Марлис Мелтън
В тъмнината (6)

Пета глава

Вирджиния Бийм, Вирджиния

22 септември, 3:14 ч.

Хана се обърна по гръб и въздъхна. Явно вътрешният й часовник беше объркан от будуването нощем в килията в Сантяго, за да наблюдава пазачите. Май нямаше значение, че леглото за гости на Уести е хиляда пъти по-удобно от твърдата койка в испанската крепост. Собственоръчно гравираната от Уести лицева дъска и самото легло заемаха по-голямата част от стаята за гости, сгушена под стряхата на подобната на бунгало къща от 40-те години на XX век.

Варосаната в бяло къща изглеждаше приятна и удобна. Имаше си веранда, капандури и дори черен лабрадор ритрийвър на име Джеси. Не съществуваше причина за безсънието на Хана. Беше направо изтощена.

Ала всеки път, когато затвореше очи, я връхлитаха спомените от последните три седмици. Веселият смях на Ърни отекваше в главата й и сърцето й се свиваше болка отново и отново при мисълта, че никога повече няма да го види. От последвалия смъртта му хаос не й беше останало време да усети колко й липсва. Сега обаче мъката се стовари върху нея изведнъж, напомняйки й за ужасната загуба на родителите й отпреди три години.

Ърни беше много повече от колега. Той й беше като втори баща — също като чичо Калеб; беше я взел под крилото си, докато свикне с порядките във Военното разузнаване. Всяка сутрин пиеха кафе и обсъждаха световните проблеми. Ърни носеше изрезки от хумористичната страница на вестника и ги закачаше на нейното табло за съобщения. Всеки път, когато Хана вдигнеше поглед от поредния скучен доклад, поредната изрезка неизменно я караше да се усмихва.

Нямаше никаква представа, че е бил толкова близо до изобличаването на Лъвит. Когато го видя за последно, той очакваше с нетърпение предстоящата си „отпуска“. Сигурно тогава е успял да се приближи толкова близо до истината за вината на Лъвит. Нищо чудно да е разбрал и къде крие откраднатото оръжие.

Хана намести възглавницата си и се замисли. След като не намериха бележника на Ърни в колата й и след като не беше безопасно да ходят в отдел „Анализи“ към Военното разузнаване точно сега, дали не трябваше да отидат там, където Ърни е бил преди смъртта си, по време на така наречената си отпуска? Може би така щяха да намерят отговор на въпроса защо Ърни е представлявал заплаха за Лъвит.

Отметна завивките, нетърпелива да сподели размишленията си с Лутър. Чу го да слиза в кухнята веднага след като Уести се прибра в стаята си. Мъжете се редуваха да стоят на пост.

Погледна към огромната си тениска. Докато пазаруваше, никой от двамата не се беше сетил, че ще й трябва пижама. Уести беше изровил отнякъде стара своя тениска с емблема на „Харли Дейвидсън“ и някакви спортни гащета. Хана сметна, че изглежда сравнително прилично, и се запъти надолу по скърцащите стълби.

Лутър почистваше оръжието си на масата. Зоркият му поглед сякаш се удари в нея и отскочи встрани. Помежду им припламна искра.

— Влез — покани я той с мекия си баритон. — Тъкмо вършех малко домакинска работа.

Тя се приближи до масата и погледна към разглобеното оръжие. Частите бяха сложени върху кърпа, за да не цапат покривката с оръжейно масло.

— Наистина ли предпочиташ „МР-5“^[1] пред пистолет? — попита тя и седна срещу него на масата.

Той я погледна остро.

— Разбираш ли от огнестрелно оръжие?

— Естествено. Това беше част от обучението ми.

— ЦРУ? — предположи той и я погледна, за да ви, дали е познал. — Пистолетите са за ченгета. Тюлени предпочитат автомати. Зареждат се по-рядко и са по-мощни. Точно каквото ни трябва.

— Но Уести стреля със „ЗИГ Зауер“.

— Не и по време на акция. Той е най-точният ни стрелец. Използва автоматична пушка „Ремингтън 701“.

Хана кимна.

— А ти предпочиташ „МР-5“.

Очите му блеснаха от възторг.

