Марлис Мелтън
В тъмнината (7)

Шеста глава

Близо до Военноморска база „Оушиана“

23 септември, 18:33 ч.

Себастиан се намести по-удобно на шофьорската седалка. Жената, за която не спираше да мисли и за секунда, най-после излезе от сградата.

Лийла Езар беше собственичка на танцово студио „Експрешънс“. След шест вечерта всички магазини в Търговския център, където се намираше студиото й, бяха вече затворени. Само Лийла, която живееше заради работата си, се мотаеше в студиото дълго след като и последните й клиенти си бяха тръгнали. Себастиан почти беше изгубил търпение и вече се чудеше дали да не влезе при нея, ала не му се искаше да пропусне моменти, когато колата й няма да запали, за да види изражението на лицето й.

Лийла се запъти към червеното си камаро, предпазвайки с длан очите си от бронзовите лъчи на залязващо го слънце. Дори от трийсет метра разстояние тя бе изумително красива — екзотична и мургава — благодарение на турските си корени, с нежни черти и черна коси, спускаща се до хълбоците й. Не видя Себастиан, който беше спрял на паркинга за стари коли от другата страна на улицата, скрит от преминаващите автомобили. Мъжът вече тръпнеше в очакване, когато Лийла отключи колата с дистанционното за централно заключване. Беше взел резервния ключ за колата от жилището й, когато се видяха последния път преди повече от седмица.

Тя отвори вратата и елегантно се вмъкна вътре; кракът й остана навън в цялата си прелест от ръба на късата пола чак до сандалите с висок ток. Цяло чудо беше, че шофьорите на преминаващите автомобили успяваха да овладеят волана.

Жената пъхна ключа и го завъртя, без съмнение нетърпелива да включи климатика, преди да се затвори вътре. Себастиан предположи, че в момента чува само някакво прищракване и нищо повече.

Налегна го чувство за вина при мисълта, че й причинява това. Погледа я за момент как седи, изненадана и объркана. После тя излезе от колата, отвори капака и взе внимателно да оглежда двигателя. Напрежението в тялото й го накара да посегне към ключовете си. Време беше да й се притече на помощ.

Да, Себастиан осъзнаваше колко е жалък — да прибегне дотам, че да повреди колата на жената, за да я накара да го забележи. Но както казваха в Мексико, El Amor se desespera. Любовта те прави безразсъден, а той беше отчаяно влюбен. И ако беше зависима от неговото милосърдие, имаше шанс тя да го забележи.

Лийла се взираше, озадачена, в двигателя, когато той паркира точно до камарото й. Тя вдигна поглед и нещастното й изражение се смени с облекчение, щом го позна.

— Проблем ли има? — попита той, небрежно наведен над волана. Караше син форд фалкон, модел 1960-а, с ръмжащ мотор, а една от вратите беше покрита само с грунд.

— Не мога да запаля — призна жената и изгледа колата му с отвращение.

— Сериозно ли? — Той паркира и изгаси двигателя. И докато излизаше от колата, забеляза погледа, който хвърли на облеклото му — пустинна маскировъчна униформа и ботуши. Беше навил ръкавите на ризата си заради жегата, а гладката кожа на мускулестите му ръце имаше същия меденокафяв загар като нейния, само че доста по-тъмен.

— Ще ми дадеш ли ключовете?

— В колата са.

Той седна вътре и завъртя ключа. Цък, цък, цък.

— Звучи ми като проблем с динамото или електрическата система.

Лийла тропна ядосано с крак.

— Голям късмет, няма що! Гаранцията ми изтече само преди седмица.

Да, беше го казала наскоро и той го бе запомнил. Точно тогава всъщност му хрумна и тази идея.

— Можеш ли да го оправиш? — попита тя с надежда.

Себастиан излезе от колата и застана пред капака.

— Едва ли. Новите двигатели са капсуловани. Само механик може да го отвори. — Или тюлен, който обожава да чопли разни машинарии; подробност, която не й трябва да знае.

— Какво ще правя сега? — вече чупеше ръце от притеснение.

Себастиан извади мобилния телефон от платнения си колан и звънна на механика, който очакваше обаждане.

