Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender Spirit, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
dani (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Моник Дюбоа. Стивън

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Редактор: Иванка Харитонова

ISBN: 954–439–146–0

История

  1. — Добавяне

IV

Когато Джуди се появи на следващата сутрин в ресторанта на хотела, изглеждаше отпочинала и спокойна.

Но видът й лъжеше. В действителност не беше могла да заспи до късно през нощта. Беше лежала будна в леглото в размисъл около дочутото вечерта в ресторанта.

След като се прибра в стаята си, дълго разглежда картата на Кения. Нямаше съмнение — пътят за лагера на професор Райли минаваше през Каомо.

Джуди влезе в снекбара и си поръча закуска. В този момент по високоговорителя се чу съобщение:

„Мис Джуди Грант от Сан Франциско — моля да се явите на изхода!“

Остави настрана чинията и излезе навън. След половин минута беше на рецепцията. Веднага видя мъжа, изправен до стената. Лицето му беше загоряло от слънцето. На главата си носеше широкопола шапка.

— Добър ден, мис Грант — поздрави я той и подаде ръка. — Стивън Джаксън. Съжалявам, че закъснях и не можах да дойда вчера.

Не си свали шапката. Гледаше я внимателно с блестящите си сини очи. Видът и погледът му бяха като на човек, свикнал да вижда предстоящата опасност и който обича приключенията.

— Добър ден, мистър Джаксън — отвърна Джуди. — Радвам се да се запозная с вас.

— Надявам се да е така, мадам — засмя се той и отмести шапката си към тила. — Все пак, заради вас се наложи да пътувам непрекъснато през последните четиридесет и осем часа.

— Без да спирате ли? — попита Джуди почти заядливо.

— Може и така да се каже. Но все пак ви предлагам да не губим повече време и да тръгваме.

Джуди погледна към администраторката на рецепцията. Младата жена кимна:

— Веднага ще кажа да ви донесат нещата, мис Грант.

— Добре — каза Стивън Джаксън, — а вие е хубаво да облечете нещо по-подходящо. Ще ви чакам в колата.

Гледаше го учудено как се обърна и напусна хотела. Отвън се качи в един „ленд роувър“ и веднага запали цигара.

Качи се в стаята си и хвърли поглед на багажа си.

„Облечете си нещо по-подходящо.“ Какво разбираше Стивън Джаксън под „подходящо“? След кратко размишление реши да облече широка памучна пола и светла блуза. Взе си бяла кърпа, която би трябвало да я пази от силното слънце.

Погледна се в огледалото, оправи си грима и след това отвори вратата на пиколото, който беше почукал, за да й отнесе багажа.

След две минути излязоха от хотела.

Стивън Джаксън скочи и помогна на пиколото да натъпче куфарите в багажника. След това се загледа в Джуди.

— По дяволите, на какво приличате!

Тя преглътна смутено.

— Аз… не ви разбирам съвсем…

Стивън поклати глава.

— Да не мислите, че отивате на модно ревю в джунглата? — докосна с ръка ръкава на блузата й. — Или може би сте решила да завъртите главата на някоя мъжка антилопа?

Тонът му започна да я вбесява.

— А с тези обувчици бихте могла да се разхождате в кой да е парк в Сан Франциско, обаче в никакъв случай няма да ви взема в джунглата с тях.

Тя пое дълбоко въздух.

— Вие винаги ли сте така любезен?

Стивън поклати глава.

— Само в случаите, когато трябва да заведа в резервата някоя нищо неподозираща репортерка.

Тонът му беше напълно равнодушен. Качи се в колата и продължи:

— Хайде, качвайте се. Ще бъде жалко да замина оттук без вас.

Джуди се качи със стиснати устни на седалката до шофьора. Стивън запали мотора.

— Така, сега ще отидем в един магазин в центъра и ще купим малко по-подходящо облекло. А пък вие няма да казвате на другите, че сте искала да дойдете в резервата наконтена по този начин.

— А защо да не дойда наконтена по този начин?

— Ще си умрат от смях. Нали не искате да карате бедните хорица да страдат.

Изкара „ленд роувъра“ от паркинга на хотела и зави нагоре по улицата.

Джуди облегна глава назад и се загледа навън.

— Е, не правете такива сърдити гримаси! Все пак е във ваша полза дето ще ви снабдя ей сега с няколко по-подходящи дрешки.

Тя захапа долната си устна. Стивън Джаксън задмина виртуозно няколко коли и после отново се престрои в най-дясната лента за движение. Джуди инстинктивно натисна дръжката на вратата.

— Не се страхувайте. Още не сме се шмугнали в храсталака.

Тя въздъхна дълбоко. „Тоя е направо нетърпим — помисли си, — сякаш нарочно иска да ме ядоса.“

Стивън продължаваше да шофира, демонстрирайки пълно безразличие към света наоколо. Спря пред малко магазинче в една странична уличка.

