Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender Spirit, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
dani (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Моник Дюбоа. Стивън

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Редактор: Иванка Харитонова

ISBN: 954–439–146–0

История

  1. — Добавяне

II

— Здрасти, Джуди! Виж ти, каква случайност. Тъкмо се канех да ти се обаждам.

В малкото кафене почти нямаше хора. Деби Стейси остави купчината книжа на масата и седна до приятелката си.

— Преди няколко минути ми се обади Пит Джонсън. Предложи ми много съблазнителна работа. Обаче…

Внезапно спря словоизлиянието си и се наведе напред.

— Хей, ама ти май изобщо не ме чуваш?

— Чувам те, чувам те…

— Изражението ти не е особено щастливо.

Един келнер се приближи към масата.

— Едно капучино, ако обичате — поръча си Деби и хвърли поглед към чашата на Джуди.

Кафето й беше недокоснато. Приятелката й я хвана за ръката и я погледна в очите.

— Какво става тука? Събота сутрин е, слънцето грее. Наоколо е пълно с любезни хора и хубави неща, а изражението на лицето ти е такова, сякаш преживяваш най-малкото края на света.

Придърпа стола си по-близо до масата и остави отгоре ръчната си чанта. След това извади кутия цигари и предложи една на Джуди, но тя отрицателно поклати глава.

Деби остави настрана кутията и се намръщи.

— Тая работа не ми харесва. Какво се е случило? Да не са ти обрали жилището? Или може би са ти върнали последната статия? Аха, сетих се, някой ти е казал, че прилича на Бет Дейвис!

Джуди се усмихна, но въпреки това изражението й остана тъжно.

Деби стана сериозна.

— Добре де, да оставим майтапите. Кажи ми какво те е разстроило толкова! В края на краищата не е имало земетресение!

Джуди не отговори и впери поглед в празното пространство. Деби обаче не я остави.

— Да не би… да не се е случило нещо лошо? — снижи глас, сякаш думите й можеха да причинят болка на приятелката й.

Джуди бавно фокусира погледа си върху лицето й, след което каза:

— Е, не е чак толкова лошо.

Деби въздъхна облекчено:

— Добре де, тогава остава само едно — любовни терзания!

Джуди се поколеба, после кимна.

— Да. Но една подобна история може да ти причини доста неприятности. Особено ако дойде така неочаквано.

Деби си запали цигара, прибра запалката обратно в чантата си и я загледа изпитателно.

— Само не ми разправяй, че имаш проблеми с Дейв. Срещнах го преди няколко дена и той беше толкова влюбен в теб, че да си призная, започнах да ти завиждам.

Джуди прекара показалец по ръба на кафената чашка.

— Между нас… всичко е с вършено — каза тихо.

Деби щеше да се задави.

— Хайде бе, майтапиш се. Трябва да ти кажа, че не си много остроумна.

Джуди поклати глава.

— Бих желала да имаш право. За съжаление обаче нещата стоят точно така. Вчера се разделихме.

— Значи ти си му дала пътя. Разкарала си мъж като Дейв Мортън, така ли?

Очите й се разшириха. Джуди кимна.

— Не мога да повярвам. Такъв човек като него няма да намериш скоро, повярвай ми! Изглежда блестящо, има много пари, не се стиска и се държи толкова мило! Иска да се, развежда с жена си заради тебе и да се ожените! А ти скъсваш с него.

— Не вярвам насериозно да си е мислил всичките тези работи — заяви Джуди.

— Какво?

— Това за развода и за женитбата. Обещаваше ми поне десет пъти да говори с нея, но не го направи.

Деби отмести една къдрица, която беше паднала на челото й.

— Значи си мислиш, че просто е искал да се позабавлява с теб, така ли?

— Да, всичките му обещания бяха само за да ме задържи при себе си. А в действителност е искал само едно.

— Искал е да бъдеш в леглото му.

Джуди кимна и приятелката й я погледна объркано.

— Мисля, че загубата за тебе е не по-малка, отколкото за него. Може би просто ти е омръзнал, а?

Джуди смръщи чело.

— Ти мислиш… че съм спала с него, така ли?

— Ами естествено — отвърна Деби. — Аз поне непременно бих го направила, ако бях на твое място.

