Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender Spirit, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
dani (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Моник Дюбоа. Стивън

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Редактор: Иванка Харитонова

ISBN: 954–439–146–0

История

  1. — Добавяне

IX

Преваляше полунощ. Небето беше покрито с облаци. Току-що беше преминала кратката тропическа буря. За няколко минути от небето се беше излял същински потоп. Все още отделни капки потрепваха по покрива.

Джуди стоеше до прозореца на своята къщичка и гледаше към поляната сред лагера. Няколко пъти вече беше лягала и се беше опитвала да заспи, но напразно.

Знаеше, че ще бъде безсмислено да ляга отново. Просто тази нощ й беше съдено да остане будна.

В главата й бяха все едни и същи мисли.

Посредникът на бракониерите беше заявил, че е получил стоката от Стивън и Нуру.

Просто не можеше да го проумее — Стивън да убива животни в резервата! Нуру — да е бракониер? Предател?

Поклати глава. Пълен абсурд!

И все пак. За никого не би било по-лесно да се сдобие със слонова кост. А самият Стивън беше казал, че бракониерите подхождат към работата си съвсем планомерно. За по-малко от една година им се беше удало да убият четиристотин животни.

Джуди въздъхна дълбоко. Спомни си как реагира Ричард Бъкстър на съобщението. Беше се зачервил като домат. Ръцете му се бяха разтреперили от гняв и беше пресушил на един дъх бутилката с джин.

— Проклетият предател — беше изкрещял извън себе си от ярост. — Иска да ни прави на глупаци! Вика ме тук, а неговите приятелчета си ловуват необезпокоявани на другия край на резервата!

Беше страшно да го гледа човек. Цялата ситуация се стори на Джуди като лош сън. Щеше й се да защити Стивън, да възрази на нападките на Бъкстър. Но какво можеше да каже срещу информацията от централата им?

Наведе се и опря лакти на перваза на прозореца. Отвън падаха отделни дъждовни капки, а луната се показваше от време на време иззад облаците.

Не можеше да повярва на съобщението от Найроби. Невъзможно беше Стивън да я е мамил по такъв начин.

— Не! — каза полугласно. — Не, не и не… Внезапно чу шумолене откъм храсталака. Присви очи и се опита да различи нещо в тази посока. Малка катеричка се беше заблудила и беше излязла на поляната сред лагера. Притича пред верандата и скочи в единия от джиповете.

В следващия момент се чу значително по-силен шум. Джуди наостри уши. Сякаш се чуваше далечното биене на барабан.

На проблясващата лунна светлина видя силует на негър. Прескочи оградата и се затича към къщата, където се беше настанил да спи Ричард Бъкстър. Джуди го позна. Беше единственият от четиримата негри, който говореше английски. Застана пред вратата и заблъска с юмруци.

След половин минута вратата се отвори.

— Какво има?

— Видяхме Джаксън — докладва негърът.

— Какво? — Бъкстър разтърка очи.

— Да, сър. Видяхме го при клетките на лъвовете.

— Сам ли беше?

— Не, сър. Имаше и двама други. Един черен и един бял.

— Задържахте ли го?

Негърът поклати глава.

— Не. Като ни видяха, скочиха в колата си и избягаха.

— Значи нашият човек изобщо не е ходил към езерото, а се разхожда наоколо. Може би самият той е написал онази бележка — предположи Бъкстър.

Двамата размениха още няколко думи, които Джуди не можа да разбере. След това Бъкстър потупа негъра по рамото и го отправи с жест.

Докато онзи се отдалечаваше, Бъкстър излезе пред къщата и се огледа. Откри Джуди на прозореца и се приближи на няколко крачки.

— Бурята ли ви събуди?

Като че ли не беше разбрал, че е станала свидетел на разговора преди малко.

— Не само бурята…

— Представям си, какво ви е. Прекарала сте два и половина дена с човек, който се оказа мошеник и бракониер.

Изговаряше думите с отвращение, сякаш беше видял косъм в супата си. Изкачи стъпалата на верандата и застана срещу нея пред прозореца.

— Не се притеснявайте. Ние ще ви осигурим безопасността. Можете да разчитате!