— Майк, Себастиан е. — Той обясни проблема накратко и го изчака да отговори, че колата трябва да се изтегли до сервиза му и ще е готова на сутринта.

— Ще се наложи да я дръпнем — предаде той разговора. — Моят автомеханик — Майк — ще я оправи до сутринта.

Сребърните гривни на Лийла издрънчаха мелодично.

— По кое време сутринта? Как ще си я взема?

— Не се тревожи. Аз ще те закарам.

По лицето й се четеше паника; явно беше много разтревожена. Фактът, че няма друг начин да се справи с проблема, освен да приеме помощта му, я беше извадил от равновесие.

— Не, не мога да ти се натрапвам така.

— Изобщо не ми се натрапваш. — Отново се почувства гузен, че сам е причинил тревогите й. — Мога да позакъснея за работа утре. Новият ни командир няма да се появи по-рано от обяд.

Тя погледна към студиото.

— Просто ще пренощувам тук.

Себастиан сви нехайно рамене, уж му е все едно.

— Не бяха ли влезли с взлом в търговския център миналата седмица? По-безопасно ще е да те закарам у вас и да мина да те взема на сутринта.

Лийла го погледна, после хвърли поглед към студиото, сякаш трябваше да избере по-малкото зло.

— Добре! — взе решение тя. — Благодаря ти.

— Остави ключа си под стелката в колата. Майк ще тук до пет минути.

Жената измъкна ключа от ключодържателя, като внимаваше да не счупи някой от лакираните си в розово нокти. После се наведе, за да вземе чантата си от колата и да скрие ключа. Себастиан не се стърпя и хвърли поглед към извивките на тялото й, ала бързо се извърна към колата си, преди да е усетила, че я гледа. Все още имаше опасност да откаже помощта му.

Изчака я да се настани до него в колата и да се пребори със старомодния предпазен колан.

— Готови ли сме?

— Да, благодаря ти.

Ако му благодареше още веднъж, щеше да започне да се удря по гърдите и да крещи, смазан от чувство за вина!

— Случайно ли минаваше оттук? — попита тя с по-закъсняла подозрителност.

Той работеше във Военноморска база „Дам Нек“ и живееше пак някъде там. Студиото й се намираше доста далеч от обичайния му маршрут.

— Бяха ме извикали в Оушиана — каза той, споменавайки другата база, намираща се близо до студиото й. Не лъжеше съвсем — миналата седмица наистина му се беше наложило да отиде там.

Тя кимна с разбиране и се обърна към прозореца. Толкова. От опит знаеше, че ако сам не опита да завърже разговор, тя няма да му каже нито дума повече.

В гърдите му полека започна да се надига яд. Чувстваше как бавно започва да го изгаря и коварно да се превръща в сексуално желание.

Себастиан беше известен с пословичното си търпение, ала по някаква незнайна причина способността му за самоконтрол се изпаряваше в присъствието на Лийла. Същата незнайна причина го накара да завие наляво толкова внезапно, че гумите на колата изсвириха от усилието му да хване жълт светофар.

— Апартаментът ми не е в тази посока — уведоми го Лийла, с едната ръка стиснала седалката, а с другата — предпазния колан.

— Да, знам.

Не каза нищо повече. Наказваше я заради нейната резервираност и отвратителното й ледено спокойствие.

— Къде отиваме тогава? — попита веднага тя с остра нотка в гласа.

Той обърна поглед към нея. Искаше му се да й каже нещо, което да я разтърси, да разклати земята под краката й и да я накара да се чувства така, както се чувстваше той. Вместо това, просто попита:

— Гладна ли си?

— Не.

— Не? — Загледа я настоятелно. — Изглеждаш гладна. Изглеждаш така, сякаш умираш от глад.

— Какво ти влиза в работата?

Бузите й леко порозовяха. Себастиан прие това като добър знак.

— Влиза ми в работата — настоя той. — Ако смяташ да родиш сина ни, ще трябва да го храниш.

— Сина ни? — извика тя с възмущение. — Значи смяташ, че мъжкар като теб може да има единствено син.

Красивите й очи засвяткаха.

Мъжкар?

— Имаш нужда от добра мексиканска храна — продължи той, без да обръща внимание на язвителността й. — Аз ще сготвя.