Джуди изглеждаше объркана. Деби й се усмихна окуражително.

— Щях да го заведа някъде за през уикенда и тогава… — усмихна се заговорнически.

— И какво тогава?

— Щях да му изпълня някои от съкровените желания.

— Щеше да идеш в леглото му, така ли?

— Ами да! Но само един-единствен път. След това бих го отблъсквала. И разговорът със съпругата би последвал много бързо.

Деби се засмя. Джуди се загледа замислено в тавана, после поклати глава.

— Мисля, че не бих могла да направя това.

— И защо не?

Джуди се облегна назад на стола.

— Дейв е женен мъж. Има си съпруга и две доста големи деца.

— Е, и какво от това? С какво се променя ситуацията? — Деби се загледа в Джуди, като клатеше глава. — Няма ли да поумнееш най-накрая да избиеш от главата си всичките тези превземки.

— Не мога — отговори Джуди. — Това не са превземки. Знам само, че нещата имат определени граници. Не ми се ще да ставам метреса на някакъв шеф в радиото за през почивните дни. Не искам също така да предизвикам развод със съпругата му, само защото на нас двамата ни е било добре да спим заедно.

Деби махна нетърпеливо с ръка.

— Ти май самата не знаещ какво искаш.

— Искам мъжът до мен да ме обича — отговори Джуди натъртено. — Искам да живее заедно с мен и то по собствено желание, защото ме харесва като човек, а не понеже имам хубаво тяло.

Деби прехапа долната си устна.

— Така, така. Изискванията ти към партньора в живота са доста сурови, нямащо.

— Това е положението — отбеляза Джуди.

Деби беше изпушила цигарата. Угаси я в пепелника и се усмихна. Двете с Джуди се познаваха от много години, имаха си доверие и винаги споделяха проблемите си съвсем открито. В последно време обаче, като че ли, в разбиранията и действията им се очертаваше все по-голяма разлика. Деби се загледа в приятелката си и забеляза, че очите й са изпълнени със сълзи.

— Защо си толкова тъжна? — опита се тя да я успокои. — Него вземай толкова навътре. Ще се оправиш. Нали знаеш, че времето лекува всички рани.

За момент настъпи мълчание. На съседната маса се настаниха двойка съпрузи на средна възраст. Отсреща под чадъра стояха момче и момиче и влюбено се държаха за ръцете.

— Може би трябва да напусна Сан Франциско за известно време — обади се Джуди замислено. — Понякога си мисля, че в този град просто не ми върви.

Деби поклати глава.

— Тук не си права. Спомни си все пак, че си една от най-добре платените журналистки в този град. А това е професия, в която повечето хора се утвърждават след дълги години работа.

— Така е. Но сега не говорим за работата, а за личния ми живот. А в него не съм имала нищо добро в Сан Франциско.

Деби замълча. Като че ли приятелката й имаше право. Преди да срещне Дейв Мортън, Джуди излизаше известно време с Роджър Брейди. Роджър беше пилот към частна авиокомпания, изпълняваща чартърни полети. Всичко вървеше много добре, докато един ден той просто отлетя нанякъде и не се върна…

Внезапно Деби се оживи, взе чантата си и започна да рови из някакви листа в нея.

— Знаеш ли, дойде ми една идея!

Извади един плик, измъкна от него лист хартия и го разгъна.

— Нали ти казах преди малко за предложението на Пит Джонсън. Познаваш го — шеф на редакцията на „Ивнинг хералд“. Предложи ми работа, но за съжаление не мога да я приема, понеже имам други задължения. Може би ще те заинтересува…

Хвърли един поглед върху листа.

— Чувала ли си за професор Джордж Райли?

Джуди се замисли.

— Да не е оня от университета в Калифорния, дето изследваше животните?

— Същият! А да си чувала с какво се занимава напоследък?

— Мисля, че щеше да заминава за Азия и да ръководи някакъв проект за приспособяване на тигрите към естествената им среда.

— Почти позна. Само че не са тигри, а лъвове, и не в Азия, а в Африка.

Джуди кимна.

— Добре де, но какво общо има Пит Джонсън с тази работа?

— Слушай сега — Деби помести чантата си малко настрана. — Пит Джонсън провел чрез вестника си анкета за проучване на предпочитанията на читателите. Оказало се, че ги интересуват особено две теми — приключения и научни изследвания.

