Моник Дюбоа
Стивън (7)

VII

По залез-слънце стигнаха до лагера на другия пазач. Беше значително по-примитивен от лагера на професора. Имаше една малка къщичка и две палатки.

Стивън спря колата пред по-голямата палатка и угаси мотора. Платнището на входа се отмести и оттам излезе висок негър, черен като нощта.

Стивън скочи от колата и тръгна насреща му.

— Здрасти, Нуру! — поздрави го той и постави според местния обичай ръце на раменете му.

— Радвам се да те видя, Стивън! — отговори негърът на английски със силен акцент.

Стивън Джаксън се обърна към Джуди и й даде знак с ръка.

— Искам да ти представя мис Грант. А това е моят приятел Нуру. Той знае за животните в резервата повече от всички учени по света.

Джуди скочи от колата, отиде при тях и подаде ръка на Нуру. Той й се усмихна, показвайки снежнобелите си зъби.

— Вие сигурно сте репортерката, за която ми разказваше професор Райли.

Джуди кимна.

— Моля, влезте вътре. Дойдохте тъкмо за вечеря — отстъпи настрана и пропусна Джуди първа да влезе в палатката. Вътре, на земята, седяха още двама негри. Облечени бяха в черни наметала, а на ушите си носеха огромни халки. Като ги видяха, тутакси се изправиха и казаха някакви думи, които Джуди не можа да разбере. Нуру влезе в ролята на преводач.

— Казват, че се чувстват много поласкани от вашето посещение и ви пожелават приятно прекарване в резервата.

Двамата негри заеха отново местата си и продължиха прекъснатата си вечеря.

Нуру покани Джуди и Стивън да заемат места около трапезата. След това извади плоско шише и им го предложи. Двамата отпиха по глътка, след което Стивън се обърна към приятеля си:

— Може би си мислиш, че съм дошъл тук, за да ти представя мис Грант?

Нуру кимна, но Стивън поклати глава.

— За съжаление посещението ни има съвсем друга причина.

Негърът вдигна учудено вежди.

— Професор Райли е отвлечен! Бракониерите са го издебнали край клетките с лъвовете.

Нуру преведе думите му на другите двама. След това погледна Стивън със загрижено изражение.

— Кога са го отвлекли?

— Станало е през последните два часа. Намерих пресни следи от гуми на кола.

— В каква посока?

— На изток.

— Има ли някакви други следи?

Стивън поклати глава.

— Не, никакви. Абсолютно никакви!

Черният пазач преведе думите му на двамата си помощници. След това отново се обърна към Стивън.

— Срещнах се с професора преди няколко дни. Той ми разказа интересни неща.

— Какви неща?

Нуру се замисли, като се опитваше да си спомни точните думи на професора.

— Каза, че бил събрал интересна информация за бракониерите. Всъщност употреби думата „любопитна“.

Стивън го слушаше напрегнато.

— Каза, че бил убеден, че тези хора получават указания и сведения от много високо място на администрацията на резервата.

— От кого? — Стивън се наведе напред и стисна юмруци.

Нуру обаче само вдигна рамене.

— Не ми каза. Сам знаеш колко е внимателен в изказванията си. Трябва да е сигурен сто и петдесет процента в нещо, за да го твърди официално.

Стивън кимна с разбиране, но изглеждаше разочарован.

— Каза ми само, че има изтичане на информация от администрацията. Някой, които се намира в Найроби, дава точни указания на бракониерите какви животни да застрелват и къде се намират пазачите на резервата.

— Да, ама там са поне една дузина хора.

— Повече от тридесет човека — поправи го Нуру.

Двамата мъже се спогледаха. Нуру продължи:

— Райли каза и още нещо. Каза, че бил написал всичко, което знае и го бил скрил внимателно в лагера си.

— Къде?

Нуру безпомощно вдигна рамене.

— Не знам. Каза, че било някъде, откъдето никой, освен него не би минал.

Стивън се замисли, като мръщеше чело.

— А какво е възнамерявал да прави с информацията си?

— Искаше да е напълно сигурен. После възнамеряваше да я предаде на Бъкстър.

— Бъкстър е шефът на управата — обърна се Стивън към Джуди.

— Дали вече му е казал?

— Говореше, че след една или две седмици ще бъде напълно сигурен.

Стивън въздъхна.

— Понякога научният подход е пагубен. Старият би трябвало да е наясно, че такива методи не са приложими навсякъде.