— Разглобявала ли си някога такъв?

— Не — призна тя. — За оперативните агенти е препоръчително да носят пистолети. Крият се по-лесно заради размера.

— Обзалагам се, че и ти си много точен стрелец — усмихна се той. Тя сви рамене. — Има ли нещо, което не умееш да правиш?

Хана подпря брадичка с ръка и се замисли.

— Не мога да спя — призна искрено.

Усмивката му помръкна. Започна да изучава лицето й и откри всички признаци на стрес и изтощение, които тя нямаше сили да скрие.

— Много тюлени имат проблем със съня — сподели той.

— А ти?

Лутър сведе поглед; демоните му често изплуваха на повърхността и очите ги издаваха.

— Понякога. Особено след някое неприятно стечение на обстоятелствата.

Тя разбра и това, което той не каза с думи, и усети какво му коства, когато нещата не се случват така, както ги е планирал.

— Например, когато уби онези мъже заради мен.

— Казах вече, че нямам угризения. — Той продължи да лъска калъфа на оръжието. — А ти? — Вдигна глава и я погледна загрижено.

Хана си припомни ужасяващите конвулсии на генерала, когато се бореше за въздух, и усети внезапно желание да заплаче.

— Ще се оправя — отвърна бързо.

Спокойният му поглед й подейства окуражително и тя продължи с пресъхнала уста:

— Тежи ми най-много това, че Ърни е мъртъв. Беше страхотен човек. Не заслужаваше да умре, независимо колко важно е било за Лъвит да не го разобличат.

— Явно е било много важно — отвърна Лутър и стисни зъби.

— Хрумна ми, че можем да проследим къде за последно е бил Ърни и какво точно е правил — сподели Хана споходилото я прозрение. — Не знам дали си го проумял, но Валентино няма да ти съдейства да вкараш Лъвит зад решетките, докато не залови Единака. Затова и ФБР не разследват смъртта на Ърни, поне не публично. Някакви хора в костюми дойдоха и разчистиха кабинета му, но не съм сигурна кои бяха — намръщено допълни тя.

Лутър пусна парцала, който държеше, облегна се и скръсти ръце. Бицепсите му изпъкнаха под гладката, загоряла кожа. Хана преглътна, като се сети колко нежно я бяха прегръщали тези ръце.

— Първо ще прегледаме архива на отдел „Специални операции“ — реши Лутър. — Ако успеем да сглобим цялата информация от разследването на Ърни, няма да се наложи да проследяваме последното му местопребиваване. Ако не успеем — чак тогава ще прибегнем до това. Ти какво знаеш до този момент?

— Не много. Знам само, че е бил уж на „почивка“ в някакво място на име Нордърн Нек, на три часа от Вашингтон. Колата му е открита до Сабина, Вирджиния. Избутали са го от път. — Тя примигна, за да отпъди образа на Ърни, смачкан между седалката и волана.

— Ако се наложи, ще отидем и до „Нордърн Нек“ — съгласи се Лутър. — Знам къде се намира.

Хана кимна. Погледите им се срещнаха. Известно време мълчаха. Хана първа отмести поглед; очите й отново бяха привлечени от мускулестите му ръце.

— Защо нямаш татуировки? — попита тя, любопитна да научи нещо повече за него. — Мислех, че всички от флота сте татуирани.

— Имам две — сподели той.

В очите му проблеснаха шеговити пламъчета — като светулки в нощта.

Тя се ококори.

— Две? — попита невярващо. — Къде са?

Той сви рамене:

— Навъртай се наоколо достатъчно дълго и може сама да разбереш.

Сърцето й заби ускорено от усещането за близост помежду им.

— Откъде си? — попита тя. — Не усещам акцент в говора ти. Звучиш като възпитаник на Харвард.

— Бях приет в Харвард — призна той; в гласа му нямаше и следа от надменност. — Но избрах Лесотехническия университет в Тексас.

— Само не ми казвай, че си тексасец! — изненада се тя.

— Точно такъв съм всъщност. Роден и израсъл в Тексас.

— Точно такъв съм всъщност… — повтори след него тя, имитирайки подигравателно безупречния му говор.