Джуди кой знае защо се почувства отвратително. Очите й се напълниха със сълзи.

— Какво ще стане сега? — попита го тихо. — Какво ще предприемете утре?

— Отначало ще изчакаме — обясни Бъкстър. — Според мен Стивън Джаксън ще се появи насам по някое време.

Пристъпи няколко крачки и застана пред вратата на къщата. Джуди я беше само притворила.

— Трябва да внимавате, мис Грант — промълви Бъкстър и хвана дръжката. — Ако не заключвате, може да имате някое нежелано посещение. Или ще ми кажете, че бихте се радвала много на някоя отровна змия в леглото си.

Джуди преглътна уплашено. Изобщо не беше си помисляла за това.

— Нека да хвърлим един поглед. Може да се е намърдал някой скорпион или гущер.

Отвори вратата и влезе в стаята. Огледа под масата, по ъглите на тавана, след това надникна под леглото и в малкия шкаф. После се изправи.

— Хм, няма нищо. Имате късмет, мис Грант.

— Благодаря ви, наистина беше много глупаво от моя страна да оставям вратата отключена.

Бъкстър се усмихна многозначително.

— А може би не толкова глупаво — каза той едва чуто.

— Какво… какво искате да кажете?

Бъкстър се засмя. Отстъпи една крачка назад, без да я изпуска от погледа си.

— О, напротив, напротив…

Беше стигнал вратата. В следващия момент хвана дръжката и завъртя ключа.

— Какво правите? Не разбирам… — обърка се Джуди. — Аз… какво искате?

Гледаше го ужасена.

— Знаеш много добре, малката.

Тя почувства, как ръцете й се разтрепериха. Бъкстър я гледаше с похотлив поглед.

— Ти не изглеждаш зле, моето момиче. Лицето ти е като на ангел, а и фигурката е екстра. Ние с тебе можем да прекараме чудесно двамата.

Джуди прехапа устни и се прилепи към стената.

— Моля ви, мистър Бъкстър! Опомнете се! — опитваше се гласът й да не трепери от страх. Той облиза горната си устна.

— Никога през живота си не съм бил с по-ясен разсъдък.

Започна да разкопчава колана си. Джуди имаше чувството, че ударите на сърцето й се чуват на километри наоколо. В скования й от ужас мозък имаше само една мисъл: „Това не бива да се случва! Не!“

Знаеше обаче, ме едва ли ще има шанс срещу мъжа, който я превъзхождаше многократно по сила.

Той извади колана от панталона си и го хвърли на земята. Започна да разкопчава ризата си.

По лицето й изби студена пот. „Не, не, не!“ — крещеше един вътрешен глас в нея. Погледна към вратата. Не можеше да избяга оттам. Трябваше да мине първо покрай Бъкстър.

Той започна бавно да се приближава.

— Хайде, ела — каза й тихо, — стига с тези фасони! Още два метра.

Протегна дясната си ръка.

— Съблечи се, искам да те погледам гола!

Джуди закри очите си с ръце.

Още един метър…

Спря се. Чуваше го как диша все по-учестено. Доразкопча ризата си, съблече я и я хвърли на земята.

— Хайде да пристъпваме към съществената част, малката…

Пристъпи още една крачка и я хвана за ръката. Пръстите му бяха влажни.

Стисна силно ръката й и я дръпна към себе си. Миришеше на джин и пот.

Усети другата му ръка на врата си. Телата им се допряха. Кожата на Бъкстър беше мека и мазна.

— Моля ви, недейте…

Извърна глава настрани и затвори очи. Бъкстър я притисна към стената с цялата си тежест. Отвори уста и започна да я целува по шията. Усети как езикът му се плъзга по кожата й нагоре към лицето и търси устните й.

С всичка сила отметна глава на другата страна.

Лявата ръка на Бъкстър се плъзна по бедрата й, а след това се вдигна нагоре към гърдите.

Опита се да се измъкне, но Бъкстър беше тежък и силен. Хвана сутиена и започна да го смъква надолу.

— Не…

Възбудата му растеше с всеки миг. Хвана с две ръце реверите на блузата и дръпна. Платът се разкъса с пращене.