Челюстта й увисна.

— Моля? Това не влизаше в споразумението ни.

— Пропуснала си да прочетеш дребния шрифт в договора — не й остана длъжен Себастиан; никакви споразумения не бяха подписвали. — Там, където пише, че имам право да се грижа детето ми да получи най-доброто за здравето и живота си.

— Но аз дори още не съм бременна! — извика тя; просто не вярваше на ушите си.

— Откъде си толкова сигурна?

Бяха се любили преди малко повече от седмица. Още беше рано да се разбере.

Лийла притисна челото си с ръка, стисна очи и измърмори:

— О, Аллах, ще полудея! Добре, сготви ми, ако това ще те направи щастлив. Но после веднага ще ме закараш вкъщи.

Себастиан й хвърли най-чаровния си поглед. Нямаше нужда да й обяснява, че единственото място, на което смяташе да я води тази вечер, беше собствената му къща. Не искаше да рискува, тя като нищо можеше да скочи в движение от колата на следващата отбивка.

Вместо да говори, той просто натисна педала на газта, за да я заведе възможно най-бързо до къщата си на брега на океана. Щеше да й сготви любимото си mole poblano^[1], да я нахрани до пръсване, а после — да направи всичко по силите си, за да я накара да се отпусне.

* * *

Лийла сложи ръце под бедрата си, за да не ги мачка от притеснение. Какво ставаше? Това приличаше на отвличане. Себастиан беше казал, че ще я закара вкъщи, а в момента пътуваха към неговата къща, където той смяташе да й готви вечеря. Лоша, много лоша идея. Точно там я беше завел и в нощта, когато се запознаха. Беше през май, тя имаше рожден ден и навършеше тридесет и осем; беше си дала сметка, че ако не направи нещо наистина отчаяно, никога няма да има бебето, за което винаги е мечтала.

От съображения за анонимност беше взела кола под наем и с помощта на приятелката си Хелън успя да влезе във Военноморската база „Дам Нек“. Отиде направо клуб „Подвижни дюни“, където, както Хелън я бе уверила, че нямаше да й липсва мъжко внимание.

Имаше пълнолуние. През отворените прозорци нахлуваше хладен бриз, наситен с аромата на океана. Около нея гъмжеше от мъже, но когато Себастиан се запъти към масата й, всички се отдръпнаха — от уважение към ранга му, както по-късно разбра. Един поглед й беше достатъчен, за да усети, че това е човекът, който й трябва.

Помнеше какво й мина през ум тогава: Себастиан ще е идеалният баща за детето й — освен всичко друго, и кожата му беше мургава като нейната. Замаяна от виното, тя танцува с него в градината, омагьосана от излъчването му и от дълбоките му очи с цвят на кафе.

Позволи да я отведе в къщата си на брега на океана, слушайки шума от плискащите се вълни, се отдаде на обзелата я заслепяваща страст. Правиха любов цяла нощ. Изпита толкова силно и толкова плашещо чувство, че се измъкна оттам веднага щом той задряма, изтощен. Дори не му каза името си.

Не успя да зачене така желаното бебе, но случката през онази нощ събуди у нея крещяща нужда от човешки допир и дълбоко любопитство да разбере нещо повече за този мъж.

Пренебрегна и двете желания. Съпругът й — Алтул — я бе напуснал след дългогодишен брак, оставяйки я напълно разорена. Бе положила огромни усилия и упоритост да стъпи отново на краката си. Нямаше намерение да рискува да разбие сърцето си още веднъж.

Но Себастиан й действаше като магнит и неуморно я привличаше със сила, на която трудно устояваше. Когато Хелън й бе споделила тревогата си относно страховете на Ягуар — най-вероятно неоснователни — след едно нападение срещу него, Лийла реши да се намеси и да поговори с него. По това време Ягуар се беше преместил при Себастиан, вярвайки, че семейството му ще в безопасност, ако той е далеч от тях. Лийла знаеше, че ще й се наложи да срещне Себастиан отново. Възнамеряваше единствено да му се извини.

След извинението обаче последва и развълнувано обяснение, което пък доведе до неговото предложение да й даде бебето, което тя все още желаеше — без никакво обвързване.