— Майка ми е преподавател по английски език в университета в Хюстън. Възпита ни да говорим така — без акцент, без жаргон или ругатни. Дяволски скучен съм — като комат бял хляб! — пошегува се той със себе си.

— Това току-що си беше ругатня — отбеляза тя. — И изобщо не си скучен, ако искаш да знаеш. — Даже напротив, беше удивително интересна личност. Човек, очевидно роден със сребърна лъжичка в устата, избрал обаче да спасява света — доста тежко и рисковано занимание.

— Нали чуваш как говори Уести — добави той. — Ей така би трябвало да говоря и аз.

Хана се огледа.

— Не виждам майка ти наоколо.

Той почука с пръст по челото си.

— Тук е. Всеки път, когато ми куца граматиката, тя ми изнася лекция.

Хана се засмя, развеселена от проблемите му.

— А къде е била майка ти, когато си правил татуировките си? — повдигна вежди тя.

— Знаех си, че пак ще се върнеш на това.

— Като питбул съм. Брат ми може да потвърди колко съм упорита.

— Значи трябва да се научиш на малко търпение — отвърна Лутър. В очите му се четеше предпазливост, сякаш близостта помежду им започваше да го плаши.

— Беше ли женен за Вероника?

О, боже, сама не можа да повярва, че току-що го е изрекла!

Лутър я погледна. Очите му имаха цвят на тъмносин мрамор.

— Добре си отваряш ушите, а?

— Казах ти, че не мога да спя — тя отмести поглед.

— Беше ми годеница — призна той изненадващо.

— Какво се случи? — осмели се да попита тя.

— Не бяхме един за друг — простичко каза той. — Наречи ме старомоден, но от една връзка очаквам вярност.

— Разбира се. — Не можеше да си представи, че някоя жена би имала желание да изневери на Лутър. Ала думите „един за друг“ й припомниха, че самата тя също не става за съпруга. Бутна назад стола си с намерението да дремне малко, преди да съмне.

— По-добре да се опитам да поспя.

Той потърси погледа й, успокоявайки я:

— Тук е безопасно. Уести и аз няма да позволим да ти се случи каквото и да било.

Хана се усмихна на искрената му увереност.

— Моите герои! — въздъхна тя с ръка на сърцето и се запъти към стаята си.

Лутър се ухили зад гърба й.

Минута по-късно, когато се пъхна между чаршафите и се заслуша в спокойното хъркане на Уести от съседната стая, тя се замисли. Излиза, че е бил сгоден! Една раздяла заради изневяра малко преди сватбата би накарала всеки мъж да се страхува от ново обвързване. Така че, въпреки приятното вълнение, което изпитваше в неговата компания, той едва ли щеше да се отпусне достатъчно, което значеше, че няма да й се удаде възможност да види къде точно са татуировките му.

Много неприятна работа.

 

 

Военноморски медицински център Портсмут, Вирджиния

22 септември, 6:42 ч.

Вратите на асансьора се затвориха след току-що качилите се в него майка и дъщеря. Хелън Рено посегна към ръката на Малъри. Малъри я хвана и долепи рамо до нейното. На четиринадесет, тя вече бе по-висока от майка си.

Хелън усети, че ръката на дъщеря й трепери, стиснала собствената й лепкава длан. Изобщо не трябваше да са тук. Преди четири дни бяха арестували Гейб и оттогава не им бяха позволявали свиждане. Доктор Шейфър го лекуваше от около месец — откакто го бяха евакуирали от Южна Корея по здравословни причини. Той им помогна, когато им съобщиха да дойдат и да отведат вкъщи бащата и съпруга, отдавна обявен за мъртъв.

В четири часа тази сутрин доктор Шейфър беше събудил Хелън по телефона. Каза й, че в момента Гейб е при него, във Военноморската болница в Портсмут, и че ако иска да го види, ще трябва да побърза, за да може да си тръгне, преди да е дошла охраната. На Хелън й бе отнело не повече от минута да измие зъбите си и да прокара гребен през дългата си руса коса. Когато отиде да събуди дъщеря си, намери Малъри в кухнята, готова за излизане с две опаковки пълнозърнеста закуска от килера в ръка.