След това се дръпна и се загледа ухилено в голите й гърди.

— Изглеждаш чудесно, малката. Но след малко ще изглеждаш още по-добре.

Джуди не помръдваше. Беше се сковала от страх. Ръката на Бъкстър се приближи към колана на панталона й. Пръстите му докоснаха металната закопчалка.

— А може би ще се обслужиш сама? — очите му блестяха.

Джуди се опита да каже нещо, но от устните й не излезе нито звук.

— Не трябва да си толкова вироглава, малката — измърмори Бъкстър. — Нали го направи и с него? Не съм ли прав?

Оглеждаше я иззад присвитите си клепачи.

— Хайде, признай си! Видях ви как се гледахте. Трябва да е било много хубаво. Ти си била особено добра, нали?

Очите му блестяха. Ръката му се плъзна вътре в панталона й.

— О, тук всичко си е на мястото. Впрочем, забравих да ти кажа. Можеш да викаш и стенеш колкото искаш. Няма да притесниш никого.

„О, Господи!“ Никога досега Джуди не се беше чувствала толкова безпомощна и изоставена. Нито една ситуация не й се беше струвала толкова безнадеждна.

Бъкстър изглеждаше готов на всичко. Вероятно смяташе изнасилването за елемент от местното гостоприемство. Тялото му трепереше от възбуда. За момент Джуди си представи как би изглеждало всичко. Как ще лежи отгоре й, ще пъшка и ще се поти, а вонящата му уста ще търси устните й.

„Не, не, не — крещеше гласът в нея. — Не трябва да му позволяваш!“

Изведнъж й хрумна идея.

Бъкстър беше разкопчал колана й, когато тя сама го хвана и го извади от панталоните си. Той изглеждаше много учуден.

— Какво… какво значи това?

Погледна го в очите, изпълнена с презрение. В следващия момент планът й беше съставен с всички подробности.

— Ще получиш това, което искаш, скъпи — каза тихо. — Ще получиш всичко, което пожелаеш!

Бъкстър преглътна и я пусна.

Тя наклони глава малко настрани и облиза устните си.

— Всичко, което пожелаеш, жребецо!

Очите му се присвиха и той измърка доволно. Джуди протегна ръка и го погали по бузата.

— Върви в леглото да го затоплиш. Настани се удобно, защото не обичам да прекъсвам сеанса, когато се любя.

Мъжът затрепери от възбуда. Заведе го до леглото и започна да го съблича. Гърдите му се вдигаха и спускаха все по-често. Когато остана съвсем гол, Бъкстър протегна ръце към нея.

— Хайде, ела! Не мога да чакам повече.

— Първо ще легнеш по корем, хубавецо, и ще затвориш очи. Не обичам да ме гледат, когато се събличам.

Направи кисела физиономия и се обърна по корем.

Джуди се спусна към вратата, отключи и изскочи навън. Огледа се от верандата на всички страни. Не се виждаше никой. Слезе тичешком по стъпалата и прекоси поляната към входа на лагера. Не беше изминала и двадесет метра, когато чу зад себе си чудовищни ругатни.

Обърна се. Бъкстър стоеше на входа на къщата съвсем гол и бълваше най-отвратителните псувни, които беше чувала някога. Оправи косата си и продължи напред. Излезе от лагера и започна да се промъква през храсталаци, покрай дървета, през камъни и треви, по-високи от нея. След няколко минути се спря и се ослуша.

Лагерът не се виждаше. Въздъхна облекчено. До ушите й не достигаше нито звук.

„Няма да посмее“ — мина й през главата. Не можеше да я последва гол през гъсталака. А дори и да се опиташе — беше твърде пиян, за да представлява някаква опасност навън.

Поколеба се известно време, после продължи нататък. След няколко крачки обаче се спъна в някакво коренище и остана да лежи изтощена на земята.

„Избягах — помисли си. — Не може да ме намери вече.“

Внезапно я обзе ужас.

В далечината се чу крясък на хиена.

Усети, как кръвта й застива. Беше избягала от Бъкстър, но досега изобщо не се беше замисляла за опасностите, които дебнеха на открито.