Скочи и се отправи към входа. Джуди също искаше да слезе, но не можа да отвори вратата. Натисна ядосано дръжката, но тя не помръдна и на милиметър.

Стивън Джаксън спря пред прага и се огледа. Джуди направи безпомощна физиономия и вдигна рамене.

Стивън бутна шапката си на тила, върна се към колата и отвори вратата отвън. След това й показа малък лост до дръжката.

— Тук — обясни той, — бута се настрани, ако искате да отворите.

Джуди кимна и почувства, че се изчервява.

Подаде й ръка и тя скочи от колата. Заедно влязоха.

Вътре в магазинчето беше приятно хладно. Чуваше се равномерното бучене на климатичната инсталация. Джуди се огледа.

По рафтовете имаше стотици тропически костюми и якета, високи обувки, а по стените висяха всякакви оръжия. От малката кабина в задния край на помещението излезе стар негър с побеляла коса и се запъти към тях.

— Здрасти, Стивън — рече той радостно, като позна пазача на резервата.

Стивън Джаксън пристъпи към него, прегърна го през рамо и подхвана:

— Здрасти, Роджър, как я караш? Върви ли ти добре търговията?

— Ами върви някак си — отвърна негърът. — Наскоро бях за две седмици на езерото Виктория. Там е прекрасно място, повярвай ми! Чувам обаче, че при вас имало пак някакви…

Стивън не го остави да се доизкаже. Джуди забеляза движението на ръката му, с което накара другия да млъкне.

— Роджър, искам да ти представя мис Грант от Сан Франциско. Тя ще дойде с мен в резервата и ще вземе участие в експедицията на професор Райли. Това е проект за въвеждане на лъвове, отгледани в зоопарка, отново в естествената им среда.

Роджър Мартинс пристъпи напред и подаде ръка.

— Добре дошла в Кения — поздрави я любезно той.

Тя се усмихна мило:

— Много се радвам да се запозная с вас.

— Минахме оттук, за да може младата дама да се снабди с подходящи дрехи за джунглата — обясни Стивън, — иначе няма да е в състояние да дойде в резервата.

Продавачът кимна.

— Той има право, мис с Грант. С облеклото, с което сте в момента, няма да ви е много приятно, когато излезете от града.

Точно за петнадесет минути Джуди беше преоблечена наново от главата до петите. Погледна се скептично в огледалото до вратата.

— Е, как ви харесва? — осведоми се Мартинс.

Джуди се опита да се усмихна, но не й се удаде. Все пак добре, че Деби и другите й приятелки не бяха тук, за да я видят.

— Сега ще сложим по едно шнурче отдолу на крачолите и на ръкавите — каза Стивън Джаксън — и вече ще сте горе-долу защитена от насекомите.

Джуди направи гримаса, но прие да прекара шнуровете и да ги стегне.

— Добре де, сега повече ли ви харесвам?

Той кимна подигравателно.

— Толкова много, че ми се ще директно да ви представя на професор Райли.

Роджър Мартинс се сбогува с тях и ги изпрати до вратата. Джуди първа се качи на „ленд роувъра“. Стивън искаше да я последва, но старият собственик на магазина го повика още веднъж при себе си. Започна да му говори и оживено ръкомахаше. Стивън кимна на няколко пъти, като слушаше внимателно. След това се сбогуваха. Лицето на негъра беше загрижено.

— И така — заяви Стивън Джаксън, след като зае отново мястото зад кормилото, — най-после тръгваме.

Джуди го погледна.

— Мистър Мартинс нещо важно ли ви съобщи?

Стивън запали двигателя и поклати глава.

— Не, не, разказа ми как са ловили риба преди една седмица с един наш общ приятел.

Тя замълча. „Изглеждаш ми доста интелигентен за пазач на резерват — помисли си тя. — А освен това си и много самоуверен, обаче изобщо не ти се удава да лъжеш.“

„Ленд роувърът“ прекоси покрайнините на Найроби и не след дълго беше извън столицата на Кения. Пое по прашните пътища към северната част на страната.

— Погледнете там отзад! — извика внезапно Стивън и посочи към едно възвишение.

Джуди видя огромна слоница с малкото си да се придвижва най-спокойно успоредно на пътя. Гледката сигурно беше обичайна за тези места, но тя се ококори от учудване.

— Малкото е само на два месеца — продължи спътникът й. — То е почти толкова безпомощно, колкото и човешко бебе. Трябва да остане при майка си поне още година и половина.

Джуди се засмя като гледаше как слончето ситни след майка си.

Внезапно Стивън натисна спирачките. Тя го погледна стреснато. Той намали скоростта толкова, че колата почти спря.

— Спуснете малко стъклото на прозореца и чуйте!