— Хайде да тръгваме! — беше й казала Мал.

Очевидно Хелън не бе единствената, която не можене да спи напоследък.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани с предупредителен звън. Хелън и Малъри предпазливо огледаха коридора на психиатричното отделение. Изглеждаше пуст. Притичаха бързо към стая 314, където по думите на доктор Шейфър, Гейб беше приет за медицински изследвалия.

Вратата на стаята беше леко открехната. Хелън я бутна и двете с Малъри се промъкнаха вътре. Небето розовееше зад дръпнатите завеси. Доктор Шейфър вдигна поглед от някакъв апарат, свързан с кабели към главата на Гейб, който лежеше със затворени очи. Хелън си пое въздух и той ги отвори. Погледна тревожно, свикнал да е непрекъснато нащрек в очакване на най-лошото след жестокостите, преживени в Северна Корея в продължение на цяла година.

Беше видимо изненадан от появата им.

— Хелън, Мал!

Опита се да се изправи. Измърмори нещо, издърпа нетърпеливо кабелите от челото и гърдите си и ги захвърли встрани. Измъкна се от леглото и разпери ръце към тях.

Двете се втурнаха да го прегърнат. Бъди силна!, заповяда си Хелън. Бъди като Малъри.

Ала Малъри беше заровила лице в рамото на Гейб и не можеше да вдигне поглед. Като я видя толкова разстроена, Хелън просто не успя да сдържи сълзите си. Притисна се в до болка познатото тяло на съпруга си и от очите й бликнаха сълзи.

— Стига, момичета! — сгълча ги Гейб. — Не е чак толкова зле.

— Липсваш ни — задавено призна Хелън.

— И вие ми липсвате.

— Не мога да проумея защо не ни позволяват да те виждаме.

— Просто така процедират във флота, скъпа. Не позволяват посещения, докато траят медицинските изследвания. Е, доктор Шейфър знае, че не съм опасен, нали така?

Хелън през сълзи видя изпълнената със съчувствие усмивка на доктор Шейфър. Той прекоси стаята и се залови да пише нещо на бюрото, за да остави Гейб и семейството му поне за малко насаме.

— Какво ще стане оттук нататък, Гейб? — прошепна Хелън.

Не беше честно новооткритото й щастие да бъде застрашено по независещи от нея причини. Гейб беше обвинен, че в пристъп на параноя е убил двама невинни моряци. Ала Хелън беше свидетел на ужасния инцидент на борда на „Нор’ийстър“, който можеше да завърши трагично за всички. Нищо невинно нямаше в начина, по който третият моряк беше метнал на рамо противотанкова пушка с явното намерение да взриви кораба.

Хелън бе стреляла по него с пистолета, който Гейб беше оставил вкъщи. Не успя обаче да го улучи смъртоносно и ако Гейб не го беше прострелял още два пъти, корабът щеше да хвръкне във въздуха заедно с всички на борда.

Заслужаваше медал за храброст, а не това!

— Слушайте ме добре. И двете! — помоли ги той, и обхвана с шепи лицата им. — Нищо лошо няма да ми се случи. Всичко ще свърши съвсем скоро. Просто е станало голямо недоразумение и моите момчета работят по въпроса. Ще съм си вкъщи, преди дори да усетите, че ме е нямало.

В някои моменти преди време Хелън предпочиташе да го няма. Но това беше, преди той да попадне в плен, когато за него беше по-важно да е командир на взвод, отколкото съпруг, когато беше по-скоро безчувствена машина, отколкото човек. А сега не можеше да се нарадва на нежната подкрепа в грейналите му златистозелени очи и в твърдата решителност, която изопна в миг чертите му. Би дала всичко, за да се върне вкъщи жив и здрав.

— Имам среща с адвоката си днес — добави той. — Момчетата до един стоят зад мен. Няма за какво да се тревожим!

След още няколко изречения, изпълнени с оптимизъм, той успя да накара и двете да се усмихнат. Пошегува се, че в болницата готвят по-лошо дори от Хелън. Целуна я бавно и нежно пред очите на Малъри. И точно когато Хелън започна да чувства, че всичко ще се нареди както трябва, двама униформени мъже от охраната нахлуха, ядосани, в стаята.

