Моник Дюбоа
Стивън (6)

VI

На следващата сутрин се събуди от дрънчене. Измъкна се от спалния чувал и излезе от палатката.

— Добро утро, мис Грант. Надявам се, че обслужването в нашето заведение ви харесва.

Джуди се засмя. Стивън беше разпънал пред палатката сгъваеми столове и масичка. Върху нея бяха поставени няколко резенчета хляб, бекон, масло и две пластмасови чаши с димящо кафе.

— Моля, заповядайте! — покани я той и подаде стол.

Тя седна и разтърка очи. Все още беше хладно. Вятърът беше утихнал, и иззад хоризонта се показваха първите слънчеви лъчи.

— Огледай се наоколо! — Стивън посочи към една височина на около двеста метра.

Джуди забеляза стадо диви прасета, които се гонеха и боричкаха по тревата. Само едно от тях не изглеждаше заинтересувано от играта на събратята си. Гонеше собствената си опашка и се опитваше да я захапе.

— Когато един ден престарея и настане последният ми ден, ще поискам да ме изнесат в резервата през една такава утрин. Само така ще мога спокойно да склопя очи — заяви Стивън Джаксън и посегна към кафето.

Джуди го загледа любопитно. Самата тя се чувстваше сънена и като че ли сънят не беше успял да прогони умората от вчерашния ден. Нейният спътник обаче изглеждаше изпълнен с енергия.

— А няма ли да си пожелаеш още нещо?

Той се замисли за момент.

— Ами… може би някой залез. Или разходка с моторница по езерото Виктория.

— Където е ходил Роджър Мартинс ли?

Стивън кимна.

— Там е приказно красиво! Когато доктор Ливингстън е посетил това място за пръв път, е казал, че там е земният рай.

Взе си парче хляб и започна да го маже с масло.

— А ти какво би си пожелала? — въпросът я свари неподготвена.

— Аз ли? Ами-и… — замисли се за известно време — може би искам това, за което си мечтае всяка нормална жена.

— И какво е то?

— Да имам край себе си задружно семейство и много здрави деца.

Стивън се засмя. Лицето му доби леко подигравателно изражение.

— Желанието е разбираемо. Но май че е трябвало да си избереш някаква друга професия, за да стане по-осъществимо.

— Защо?

— Ами… я виж какъв е пущинак наоколо. Да не мислиш, че тук ще срещнеш мъжа на своите мечти?

Тя поклати глава.

— Не знам. Едва ли наистина. Но журналистическата ми работа ме отвежда понякога и на по-цивилизовани места.

Той я загледа замислено.

— Все пак не разбирам какво те е довело насам. Ако желанието ти е на сериозно, би трябвало да си стоиш в Сан Франциско и да се киприш пред мъжкарите. Не съм ли прав?

Джуди стисна устни.

— Имам си причини от лично естество. Няма да навлизам в подробности, но за известно време беше по-добре да напусна този град. Животът невинаги протича така, както човек желае.

Стивън Джаксън се размърда неуверено.

— Извинявай. Не исках да навлизам в територии, където…

Тя махна с ръка.

— Не се притеснявай. Аз бяха тази, която започна да разпитва за желанията.

Засмяха се. След няколко минути приключиха със закуската. Стивън сгъна палатките, масата и столовете и сложи всичко в колата. След половин час вече пътуваха към далечния лагер на професор Райли.

Отначало се движеха през саваната. В далечината видяха големи стада антилопи. След това се появиха хълмове, а после местността стана планинска.

— Тук, на платото, човек трябва да е нащрек — обади се Стивън. — В процепите между скалите се крият змии. Някои от тях са изключително отровни.

Не след дълго скалистото плато остана зад гърба им. Когато слънцето започна да клони на запад, колата отново препускаше по прашен път между високата трева на саваната.

— След най-много два часа ще имам възможността да те представя на професора — отбеляза Стивън и зави рязко, за да заобиколи една неравност на пътя.

— Дълго време ли живееш на открито? — попита Джуди, като извърна глава към спътника си.

— Какво значи „дълго време“? Другия месец ще станат дванадесет години.

— В Кения ли си роден?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, аз съм от Дурбан, Южна Африка. Родителите ми са от Англия. Преди много, много години са се решили да напуснат мъглата и дъжда и да отидат в топлите страни.