— И аз мисля така — кимна в съгласие Нуру.

Замълчаха за момент.

— Какво ще правиш сега? — попита черният пазач.

— Има една-едничка възможност. Ще се върна веднага в лагера на Райли и ще потърся бележката му. В нея сигурно има неща, които си заслужава да бъдат прочетени. След като я намеря, по всяка вероятност ще информирам Бъкстър.

Лицето на Нуру остана мрачно. Стивън вдигна рамене.

— Какво друго мога да направя?

— Прав си — приятелят му кимна. — Нямаме кой знае какъв избор. А що се отнася до Бъкстър — разбира се, той трябва да научи.

Стивън се изправи.

— Сега трябва да тръгваме. Надявам се да имаме по-приятен повод за друго посещение тук.

Той и Джуди се сбогуваха с новите си познати. Нуру ги изпрати до колата.

— Дано в бъдеще престоят ви тук да е по-приятен, отколкото в момента — обърна се той към репортерката. — Ще се радвам да ви видя отново!

Тя му подаде ръка. След няколко минути вече се движеха по обратния път към лагера на Райли.

— Ще прекараме нощта навън — реши Стивън. — Не трябва да губим време! Ако искаш, отзад има завивки. Можеш да поспиш малко, докато пътуваме — гласът му беше угрижен.

— Не, благодаря — поклати глава Джуди.

В момента не й беше до спане. Стивън би трябвало да е много изтощен след предишната нощ и тя се чувстваше задължена да го подкрепя поне малко.

С втренчен напред поглед той провираше машината през храсталаците, придобили на светлината на фаровете изглед на фантастични чудовища. Джуди започна да му разказва за живота си в Сан Франциско, за следването си в Бъркли и за работата си като журналистка в „Морнинг хералд“.

— Значи си била единствената жена в редакцията, така ли?

Тя кимна.

— Да, но само в началото. После шефът остана доволен от мен и назначи и други. След като напуснах и започнах да работя самостоятелно, на мястото ми назначиха отново жена.

— Самостоятелно ли работиш? — попита Стивън. — Аз си мислех, че си тук като сътрудник на „Ивнинг хералд“?

— И така може да се каже. Но имам договор само да напиша серията репортажи за този вестник.

— А какво ще правиш после?

— Ще си потърся нещо ново. Но мога и да продължа да пиша за същия вестник.

Стивън я стрелна за миг с поглед.

— Не е ли несигурно постоянно да търсиш нови договори?

— Ама и ти си голям майтапчия! Намерил се кой да ми говори за сигурност!

Засмя се весело, като клатеше глава. Стивън я погледна, без да разбира.

— Извинявай, но ми е смешно дето намираш работата ми за несигурна. Да не би твоята да е по-сигурна?

— Че защо не? Помисли си само — не подписвам постоянно рисковани договори, не боравя с електрически ток, не се излагам на рисковете на участник в уличното движение и даже не плащам такса за паркиране. Ако огладнея, мога да застрелям някое животно и вечерята е готова. Ако нямам пушка, ще уловя риба или ще поставя капан. Досега, слава Богу, не съм имал проблеми от рода на „парите не ми стигат“.

Джуди се замисли за момент върху думите му. Стигна до извода, че има право.

— В общи линии е вярно. Като си помисли човек, животът в големия град се свежда до ежедневно печелене на пари. Човек не е сигурен, понеже не знае какво ще му се случи — може да се разболее, може конкуренцията да го измести от пазара или да възникнат кой знае какви непредвидени обстоятелства. Да, в това отношение животът тук е доста по-спокоен.

— Според мен не само в това отношение? — каза тихо Стивън.

Джипът се носеше с голяма скорост по прашния път. Хоризонтът беше съвсем потъмнял, а луната обливаше околността с бледата си светлина. Над саваната цареше спокойствие и тишина. Само от време на време в далечината се чуваше крясък на хиена.

Разговаряха още известно време за предимствата и недостатъците на живота в големите американски градове в сравнение с този в африканската савана.

Часовете минаваха неусетно. Джуди се учуди, като съзря изведнъж пред себе си лагера на професор Райли. Бяха пристигнали.

Стивън паркира колата до къщата на професора и изключи мотора. След това наведе глава и се облегна замислено върху ръцете си.

Джуди го гледаше с любопитство. За няколко минути изглеждаше напълно потънал в мисли. След това внезапно се раздвижи и удари с длан по кормилото:

— Мисля, че знам къде ги е оставил! — извика той. — Знам къде Райли е скрил писанията си!