Какво ще прави, ако срещне някой леопард? Ами ако настъпи някоя отровна змия? Или скорпион? Ами ако майката на лъвчетата все пак реши да понаобиколи насам?

Тялото й затрепери.

Беше оставила зад гърба си една опасност, но сега пред нея беше друга — по-голяма.

„Ти направо си се побъркала“ — рече си. За момент се замисли, дали да не се върне в лагера. Може би трябваше да изпълни желанието на Бъкстър? Все пак ще е по-добре, отколкото да бъде разкъсана от някой звяр в храсталака.

Изправи се бавно.

„Нямам избор — мина й през главата. — Ако оживея до утре, ще се върна. Ще помоля за извинение. Трябва да го направя…“

По бузите й се затъркаляха сълзи. Спомни си думите му: „Можеш да викаш и да стенеш, колкото си искаш.“

Хвана главата си с две ръце.

Но какво друго й остава?

Изведнъж трепна. Все пак…

Спомни си, че Стивън й беше показал по-предния ден една стоянка върху голямо дърво, малко отдалечено от гората. Намираше се почти до мястото, където се отклониха от главния път.

— Човек може отлично да наблюдава животните оттук — й беше казал той. — Понякога стоя там отгоре по цели дни. Никой не ме безпокои. Наоколо няма други дървета, а големите животни не могат да се изкачат.

Огледа се. Мястото би трябвало да е на не повече от осемстотин метра от лагера. Ако й се удаде да го намери, ще е в безопасност поне за известно време.

Най-малкото за тази нощ…

Без да размишлява повече, се отправи към главния път. Опитваше се да заобикаля гъстите храсталаци. Очите й започваха да свикват в тъмнината. Вече различаваше мастилените сенки на храстите от по-светлите открити места под дърветата.

След около три минути луната се показа иззад облаците. Вече се виждаше по-добре. Откри силуета на самотното дърво и се затича натам.

Сърцето й биеше като лудо. Различи изплетената от лиани стълба. Горе имаше нещо като малка колиба от клони. Наистина там щеше да бъде в безопасност. Горе не можеше да я достигне никой. Оставаха стотина метра.

Внезапно се спря и се ослуша. Какво беше това?

Стори й се, че чува гласове.

Огледа се внимателно на всички посоки. Не можа да различи нищо, освен неясните сенки на дърветата. Реши, че е било крясък на нощна птица.

Пое дълбоко въздух, за да регулира дишането си и да се успокои. Затича се отново към убежището. Струваше й се, че никога няма да го достигне. Най-после дървото се извиси пред нея. Намери стълбата и започна да се катери. Люлееше се напред-назад, лианите се впиваха в ръцете й. Най-сетне успя да стигне площадката горе. Строполи се на пода съвсем изтощена.

Целта беше достигната…

След няколко минути се изправи и огледа тялото си. Ръцете и краката й бяха покрити с драскотини и кървяха.

В този момент обаче това не я интересуваше. „Жива съм — повтаряше си непрекъснато. — Все още съм жива…“

Мина четвърт час, докато се успокои и събере мислите си. Огледа драскотините по краката са, а след това започна да изследва заслона в клоните. Отдолу се виждаше покритата с храсти савана, осветена слабо от луната. Цареше абсолютна тишина. Трудно беше човек да си представи колко опасности се крият зад това спокойствие.

Някаква маймуна изкрещя и наруши тишината. След това се чу вик на хиена, но беше по-тих отпреди, явно животното се отдалечаваше.

Джуди оправи косата си и хвана главата си с две ръце. Въздъхна тихо.

Не бяха изминали двадесет и четири часа, откакто беше със Стивън… Това беше най-хубавото изживяване през целия й живот. Часове на споделена нежност, топлина и в същото време на диви, необуздани чувства. Никога не би могла да забрави тези няколко часа.

След това всичко се промени.

Спомни си пристигането на Бъкстър. Разговорът му със Стивън на верандата и още десетки подробности от изминалия ден.

А след това — съобщението. Стивън бил доставял слонова кост на търговеца. Бил работел за бракониерите. После — разговорът на Бъкстър с негъра, който твърдеше, че бил видял колата му в близост до лагера.

