Моник Дюбоа
Стивън (8)

VIII

В малкото помещение цареше абсолютна тишина. Джуди обърна глава настрани и отвори очи. Лявата ръка на Стивън лежеше на гърдите й. Вдигна очи нагоре и срещна погледа му.

Той й се усмихна.

— За какво си мислиш?

Стивън повдигна вежди.

— За това, че ти си много темпераментно момиче.

— Това лошо ли е?

Лицето му остана сериозно.

— Чудя се, какво би правила, ако изведнъж се озовеш в някой манастир в качеството си на послушничка.

Джуди се засмя, а той я погали по бузата.

— Там ли искаш да ме пратиш?

— Само в случай, че аз съм игуменът. Ще отделям по шест часа на ден за индивидуална работа.

Тя сложи ръка на гърдите му и зарови пръсти в гъстите косми.

— Кажи ми честно, толкова ли съм зле?

— Точно обратното. Смятам, че си страхотна жена.

Пръстите й докоснаха лицето му. Той хвана китката й и започна да ги целува един по един. След това я хвана и я притисна силно към себе си.

— Не искам тази нощ да свършва — прошепна й. Целуна я по челото.

Тя се притисна към него.

— Стивън?

— Да?

— Дълго време ли не си бил с жена?

— Защо искаш да знаеш?

— Само ей така…

— Толкова ли е важно?

— Не е важно.

Стивън замълча. Тя чакаше отговора му.

— Е?

— Какво, е? — тонът му беше такъв, сякаш не знаеше за какво става дума.

— Не ми отговори на въпроса.

Стивън се протегна и я притисна към себе си. Джуди почувства как мускулите му мърдат като живи. Продължи да го гледа изпитателни.

— Трябва да ти призная нещо.

— Какво?

Поколеба се за момент. След това каза:

— Май че хлътвам по всяка жена, попаднала по кой знае каква причина насам в пущинака.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не е честно!

— Кое не е честно?

— Аз те питам нещо, а ти само се майтапиш.

— Добре де, за в бъдеще ще се опитам да се поправя.

— Е, и?

— Какво?

— Ще получа ли най-после отговор на отдавна зададения въпрос?

Джуди почувства как прегръдката му се отпуска. Погледна го. Физиономията му беше сериозна и почти непроницаема.

— Минаха няколко години оттогава.

Думите се изплъзваха мъчително от устните му. Сякаш не можеше да намери подходящия израз.

— Тя… обичаше ли те?

Той кимна бавно.

— Да, мисля че да.

— А ти? Ти обичаше ли я?

Той прехапа долната си устна и се загледа в тавана.

— Да… — гласът му трепереше несигурно.

— А защо тогава сте се разделили?

Стивън затвори очи.

— Имаше… стана нещастен случай… — надигна се, седна на постелките и вторачи поглед напред. — Тя не е вече жива!

Джуди за момент спря да диша. Искаше й се да не беше подхващала този разговор. Сведе поглед надолу.

— Съжалявам — промълви едва чуто, — трябваше да ти спестя това, но… наистина съжалявам!

Стивън се усмихна и поклати глава.

— Няма нищо. Не се притеснявай. Откъде можеше да знаеш…

Джуди го гледаше втренчено. Той стана, отиде до прозореца, и се загледа навън. Беше излязъл лек ветрец и до тях достигаше шумоленето на листата на дърветата.

Минаха няколко минути. Върна се и отново легна до нея. Хвана ръката й и я погледна сериозно.

Гледаха се един друг в очите. Накрая Стивън каза едва чуто:

— Харесваш ми!

Вдигна ръка и я погали по бузата.

Джуди се усмихна нежно.

— И аз те харесвам, Стивън!

— Надявам се, че писането на репортажи от това място ще ти отнеме много време.

Тя кимна.

— Да, обещавам ти!

— Надявам се също, че между писането и изследването на саваната ще имаш малко време и за мене!

— Толкова колкото ти пожелаеш!

Целуна я нежно по устните, а след това наведе глава надолу и докосна с език гърдите й. Заедно с учестеното дишане до слуха му достигна и тихото й любовно стенание.

Следващият преди обед премина неусетно. След закуската претърсиха отново цялата околност на лагера за следи или предмети, които можеха да ги насочат или да дадат някаква информация за отвличането на професора. След двучасово упорито търсене Стивън дойде при Джуди и сложи ръка на рамото й.

— Според мен няма смисъл от по-нататъшни старания. Ясно е, че акцията е била много добре планирана и реализирана.

— Да не би да искаш да кажеш, че са били информирани дори за битовите навици на Райли?

— Сигурен съм! — кимна Стивън. — Професорът беше свикнал да ходи с двамата си помощници при малките лъвчета. Точно тогава са ги нападнали.

