Серия
Тюлените (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Dark, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 102 гласа)

Осемнадесета глава

Нюмън се протегна и изключи предавателя.

— Не им обръщай внимание — каза на пилота.

Не!, помисли си Хана. Не можеше да си позволи да се излежава по плажове, когато тюлените се борят да докажат невинността на Ягуар, а ФБР със зъби и нокти се опитва да залови Единака.

Без да мисли и секунда повече, тя влезе в пилотската кабина и удари с лакът слепоочието на чичо Калеб. Силата на удара го хвърли към вратата и той се свлече на земята. Това е заради мама и татко, каза си тя, потресена от позорното му предателство.

— Какво, по дяволите… — пилотът я гледаше, втрещен, през рамо, а ръцете му нервно стискаха щурвала.

Хана се наведе над неподвижното тяло на Нюмън и опипа вътрешния джоб на сакото му. Намери това, което търсеше, сграбчи деветмилиметровия пистолет и го насочи към пилота.

— Обърни самолета! Връщаме се в Оушиана.

После се наведе и включи отново предавателя. Пилотът сложи дясната си ръка върху дросела, без да променя курса. Хана дръпна предпазителя и насочи пистолета към главата му.

— Смяташ ли да подкараш този самолет обратно или аз да го направя?

Разбира се, блъфираше, но той нямаше как да е сигурен. За нейно облекчение, самолетът се наклони на една страна и започна да променя курса в желаната посока.

— „Кинг Еър“, чувате ли ме? — чу се от предавателя гласът на агента от ФБР.

Хана сграбчи микрофона от таблото и си обади с треперещ глас:

— Говори Хана Гиъри. Калеб Нюмън е обезвреден и в безсъзнание. Пилотът ни връща в базата принудително.

От предавателя се разнесоха радостни възгласи. По Хана й се стори, че чува познатия глас на Лутър.

— Там… там ли е лейтенант Линдстром? — неуверено попита тя, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

След кратка пауза предавателят отново изпука.

— Хана?

Беше Лутър. Сълзи напълниха очите й и се затъркаляха по носа й.

— Добре ли си?

Хана преглътна напиращите отвътре думи — така й се искаше да му каже, че от всичко най-много й се ще да е на сигурно място в прегръдките му.

— Чичо Калеб е виновен за смъртта на родителите ми — изричайки думите, тя се олюля и се подпря на вратата на пилотската кабина.

— Знам, бебчо — нежно каза Лутър. — Веднага щом кацнете, ФБР ще го арестува.

— Как не сме го разбрали? — изхълца тя, този път, без да го упреква, че я нарича така. Погледна нетърпеливо напред и потърси с поглед пистата в базата Оушиана. Благодарение на опита си в разчитане на сателитни снимки, с радост забеляза в далечината тънката линия, която търсеше.

— Няма да повярваш! Прекратиха делото срещу Ягуар — опита се да разсее напрежението й Лутър.

— Какво?

— Да! Представяш ли си каква изненада! Моряците на борда изобщо не са били Даниълс, Кийтс и Смит. Оказа се, че тримата са били мъртви отдавна; били са убити още във войната в Залива.

— И това ако не е изненада! — тя се зачуди кой от двамата — Лъвит или чичо Калеб — е изровил досиетата на обикновени моряци и е опетнил имената им, превръщайки ги в престъпници.

Стресна я раздвижването на Нюмън, който се надигна и замаяно разтърси глава. Хана пусна предавателя и насочи оръжието към него.

— Не мърдай от мястото си! — изкрещя тя. Пилотът използва разсейването й, замахна назад с дясната си ръка и я сграбчи за китката. Пистолетът в ръката й гръмна. Нюмън изкрещя — куршумът го бе улучил в слабините — и се сгърчи от болка на земята. Пилотът, пристегнат към седалката си с предпазния колан, се опита да издърпа Хана към себе си. Започна да извива ръката й, за да вземе оръжието.

Хана сграбчи косата му с другата си ръка и с всичка сила удари главата му в стената. Той отпусна хватката си и се свлече, безжизнен. Самолетът стремително започна да губи височина.

О, мили боже! Кога най-после щеше да се научи да си мери силата! Хвърли поглед към кръстника си. Лежеше на земята, свит на кълбо, и стенеше. Тя разтърси пилота и изкрещя:

— Събуди се!

С ужас погледна през предното стъкло. Самолетът се спускаше стремително надолу.