— На този човек не му е позволено свиждане! — кресна по-младият от тях, насочил пръст срещу доктор Шейфър.

— О, така ли? Нямах представа — меко отвърна докторът.

— Навън! — излая пазачът срещу Хелън и Малъри.

— За бога, Ленърд, дай им минутка! — изръмжа по-възрастният, докато Хелън с неохота се измъкваше от сключените около нея ръце на Гейб.

Двете с Малъри се отправиха към вратата; единствено изпълненият с нежност поглед на Гейб попречи на сълзите им да рукнат отново.

— Обичам ви, момичета! — извика след тях той и им прати въздушна целувка.

Хелън я улови и я притисна до сърцето си. Малъри хвана ръката й и двете тръгнаха да се прибират обратно в пустата къща.

 

 

Военноморска база „Оушиана“, сградата на Военна прокуратура

22 септември, 8:10 ч.

Адвокатът на Ягуар се оказа жена към трийсетте, капитан трети ранг с неголям опит като военен прокурор. Капитан Кърю носеше кестенявата си коса на раздърпан кок, а суровото изражение на лицето й с нищичко не помагаше нито на Лутър, нито на момчетата да се отпуснат.

Следобедното слънце се процеждаше през полуспуснатите щори в кабинета й и вътре беше топло и задушно. Шестима тюлени седяха един до друг от едната страна на дълга маса, капитан Кърю седеше срещу тях, по средата, а Хана заемаше стола отляво на Лутър в края на масата.

Ягуар седеше точно срещу адвоката си, заобиколен от момчетата от взвода. Облечен в бялата си парадна униформа, той по нищо не приличаше на побъркан военнопленник, какъвто Лъвит се беше опитал да го изкара. Няколкото реда нашивки отпред над джоба му показваха големия брой мисии, в които бе участвал, откакто служеше във флота — осем години преди да стане офицер. Решителността в златистокафявите очи на Ягуар и напрежението, изписано върху острите черти на лицето му, породиха у Лутър възхищение към този забележителен човек.

Капитан Кърю хапеше долната си устна, докато обмисляше как да започне.

— Не ме разбирайте погрешно, господа — каза тя и в лешниковите й очи се прочете тревога. — Фактът, че показанията на всички ви са почти еднакви, е много благоприятен. До един посочвате, че двамата моряци са скочили през борда, за да не бъдат арестувани, но без доказателства относно мотивите за това, опираме само до вашата дума срещу тази на командир Лъвит, а честно казано, това няма да е достатъчно, за да спечелим делото.

Тревожният й поглед се спря върху помощник-капитана. Той беше оставил снимки, които евентуално можеха да докажат, че Милър всъщност е бил убит, вероятно защото е знаел прекалено много.

— Що се отнася до обстоятелствата около смъртта на Милър — тя си пое рязко въздух при мисълта за уликите от снимките, — ако това дело стигне до военен съд, ще направя всичко, което е по силите ми, за да докажа невинността на лейтенант Рено. На този етап обаче всичко това изглежда прекалено провокативно, за да бъде представено като доказателство на предварителното изслушване.

Погледът й се плъзна към края на масата, където седеше Хана с перука и очила. В стаята беше горещо; сигурно се задушаваше в лилавия си полиестерен костюм с огромни перлени копчета. Според Лутър обаче тя изглеждаше спокойна, интелигентна и особено привлекателна дори в нелепата си маскировка.

— От друга страна — добави капитан Кърю, — показанията на мис Линдстром биха могли да наклонят везните в полза на лейтенант Рено, ако успеете да намерите доказателства, с които да ги подкрепите — обърна се тя към Хана.

Хана беше представена като Ребека Линдстром, с уговорката, че името е псевдоним. От защитата на Ягуара бяха наясно, че колегата на Хана е бил убит, докато се е ровел в делата на Лъвит. Ала бележките му, подробно описващи престъпленията, бяха попаднали в ръцете на Единака — човекът, който стоеше зад гърба на Лъвит в контрабандата на оръжие.

