Моник Дюбоа
Стивън (3)

III

— Моля, преустановете пушенето, затегнете коланите и изправете седалките на креслата си.

Джуди почувства, как сърцето й заби по-бързо. Гласът на главната стюардеса беше любезен и същевременно властен. Би трябвало да й действа успокояващо, но кой знае защо й навяваше мисли за капризите на съдбата, за повратни случайности и безбройни, дебнещи отвсякъде опасности.

Съедини двата края на колана и изви глава настрани. През прозореца можеше да се видят белите облачета, приличащи на ябълкови цветчета, разпръснати по цялото небе до хоризонта. Небето отгоре беше яркосиньо. Слънцето грееше ярко и хвърляше отблясъци по крилата на самолета.

Машината бавно започна да губи височина. Мислите на Джуди се върнаха към последните дни, изпълнени със събития.

Бяха минали точно две седмици, откакто бяха отишли с Деби в офиса на Пит Джонсън в центъра на Сан Франциско. Отначало Пит помисли, че Деби е приела предложението. Когато научи, че Джуди се интересува от работата, очите му светнаха, изправи се и взе да се разхожда напред-назад пред бюрото си.

— Чел съм всичките ви репортажи и намирам, че писането ви се удава, чудесно. Пресъздавате обстановката много реалистично. Наистина едва ли има някой, на когото бих поверил тази работа с по-голямо удоволствие.

След двадесет минути тримата вдигнаха по чаша шери за успеха на току-що подписания договор.

Самолетът се гмурна в пелената от облаци.

За момент корпусът на машината потрепери, вероятно поради някаква въздушна яма. Джуди усети лек натиск в ушите. В следващия момент се ококори.

Излязоха от облачния слой. Отдолу, докъдето погледът стигаше, се простираше Атлантическият океан.

Повърхността на водата беше синьо-зелена и блестеше на слънцето. На хоризонта разликата между океана и небето почти не се усещаше и човек добиваше илюзията за безкрайно открито пространство. Джуди с усилие разпозна в далечината крайбрежието на Африка. От вълнение стисна здраво облегалката на креслото.

Кения… Найроби… а след това — неизвестност и необятна джунгла.

Цяла седмица беше седяла в жилището си и беше чела книги за историята и съвремието на тази страна, за хората в нея и тяхната култура. Беше учила усърдно и, доколкото позволяваше ограниченото време, се беше подготвила за работата си тук. Въпреки всичко не можеше да преодолее вълнението и чувството на напрегнато очакване.

Един от авторите беше написал:

„В тази страна има някаква магия и никой, който е дошъл тук поне веднъж, не е успял да се освободи от нея.“

Джуди разбираше какво е имал предвид. След всичките описания на експедиции, сафарита, след приключенските романи и филмите, тя почти не вярваше, че ще види със собствените си очи всичко това, което предизвикваше такъв възторг у другите хора.

Самолетът намали скоростта си и се сниши над пистата. Капаците на колесниците се отвориха. Бетонната повърхност под него се приближаваше с главозамайваща скорост. Двигателите се завъртяха в обратна посока, действайки като спирачки и тънкият им вой изпълни салона. Машината надигна предницата си малко нагоре и плавно докосна пистата на летището в Найроби.

Пътниците бяха притиснати напред от инерцията при маневрата за спиране. Воят на моторите се усили за миг, а после постепенно утихна.

— Капитан Уайт и неговият екипаж се разделят с вас, пожелавайки ви приятно и ползотворно пребиваване в Кения — чу се плътният глас на командира на полета. — Надяваме се, че полетът с нашата компания ви е доставил удоволствие и бихме се радвали да ви видим отново на борда на нашия самолет.

Гласът от високоговорителя утихна и се чу лека музика. Пътниците се надигнаха и започнаха да се подготвят за слизане.

Към самолета се приближи подвижна стълба и отвориха вратата.

Джуди излезе една от последните. Слезе по стълбичката, премина през дългия коридор до залата за пътници и се отправи към лентата за багажа.