Пилотът не помръдна. О, не! О, божичко! Не можеше да е истина! Сграбчи предавателя:

— Лутър?

Той звучеше не по-малко изплашен от нея:

— Какво става?

— Имам сериозен проблем. Нюмън е прострелян, а пилотът е в безсъзнание. Самолетът рязко губи височина. Ще се разбием!

— Не, няма! — каза го с такава увереност, че тя се запита кое точно го кара да смята така. Разбира се, че щяха да се разбият. Самолетът стремително се спускаше към земята.

Каква ирония! Точно тази картина бе минавала през главата й стотици пъти — само дето в кошмарите й родителите й бяха до нея.

— Ще умра! — предаде се тя пред неизбежното.

— Не! — заинати се Лутър. — Няма да ти го позволя Хана, слушай ме много внимателно. Сложи ръка върху дросела; това са едни черни дръжки…

— Изчакай секунда — прекъсна го тя. Първо трябваше да махне пилота от седалката. Разкопча предпазния му колан и го стовари на пода до Нюмън. После скочи на мястото му и сграбчи отново предавателя. — Кажи ми какво да правя — помоли отчаяно.

— Хвани дросела — черните дръжки до дясната ти ръка — и го дръпни докрай назад. После дръпни щурвала.

— Няма да се получи — каза тя.

Поне в съня й никога не се получаваше.

— Просто го направи, бебчо! Следим те на радара. Движиш се добре засега, само трябва да се опиташ да вдигнеш носа на двайсет градуса и аз ще те напътствам.

Да бе! Тези неща свършваха добре само във филмите, не че имаше избор.

Дръпна черните дръжки назад и шумът на двигателя поутихна. После дръпна щурвала, който едва поддаде в ръцете й. За нейна изненада, върховете на дърветата изчезнаха от погледа й и на тяхно място пред нея се ширна ясното синьо небе. От гърлото й се изтръгна стенание.

— Не вдигай прекалено високо! — предупреди я Лутър. — Спусни носа надолу, да стигне нивото на хоризонта, и леко вдигни мощността.

Тя натисна щурвала, докато не видя хоризонта, и полека качи мощността.

— Хана, кажи ми с каква скорост се движиш!

— Не знам — дори в собствените й уши гласът й звучеше ужасено.

— Погледни индикатора за скоростта на таблото. Точно по средата е, ясно се вижда.

Тя нервно зашари с поглед по контролното табло и накрая го намери.

— Сто и десет.

— Качи мощността!

Усети тревогата в гласа му и плъзна дросела напред. Самолетът рязко набра скорост и витлото нададе страховит вой.

— Леко, бебчо, не докрай. Върни дросела около една трета назад.

Хана намали мощността. Беше й много трудно да удържи самолета изправен. От всяка промяна в мощността носът му се клатеше нагоре-надолу и тя едва удържаше щурвала.

— Не мога да го овладея! — изплака тя; още по-трудно й беше с една ръка, но просто нямаше как да остави предавателя.

— Закопчан ли е коланът ти?

— Не! — Самолетът се мяташе нагоре-надолу в небето като влакче в лунапарк. Как да закопчае колана си, да държи предавателя и да се опитва да овладее самолета едновременно! — Нямам свободна ръка!

— Хана, чуй ме! — настойчиво продължи Лутър. — Виждаш ли кръгло копче, което се подава от контролното табло, трябва да е някъде до дросела?

— Да.

— Накъде се движи самолетът, нагоре или надолу?

— Ъъъ… надолу.

— Добре. Завърти това копче към себе си, докато не усетиш как напрежението в щурвала изчезва напълно.

Хана изпълни инструкцията и за нейно огромно облекчение носът на самолета плавно се вдигна, а щурвалът спря да подскача в ръцете й.

— Така е по-добре — въздъхна тя и със свободната си ръка се закопча здраво за пилотската седалка. После стисна отново предавателя.

— Сега намери руля в краката си — продължи Лутър — и натисни левия педал, докато не ти кажа да спреш. Отклонила си се леко вдясно от курса.

Тя изпълни инструкцията му и носът на самолета започна да занася надясно. Божичко!

— Сега махни крака си оттам и ми кажи дали виждаш пистата пред себе си?

Хана не я бе изпускала от поглед нито за миг.

— Виждам я.

— Чукни леко десния педал и се изравни точно по нея. Съвсем лекичко. Имаш предостатъчно време.