— Ако успеем да издействаме отлагане на делото — обърна се към адвокатката Лутър, — спечеленото време ще ни бъде от полза. Веднага щом ФБР арестуват Единака, заниманията на Лъвит няма как да не излязат наяве.

Капитан Кърю си отбеляза нещо върху листче хартия пред себе си.

— Ще опитам, лейтенант, но не гарантирам, че ще бъде взето под внимание. Някой дърпа конците от по-високо и прави всичко възможно на това дело да се даде ход колкото може по-бързо — добави тя и присви устни неодобрително.

Мъжете се спогледаха мрачно. Лъвит имаше приятели на високи постове. Те правеха всичко възможно името му да не се замесва в скандал, за да запазят неопетнен авторитета на военноморския флот.

Капитан Кърю започна да събира книжата си.

— Ако не успеем да отложим делото, господа, ще се срещнем отново в понеделник в осем часа, преди предварителното изслушване. Тогава всеки от вас трябва да изложи същите показания, които чух днес — тя поглед на отчаяно към Лутър и Хана. — Ако намерите нещо, което би навредило на репутацията на Лъвит дори косвено, моля ви, уведомете ме незабавно. Имате визитката ми.

Тя се изправи; заедно с нея и шестимата мъже станаха почтително на крака. Пожелаха й успешен ден и се заслушаха в потракването на токчетата й по линолеума, докато се отдалечаваше.

Секунди след това двама военни се появиха в кабинета, за да отведат Ягуар обратно в ареста. Със свит на топка стомах Лутър ги наблюдаваше как закопчават белезниците около китките на приятеля му. Ягуар не свали поглед от взвода си, докато не го изведоха от кабинета.

Когато вратата хлопна след тях, мъжете се обърнаха безмълвно към Лутър и помощник-капитана, за да чуят инструкциите им.

Лутър проговори пръв:

— Двамата с мис Гиъри ще отидем в отдел „Специални операции“ довечера, за да прегледаме архива им — довери им той и се обърна към Себастиан: — Ще съм ти благодарен, ако говориш с охраната на отдела и уредиш да я пуснат да влезе с мен.

— Да, сър — отвърна Себастиан без колебание.

— Ще направим всичко възможно, за да спасим Ягуара от затвора, момчета — каза Хана и погледна уверено към Вини и Мечока.

Лутър усети колко много я харесва точно в този момент. Сякаш вече не помнеше нищо от преживяното неотдавна. Беше мъжко момиче, смела и непоколебима в намерението си да намери справедливост. Толкова много си приличаха по това. Бързо пропъди мисълта от главата си.

— Хайде да тръгваме! — каза той и я поведе към изхода.

Докато излизаха през двойната врата на Военна прокуратура заедно с Уести плътно зад тях, Лутър бързо огледа паркинга. Хана беше най-добрият им шанс да открият липсващото доказателство, за да докажат измяната на Лъвит. Молеше се Лъвит да не разбере, че тя е жива и им помага, защото щеше да направи всичко възможно да й затвори устата.

Лутър тъкмо беше започнал да свиква с присъствието й.

 

 

Военноморска база „Дам Нек“

22 септември, 23:03 ч.

Да вкара Хана в сградата на отдел „Специални операции“ в единадесет вечерта се оказа невероятно лесно за Лутър. Помощник-капитанът беше инструктирал дежурния от охраната да осигури достъп до сградата на жената, придружаваща лейтенант Линдстром, без да е необходимо да се легитимира.

Беше късно през нощта; в сградата нямаше никой, с изключение на дежурния офицер — млад мичман, наскоро постъпил в 12-и отряд на тюлените. Той чевръсто отдаде чест на Лутър и го пропусна, без да си направи труда да задържи оръжието му, когато алармата се включи.

Лутър носеше пистолета на Уести; не че възнамеряваше да го използва — сградата беше изключително добре охранявана. Уести, от своя страна, беше въоръжен с автомата на Лутър — „MP-5“ — и наблюдаваше входа, заел удобна позиция на паркинга.