Хвърли поглед през огромните панорамни прозорци. В далечината се виждаше Найроби, който със своите седемстотин хиляди жители изглеждаше малко градче в сравнение с Лос Анжелис или Сан Франциско. Отзад в далечината се виждаха очертанията на планинска верига. С белите си високи сгради и огромните рекламни надписи навсякъде, столицата на Кения напомняше на Джуди за Солт Лейк сити, където беше прекарала по-голямата част от детството си. Щастливи години…

Продължи към лентата за багажа. Имаше късмет — двата й куфара излязоха почти веднага. Джуди ги взе, постави ги в една количка, която намери наблизо, и се отправи към митническия контрол.

Чернокож, висок като върлина служител й взе паспорта и го разтвори.

— О, вие сте журналистка?

Джуди кимна.

След това й върна паспорта.

— Няма да проверявам багажа ви — осведоми я любезно и се усмихна приятелски.

Натисна едно копче, вратичката на митническата контрола се отвори и я пропусна да излезе.

— До павилиона за вестници ще те чака господин Стивън Джаксън — й беше казал Пит Джонсън. — Това е пазачът на резервата, където е лагерът на професор Райли. Ще го познаеш по широкополата шапка, с която, според думите на професора, не се разделял дори и по време на сън.

Джуди се приближи до павилиона. На витрината се виждаха вестници и списания от целия свят. Само че, колкото и да се оглеждаше, не можа да види широкопола шапка.

Помести количката с багажа малко настрани и се загледа към големия часовник на стената. Самолетът беше пристигнал точно по разписание. Не можеше да става дума за грешка от нейна страна. Реши, че господин Стивън Джаксън трябва да е имал проблеми с паркирането. Приближи се към щанда и си купи някакво модно списание. Седна на най-близката пейка и започна да чете. Но колкото и да се мъчеше да се концентрира върху списанието, погледът й непрекъснато се местеше към големия часовник.

Времето минаваше. Десет минути, четвърт час…

Поклати глава. Стивън Джаксън не се виждаше никакъв. Междувременно беше изминал половин час.

Сгъна списанието и го пъхна в чантата си. Започна да става нервна. Все по-често отправяше поглед към стъклената врата на входа.

Най-после! Около тридесетгодишен мъж с летен костюм и бели обувки се приближи откъм паркинга. Носеше шапка с широка периферия и тъмни очила. Влезе в залата, огледа се и почти веднага се запъти към павилиона за вестници.

Джуди стана.

— Здравейте — извика тя и махна с ръка.

Мъжът се спря и я погледна. След това се приближи няколко крачки.

— Вие ли сте мис Джуди Грант?

Тя въздъхна облекчено.

— Да, а вие без съмнение сте господин Стивън Джаксън?

Мъжът поклати глава.

— Не, не! Името ми е Уорнър, Бърт Уорнър. Стивън Джаксън ми се обади преди няколко минути. Каза, че по всяка вероятност ще чакате на това място.

Джуди разглеждаше новия си познат. Беше висок и широкоплещест, със загоряла от слънцето кожа.

— Стивън ме помоли да ви съпроводя до хотела. Там ще пренощувате, ако нямате нищо напротив. Той ще ви вземе оттам утре следобед.

Джуди го погледна изненадано.

— Мислех, че от летището ще заминем директно при професор Райли в резервата.

Уорнър се засмя и взе куфарите й.

— Така ли го бяхте запланувала?

— Ами да.

Взе багажа и се отправи към изхода.

— Не ви съветвам да използвате термина „планиране“, докато се намирате в Кения — обясни той. — Просто го изхвърлете временно от речника си. Вместо него тук са популярни други термини, като например „импровизация“, „търпение“ и „здрави нерви“.

Джуди вървеше отзад. Излязоха от сградата на летището и вдъхнаха сухия, горещ въздух. Бърт Уорнър я заведе до голям джип, сложи куфарите на задната седалка и й помогна да се качи.