Хана усети, че той заглушава микрофона си и дава нареждания да разчистят пистата и да извикат линейка и пожарни коли. Кръвта й се смрази от ужас при мисълта, че приближава твърда земя.

— Страх ме е, Лутър — призна тя.

— И мен ме е страх, бебчо. Но трябва да се вземеш в ръце, няма кой друг да го направи вместо теб. Турбовитловите самолети са лесни за приземяване, повярвай ми. Ще те напътствам през цялото време, чу ли?

Тя въздъхна тежко:

— Добре.

— Браво, момичето ми! Вече разбра как да увеличиш мощността, сега искам да намалиш! Хвани дросела и го дръпни назад; трябва да остане някъде по средата. Когато скоростта спадне, носът на самолета ще се наклони надолу. Искам да завъртиш обратно онова копче и да го изравниш.

Напрегната като пружина, тя внимателно изпълни инструкциите му. Точно според думите му носът се наклони надолу. Леко завъртя копчето в обратна посока и го изравни на нивото на хоризонта. Стрелката на скоростомера тръгна надолу.

— Скоростта падна под сто и петдесет — каза тя. — Освен това не виждам как ще успея да приземя самолета с микрофона в ръка!

— Остави го, пак ще можем да се чуваме — увери я той. — Сега погледни надолу, отляво на дросела. Виждаш ли дръжка с формата на колело?

Беше точно под ръката й.

— Да.

— Това е механизмът за приземяване. Натисни го докрай и леко бутни дросела напред.

— Сега ли?

— Да, сега.

Тя го направи и веднага след това се чу някакъв предупредителен звук. Усети как скоростта рязко спада и инстинктивно плъзна дросела напред.

— Каква е скоростта сега?

— Сто.

— Малко е ниска. — Той се опита да прикрие тревогата в гласа си, но не успя да я заблуди. — Вдигни леко скоростта и завърти онова копче много леко надясно.

Хана се подчини и ревът на мотора се усили. Стрелката на скоростомера леко започна да се надига. Жълтото сако лепнеше от пот на гърба й.

Голяма тръпка, а, Хана?

Баща й със сигурност бе правил точно това, когато се е опитвал да приземи повредения самолет насред полето. Само че вместо на полето, се бе приземил върху дърветата. О, божичко, Хана, не мисли за това!

— Сто и двадесет — обяви тя.

— Идеално! — каза Лутър с малко по-спокоен глас. — Сега погледни в горната част на контролното табло. Там би трябвало да светят три зелени лампи. Виждаш ли ги?

— Да.

— Това означава, че механизмът за приземяване е натиснат надолу. Сега погледни пак към контролното табло, някъде около дясното ти коляно. Виждаш ли малка дръжка, приличаща на връх на крило?

— Да.

— Оттам се управляват задкрилките. Дръпни я едно деление назад.

Тя го направи и скоростта намаля, а носът се вдигна леко нагоре.

— Каква е скоростта? — попита Лутър.

— Отново падна на сто и десет.

— Задръж я така. Ако спадне още, завърти копчето надясно, за да насочиш носа надолу. А ако се качи, завърти го наляво. Запомни го! Много е важно: контролираш скоростта, като движиш носа нагоре или надолу. А височината контролираш от дросела. Разбра ли?

Скоростта — с носа, а височината — с дросела.

— Разбрах.

— Ако загубиш мощност, носът ще се наклони надолу и самолетът ще започне да ускорява. Това значи, че трябва да вдигнеш носа и да задържиш скоростта сто и десет.

Господи, трябваше да следи куп неща наведнъж!

— Сега ще оставя микрофона — каза тя; трябваше да освободи ръцете си.

— Давай!

— Лутър… — добави, след като се сети, че това може да е последният й шанс да говори с него.

— Да, Хана?

Поколеба се. Как да изрази с думи колко невероятна бе всяка минута, прекарана досега с него?

— Беше ми хубаво с теб — каза тя, разочарована, че нищо повече не успя да измисли.

Той преглътна смеха си.

— Бебчо, представата ти за хубаво направо ме убива!

— Знам. Съжалявам. — Хана остави микрофона, твърдо решена да не го тормози повече.

Внимателно следеше всичко — скоростомера, копчето за управление на носа и дросела, внимавайки да поддържа равномерна скорост.