— Оттук. — Лутър насочи Хана по пустия коридор. Дебелият килим заглушаваше стъпките им. Той потрепери от студ. Климатичната инсталация работеше и в сравнение с температурата навън, вътре беше доста студено. В края на коридора светеше и Лутър забави крачка, завладян от лошо предчувствие. Явно някой все още работеше в близост до стаята на архива, а единствената жива душа, която имаше навика да остава до късно беше секретарката на командира — Вероника. Направа не беше за вярване. По дяволите! Той тихо изруга и спря. Хана го погледна изненадано.

— Какво става? — попита тя.

— Налага се да се върнем.

— Защо?

Ала вече беше твърде късно. От стаята се чу скърцане на стол и насреща им се появи Вероника, любопитна да разбере кой шепне в коридора. Гледаше изненадано ту единия, ту другия.

— Какво търсиш тук? — попита тя Лутър и хвърли презрителен поглед към облеклото на Хана. Лутър стисна зъби.

— Имаме работа в архива — заяви той и рязко кимна към стаята.

Вероника намръщи красивото си лице и го изгледа недоверчиво.

— Сериозно? — каза тя подигравателно. — Приятелката ти предполагам, има разрешение за достъп до секрета информация.

— Да, имам — спокойно отвърна Хана.

— Не носи със себе си картата си за достъп — намеси се Лутър. — Затова ще използваме моята.

— Направо ти повярвах — каза Вероника с усмивка, но подсказваше, че смята да се държи като абсолютна кучка.

— Казвам ти, че има право на достъп! — настоя Лутър.

— Няма как да влезе, ако не е в системата — продължи за упорства Вероника, а тъмните й очи хвърляха искри.

— Тази система ли? — Хана посочи скенера за пръстови отпечатъци до вратата на архива. — Зависи дали е синхронизирана с централната база данни. — Приближи се, въведе кода си за достъп и притисна десния си палец върху екрана. Системата разпозна отпечатъка й и изиска карта за достъп. — Та както каза Лутър, не нося картата си, но системата ме разпознава — тя погледна остро Вероника.

Лутър постави собствения си палец върху екрана, докато Вероника го наблюдаваше с присвити очи, пъхна картата си и ключалката изщрака. Той бутна Хана навътре в стаята, преди бившата му годеница да успее да реагира.

— Винаги ли работи до толкова късно? — попита Хана, когато Лутър светна лампата. Меката халогенна светлина примигна и освети подредените в редици шкафове за документи.

— Само когато смята да се прибира с дежурния от охраната.

Хана му отправи поглед, изпълнен с разбиране и нежност.

— Четиридесет и осем шкафа с документи. — Преброи Лутър, отклонявайки вниманието й от него към задачата, която им предстоеше. — И два компютъра.

— Имаш ли достъп до тези компютри? — попита Хана.

— Всички офицери на редовна служба имат.

— Тогава да започваме; нека първо открием някакъв ясен списък на откраднатите оръжия. Не може да няма такъв списък в някой от уебсайтовете на флота. После ще потърсим в него една по една всички мисии, в които е участвал Лъвит, включително и тези, за които само е знаел. Ако името му се среща по-често от това, на който и да е друг командир, ще имаме поне някаква косвено доказателство. Аз ще ровя в картотекираните файлове.

Лутър седна пред единия компютър и го включи. Хана застана с лице към шкафовете и отвори първото чекмедже.

— Значи това е Вероника — безизразно каза тя.

— Да.

— Хубава е — призна Хана.

Той втренчено гледаше пясъчния часовник върху монитора.

— Мислиш ли? — изкушаваше се да каже, че самата тя е доста по-хубава, но какъв беше смисълът? — Да видим сега какво имаме тук — произнесе на глас, когато екранът светна, а мислите си запази за себе си. Отваряше файл след файл, а Хана прелистваше папка след папка.

Търсеха усилено каквато и да било информация, която да свърже името на Лъвит с оръжието, крадено от складове, военни кораби и летища по цял свят.

 

 

Вероника захвърли настрана документа, който редактираше, неспособна да се концентрира върху него. Мисълта за Лутър и онази повлекана в стаята на архива я вбесяваше. Какво толкова правеха там? Наистина ли беше свързано с работа или Лутър вече си имаше някоя, толкова скоро след като я изхвърли от живота си? Ако беше така, то вкусът му към жените бе претърпял коренна промяна.