Джуди слушаше внимателно.

— А, значи Пит Джонсън търси някой, който да пише репортажи за работата на експедицията на професор Райли.

— Точно така — кимна Деби. — Хубавото е, че няма да бъде един-единствен репортаж, а цяла серия материали. Пит Джонсън е измислил за целта нещо специално.

— И какво е то?

— Серията трябва да бъде написана под формата на писма.

Джуди се развесели.

— Под формата на писма ли? Не е ли малко старомодно?

— Не, не! Джонсън възнамерява да ангажира някой, който ще прекара няколко седмици в Кения заедно с професор Райли. Той или тя ще бъде пълноценен участник в експедицията и ще описва нещата като човек, пряко работещ по проекта. Материалите ще излизат всяка събота и неделя в подлистника. Серията вече си има и заглавие.

— И какво е то?

— „Приключенията в нашето съвремие — писма от джунглата.“

Джуди се засмя.

— Ако работата потръгне — продължи Деби, — серията би могла да бъде продължена. Пит Джонсън е пълен с идеи — за репортажи от големи строителни обекти, джунгли, арктически експедиции, самотни острови в Тихия океан всичко, което мирише на приключения и екзотика.

— Хм, звучи ми интригуващо.

— Направо е супер — Деби започна да се въодушевява. — Така бих искала да мога да приема предложението!

— А защо не можеш да го приемеш?

— Преди две седмици сключих стабилен договор с „Кроникъл“. А освен това… Дейвидсън със сигурност няма да ме пусне да замина.

Джуди отпи от кафето. Беше напълно изстинало.

— Този професор Райли сега в Кения ли е?

Деби кимна.

— На север от Найроби. В една почти девствена област. В миналото там живеели хиляди лъвове. В последно време броят им намалял заплашително.

Джуди си спомни някаква статия за Южна Африка, която беше чела преди няколко седмици. Авторът беше въодушевен от дивата красота на тази земя и говореше за „чувството на безгранична свобода“, което обземало човека, щом стъпел там. Твърдеше, че това бил зовът на дивото, който не би могъл да се усети, където и да било в цивилизования свят.

— Е, какво ще кажеш — обади се Деби. — Харесва ли ти предложението?

Джуди се поколеба.

— Не мога да кажа веднага. Не знам точно.

Все пак Пит Джонсън щеше да очаква от нея да живее известно време с професор Райли. А това значи, че ще трябва да се откаже от всички удобства на цивилизацията и да живее няколко седмици в най-примитивни условия в джунглата. Ще спи в палатка, навън ще обикалят диви зверове…

Въздъхна дълбоко.

От друга страна това означаваше шанс да напусне Сан Франциско за известно време, а с това и да остави зад гърба си всичките проблеми и грижи от последните седмици.

„Не знам какво да правя“ — каза си наум.

— Но какво толкова му мислиш? — настояваше Деби. — Няма какво да загубиш.

Хвана ръката на приятелката си.

— Вземи се в ръце и кажи да. Шансът е едно на хиляда! Освен всичко останало, това ще означава и издигане в професията — представи си, че серията има успех! След това ще те засипят с предложения за договори — един от друг по-съблазнителни. Освен това ще си проветриш главата, ще се запознаеш с нови хора и с друга култура. Това е като едно ново начало.

Джуди затвори очи за момент. „Това за новото начало е вярно и по други причини“.

Деби продължаваше да говори, но гласът й като че ли идваше някъде отдалече. Потъна в мисли.

Спомни си някакъв филм за Кения, който беше гледала преди известно време. След това се замисли за разказите на една приятелка, която беше прекарала почивката си някъде около Момбаса. Всички, които бяха ходили по тези географски ширини, бяха във възторг от красотата на природата.

„Ще бъде ново начало…“

Мислите й се върнаха към събитията от последните дни. Дейв, бунгалото на брега на океана, стъклените врати, обещанията, разочарованието…

Вдигна бавно глава и погледна приятелката си.

— Е? — Деби беше изпълнена с очакване.

По устните на Джуди премина тънка усмивка. След това посегна към чантата си.

— Ела, ще платим и отиваме в офиса на Пит Джонсън.