— А защо сега си в Кения?

Стивън даде газ и превключи на по-ниска предавка.

— Зарязах училището на петнадесет години. Животът в класната стая не ми харесваше. След това работих като помощник в един парк В Южна Америка. Тогава един от пазачите се премести в Кения. И аз просто го последвах.

Джуди го погледна учудено.

— На колко години беше тогава?

— На шестнадесет. Но нямаше кой да ме спре. Родителите ми починаха рано. Нямам братя и сестри.

— О, съжалявам!

Той вдигна рамене.

— Историята изглежда тъжна, но все пак да не забравяме, че се наслаждавах на пълна свобода и независимост. Нямаше кой да ме ограничава в нищо, а това винаги ми е харесвало.

Отново изви рязко кормилото, за да избегне неравности по пътя. Джуди го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Последните думи му отиваха. Наистина правеше впечатление на човек, за когото свободата и независимостта значат повече от всичко друго на света.

Колата навлезе в обрасла с храсталаци местност. Пътят криволичеше между тях.

— Наближаваме — съобщи Стивън.

Отби по каменист път, ограден от двете страни с дървета. Веднага стана по-хладно.

— Доколкото познавам професора, първата му работа ще бъде да ми поднесе нещо освежително за пиене — продължи той.

— Идеята е много добра.

Пред тях се показа дървена ограда. Стивън спря колата отпред и скочи на пътя. Отвори вратата и след минута джипът спря на празното място между три дървени къщички. Това беше лагерът.

Джуди скочи от колата и се огледа.

„Съвсем като на кино“ — мина й през главата. Къщите бяха чудесни — с големи веранди и малки прозорци, покрити с мрежа против насекоми. Между две от тях имаше опънато въже с простряно пране на него.

— Ама че майтап, а? — чу гласа на Стивън до себе си.

Той застана до нея и също се загледа в къщите.

— Майтап ли, защо?

Посочи към въжето за простиране:

— Професорът е човек, който изключително много държи на външния си вид. Сега, когато ще има посещение на дама, се е постарал да бъде блестящ.

— Моля ти се, Стивън! Това, че съм пристигнала, не е кой знае какво събитие.

Спътникът й обаче като че ли не чуваше какво му говори. Замислено тръгна към входа на първата къща. Почука, почака малко, след което отвори вратата и влезе вътре.

— Хей, има ли някой тук…

Междувременно Джуди надникна в другите две къщи. Не се виждаше никой. Само една малка котка се шмугна отнякъде подплашена и се стрелна върху покрива.

— Хей…? — Стивън отново се появи навън. Поклати замислено глава и заобиколи къщата. Джуди го последва.

— Хм, странно! Много странно — зачуди се Стивън. — Все пак професорът знаеше, че пристигаме…

Наведе се и отмести една каменна плоча близо до стената. Отдолу имаше гладка дъсчица.

— По принцип ми оставя бележка къде се намира и какво трябва да правя аз. Или вътре в къщата, или на това място. Сега обаче няма нищо. Ама че работа!

Джуди почувства как спътникът й става нервен и несигурен.

— Няма и никой от неговите сътрудници. Къде ли са отишли и двамата?

Огледа се внимателно наоколо. След това се замисли за известно време. Джуди го наблюдаваше внимателно. Личеше, че е напрегнат до крайност.

— Ела! — каза накрая и я хвана за ръката. — Ще огледаме за животни наоколо.

Двамата излязоха през един страничен изход на лагера и се озоваха в гъстите храсталаци наоколо. Вървяха около десет минути. Джуди забеляза на една полянка няколко големи клетки.

— Тук професорът държеше малките — обясни Стивън.

Джуди кимна. Той отмести настрана клоните на храстите и я пусна да мине. След няколко крачки обаче я накара да спре.

— Внимавай! Понякога майката може да е наблизо и тогава не е много здравословно човек да се приближава до клетките.

Джуди се стресна.

— Да не би това да значи…?

За момент затаи дъх и не смееше да мръдне. Стивън отново излезе напред. Бавно и много тихо отиде до клетките и надникна вътре. След това се върна при нея.

— Ела! Клетките са празни. Професорът ги пуска да обикалят наоколо.

Джуди си помисли, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите. Очакваше всеки момент отнякъде да изскочи лъв и да ги нападне.