Малко по-късно гласът на Лутър се разнесе от предавателя:

— Хана, сега дръпни онази дръжка с форма на крило още едно деление към себе си. Изправи носа в такова положение, че скоростта ти да падне на сто. Слава богу, че няма вятър.

Хана го направи и носът на самолета се вдигна. Стрелката на скоростомера започна да се движи надолу. Тя се поколеба малко, помисли и завъртя копчето надясно, за да увеличи скоростта.

Погледна със свито сърце през предното стъкло, за да види колко близо е до пистата. Поне беше успяла да изравни самолета точно по нея. Устните й имаха вкус на сол.

— Сега трябва да отвориш задкрилките докрай с онази дръжка — инструктира я Лутър. — Скоростта ти трябва да падне до деветдесет. Не забравяй: контролираш скоростта с носа, а височината — с дросела. Много плавно!

Със свит на топка стомах тя дръпна дръжката докрай.

Самолетът реагира по същия начин като предишния път — носът се вдигна и скоростта падна. Бавно изправи носа и закрепи скоростта на деветдесет. Погледна напред и установи, че вече е прекалено близо до земята, но сякаш твърде далеч от пистата. Паникьосана, бутна и двете ръчки на дросела напред.

Двигателят изрева и носът рязко се вдигна нагоре. О, божичко, вече не знаеше какво да прави!

Гласът на Лутър беше като балсам за ушите й.

— Плавно, Хана! — припомни й той. — Върни дросела малко назад.

Тя го послуша и носът отново се наклони надолу. Остави самолета да се спуска. Като по чудо скоростомерът се закова на деветдесет. Земята се приближаваше. Чукна леко с крак педала, за да коригира курса.

Внезапно забеляза, че близкият край на пистата вече се вижда, а скоростта й е прекалено висока.

— Справяш се страхотно, бебчо! — чу се гласът на Лутър, напълно спокоен и съсредоточен. — Пред себе си имаш огромна, дълга писта. Просто остави самолета да кацне. На десетина метра височина дръпни дросела назад, а когато стъпиш на пистата, плавно издърпай щурвала. Използвай педалите, ако занася встрани. Ще се справиш, Хана. Обичам те!

Вече виждаше бетона под себе си, а се движеше толкова бързо — нямаше начин да оцелее!

— Дръпни дросела назад! — напомни й Лутър точно преди да докосне пистата. Шумът от двигателя утихна. — Сега щурвала — плавно!

Тя леко дръпна щурвала към себе си и после още мъничко. Натискът беше огромен, но не посмя да го пусне, за да използва копчето. Пистата изчезна от погледа й зад носа на самолета, после се чу пронизителен звук от стържене на гума върху цимент и тя се затресе върху седалката.

Единият й крак почти се изплъзна от педала, но с огромно усилие на волята си успя да овладее самолета и да го задържи върху пистата.

— Браво, момиче! — извика Лутър, обзет от еуфория и огромно облекчение едновременно. — Спирачките са върху педалите за управление в краката ти. Натисни ги плавно! И внимавай да не излезеш от пистата!

Хана натисна спирачките и самолетът забави скорост. Краят на пистата вече се виждаше; не бе толкова близо обаче, затова запази спокойствие. Продължи да натиска спирачките, за да убие скоростта, докато самолетът най-после спря.

Въздъхна дълбоко, разтреперана от напрежение. Сълзи на облекчение напълниха очите й и тя зарови лице в ръцете си. Милостиви боже, свърши се! И е все още жива.

Известно време не можа да помръдне, неспособна да почувства каквото и да било, докато предавателят не огласи кабината с радостни възгласи и ръкопляскания.

Изведнъж самолетът отново тръгна напред. Тя скочи върху спирачките и сграбчи микрофона.

— Помощ! Това чудо тръгна отново, как да го спра!

Въпросът й предизвика вълна бурен смях от контролната кула и опънатите й нерви се изопнаха още повече.

Гласът на Лутър, задавен от вълнение, отново стигна до ушите й:

— Извинявай, бебчо. Тук направо не сме на себе си от радост. Погледни най-вдясно върху конзолата на дросела, там има два регулиращи плъзгача. Дръпни ги назад докрай.

Тя го направи и воят на турбовитловия двигател утихна до приятно бръмчене.

Със силно треперещи пръсти тя изпълни последните му инструкции как да изгаси двигателя. Индикаторите върху контролното табло трепнаха и лампичките изгаснаха. Преглътна конвулсивно. Нивото на адреналина й започна да спада и тя изведнъж усети пулсираща болка в главата и желание да повърне.