— Какви са тези шумове? — попита Джуди след малко.

Той се усмихна.

— Хиени. Съвсем наблизо са. Открили са пресен труп и сега по този начин информират другите, че има храна.

Тя преглътна и отново се заслуша. Звукът напомняше квичене или истеричен смях. Вдигна рамене и затвори прозореца.

— Може би животните от лявата ми страна ще ви харесат повече — обади се Стивън, като подкара колата отново с нормална скорост.

Джуди погледна през прозореца и видя голямо стадо газели да препуска във високата трева със скорост почти като тази на колата.

— Забележете какво ще направят, като стигнат храсталаците ей там — продължи коментара си спътникът й.

С огромни скокове газелите прескочиха храстите и изчезнаха, сякаш изхвърчаха във въздуха.

— Това са газели Томпсън — обясни Стивън. — Могат да скачат до около три метра на височина и десет на дължина.

Джуди гледаше възхитена, докато и последните животни изчезнаха от погледа й. Лекотата, с която преодоляваха препятствията, я поразяваше.

Пътят навлезе в хълмиста местност. Пътуваха така около три часа. Джуди за пръв път в живота си видя лъвове в естествената им среда. Бяха двойка едри екземпляри. Приличаха се на слънце на около двеста метра край пътя. Не обърнаха никакво внимание на колата, която премина покрай тях.

— Човек би могъл да се приближи на около двадесет метра пеша, без да го нападнат. В този момент спокойствието е единственото, което ги интересува.

Джуди си представи да е сама, извън колата и очи в очи с лъвовете. Тялото й потръпна.

Местността отново стана равнинна. Стивън отклони колата от пътя и я спря под сянката на голямо разклонено дърво. Като видя въпросителния й поглед, се засмя, бръкна под седалката и извади тъмночервена ламаринена кутия.

— Я да видим какво има тук? Отворете я, ако обичате!

Тя вдигна колебливо капака.

— Е, как е — попита той, като видя учуденото й лице. — От вълнения и нови преживявания съвсем забравихме, че на света съществуват и такива неща като глад и жажда.

Джуди кимна и взе един сандвич от кутията. Стивън също си взе и го захапа с огромен апетит.

— За съжаление не мога да ви предложа бяла покривка и чисти чинии. Не искайте това от мен, моля ви!

— Аз пък си мисля, че и най-луксозният ресторант в Сан Франциско не предлага гледка като тази тука — отбеляза Джуди, като посочи с жест прекрасния пейзаж, който ги заобикаляше.

Спътникът й, който сутринта й направи впечатление на намусен човек, се усмихна весело. Личеше си, че забележката й му допада. Изобщо, откакто напуснаха Найроби, той се беше преобразил и сякаш беше съвсем различен човек. А може би и тя в началото се беше излъгала в преценката си.

Отвори плоското шише с вода и отпи няколко глътки.

— Съжалявам, че в началото се държах малко заядливо.

Стивън я погледна въпросително.

— Искам да кажа, че… че имахте право за облеклото и…

— Няма за какво да ми се извинявате. Даже според мен се държите много добре. Наистина не е толкова лесно човек в рамките на няколко часа да премине в един съвсем различен свят.

Джуди кимна. Почувства облекчение, сякаш някаква невидима преграда между двамата изчезна.

— Между другото — продължи Стивън, — изкушавам се да отбележа, че дори в траперското облекло изглеждате много добре.

— Благодаря за комплимента — смути се тя и сведе поглед към земята.

— Между впрочем, време е да тръгваме. Чака ни още дълъг път, а времето напредва.

Събра останалото от храната и го сложи обратно в кутията.

След няколко минути „ленд роувърът“ отново препускаше през саваната оставяйки след себе си дълга прашна следа. Часовете се нижеха един след друг, пазачът с голямо търпение и желание показваше на Джуди различни животни и дървета и обясняваше навиците и особеностите им.

Слънцето постепенно слезе към хоризонта. Небето се оцвети в тъмночервено. Горещината намаля и стана приятно хладно.

Стивън отклони „ленд роувъра“ от пътя и го паркира между две дървета, след което го замаскира с клончета.

— Е, това беше за днес — обяви той и угаси мотора.

Джуди го погледна учудено.

— Няма ли да достигнем тази вечер до лагера на професор Райли?

Стивън Джаксън я погледна развеселен.

— Може, но трябва да ми покажете откъде се включва уличното осветление.

Засмя се и скочи от колата.

За половин час успя да опъне две палатки, да запали огън и да разпъне два спални чувала.

Джуди стоеше до „ленд роувъра“ и наблюдаваше хоризонта, който междувременно съвсем беше потъмнял и придобил тъмновиолетов цвят.

— Как е, харесва ли ви тук на открито? — обади се Стивън.