— Може да са го наблюдавали предишните дни.

— Как да са го наблюдавали?

— Не е било кой знае колко трудно. Тук има достатъчно храсти, където човек може да се скрие.

Той поклати глава.

— Никой не може да остане незабелязан в близост до клетките на лъвовете! Малките веднага биха го надушили. Да не говорим, че ако майката го забележи, лошо му се пише.

Джуди се замисли.

— Значи трябва да сме сигурни, че някой е познавал много добре навиците на професора?

— Точно така! Някой от нашите хора работи за бракониерите. Все повече се убеждавам в това.

Хвана Джуди за ръка и я заведе до верандата на къщата, където бяха прекарали нощта.

— Хайде да седнем и да помислим малко! И без това достатъчно тичахме за днес.

Тя остана за момент права. Погледът й се плъзна по трите къщички на лагера и поляната пред тях. След това пристъпи към него.

Стивън хвана ръката й и я погали. Джуди приседна до него и го целуна. В същия момент в далечината се чу шум на автомобилен двигател.

— Да не е Бъкстър и неговите хора?

— Едва ли. Трудно ми е да повярвам, че са си размърдали задниците, за да тръгнат толкова рано.

След малко обаче пред входа на лагера спряха два джипа. Шофьорът на първия джип — висок и слаб негър, скочи и отиде да отвори вратата.

— Те са! — установи Стивън, като пристъпи напред на верандата.

Джиповете спряха точно пред къщата. От тях слязоха един бял и четирима негри. Белият отиде направо към Стивън и протегна ръка.

— Здравейте, мистър Джаксън.

— Добър ден, мистър Бъкстър — кимна сдържано Стивън.

Джуди се учуди малко на служебния им тон.

— Доколкото чух, тук имало някакви проблеми — започна Ричард Бъкстър.

Носеше големи тъмни очила. Лицето му беше бледо и силно контрастираше с кафявата кожа на пазача.

— Изразихте се съвсем точно — Стивън бутна шапката на тила си. — Още по-точно казано — професор Райли е отвлечен. С него са изчезнали и двамата му асистенти. Освен това някой е пуснал малките лъвчета от клетките им.

Бъкстър кимна. По челото му бяха избили капчици пот. Извади от джоба си кърпа и ги избърса.

— Да имате вътре нещо за пиене? Пътуването беше отвратително!

Стивън Джаксън кимна. В този момент погледът на Бъкстър спря върху Джуди. По лицето му се разля широка усмивка.

— Както виждам, дамата от Щатите също е пристигнала — установи той.

— Позволете да ви запозная — Ричард Бъкстър и Джуди Грант.

Подадоха си ръце. Джуди се учуди колко мека и слаба беше ръката на правителствения чиновник.

— Изключително се радвам да се запозная с вас! — усмихна й се той още веднъж.

Зъбите му бяха жълти. Сигурно от многото цигари.

— Нека да пийнем по една глътка — обади се Стивън и смигна на Джуди. — Моля, заповядайте на верандата!

Джуди и Бъкстър се разположиха на столовете около сгъваемата масичка. Придружителите на Бъкстър се оттеглиха под сянката на едно дърво.

— От колко време сте тук, мис Грант? — взе думата Бъкстър, като я измерваше с поглед от главата до петите.

— Половин седмица — отговори Джуди.

— Сега вероятно се надявате работата ви тук да приключи колкото се може по-скоро? В тази савана има май само неприятни неща — насекоми, зверове, горещина, отровни змии и лоши типове!

Тя поклати глава отрицателно.

— Напротив, намирам, че тук е приказно красиво.

Бъкстър се взря невярващо в нея. След това избухна в смях.

— Вие сте странна жена, мис Грант! Но всъщност като че ли ви разбирам донякъде. Колегите ми също споделят подобни виждания. Аз самият обаче не се чувствам кой знае колко добре тук отвън. Предпочитам живота в Найроби.

Стивън се върна с табличка в ръцете. Бъкстър втренчи жаден поглед в шишето, сложено върху нея.

— Много добре! Веднага бих си поръчал още два пъти по толкова.

Стивън кимна и отиде да изпълнява поръчката. Шефът му грабна бутилката с треперещи ръце и я изля на един дъх в гърлото си. След малко пазачът се върна и донесе още няколко бутилки. Бъкстър се сети да предложи и на тях. Джуди си наля няколко глътки вода, а Стивън поклати глава отрицателно.

— Хм, не мога да ви разбера — измърмори новодошлият. — Как може човек изобщо да преживее тук, без да пийне нещо?

Стивън и Джуди се спогледаха многозначително. След това пазачът каза:

— Мистър Бъкстър, искам да ви помоля във връзка с отвличането на професор Райли да бъдат взети драстични мерки за борба с бракониерите в района.