Защо тогава се беше разбързал толкова да я води у тях, с блеснали от гняв очи, а всъщност толкова спокоен на вид?

Небето беше добило виолетов оттенък, когато паркираха пред дома му. Себастиан изгаси двигателя.

— Заповядай — покани я той и се измъкна от колата.

Лийла го последва по дървените стълби, опитвайки се да потисне тревогата си. На входната врата той й направи път да мине и светна лампата. По дървените греди на скосения таван се разля приглушена светлина. На долния етаж имаше чудесна дневна и кухня, а на таванския беше спалнята. Себастиан беше построил малката къща сам.

Тя огледа потискащата мрачна мебелировка. Килимът и възглавниците на дивана бяха безлично сиви, а картините по стените — скучни. Единственото приятно място в къщата беше кухнята, мечта на всеки кулинар — с графитни плотове и излъскани до блясък хромирани уреди.

— Отпусни се и си почивай — покани я Себастиан.

Лийла погледна към него и с ужас забеляза, че разкопчава ризата си. Връхлетя я паника. Да се отпусне? Как да се отпусне, когато той се съблича пред очите й?

Мъжът свали ризата си и остана по тениска в телесен цвят, прилепнала по изваяното му тяло. Лийла гледаше с пресъхнала уста как разкопчава колана си, за да извади напъханата в панталона тениска. За голямо нейно облекчение той се обърна и тогава я съблече.

— Само да се преоблека. Веднага се връщам. — Мускулите по голия му гръб потрепваха, докато вземаше стълбите по две наведнъж.

Лийла отклони поглед встрани. Отправи се към кухнята с треперещи колене, наля си чаша вода и я изгълта на един дъх. Опитвайки се да не обръща внимание на звуците, които долавяше от горния етаж, огледа кухнята с възхищение. Този човек очевидно беше подредил приоритетите си съвсем правилно.

Надникна в хладилника. Беше безупречен. По идеално чистите рафтове имаше подредена само здравословна или типично мексиканска храна, което го направи още по-привлекателен в очите й.

— Предполагам, че си чула последните новини около Ягуар.

Тя подскочи виновно и хлопна вратата на хладилника. Себастиан слизаше по стълбите бос, облечен в снежнобяла тениска и черни шорти. Приличаше на опитомена пантера.

— О, да, разбрах, че са го арестували. Хелън не е на себе си от тревога. Имаш ли представа какво ще стане оттук нататък?

Той спря до бар плота, отделящ кухнята от дневната, и се намръщи.

— Насрочено е предварително изслушване за понеделник. Лейтенант Линдстром и Уести работят заедно с аналитичката от Военното разузнаване; надяват се да намерят нещо, което да докаже вината на командир Лъвит.

— Горката Хелън! — въздъхна Лийла, разтревожена поради проблемите на приятелката си. Точно когато тя и съпругът й бяха намерили любовта отново, съдбата ги подлагаше на изпитание. Още едно доказателство, че любовта е болка. — Мислиш ли, че ще открият доказателството, което им трябва?

Между черните вежди на Себастиан за момент се появи дълбока бръчка.

— Няма друг начин.

Внезапно я обзе силен порив да го утеши.

— Чувала ли си някога за mole poblano — попита Себастиан, преди тя да е успяла да намери точните думи. Той влезе в кухнята и започна да вади продукти от хладилника, кафява захар и още нещо от кухненския шкаф, което приличаше на буца шоколад.

— Чувала съм — отвърна тя, — но нямам спомен да съм опитвала.

— Приготвянето отнема часове. Открих обаче, че става по-бързо, ако предварително направя пюрето от ядки и чили. — Развинти капака на един стъклен буркан и наоколо се разнесе пикантен аромат.

— Какво има там? — попита тя; любопитството й се оказа по-силно от самата нея.

Той повдигна въпросително вежди и я погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Смлени пържени лешници, орехови ядки, фъстъци, тиквени семки и чили, разбъркани с бульон от пуйка.

— Звучи много просто.

В очите му се появи пламъче.

— След това се задушават зрели банани и се оставят настрана. После се запържват домати с малко стафиди и точно преди да се дръпнат от огъня, се добавят бананите. Готовата смес се прецежда и се добавя към пюрето от чили.