— Не се страхувай. Екземплярите на професора са възпитани и кротки като домашни котенца. Със сигурност ще се страхуват повече от тебе, отколкото ти от тях.

Джуди преглътна и кимна, но не изглеждаше много убедена. Все пак близостта на Стивън й даваше известна сигурност.

В следващия момент обаче успокояващата му усмивка изчезна като издухана от вятъра.

— О, не! — разтвори клоните на съседния храст и се наведе.

Джуди надникна през раменете му. Той се изправи бавно и погледна към нея. В едната си ръка държеше някаква обувка.

— Това е една от обувките на Райли.

Джуди отново почувства страх. Стивън продължи да крачи през храсталака със загрижено лице. Отново се наведе. Този път беше намерил ръчен часовник. Циферблатът на часовника беше разбит, а стрелките — изкривени.

— Бракониерите! — измърмори Стивън едва чуто и й показа следи от стъпки по песъчливата почва. — Отвлекли са професора и неговите хора.

Известно време стояха мълчаливо един срещу друг. След това той отиде при клетките и започна да издирва още следи от разигралите се събития. Не след дълго се обади:

— Я погледни насам!

Тя изтича към него.

— Тука са се боричкали — посочи към изпочупените клони на околните храсти и следите по пясъка. — Хванали са професора и сътрудниците му и са ги натикали в колата. Това са следи от гумите.

Джуди разглеждаше следите с разтуптяно сърце. Стивън откриваше все нови и нови. Накрая поклати глава и бутна шапката на тила си.

— Ама че работа! Бракониерите вече не се спират пред нищо. Случката е много показателна.

Джуди преглътна.

— А какво… какво ще направят с професора?

Той вдигна рамене.

— Вероятно ще искат нещо и са го взели за заложник. Може би откуп или дявол знае какво. Сигурно ще заплашват, че ще го убият.

— Какви ли… искания може да имат?

— Без съмнение — неприемливи. В това можем да бъдем сигурни отсега.

— Да не искаш да кажеш, че те ще си играят просто така с живота на професора?

Изражението му ставаше все по-мрачно.

— Всъщност в случая не е важно какво аз искам, а какво ще реши професор Райли.

— Не разбирам.

— Не се и опитвай! — бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади затворен плик. Разкъса го и извади отвътре лист хартия.

— Можеш да прочетеш сама.

Джуди взе листа, разгъна го и започна да чете.

„Аз, професор Райли, с настоящото писмо заявявам следното: в случай, че бъда отвлечен от бракониерите в резервата с цел изнудване на властите, упълномощавам лицата, водещи преговорите, да отхвърлят всяко искане, свързано с условия за моята сигурност. Подобни действия трябва да се смятат за престъпни и отношението към извършителите трябва да бъде като към престъпници.“

Джуди изглеждаше изумена.

— Смел човек! — отбеляза Стивън.

Тя кимна. Беше поразена.

— И все пак, нека да не забравяме, че той е писал това писмо, намирайки се в безопасност. Не се знае дали сега мисли по същия начин. Може би ако сега му се наложи да пише…

Стивън взе листа, сгъна го и го сложи отново в плика. Помисли и поклати глава.

— Професорът много добре съзнаваше обстановката и както виждаш с предвидил, че това ще се случи. Говорил съм с него много пъти. Освен това той познава отлично законите на джунглата.

— Законите на джунглата ли?

— Да! Това значи, че не можеш да се отмяташ от веднъж казаната дума. Когато един лъв реши да изяде някоя антилопа, той не разсъждава дали постъпката му ще бъде хуманна или целесъобразна. Когато една зебра е последвана от хиени, тя бяга, без да се замисля дали отношението към нея е справедливо. Ако един мъж даде дума, тя важи така, както е казана.

— Значи ли това, че няма да преговаряш с бракониерите? Няма ли да предприемеш нищо?

— Мислиш ли, че те ще се обърнат точно към мене?

Джуди поклати колебливо глава.

— Всъщност не.

— Добре поне, че не ме смяташ за чудовище. Естествено ще направя всичко, което ми е по силите, за да спася професор Райли от неговите похитители. Все пак трябва да се съобразявам с възможностите си и е ограниченията, които той сам ми е поставил с това писмо. Няма да мога например да им обещая, че постъпките им ще останат ненаказани в замяна на живота на професора. Това не е във възможностите ми.