Бъкстър остави настрани чашата и започна да гали масивния златен пръстен на лявата си ръка.

— Какво предлагате?

— Това, което предприехме досега срещу бракониерите, явно не дава никакъв резултат. Време е тази работа да се подхване по-сериозно!

— И какво имате предвид под „по-сериозно“?

— Управата на резервата да се обърне за помощ към правителството. Срещу бракониерите трябва да се използва полиция. Ние, пазачите, очевидно сме твърде малко, за да се справим с тях.

По устните на председателя на управата се появи цинична усмивка.

— Моля ти се, Джаксън! Не говориш сериозно!

Стивън го погледна хладно.

— Напротив, напълно съм сериозен! Знаете също толкова добре, както и аз, че действията на бракониерите стават от ден на ден все по-брутални. Моето мнение е, че някой от централата ни в Найроби ги информира, къде ловът ще бъде особено успешен.

Бъкстър трепна и присви очи.

— Моля? Струва ми се, че не разбрах добре.

— Нека да не се залъгваме, мистър Бъкстър. Някой от Найроби информира бракониерите къде се намираме ние и какво е движението на животните в резервата. Тези хора могат да си вършат работата почти необезпокоявани.

Лицето на Бъкстър пребледня.

— Това, което твърдите, е чудовищно, мистър Джаксън! Но ако не можете да го докажете по някакъв начин, то си остава лично ваше мнение.

Пазачът се усмихна презрително.

— Може би четиристотин убити слона за единадесет месеца представляват някакво потвърждение на думите ми.

Бъкстър поклати глава.

— Не бих казал. Чиста случайност е, че досега не сме заловили тези хора. Просто са имали късмет и са се отървали.

— Не е просто късмет, сър! Ние нито веднъж не успяхме да попаднем по следите им. През всичките единадесет месеца вървяхме в тъмнина. Не сме помръднали и на милиметър за това време.

Бъкстър присви очи.

— Може би причината за това е в недостатъчната квалификация на пазачите и в неспособността им да си вършат работата? Какво може да направи администрацията, ако вие и вашите колеги не работите ефективно?

— Не бих се съгласил с вас, сър. Вие също много добре го знаете. Не искате да извикате полицията, понеже се страхувате да се разчуе, че в резервата има проблеми. В такъв случай ще се вдигне шум и може би някои хора ще се разделят с топлите си местенца.

Лицето на Бъкстър почервеня.

— Ще приемете ли моето предложение, или не? — продължи Стивън.

Шефът му поклати глава.

— Ще изчакаме.

— И какво, по дяволите, ще чакаме?

— Ще изчакаме похитителите на професора да се обадят.

— А какво ви кара да мислите, че ще го направят? Откъде сте сигурен, че просто няма да убият стария човек?

Бъкстър се усмихна високомерно.

— Те не са го отвлекли, за да го убиват. Ако са искали да направят това, можели са да го свършат и на това място.

Личеше си, че пазачът е вбесен. Очите му святкаха гневно.

— Значи няма да предприемете нищо, така ли? Отново нищо…

— Глупости! Просто не искам да действаме като паникьосани бабички. Аз съм човек, който използва главата си, мистър Джаксън. За разлика от вас.

След тези думи той стана и се огледа. После повика своите придружители.

— Искам околността да бъде претърсена! Цялата местност около лагера. Огледайте всяка педя земя, надникнете под всеки храст. Разбрахте ме, нали? А сега — на работа!

Най-старият преведе думите му на колегите си. Тримата кимнаха и след миг изчезнаха в гората.

Бъкстър се върна, седна на стола си и за трети път посегна към бутилката с джин.

— Е — обърна се към Джуди, — ще се решите ли този път на една глътчица?

— Не, благодаря!

Бъкстър вдигна рамене и напълни чашата си. След това отпи огромна глътка и се замисли, като клатеше течността, за да се разтопят по-бързо кубчетата лед.

— Проклета страна! Не трябваше да идвам изобщо тук!

Стивън му метна презрителен поглед и стана.

— Ще се присъединя към групата за издирване — реши той и слезе от верандата.

Бъкстър се усмихна на Джуди.

— Интересно ми е да разбера какво ви е накарало да дойдете тук.

Тя му разказа накратко за идеята на Пит Джонсън и за договора си с него.

— Ама на вас наистина ли ви харесва тук?

— Да, намирам всичко за изключително красиво. Естествено, много по-различно е от живота, с който съм свикнала. Но това придава на нещата допълнителен чар.

Бъкстър прекара ръка по оплешивяващото си теме.

— Не мога да си представя, как може една жена да се чувства удобно тук. Без никакъв комфорт, без срещи с различни хора. Че тук няма дори баня!

— Животът тук е доста динамичен. Все още не съм имала време да се поогледам и да свикна с ритъма.