Това бяха лъжи. Долнопробни и противни лъжи!

Поклати глава. Бъкстър се беше подготвил доста добре за пристигането си. А и неговите хора също. Обаждането от Найроби е било също такъв блъф, както и съобщението, че Стивън е наблизо.

Укоряваше се, че не е разбрала играта на Бъкстър още в началото.

Как можа да се усъмни в Стивън и за секунда? Беше прекарала достатъчно време с него, за да разбере какъв човек е. Честността му не подлежеше на никакво съмнение. А тя се беше оставила да я измамят по такъв долнопробен начин с някакво си съобщение. Явно имаше да научи още много за подлостта и лицемерието на хората.

Духна лек вятър и разклати клоните. Джуди затрепери. През нощта ставаше студено, а и наоколо беше още мокро от дъжда.

Внезапно се ослуша и смръщи чело.

Стори й се отново, че чува гласове. И при това — съвсем наблизо. Присви очи и се взря надолу. Не можа да открие нищо.

Да не би Бъкстър да се е сетил, че е тук?

Не, това е невъзможно! Сигурна беше… Освен това гласовете звучаха съвсем различно — по-плътни и дълбоки.

Няколко минути се ослушва. Не се чуваше ни най-малък шум. Май че нервите й са се разклатили доста напоследък. Много й се струпа през последните дни.

Затвори очи и седна на дървената пейка.

Какво ли би направил Стивън, ако се озовеше в такова положение? Сви се и обхвана коленете си с две ръце. Дали пък няма да…

Изведнъж прехапа устни. Скова се от ужас и по гърба и полазиха студени тръпки.

О, не!

Стивън беше заминал да води преговори към езерото. Така пишеше на бележката. Но нали бележката я донесоха хората на Бъкстър!

Преглътна.

Сега беше сигурна, че и бележката е била измама. Нали те двамата със Стивън бяха претърсили околността на лагера сутринта и не бяха намерили нищо. А хората на Бъкстър твърдяха, че са я намерили близо до лагера.

Значи Стивън и влязъл директно в капана!

Закри лицето си с ръце.

Всичко беше като в кошмар. Лошите играеха с белязани карти. Бъкстър накара Стивън да замине далеч от лагера, след това я излъга, че е предател, за да го опозори пред нея. Нима е разиграл такава сложна комбинация, само за да може да си направи малко удоволствие с нея?

По всяка вероятност хората му щяха да чакат Стивън при езерото. Може би вече са го убили…

Очите й се напълниха със сълзи. Разхълца се.

„О, Стивън!“

Изведнъж всичко се изясни. Стивън и Нуру и преди това са говорили, че някой от управата е свързан с бракониерите. Естествено, че са говорили! И това е бил много информиран човек. Човек, запознат с всички дейности в резервата. Точно Бъкстър беше човекът, който стои зад бракониерите. Той е организирал лова на слонове. От него бракониерите са научавали къде се намират Стивън, Нуру и другите пазачи как не се бяха сетили за това преди! Сега е късно.

Очите й горяха. Започна да я тресе.

„Всичко е загубено — помисли си. — Не трябваше да идвам в Африка! Не трябваше да приемам проклетия договор!“

Стресна се, вдигна глава и се ослуша.

Ето… сега гласовете се чуваха съвсем ясно. Скочи, опря се на перилата и се загледа надолу. Изтръпна от ужас.

Под стълбата стояха цяла дузина негри. Очите и зъбите им блестяха в тъмнината. Дочули шума от стъпките й, обърнаха глави нагоре.

Един от тях посочи към нея и каза някакви неразбираеми думи на останалите. Двама от мъжете кимнаха, оставиха копията си и започнаха да се изкачват по стълбата.

Джуди беше неспособна да се движи. Първият негър подаде глава над пода.

Сърцето й спря да бие. Сякаш някой я беше ударил по главата. Всичко започна да се върти пред очите й.

Последното, което достигна до сетивата й, беше шепотът на двамата черни и блясъкът на очите им. След това всичко потъна в тъмнина.