— Да… много е вълнуващо — погледите им се срещнаха.

— Сега е почти най-хубавото време от денонощието.

— А кое е най-хубавото?

— Изгревът на слънцето. Когато слънцето се покаже от изток, в храсталака започва живот. Всичко започва да се движи, чуваш най-различни шумове…

При тези думи очите му светнаха и лицето му придоби замечтано изражение. Джуди го гледаше учудена.

— На човек му се струва, че се ражда отново. Все едно всеки ден изживяваш по един малък живот.

— Звучи много поетично.

Стивън свали шапката си.

— И въпреки всичко сега трябва да спим. Трябва да почиваме, защото утре ще ни трябват много сили. Когато човек е сред природата, трябва да се съобразява с нейния ритъм.

— Добре, лека нощ тогава — каза Джуди и кой знае защо му подаде ръка.

— Лека нощ.

Очите му заблестяха като два въглена сред загорялото от слънцето лице. Ръката му беше топла и силна.

— Между другото — сети се внезапно Стивън, — да не ви хрумне случайно да се събличате. Поставил съм двойна мрежа срещу насекоми пред входа на палатката, но това съвсем не означава, че ще сте сама тази нощ.

Джуди кимна и се отправи към палатката. Спусна ципа на входа и се мушна в спалния чувал. Отвън се чуваше пращенето на огъня и крясъците на някакви птици в храсталака. В главата й като на филмова лента премина изминалият ден.

Срещата със Стивън, как се ядоса на безцеремонното му държание, приятелят му Роджър Мартинс и неговото магазинче, новото й тропическо облекло, пътуването…

Изживяването беше наистина фантастично. Това, което й се случи, надмина всичките й очаквания. Предишният й живот й се струваше много, много далечен. За няколко часа беше се пренесла в един съвършено различен свят. Сякаш над всичко, което я заобикаляше, витаеше някаква магия, дала живот на действителност, позната й досега само от картини и филми.

И самият Стивън Джаксън — с навлизането им в дивата природа се беше превърнал в спокоен и владеещ се човек. Това, което най-много я впечатляваше у него, беше дълбоката му връзка с природата, която съвсем не свършваше с битовите елементи, работата и начина на живот. Не беше останала и следа от надменността, която в началото си беше въобразила, че вижда у него. Напротив — оказа се изключително приятен събеседник. Особено търпелив и усърден беше, когато разказваше за животните, които от време на време виждаха да преминават покрай „ленд роувъра“.

Почувства как умората я обзема. Обърна се на една страна и затвори очи. Шумовете отвън ставаха все по-далечни. Тялото й се отпускаше.

— Ела — каза съвсем тихо един глас. — Ела… — една ръка се протегна бавно към нея.

— Ела…

Гласът звучеше познато, но много по-нежно и гальовно от обикновено. Ръката улови нейната, някой се наведе над нея. Тя разтвори леко устни в очакване да усети целувката на мъжа.

— Целуни ме — прошепна и притисна тялото си към неговото.

Обхвана я гореща вълна.

„Желая те! — премина като светкавица през ума й. — Желая те!“

Той я целуваше все по-страстно, а ръцете галеха тялото й.

В следващия момент се стресна и отвори очи.

Скочи като наелектризирана и разтърка лицето си. Огледа се сънено наоколо.

„Това сън ли беше? — с рязко движение оправи косата си. — Значи нещо ме е стреснало в съня…“

Пое няколко пъти дълбоко въздух, след това отново си легна. „Просто днес ми дойде доста много от нови впечатления — помъчи се да се успокои. — А освен това не ми се е случвало толкова често да спя облечена в спален чувал и палатка. А пък и тази рязка промяна на климата…“

Избърса ситните капчици пот от челото си.

„Всичко е наред“ — повтори си за кой ли път.

Отвън се чуваше прашенето на огъня. Отново легна на една страна и затвори очи. Минаха няколко минути. Вече се унасяше, когато рязък звук отново я накара да скочи.

Очите й се разшириха от ужас. Този път не беше се излъгала. Някъде навън прозвуча изстрел от пушка. И още един. И още… Неволно се сгуши в спалния чувал. Още един изстрел!

Стисна очи. Сърцето й заби като лудо, а ръцете й затрепериха.

Настана неестествена тишина. Не се чуваше дори крясъкът на нощните птици.

Отхвърли настрана завивката и се изправи. Излезе от палатката.

Нощта беше мастиленочерна. Загасващият огън хвърляше отблясъци по колата и втората палатка.

Джуди почака малко, докато очите й свикнат с тъмнината. След това излезе и отиде към палатката на Стивън. Отметна платнището на входа и влезе вътре.

— Хей, спиш ли? Какво беше това преди малко?

Никой не отговори. В следващия момент сърцето й замря от ужас.

Леглото на Стивън беше празно.