Беше се подготвила да посрещне смъртта. Изглеждаше просто неизбежно, особено след повтарящия се години наред кошмар. Но Лутър държеше ръката й през цялото време, образно казано, и тя успя да приземи самолета. Благодарение на него кошмарът завърши не както в съня й.

Изведнъж се сети, че Лутър й бе казал нещо много важно.

Беше й казал: Обичам те.

Затвори очи, за да почувства топлината на думите му със сърцето си. О, Лутър, и аз те обичам!

Повече нямаше сили да се бори с чувствата си. Цялото й същество копнееше да им се наслади, докато все още не е късно.

Не беше от желязо. И повече от всичко на света й се искаше да се отпусне в прегръдките му и да се почувства закриляна и в безопасност.

Разкопча предпазния колан и се запъти към изхода. С отвращение прескочи пилота и чичо Калеб, свит на кълбо в локва кръв. Видя, че е в съзнание, и бавно се наведе над него.

— Ти никога не си обичал майка ми — заяви тя с треперещ глас. — Любовта не значи да притежаваш някого, а да се радваш, че го виждаш щастлив.

После отвори херметически затворения капак на изхода и го плъзна встрани. Изобщо не усещаше, че краката й треперят, и скочи долу от повече от метър височина. Падна върху твърдата настилка и ожули ръцете и коленете си толкова силно, че не можа да се изправи от болка.

Ох! Беше наистина болезнено! Легна по гръб, за да огледа кървящите си длани. Чувстваше главата си като разцепена с брадва. Нямаше сили да се изправи, затова изчака под сянката на крилото приближаващите се към нея с вой на сирени линейки и пожарни коли.

* * *

— Удобно ли ти е? — попита Лутър, нежно прокарвайки пръсти нагоре-надолу по голата й ръка.

Хана си почиваше на огромния му зелен диван, облечена с нощница, и се наслаждаваше на топлината от запаления в камината огън. Лутър се бе излегнал по дължина на дивана, а тя удобно се бе настанила между краката му с облегната на гърдите му глава, попивайки мекия блясък на пламъците със затворени очи.

— Много — измърка в отговор. Не й се мислеше за нищо извън този момент; беше щастлива — поне засега — и благодарна на съдбата, че е жива.

— Още ли те боли?

— Доста. — Нямаше мускулче в тялото й, което да не я боли, но ако не мърдаше много, можеше да се търпи.

— За какво мислиш? — попита той.

Хана въздъхна. Нямаше защо да отлагат разговора повече. Чувстваше нетърпението на Лутър най-после да получи отговор. Днес й беше казал, че я обича, а ден преди това й бе признал, че не иска да се разделя с нея. Не беше честно да го кара да чака повече.

Но днес се бяха случили толкова много неща, че още не бе имала възможност да му отговори. Екипът от спешна помощ се струпа около нея направо на бетонната настилка точно преди Лутър и Кевин да дотичат от контролната кула, задъхани и просълзени. Двамата я прегърнаха един след друг веднага щом екипите от линейките насочиха вниманието си към Нюмън и пилота, които единият агент от ФБР отведе нанякъде.

Откараха Хана в сградата на летищния терминал, където другият агент от ФБР — Крофърд — се нагърби да отговаря на въпросите на военна полиция. Пъхнаха в ръката й чаша портокалов сок, докато тя се опитваше да се успокои и да дойде на себе си. Лутър усети колко е объркана и я дръпна в скута си, което накара Кевин да зяпне изненадано насреща им. Топлотата, с която я обгърна Лутър, се разля по напрегнатото й тяло и тя постепенно спря да трепери.

Сега, под въздействието на огъня и на обезболяващите, я бе обзела такава леност, че изобщо не знаеше дали може да се помръдне. За съжаление беше настъпил моментът, когато нежно трябваше да отблъсне Лутър от себе си, въпреки егоистичното желание, което струеше от всяка частица на тялото й — да затвори очи и да приеме предложението му. Защото това й се искаше най-много от всичко. Но както каза и на чичо Калеб, ако истински обичаше Лутър, трябваше да постави неговото щастие преди своето. А той нямаше да е щастлив, ако се наложеше да прави компромиси заради нея.

Надигна се и потръпна от пронизалата я болка.

— Добре, време е да поговорим.

Прибра един непослушен кичур зад ухото си и го погледна.