Чувственият му глас сякаш я хипнотизираше, магията му я завладяваше.

— После в отделен тиган се запържват глава лук и скилидка чесън до златисто. Добавят се пипер на зърна, нахут и анасон, пръчица канела, мексикански риган, суха мащерка и морска сол. Всичко това също се сипва в пюрето.

Той вдигна стъкления буркан, преди да изсипе съдържанието му в тигана.

— Но аз правя всичко това предварително.

Изпитваше страхотно удоволствие да го наблюдава как готви, почти я омагьосваше. Той запържи в олио парче хляб и пет едро нарязани тортили^[2], сложи ги при пюрето с чили и добави чаша бульон от пуйка.

В същото олио сложи пуешки гърди, нарязани на ленти, добави соса от блендера и остави всичко да се задушава на бавен огън. Изсипа половин чаша кафява захар в ястието и разбърка. А после дойде ред на шоколада.

Лийла обожаваше шоколад. Гледаше го как се разтопява в ароматния пикантно сладък сос и устата й се напълни със слюнка.

— Кога си се научил да готвиш така? — попита тя. Откъде беше намерил време за това, та той беше тюлен и освен това командваше цял отряд тюлени.

— Майка ми имаше нужда от помощник в кухнята.

Разказа й още, че е най-голямото от осем деца, че смъртта на баща му е отложила за неограничено време мечтата му да отиде в колеж и точно поради тази причина е постъпил във флота.

— За мое щастие се оказа, че ми харесва — усмихна се той. Изплакна ръцете си под чешмата и я погледна: — А ти?

Тя вдигна рамене и с насмешка каза:

— Родена съм, за да уча. От турските жени се очаква единствено да се трепят в кухнята.

— А кога започна да танцуваш? — В очите му грейна възхищение.

— В училище — призна тя и извърна поглед. — Беше ми забранено да ходя, но намирах начин. Ръководителят на мажоретната група ме забеляза на дансинга и ме помоли да се запиша при тях. Когато родителите ми разбраха, вече беше прекалено късно да се отказвам. После в колежа записах танците като първа специалност.

Споделянето на толкова лични неща я накара да се почувства като разголена пред него. Имаше подробности, които Себастиан просто нямаше нужда да знае, дори ако наистина станеше баща на детето й. Обърна се рязко към плъзгащата се стъклена врата на терасата, отвори я и излезе навън.

Пое дълбоко въздух, за да избистри главата си и да събере мислите си.

Слънцето вече беше залязло и в тъмнината Атлантическият океан приличаше на гигантска мастилница. Луната не се виждаше, но звездите започваха да блещукат една по една. Прохладният бриз носеше във въздуха далечен смях и аромат на морска храна. Толкова лесно щеше да е, ако успееше да се отпусне и да бъде просто себе си — като предишния път.

В унисон с мислите й, в нощта се разнесе приятният звук на пиано и погали слуха й. Себастиан беше пуснал музика. Лийла притвори очи и се отдаде на романтичната атмосфера.

Усети го да излиза на терасата и дъхът й секна в очакване да почувства ръцете му около себе си, да я притисне към силното си мъжко тяло. Едно негово докосване беше достатъчно, за да сломи съпротивата й.

— Que bella la noches!^[3] — каза той.

Тя отвори очи и видя, че я наблюдава, облегнат на парапета.

— Много хубава — съгласи се Лийла, опитвайки се да прикрие вълнението си.

— Но не и наполовина колкото теб.

Думите му рязко я извадиха от унеса й.

— Престани! — отсече тя с ръце на кръста. — Ако си ме довел тук, за да ме нахраниш, Себастиан — добре. Ако възнамеряваш обаче да ме прелъстяваш — няма да мине. Имаме уговорка и тя не включва срещи просто ей така, когато ти хрумне, разбра ли?

Той само я погледна и не каза нищо. Лийла се почувства неудобно, нямаше причина да се държи така с него!

— Да ти налея ли чаша вино?

— Не, благодаря. — Само вино й липсваше; присъствието му й действаше достатъчно опияняващо.