Скочи от колата и отвори вратата на къщата.

— Ела! — хвана ръката й и я поведе покрай другите две къщи към полянката с клетките.

Джуди се задърпа.

— Ама нали каза, че лъвиците…

— Не се притеснявай! Когато малките не са в клетките, майките не се навъртат наоколо. Ела!

— Добре — отговори Джуди, изпълнена със смесени чувства.

След пет минути бяха при клетките.

Стивън издърпа една от вратите и пропълзя вътре на четири крака. Започна да претърсва вътрешността на клетката. Не намери нищо.

Излезе навън и отиде в следващата. Отново без успех. Поклати глава и опита в третата, последна клетка.

— С това шансовете ни се изчерпват — измърмори той, коленичи и започна да опипва пода.

Внезапно започна да рови с ръце в песъчливата почва. Джуди се наведе към него и забеляза отдолу метален капак. Стивън го вдигна, извади от джоба си запалка и светна. В следващия момент се дръпна рязко и измърмори някаква ругатня.

— Какво има?

Бутна капака обратно на мястото му и запълзя обратно към вратата на клетката.

— Предположението ми беше правилно. Професорът си е направил скривалище тук, в клетката на лъвовете…

— … но бележките му не са вече тук, така ли?

Той кимна мрачно.

— Бракониерите са ги намерили. Или сами са се сетили, или им е казал някой от хората на Райли, а може би… — замълча за момент. — А може би са принудили стария човек със сила да им покаже мястото.

Джуди изглеждаше потресена. Впери поглед в празната клетка. Металните пръти, от които беше направена, блестяха на лунната светлина.

— Добре — обади се Стивън, — сега не ни остава нищо друго, освен да се обадим на шефовете.

— На мистър Бъкстър ли?

— Да.

Той кимна мрачно и се запъти бавно към лагера. Джуди го последва.

— Май че не обичаш много шефа си, а?

— Доста правилно го формулира.

— И защо не го обичаш?

— Той е един бюрократ. Седи си по цял ден на бюрото, пие кафе и обсъжда с колегите си резултата от някой бейзболен мач. За него джунглата, и животните в нея са статистически величини — цифри, написани на хартия. Никога не се е интересувал за живота тук, под открито небе. Би трябвало да е най-много писар в застрахователно дружество, а не ръководител на такъв голям резерват.

Междувременно бяха стигнали къщата на професора.

Стивън пръв пристъпи по стъпалата към входа и отвори вратата. Намери газова лампа и я запали.

Джуди се огледа. Стаята беше обзаведена оскъдно. Имаше маса, два стола, походно легло и голям шкаф с книги. Това беше всичко.

— Разполагай се тук, както намериш за добре. Утре рано ще те събудя.

Обърна се, без да каже нито дума повече, излезе и затвори вратата. Джуди го чу как отиде до колата, заключи я, а след това влезе в една от другите къщи.

Тя седна на ръба на походното легло и се загледа навън през малкия прозорец.

Нощта беше прекрасна. Луната обливаше всичко с призрачна светлина. Предметите сякаш фосфоресцираха, добили невероятни очертания и свой живот. Откъм храсталака се чуваше от време на време крясък на маймуна или писък на нощна птица.

Джуди стана и отиде до прозореца.

Вдъхна дълбоко влизащия оттам хладен въздух. Обзе я странно чувство. Цялото й същество беше напрегнато, а сетивата — до краен предел. Необичайната атмосфера изостряше чувствителността й десетократно.

Африка…

Въпреки неприятностите и преживяванията през последните дни, черният континент я беше очаровал. От първата минута, когато стъпи в земята на Кения, с нея беше станала дълбока промяна. Нещата вече не бяха същите, както преди.

Отметна глава назад. Чу шум от стъпки на съседната веранда. Погледна натам. Стивън Джаксън изнесе навън един сгъваем стол, седна на него и запали цигара. Изпусна кълбо дим и се загледа към звездите. Сетне се извърна и я видя, застанала до прозореца. Махна й и се усмихна.

— Не си ли уморена?

Тя поклати глава.

— Ако искаш, ела при мен. В хладилника намерих малко пиене — вдигна една шарена бутилка, която преди това беше оставил в краката си.

Джуди се засмя и му кимна.

— Ей сега идвам.

Върна се до леглото, взе чантата си и извади оттам огледало. Набързо оправи косата си и се запъти към съседната колиба.