Бъкстър отпи още една глътка.

— Но какво е… — езикът му беше надебелял от алкохола и изговаряше трудно думите. — Но какво е животът без кино, телевизия, без удобствата на цивилизацията…

Внезапно откъм входа на лагера се чу вик. Бъкстър стана и се запъти към един от своите хора, който тичаше към тях с развълнувано лице.

— Какво има, Наоми?

Негърът размахваше някаква хартийка в ръцете си. Заговори им бързо на абсолютно неразбираемото местно наречие. Бъкстър взе листа от ръцете му. Разгъна го и зачете. След това изруга:

— Ама че дивотия! Какво трябва да значи тази мъгла тук, по дяволите?

Направи на негъра знак, че трябва да извика всички на верандата. Черният се обърна и изчезна в същата посока, в която беше заминал и Стивън Джаксън.

— Изглежда като някаква бележка — измърмори Бъкстър, като разглеждаше хартията.

След това я даде на Джуди. Бяха написани няколко изречения с несръчен детски почерк.

— Трябва да изчакаме Дииб. Той ще ни обясни — въздъхна Бъкстър и се отпусна отново на стола си.

След по-малко от две минути мъжете от групата за издирване се появиха пред къщата. Бъкстър даде листа на най-възрастния и го помоли да прочете съдържанието. Негърът се зачете, а после вдигна глава.

„Райли й неговите сътрудници се намират при нас. Добре са и не ги заплашва нищо. Преговорите за тяхното освобождаване ще се проведат при езерото в долината Нгодо. Трябва да дойде един човек без оръжие.“

Стивън Джаксън се загледа в негъра. След това се обърна към Бъкстър.

Директорът на резервата се надигна тежко! Пристъпи крачка настрани и въздъхна.

— Аз ще водя преговорите!

Стивън хвърли поглед към бутилката с джин. Беше останало само една трета от съдържанието й. След това поклати глава.

— Аз ще отида!

— Глупости — сряза го Бъкстър, — това е моя работа!

Пазачът обаче не беше склонен да отстъпва.

— Вие ще останете тук — обясни той с глас, нетърпящ възражение. — В долината Нгодо гъмжи от крокодили. Човек, който не е свикнал с живота в джунглата и е без оръжие, не би имал шанс да оцелее.

Бъкстър намръщи чело.

— Проклета земя! Човек трябва да се страхува от всичко тук!

Стивън не обърна никакво внимание на думите му. Отиде при Джуди.

— Ще ми трябват пет или шест часа, за да стигна в долината. Така че не разчитай на мен тази вечер.

Погледна го загрижено:

— Нима искаш да…

— Точно така. Виновен съм за професор Райли. Сега нямам време за губене.

Обърна се и закрачи към своя джип. След малко моторът изрева и колата напусна лагера. Бъкстър отново седна до Джуди.

— Дано на бракониерите не им хрумне да го вземат и него за заложник. Но решението беше негово. Нямаше да ме пусне да замина.

Джуди мълчеше. Погледът й беше сведен към земята. Слушаше отдалечаващия се шум от мотора. След това настъпи тишина.

Бъкстър се прозя, извика един от хората си и му нареди да донесе хладилната чанта от колата му.

— Моля, заповядайте! — покани я директорът, след като отвори чантата.

Чантата беше пълна догоре със сандвичи, плодове и разхладителни напитки.

— Вземете си, моля ви! — настояваше Бъкстър.

Джуди му благодари и за известно време настана тишина. Шефът на резервата поглъщаше неспирно сандвичи. След това измъкна две шишета бира и подаде едното на Джуди. Искаше й се да откаже, но той вече беше отворил бутилката и щеше да е нелюбезно от нейна страна.

— За ваше здраве!

— И за ваше!

Отпиха по глътка и в този момент откъм джипа на Бъкстър се чу пищене. Той махна с ръка към един от хората си и онзи се затича натам. Чуха го да разговаря с някого на английски. След това се върна на верандата.

— Е, какво има?

— Повикване от централата. Имат важна информация за вас.

Бъкстър изплю клечката за зъби, която стърчеше от устата му.

— Хайде, говори! Какво казаха?

— В Найроби бил заловен търговец на слонова кост. Искал да изнесе наведнъж четиринайсет килограма.

Бъкстър се плесна по челото.

— Не може да бъде! И къде са го хванали!

— На летището. Според собствените му думи е идвал направо от резервата.

Очите на директора се разширяваха все повече.

— Лъжа! Просто иска да си смекчи присъдата по този начин. А казал ли е откъде се е сдобил със стоката?

Негърът кимна.

— Твърдял, че я е получил от двама пазачи — един негър и един бял.

— Назовал ли е имена?

— Да.

— Кои?

— Нуру и Джаксън.