— Между другото, аз съм колега на Стивън Джаксън — обясни той на Джуди, докато изкарваше джипа от паркинга на летището. — Работя като охрана на долината Нгодо и имах малко работа в централата ни тук, в Найроби. А пък и използвах възможността да прекарам няколко дена в цивилизацията.

Гласът му беше дълбок и силен, а на устните му беше кацнала закачлива усмивка. Джуди беше чувала, че хората като него се отнасят с презрение към градския живот. Затова го попита:

— Е, и как ви харесва цивилизацията?

Бърт махна с ръка.

— Ще бъда щастлив, когато изляза от тази лудница и се върна при моите животни. Я се огледайте наоколо — автомобили, отровни газове, блъсканица, тесни жилища, агресивност, незадоволени страсти… на какво прилича това! Всеки тича като луд, за да печели пари. Всеки иска да има най-голямата банкова сметка. Ама че умници! Вие собствено виждала ли сте поне един щастлив богаташ?

Изсумтя презрително и се съсредоточи в карането. Пътуваха по една от главните улици на града.

— А вие щастлив ли сте? — попита Джуди.

Той се обърна и я погледна.

— От време на време — да. Дори много щастлив. Когато съм сам с животните в резервата и някоя нощ остана да спя на открито. Когато сутрин слънцето се покаже иззад планината. Или когато вечер всичко утихне и не се чува нито звук, освен може би викът на някоя коала. Човек се чувства в пълна хармония със себе си и със света. Това са моменти, които не бих разменил за нищо на света.

Очите му блестяха, докато говореше.

— Естествено, има и моменти, в които съм нещастен. А напоследък имам все повече поводи за това…

— Как така?

Бърт махна с ръка.

— Всъщност, може би е по-добре самата вие да прекарате няколко дена навън, сред природата. Може би тогава ще ме разберете по-добре.

Джипът сви по една пряка. Бърт спря колата, за да пропусне групичка малчугани, забързани нанякъде.

Джуди се усмихна. „Ама той наистина има много търпение — каза си тя. — Един американец никога не би направил подобно нещо.“

— Ето го и хотелът — обяви Бърт след няколко минути.

Джипът спря на входа на висока сграда. На стъклената врата беше написано със златни букви: „Хотел Империал“.

Бърт скочи от колата, взе куфарите и влезе във фоайето на хотела. Джуди го последва.

Вътре беше приятно хладно. На рецепцията ги посрещна млада чернокожа администраторка и поздрави любезно.

— Мис Грант се нуждае от стая за една нощ — обясни Бърт Уорнър. — Разходите се поемат от управата на резервата.

След това се обърна към Джуди.

— Е, с това моята мисия завършва. Пожелавам ви щастие и приятно прекарване при нас. Накрая искам да ви помоля за една услуга.

Джуди го погледна учудено.

— Моля ви, пишете само това, което сте видяла със собствените си очи. Не правете като другите ваши колеги!

Подаде й ръка. Тя я пое малко объркана. Преди да успее да каже каквото и да било, Бърт Уорнър вече беше напуснал фоайето на хотела. Видя го през стъклената врата как скача в джипа си и потегля, без да се обърне нито веднъж назад.

— Заповядайте, мис Грант, ключа от стаята ви.

Джуди се обърна и го пое от ръката на младата жена.

— След две минути ще ви донесат багажа. Стаята е на третия етаж. Асансьорът е в дъното.

След малко беше в стаята. Помещението беше широко и луксозно обзаведено. Имаше големи прозорци, както навсякъде в хотела. Климатичната инсталация работеше отлично.

Отвори вратата към терасата и излезе навън. Усети съвсем лек полъх върху кожата на лицето си. Облегна се на перилата и затвори очи.

Африка…

Все още като че ли не можеше да повярва, че се намира съвсем сама тук, на чужд континент, на повече от десет хиляди километра от дома.