— Ела все пак да видиш какво имам — предложи той кимна към къщата.

При спомена за разкошното шардоне от пикника им преди месец тя го последва към кухнята. Ароматът на шоколад и чили изпълваше сетивата й, докато разглеждаше бутилките вино в шкафа. Той извади една и обяви:

— „Шато Лафит Ротшилд“, реколта 1996-а — подаде й бутилката. — С аромат на варовик^[4], пчелно млечице и круша. Но на вечерята ни повече ще подхожда тъмно вино. Ето бутилка „Суонсън Каберне Совиньон“ от 1997-а. Съчетание от плодов аромат на касис и малини, дървесна нотка от кедър и ясен, градински чай, мащерка, ванилия и горчив шоколад.

Отново шоколад.

— Сигурна ли си, че не искаш да го опиташ? — попита той, избягвайки погледа й.

— Може би само една малка чаша — отстъпи Лийла.

Тя отпи от виното, без да дава израз на удоволствието си, докато той разбъркваше вечерята. За човек, който си изкарва хляба с оръжие на кръста, Себастиан имаше невероятно чувствени ръце с красиви стави и дълги нежни пръсти, които знаеха точно къде и как да я докоснат.

Не усети кога е изпила чашата вино. Бяха говорили за любимата си музика, обсъдиха местата по света, които си заслужава да се видят. Както и тези, които трябва да се избягват.

Лийла се сепна, когато осъзна, че се чувства отпусната и приятно ободрена. Беше престанала да се стяга. Себастиан изобщо не беше обърнал внимание на предупреждението й на терасата и я завладяваше бавно и неусетно.

Знаеше със сигурност, че тази нощ той бавно ще свали дрехите й, така както само той умее; ще целуне всеки сантиметър от тялото й, започвайки от устните, после шията, гърдите й и надолу по цялото й тяло, докато не я разтопи от желание.

И чак тогава ще й каже колко много я желае и какво смята да направи с нея, шепнейки в ухото й на горещ испански.

— Хайде да вечеряме на терасата — предложи Себастиан, без дори да подозира за плътските й помисли. — Ще я запалиш ли?

Подаде й свещ в стъклена купа и кутия кибрит.

— Разбира се, ще подредя и масата. — Чувстваше се доволна, че може да свърши нещо, което да уталожи порочните й желания.

Успя да запали свещта след шест опита. Каза си, че заради вятъра, който подухваше от океана, ала всъщност пръстите й трепереха, докато подреждаше сребърните прибори и подложките за хранене върху стъклената повърхност на масата от ковано желязо.

Себастиан гордо сервира вечерята и двамата седнаха един срещу друг. Настъпи неловка тишина.

— Иска ми се да кажа молитва — призна Себастиан.

— Чудесно. Хайде!

Той се поколеба. После попита съвсем сериозно:

— Каква вяра ще приеме детето ни?

Лийла присви очи в недоумение. Въпросът му прозвуча така, сякаш ще живеят заедно.

— Не е нужно да вземаме решение точно сега, не мислиш ли?

Той сви рамене, затвори очи и каза кратка молитва.

Лийла усети, че умира от глад. Простена от наслада още щом забоде вилицата в храната си. Смесицата от екзотични подправки погъделичка сетивата й. Шоколадът притъпяваше силата на лютите чушки, а крехкото месо просто се топеше в устата.

— Много си добър! — призна тя, забола поредната хапка на вилицата си. Лицето й пламна при мисълта колко добър наистина беше, във всичко.

Погледът му отразяваше светлината от запалената свещ, докато я наблюдаваше.

— Другия път може да сготвиш ти.

Искаше да възрази, че няма да има друг път, само че щеше да прозвучи ужасно грубо при тези обстоятелства. Колата й се беше повредила и той й бе предложил помощта си. И не само това — беше се проявил като безупречен домакин. Разбира се, не забравяше и как най-вероятно ще завърши тази нощ…

През тялото й премина приятна тръпка. Разговорът се прехвърли на други теми и преди да усети, Лийла изпи и втора чаша вино. Когато се изправи, за да разчисти масата, главата й се замая и тя залитна. Себастиан протегна ръка към нея, за да я задържи.

— Внимавай.