От очите му струеше толкова искрена загриженост, че сърце не й даваше да започне. Господи, защо не може просто да приеме предложението му! Няма нищо по-лесно от това. Ала не искаше да го кара да страда, нямаше да понесе да живее с тази мисъл.

— Чух какво ми каза точно когато приземявах самолета — тихо каза тя.

Погледът му се изпълни с тревога.

— И? — зачака той, вперил поглед в лицето й.

— И… истината е, че и аз те обичам. — Погали нежно силната му челюст, а сърцето й туптеше от болка.

За част от секундата лицето му се озари от радост, после погледът му помръкна и той се вгледа тревожно в нея.

— Защо усещам, че ще има но? — попита той.

Хана въздъхна:

— Не е ли очевидно, Лутър. Как да искам от теб да направиш компромис с мечтите си заради мен? На теб ти трябва добра съпруга, която да „поддържа огъня в камината“, докато ти си някъде навън да преследваш терористи — цитира го тя. — Аз не отговарям на това описание. Нямам представа как се поддържа огън в камина.

Той едва доловимо се усмихна на опита й да се пошегува, ала очите му останаха сериозни. Опита се да я убеди.

— Хана, разбирам те напълно. Казах ти, че съм готов да направя компромис.

— Това не е компромис, Лутър, а саможертва. Каза, че искаш да имаш деца, нали? Аз не съм готова и за това — поне не още. И през ум не ми е минавала мисълта за деца. Единственото, за което съм мислила през последните три години, е било свързано с работата, която искам да върша. Искам да пътувам; да се срещам с нови хора; да уча езика им; да завързвам контакти; да върша нещо полезно, което да спаси живота на стотици, дори на хиляди американци. Искам животът ми да има смисъл!

— Мислиш ли, че досега не съм го разбрал? — тихо отвърна той. — Същите мисли минаваха през главата ми, когато стоях, заклещен в смачканата си кола, часове наред и чаках някой да ме измъкне оттам.

Скритият в думите му гняв я накара да потръпне.

— Добре, значи разбираш за какво говоря — съгласи се тя. — Но това не значи, че ще си щастлив с мен. Ти сам каза, че заради работата ни това ще е невъзможно. Аз не съм готова да се установя на едно място и да имам семейство. Ти можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че наистина искаш да отложиш плановете си заради мен?

Той я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път. Сърцето й се сви от болка; Лутър като че ли едва сега проумя, че тя има право. А тя току-що сама бе затворила пътя към сърцето му завинаги.

— Бих могъл да ги отложа за известно време — продължи да упорства той, но в думите му вече липсваше досегашната увереност.

Тя поклати глава:

— Не искам да правиш това, Лутър. Нито заради мен, нито заради когото и да било.

Дълга, болезнена тишина се настани помежду им. Хана чувстваше тежкото туптене на сърцето си, опасано сякаш с железни вериги.

Сега е моментът да ми кажеш, че заради мен си струва да го направиш, помисли си тя, опитвайки се да му втълпи тази мисъл телепатично. Ако наистина ме обичаш, Лутър, ще ме чакаш, докато уморените ми крака някой ден ме доведат пак при теб.

Но Лутър не каза нищо. Обърна поглед към пукащия в камината огън и въпреки че чувстваше ръцете му все така нежни, усети как в мислите и чувствата си той се отдръпна от нея.

Изведнъж я завладя мъка — по-силна и по-дълбока, отколкото можеше да понесе. Облегна глава на гърдите му и очите й се напълниха със сълзи. На какво се бе надявала? Че въпреки различията помежду им, които ясно му бе посочила, той ще продължи да настоява?

Усети, че повече не може да се бори с желанието да си поплаче, и даде воля на сълзите си. Лутър притисна бузата си до главата й, прегърна я силно и я окуражи, заровил нежно пръсти в косите й:

— Поплачи си, Хана. Сега съм до теб, бебчо.

Сега. Думите му й причиниха още по-силна болка.

Хана плака, докато се унесе в сън, изтощена, сгушена за последно в топлата прегръдка на силните му ръце.

* * *

Лутър не спеше. От огъня бяха останали само проблясващи в тъмнината въглени, когато той отнесе Хана до леглото си. Сложи я нежно между завивките и легна до нея. Спалнята му беше студена в сравнение със затоплената от огъня всекидневна. Но отпуснатото тяло на Хана беше топло. Нощницата й се бе вдигнала до кръста и когато я придърпа близо до себе си, усети колко гладки и нежни като коприна са бедрата й. Лежеше тихо до нея, потънал в мисли.