Африка…

Какво щяха да й донесат идващите дни, които щеше да прекара тук? Какво щеше да се случи? Ще се потвърди ли всичко, което беше изчела за тази страна и както си го представяше? Или всичко ще се развие по съвсем друг начин?

За момент си спомни думите на Бърт Уорнър. „Има и моменти, когато съм нещастен. За съжаление, напоследък имам все повече поводи за това…“

Какво искаше да каже? Какво имаше предвид с тези думи?

„Просто трябва сама да добия впечатления — мина й през ума. — Нещата постепенно ще си дойдат по местата, а аз не трябва да забравям за какво съм дошла тук. Най-важното е да напиша добър материал, а всичко останало са подробности…“

На вратата се почука и тя отиде да отвори. Младо момче внесе куфарите й в стаята. Даде му неизменния бакшиш й се зае да разопакова нещата си.

Остатъкът от следобеда употреби, за да вземе студен душ, да почине малко и да напише няколко пощенски картички. Преди всичко искаше да изпрати една на Деби Стейси.

Слезе с асансьора долу на рецепцията и остави кореспонденцията си на администраторката.

— Харесва ли ви стаята? — попита я младата жена, която на обяд й беше дала ключа.

— Много е хубава.

— Ако сте гладна, ресторантът е на първия етаж. Отворен е отпреди час.

Джуди си спомни, че откакто слезе от самолета не е хапвала нищо. Благодари на администраторката и се отправи по стълбата към ресторанта.

Седна на една крайна маса и се огледа. Стените бяха облицовани с червеникаво дърво, а от скритите високоговорители долиташе тиха музика. По средата на помещението имаше огромен аквариум с екзотични декоративни рибки.

Келнерът донесе менюто. Поръча си аперитив и се зае да изучава списъка от ястия. Установи, че дори хотел „Риц“ в Ню Йорк едва ли би могъл да предложи такова разнообразие от блюда.

Избра си френска супа и „филе миньон“, а за десерт — шоколадов крем.

Тъкмо щеше да вика келнера за поръчката, когато вратата на ресторанта се отвори и влязоха двама мъже на около четиридесет години. Поздравиха келнера като стар приятел и седнаха на съседната маса.

Докато чакаше да й донесат вечерята, без да иска, се заслуша в разговора им. Двамата приказваха отначало за някаква крупна сделка, която щяла да бъде реализирана с чуждестранна строителна фирма. След това заговориха за трудностите около транспорта на суровини от северната част на страната. После темата на разговора стана резерватът и Джуди наостри уши.

— Наистина не ми е ясно как ще продължава тая работа — започна единият.

— Как така?

— Не си ли чул за инцидентите напоследък?

— Имаш предвид нападенията на бракониерите ли?

— „Нападения“ ми се струва прекалено меко. Вече напуснаха една дузина хора.

— Наистина ли?

— Да, днес чух по радиото, че пак е имало престрелка между служители на резервата и бракониери.

— Ама че работа! Ей това не мога да го разбера! Напоследък тези момчета стават все по-дръзки. Като че ли се чувстват недосегаеми.

— И оня пазач, дето го интервюираха по радиото, каза, че бракониерите вече не се спирали пред нищо и дори стреляли по хора. Били добре въоръжени и много нагли. Трябва да печелят добри пари тези типове, за да се излагат на такива рискове.

Последва кратка пауза, след което единият от събеседниците се обади:

— В новините отпреди час пак казаха за някакъв инцидент.

— В резервата ли?

— Да. Май че е имало стрелба между пазачите и онези хубостници. Около Каомо.

Джуди, която беше проследила разговора дума по дума, усети как я обзема ужас.

Каомо се намираше по пътя, по който трябваше да минат със Стивън Джаксън за лагера на професор Райли. Фактът, че Стивън не се появи на летището да я вземе, ставаше много съмнителен.

Ако между тези два факта съществува някаква връзка, значи работата, която Пит Джонсън й беше предложил в Кения не е чак толкова безопасна, колкото си беше представяла.