— Разбирам.

Стивън беше описал ситуацията съвсем ясно.

Внезапно нещо изшумоля съвсем близо до тях. Той я хвана за ръката. Едно клонче от храста се размърда и малко животинче си показа носа отдолу.

Джуди се засмя, но Стивън остана сериозен. Дръпна я и стъпка по стъпка се отдалечиха назад. Чак като изминаха двадесетина метра каза:

— Трябва да си много нащрек с тия малките. Това беше мангуста. Нападат внезапно и са много опасни. Най-големите врагове на змиите. Ако се почувстват притеснени обаче, нападат и хора. Зъбите им са остри като бръснач.

Джуди преглътна. Тъкмо беше решила да иде при животинчето и да го погали.

— Сега няма смисъл да губим повече време — Стивън се обърна и се запъти към лагера. — Ела, не трябва да се мотаем много тук.

Върнаха се обратно и се качиха в колата. Стивън запали мотора.

— Къде ще ходим сега?

Той направи няколко маневри, за да обърне машината.

— На около двеста мили на север има друг лагер, където работи мой колега — приятел на мен и професор Райли. Според мен трябва да идем там колкото се може по-бързо. Знам, че той е бил при професора преди два-три дена. Може би ще ни даде някаква информация.

Даде газ и потегли към главния път. След четвърт час вече пътуваха през саваната в северна посока. По едно време Стивън се обади:

— Сега поне имаш материал за писане.

Отвори малко страничния прозорец и увеличи скоростта.

— Да, но не съм искала да е чак толкова вълнуващо и опасно ъ-ъ-ъ… искам да кажа за професор Райли, естествено.

Той вдигна рамене.

— Такъв е животът по тези места. Не можеш просто да извикаш полицията, ако някой те заплашва. По същия начин не можеш просто да идеш в някой ресторант, ако огладнееш. Тук всеки отговаря за себе си. Щом професорът се е оставил да го хванат, значи, че просто е бил невнимателен и непредпазлив.

Джуди го гледаше с крайчеца на очите си.

— Звучи ми много жестоко.

— Може да се каже. Но във всеки случай е вярно. Който се бои от джунглата, не трябва да идва тук. Но веднъж дошъл, човек трябва да се подчинява на нейния закон, независимо дали го иска или не.

„Ленд роувърът“ изкачи една малка височина. От върха се откриваше изглед на километри напред в саваната.

— Затова пък човек получава възможността да се наслади на най-хубавите гледки на света — продължи Стивън, като посочи към едно езеро на около два километра отдясно.

Зад него имаше висок хълм.

— Внимавай!

Отклони джипа от пътя и го насочи към езерото. Като измина половин километър започна да натиска клаксона.

Джуди не можеше да повярва на очите си. Пред тях във въздуха излетяха хиляди фламинго и се издигнаха нагоре. Сякаш някакъв розов облак се появи на светлосиньото небе. Постепенно се отдалечиха и изчезнаха на хоризонта.

— Нали е красиво? — възкликна Стивън, като гледаше замечтано след птиците.

Тя кимна и се загледа настрани.

Той сякаш не я забелязваше. Гледаше в далечината, потънал в собствените си мисли. След това се наведе и сложи брадичката върху ръцете си.

Джуди се засмя. Напомняше й на гимназист, когото за пръв път са завели на футболен мач. Беше изпълнен е възхищение и забравил всичко наоколо.

Внезапно почувства силно влечение към този странен човек. Прииска й се да се облегне на рамото му и да почувства неговата близост.

Наведе глава леко настрана и докосна рамото му.

Той бавно размърда ръка и докосна нейната. Джуди усети как по тялото й се разлива гореща вълна от възбуда.

Но в следващия момент Стивън се изправи, включи на скорост и потегли.

— Трябва да продължаваме. Нямаме време!

Джуди се стресна и също се изправи. Смути се. За момент беше престанала да мисли за професор Райли и за неприятната ситуация, в която бяха попаднали. Във въображението й бяха само двамата със Стивън.

— Когато всичко свърши, ще имаме възможност, надявам се, да се насладим на още много хубави гледки.

Върна се обратно по отклонението й пое по главния път.