Стивън междувременно беше разгънал още един стол и сгъваемата масичка. Отиде в кухничката и донесе чиста чаша.

— Един джин?

— С удоволствие!

Наля два пръста от прозрачната течност и сложи вътре няколко кубчета лед. Подаде й чашата и вдигна своята.

— За твое здраве. И за това утрешният ден да ни донесе хубави новини!

— И за това професор Райли да се върне колкото се може по-бързо към работата си!

Чукнаха се.

Внезапно се чу накъсано писукане.

— Какво беше това? — ослуша се Джуди.

— Няма страшно. Бях оставил радиостанцията на автоматично повикване на честотата на централата в Найроби. Сега сигурно имаме връзка.

Стана и отиде в съседното помещение. Джуди го чу как обяснява на някого по радиостанцията какво се беше случило през деня.

— … и затова ще е най-добре мистър Бъкстър да дойде лично — натърти Стивън последните си думи.

Личеше, че е раздразнен и нервен. След няколко минути се появи отново на верандата.

— Съжалявам, че прекъснахме церемонията — рече той, — но да се надяваме, че това беше последният път, когато ни прекъсват.

Седна и доля чашите. Джуди вече усещаше действието на алкохола.

— За какво ще се чукнем сега? — попита Стивън.

Тя се замисли за момент.

— Може би за това да се разбираме занапред също така добре, както и през първите дни.

— Съмняваш ли се изобщо?

— Ами, всъщност не.

Засмяха се. Стивън отпи една глътка и остави чашата на масата.

— Намирам, че ти много добре се приспособи към обстановката. И при това — забележително бързо. Да си призная, като те видях в хотела, си помислих, че ще бъде истински кошмар да те съпровождам по тези места.

— Какво си помисли за мен като ме видя в хотела?

Той се почеса зад ухото.

— Аз поначало се бях настроил критично. Нали ти казах, че смятах идването ти тук за грешка.

— А като застанахме един срещу друг?

Той се засмя малко смутено:

— Ами… малко се изненадах.

— Защо?

— Бях си изградил предварително представа, какво ще представлява репортерката от Сан Франциско.

— Каква представа?

— Кой знае защо, смятах, че ще дойде жена на средна възраст. Превзета интелектуалка с коси, сресани назад, сериозен поглед, очила и подострен молив в ръката. Някоя, дето по цял ден ще ме преследва с безумни въпроси и ще си пъха носа, дето не й е работата.

Джуди се засмя весело.

— Да, да, и много се изненадах, като видях такова хубаво момиче.

— Благодаря за комплимента! — тя го погледна закачливо и допря показалец до върха на носа си. — И какво си помисли оттам нататък?

Стивън се загледа в тавана.

— Оттам нататък не съм си мислил нищо повече. Само се надявах, че…

— Какво?

— Да не си като онези красавици, дето идват в Африка, за да имат възможност да позират сред красивия пейзаж и после да се хвалят на приятелите си какви големи приключения са преживели.

— Какви са тези красавици?

— Непоносими! — заяви убедено Стивън Джаксън. — Капризни, суетни и вечно незадоволени. Нямат понятие какво значи да живееш сред природата и смятат, че всичко трябва да им се поднася на тепсия, както става в евтините холивудски филмчета.

Джуди го загледа въпросително.

— Ама ти си доста добре запознат с женската психология. Откъде знаеш всичко това?

— Няколко години се занимавах да организирам туристически пътувания из саваната. Срещах различни хора, от всякакъв род. Но накрая ми писна и зарязах тази работа.

Джуди отпи една глътка от чашата си.

— Е, остава ми поне надеждата, че аз самата не попадам в споменатата категория жени.

Стивън заклати отрицателно глава, наведе се и я хвана за ръката.

— Естествено, че не попадаш. Ти си нещо съвсем друго!

Усети топлината на пръстите му.

— Толкова е хубаво да го чуя от тебе!

Той замълча за момент. Тя погледна към ръката му и сложи другата си ръка върху нея.

Стивън вдигна глава и погледите им се срещнаха.

Почувства как я обзема трепетно вълнение. За момент й се стори, че времето забавя хода си и спира.

— Имаш красиви очи — прошепна Стивън и я придърпа по-близо до себе си.

Тя затвори очи. Почувства близостта му, а след това — нежната ласка на неговите устни. Стивън я хвана и я притисна до себе си. Джуди обви врата му с ръце и отговори страстно на целувката му.