Трябваше наистина да внимава, за да устои на желанието си да го прегърне.

— Хайде да се разходим по плажа — неочаквано предложи той.

Прибраха съдовете и заслизаха по стъпалата, които водеха към плажа. Лийла не намери сили да отблъсне ръката му, когато посегна към нейната. Себастиан я притисна към себе си и закрачиха, прегърнати, през дълбокия пясък към бушуващите вълни.

— Ще ти се развали прическата — отбеляза той и спря, за да събере дългата й коса; усука я майсторски като примка и я вдигна нагоре.

Лийла се наклони към него, замаяна от ръцете му в косата си. Тази вечер щеше да я люби, беше неизбежно. Вероятно тя щеше да се примири с факта, а трябваше да е честна към себе си, щеше да признае, че дори очаква това с нетърпение.

После той пак хвана ръката й и продължиха да се разхождат. Не спираше да й говори. Каза й как се казват всичките му братя и сестри, къде живеят, с какво се занимават. Думите му изпълваха съзнанието й с картини на щастливи моменти и сърдечни хора. Накрая й разказа за най-малката си сестра. Тъкмо била родила първия си син и го кръстила Себастиан.

— Разликата между мен и Марианита е петнадесет години. И през ум не ми е минавало, че може да има дете преди мен.

Сърцето на Лийла се преобърна. Когато направи споразумението си, и през ум не й мина, че Себастиан би могъл да пожелае да стане част от живота на детето.

Беше го подценила, осъзна тя. Беше й убягнало какъв невероятен баща щеше да стане от него. Но колко време трябваше да му позволи да прекарва с бебето? Зависеше от работата на Себастиан, разбира се, но — о, боже! — полудяваше само при мисълта да остави бебето на грижите на друг дори за два дни. Навярно трябващи да идва и тя заедно с бебето? Но тогава щеше да се влюби в Себастиан и всеки път, когато го изпратеха някъде с екипа му, сърцето й щеше да се свива от страх.

Не помнеше колко далеч по плажа са стигнали и кога са се върнали обратно. Съществуваше само кадифеният глас на Себастиан, хладният влажен пясък между пръстите й, вятърът, галещ тялото й, и топлината на ръката му, нежно стиснала нейната.

Тя вдигна поглед и примигна изненадано; бяха спрели пред стълбите на къщата му.

— Сигурно си изморена — каза той, без да пуска ръката й. — Кога стана тази сутрин?

— Рано. В шест часа.

Досмеша го от отговора й.

— Това не е рано.

Въпреки умората си, Лийла нямаше търпение да се отпусне в леглото на Себастиан, за да повторят усещането от първата си нощ заедно. Цяла вечер го чакаше да започне да я прелъстява. Влязоха в къщата. Той й даде хавлия и нова четка за зъби и я заведе в банята на втория етаж. Докато се сапунисваше под душа, Лийла се почувства самотна, само за два часа в компанията му вече бе свикнала с него.

Излезе от банята, облечена с халата му, и видя оправеното за сън легло. Долу Себастиан разтребваше кухнята. Тя погледна към него, объркана.

— Леглото е твое — извика той, като я видя. — Аз ще спя на дивана.

Тя стоеше и не вярваше на ушите си. Желанието, изгарящо тялото й допреди малко, припламна и изгасна и тя се почувства болезнено празна, дори отхвърлена.

— Благодаря ти. — Това, което наистина искаше да каже, далеч не беше толкова учтиво. — Тогава лека нощ.

Пъхна се между чистите хладни чаршафи и се заслуша в приглушените шумове, които идваха отдолу, очакваща, надяваща се Себастиан да се качи по стълбите и да легне при нея. Но скоро всичко утихна; явно той вече беше заспал на дивана.

Тя дръпна към себе си една допълнителна възглавница и зарови нос в нея. Ухаеше на него!

Ето така ще се чувстваш, когато го извикат някъде по работа, помисли си, търсейки начин да намали болката в гърдите си. Оказа се почтен човек в крайна сметка и не се възползва от обстоятелствата. Щеше да е ужасно, ако я беше накарал да се влюби в него!

Лийла затвори очи и най-после заспа, притиснала възглавницата му към сърцето си.