улеснят придвижването на увеличения брой жители на града поради вълната хора, прииждащи от фермите и провинциалните области, в тяхната организация имало тамплиери. Тамплиерите се били заклели винаги да защитават земята и града, защото според пророчествата им един ден Лондон щял да бъде в опасност.

Криейки своята численост, тамплиерите работели по различни проекти из целия град, установявайки опорни пунктове, които биха могли да използват при евентуална война срещу демоните. Дори и сега работата продължаваше — те създаваха все повече кухини под Лондон.

— Аз съм Жизел Флетчър, сержант от дома Конъли. — Гласът й беше ясен и горд.

„Сержант ли?“ — помисли си Саймън, спомняйки си, че Жизел е на същата възраст като него. После осъзна, че след смъртта на всички онези тамплиери при катедралата „Свети Павел“ повишенията на бойното поле идваха бързо. Освен това съществуваше и възможността Жизел да е станала сержант, докато е отсъствал. Тя винаги е била амбициозна, стремеше се към почестите.

— Добре дошла у дома, сержант Флетчър. Искате ли нещо?

— Водя двама ранени. Нуждаят се от лечение.

— Разбира се. Освен това водите две неупълномощени лица със себе си.

Това нарани малко Саймън. Когато напусна преди две години, знаеше, че тамплиерското Подземие ще е затворено за него. По онова време не му пукаше. Не беше мислил, че някога изобщо ще му пука.

Но това го засегна. Малко. Той затвори тази част от себе си и отказа да бъде уязвим. Тамплиерите бяха обучени да търсят слабите места на противниците си. Знаеше, че в момента ще гледат на него като на враг.

— Единият е Саймън Крос — каза Жизел.

— Знаехме това. Той не е…

— Той е тук като мой гост — каза Жизел с рязкост в гласа, която веднага привлече вниманието на Саймън. — Както и жената с него. Използвам това свое право.

— Можете да говорите със съответните власти по този въпрос, сержант Флетчър. Моля, елате. — Стената пред тях внезапно се разтвори. Ярки светлини обляха пропускателния пост, пронизвайки очите на Саймън като кинжали. Той ги закри с едната си ръка, но остави другата свободна, в случай че го нападнат. Нямаше причина да смята, че е в безопасност.

Жизел тръгна напред и Саймън автоматично я последва. Светлините все още бяха толкова ярки, че го заслепяваха. Нямаше къде да се скрие.

Бележки

[1] Открит пазар в Лондон. — Б.пр.

[2] Платформа, често с покрив и пищно украсена, която се използва вместо седло на слона и може да побира няколко човека. — Б. пр.

[3] Наричано още Достопочтеното дружество на ножарите — средновековна лондонска гилдия на производителите на хладни оръжия. — Б. пр.

[4] Английска кралска династия, управлявала през 17–18 век. След Реставрацията от 1660 г. заедно с лондонските търговци създават Кралската африканска компания, която се занимава с търговия с роби. — Б. пр.

[5] Вид предпазна конструкция, използвана при прокопаването на тунели, чиято цел е да попречи на възможно срутване. — Б. пр.