Сякаш измина цяла вечност, преди устните им да се разделят. Лицето му беше съвсем близо до нейното. Погали я по бузата. По цялото й тяло премина тръпка.

— Искаш ли да ти призная нещо? — прошепна й тихо.

— Какво?

Устните му се плъзнаха по лицето и надолу по шията й. Джуди изви глава назад и затвори очи.

— През целия ден чаках да дойде този момент.

— Ти… — искаше да попита нещо, но в същото време Стивън я притисна силно към себе си и тя реши, че моментът не е подходящ за въпроси.

Пое дълбоко дъх и затвори очи. Усещаше как езикът му я гъделичка. Чуваше учестеното му дишане. Силните му ръце я притиснаха неудържимо. Започна да разкопчава блузата й. Опита се да му хване ръката, но той се освободи с бавно, но сигурно движение. Продължи да разкопчава копчетата едно по едно. Накрая съблече блузата й и я хвърли на земята. Дланта му се плъзна по ръба на сутиена. Джуди изстена, когато пръстите му докоснаха кожата. Хвана сутиена и го смъкна надолу. Ръката му започна да масажира малките й твърди гърди.

По тялото на Джуди премина тръпка.

Долепи устните си до нейните. Усети проникването на езика му и това я накара да затрепери от вълнение. Не можеше повече да се владее. Прегръдките му просто я влудяваха. Опита се да се дръпне назад, но Стивън я държеше здраво в ръцете си.

Плъзна устни надолу към гърдите й и започна да гъделичка с език връхчетата им. Тя дишаше на пресекулки, а ръцете й се заровиха в косата му. Без да отлепя устни от гърдите й, разкопча ципа на панталона и започна да го смъква надолу. Краката й омекнаха. За момент помисли, че ще загуби равновесие.

— Моля те, нека да…

Не успя да довърши изречението. Ръката му се плъзна между бедрата й и това я накара да застене. Обхвана главата му и я притисна с всички сили към гърдите си. Стивън се наведе и я вдигна на ръце.

— Желая те, Джуди! — прошепна й в ухото. Влезе вътре в стаята, като я носеше на ръце.

Тя отвори очи и съзря походното му легло, покрито с няколко завивки. С едната си ръка Стивън ги нахвърля на земята, като все още я държеше с другата. След това я сложи внимателно върху тях.

— Мисля, че няма нужда да претоварваме леглото.

Тя се засмя и кимна. Затвори очи. Усещаше как смъква дрехите й една по една. След няколко минути лежеше гола върху завивките.

Стивън започна да гали глезена й. Ръката му малко по малко се плъзгаше нагоре. Забеляза как треперенето на тялото й се усили. Започна да я целува по бедрата. Очите й се замъглиха. Разтвори крака и започна да стене.

— Почакай още мъничко, скъпа!

Свали ризата и панталоните си. Тялото му изглеждаше като отлято от бронз на лунната светлина. Джуди измърка от удоволствие, надигна се и докосна леко ръката му.

— О, Стивън…

Кожата му беше гладка и еластична, но мускулите бяха твърди и силни. Погали го леко и усети как възбудата му нараства с всяка секунда.

— Ела!

Но Стивън продължи да стои пред нея. Гледаше я настойчиво в очите, сякаш се мъчеше да проникне в дълбините на съзнанието й. Гърдите му се повдигаха и спускаха в такт с учестеното му дишане.

— Ела, моля те!

Хвана го за ръката и го придърпа към себе си. Погледът й беше плах и същевременно настойчив.

Легнаха на пода. Тя обви ръце около раменете му. Разтвори крака и прилепи тялото си плътно към неговото.

Но Стивън я караше да чака. Сякаш желаеше да я подлуди от възбуда. Отново започна да целува горещите й устни.

Джуди се изви под тежестта му. Освободи едната си ръка и я плъзна под корема му. Стивън се опита да я отклони, но тя изпълни намерението си. Преди да направи каквото й да било, телата им вече бяха слети в едно цяло. Изстена от възбуда. Самият той вече не можеше да се контролира. Не му остана нищо друго, освен да следва тръпнещите движения на тялото й.

— Моля те, Стивън! — шепнеше Джуди в ухото му. — Искам те! Искам те, искам те, искам те…

Той я притисна с всичка сила. Остана без дъх. Вкопчи пръсти в гърба му и след малко в стаята не се чуваше нищо, освен учестеното им дишане…