Само с няколко логично подредени думи, подчинени на здравия разум, Хана разби на пух и прах всичките му новоизлюпени мечти. Той ясно осъзнаваше, че животът му с нея неминуемо ще обърка добре начертаните му планове, но когато му каза, че още не е готова за семейство, той усети, че без да иска, я сравнява с Вероника, която пък искаше семейство веднага. Ако между него и Рони нещата не се бяха получили, какво го караше да мисли, че една връзка от разстояние между него и Хана би била успешна? Нейните мечти бяха свързани с дълги презокеански пътувания, работа с много хора и интриги. Изобщо нямаше да й остава време за него.

Нямаше значение, че обичаше Хана много повече, отколкото някога бе обичал Вероника. Това не променяше фактите. Графиците и на двамата просто не съвпадаха. Имаха различни мечти. Бракът им нямаше как да издържи дълго.

В ранните сутрешни часове Лутър най-после се отказа да търси отговори на обърканите си въпроси. Просто трябваше да приеме несправедливостта на положението. Не му оставаше нищо друго, освен да се наслади на безценните мигове, които им оставаха.

Плъзна ръка под нощницата на Хана и нежно я докосна. За негова радост, тя се размърда и отвърна на ласките му. Той свали пижамата си и насочи ръката й към пулсиращата си плът.

Тя доволно измърка в съня си и се притисна близо до него. Лутър изхлузи бельото й, премахвайки и последната бариера помежду им, и нежно започна да я гали, опитвайки се да запечата красотата на мига в съзнанието си. Тя изстена и запротестира:

— Не мога да помръдна.

— Просто се отпусни — успокои я той.

Искаше тази нощ да й остане като незабравим подарък. Лутър впрегна цялата си изобретателност, за да й достави удоволствие, и кожата й ставаше все по-топла и влажна. И въпреки че собственото му тяло до болка копнееше да получи облекчение, той се владееше; тръпнеше от задоволство, когато успяваше да изтръгне от нея и най-малката въздишка, когато вдъхваше аромата на възбудата й и караше всяко мускулче на жадното й за ласки тяло да потръпва.

Най-после проникна в нея. Цялото й същество туптеше от желание и вътрешността й го изгаряше. Движеше се бавно и много нежно. Изведнъж в замъгленото му от нега съзнание просветна мисълта, че е забравил да сложи презерватив. Застина и започна да се отдръпва.

— Не! — извика тя и го притисна към себе си.

— Не взех предпазни мерки.

— Не ме оставяй точно сега! — Молбата се изтръгна от дъното на душата й и той се подчини с огромно удоволствие. Тя не искаше нищо да застава помежду им; той — също. Усещаше меката й като коприна кожа с цялото си същество и потръпването на тялото й в ръцете си, докато я доближаваше до кулминацията.

Стисна челюст, твърдо решен да направи този момент незабравим и за двамата. Не му се искаше да остави Хана да си отиде. Тя беше негова. Той — неин. Защо съдбата трябваше да ги разделя?

— О! — От гърлото й се изтръгна дълбоко, дълго стенание, а тялото й се сгърчи от удоволствие и се притисна към неговото. — Обичам те, Лутър! — призна тя, замаяна от блаженството на разтърсващия оргазъм.

Думите й го възпламениха, удоволствието му избухна отвътре, заливайки го с горещата си мощ. Наложи си да се отдръпне навреме, оставяйки на заден план собственото си удоволствие в името на нейните мечти.

Отне му огромно усилие на волята, за да го направи. Свърши върху бедрото й, отпусна чело на рамото й и я стисна в прегръдката си.

Очите му се напълниха със сълзи от чувството на неудовлетвореност, което го проряза.

— Ще донеса кърпа — каза и се измъкна от леглото.

Когато се върна, Хана отново заспиваше.

— Надявам се, че не съм ти причинил болка — каза той, с мисълта за физическите й рани от последните два дни.

Хана се обърна към него и потърси очите му в тъмнината. И двамата бяха обзети от дълбока тъга, която надвисна помежду им като сянка.

— Аз също се надявам, че не съм те наранила — прошепна нежно тя.

Той захвърли кърпата встрани и я грабна отново в прегръдките си, наслаждавайки се на задоволството, което усещаше винаги когато тя бе до него.