Която и да беше тази жена, тя имаше достъп до информация, до каквато Вероника нямаше, и това не й даваше мира. След шест години работа като държавен служител в отдел „Специални операции“ беше редно и да получи достъп до архива. Не че нещо се случваше без нейно знание. Имаше си свои начини да накара мъжете да говорят.

Например Джеймс, служителят от охраната, я беше научил как да установи нечия самоличност по пръстовите отпечатъци. Тогава защо трябваше да седи и да се чуди коя е тази жена, когато можеше просто да въведе един код и да разбере.

Беше си записала процедурата върху листче, оставено някъде в бюрото й. А, ето къде е!

Прекоси коридора, въведе в скенера за отпечатъци кода, който Джеймс беше използвал, и зачака. Устройството изпиука и започна да изписва на екрана едно след друго имена в обратна последователност. Името на Лутър бе най-отгоре, под него беше записана Хана Гиъри заедно с дата на издаване на разрешително за достъп и месторабота.

Вероника се загледа в името; странно защо, но й звучеше познато и тя се зачуди откъде. Гиъри, Гиъри, Военно разузнаване. Изтри информацията от екрана, върна се на бюрото и загриза края на молива си.

Гиъри не беше ли аналитичката, която бе открила информация, уличаваща командир Лъвит в престъпление? И не беше ли изчезнала точно когато е трябвало да предаде въпросните сведения на полицията в Куантико?

Гледай ти…

Очевидно не беше изчезнала все пак. Или пък вече я бяха открили. Как ли щеше да се изненада стария Еди Лъвит, ако разбереше, че жената все още представлява заплаха за репутацията му?

Горкичкият, бяха го преместили от отдел „Специални операции“ на някаква административна длъжност в базата в Оушиана. Освен това последния път, когато бяха заедно, й беше доверил, че и бракът му е доста разклатен. Определено заслужаваше да научи, че Лутър и тази особа Хана заговорничат срещу него. Нямаше ли да й бъде признателен, че го е предупредила?

Последния път от признателност й беше купил гривна!

Вероника лепна на лицето си широка самодоволна усмивка и се запъти да потърси някоя по-уединена стая. Не й пукаше какво може да причини на Лутър с намесата си. Беше развалил годежа им и заслужаваше да страда.

* * *

Едуард Лъвит остави обратно телефонната слушалка с треперещи ръце. Отиде до кухненската мивка, наплиска лицето си с вода, стараейки се да бъде тих, за да не събуди жена си.

Господи, вечно ли щеше да продължава това? При последния им контакт Единака го бе уверил, че откритията на Ърнест Форестър няма да доведат доникъде. Кабинетът му бил разчистен, а за колежката му се били погрижили добре. Нямало нужда Еди да се намесва.

Ако всичко беше точно така, защо тогава Хана Гиъри си пъхаше носа в архива на отдел „Специални операции“? Не че щеше да открие каквото и да било. Лъвит беше проверил абсолютно цялата информация там в папките и в картотеката до файловете в компютрите, за да е сигурен, че името му не може да бъде свързано с нито една от кражбите на оръжие.

Само това му липсваше сега — някаква аналитичка от разузнаването да цъфне в последната минута с информация, доказваща вината му.

Проклет да е Единака, задето изобщо го беше забъркал в цялата тази работа!

Мъжът захвърли кърпата и се промъкна на пръсти в дневната, където беше изритан да спи на дивана.

Единака — който и да беше той — знаеше достатъчно от миналото на Еди, за да го изнудва. Еди бе продавал поверителна информация на руснаците по време на Студената война — много важно! Не беше нищо съществено. Но ако истината излезеше наяве, с кариерата му щеше да е свършено. Затова се беше съгласил да краде и да укрива оръжие в полза на Единака — в замяна на неговото мълчание.

Уговорката им работеше без засечки до момента, в който някакъв служител от Военно разузнаване не започна да души около склада на Еди. Наложи се да се отърве от него, преди да го е изобличил.

Бърза катастрофа с неизвестен извършител някъде в провинцията се оказа най-доброто решение. Само че Единака изобщо не беше доволен — смяташе, че това е огромна грешка. Обяви, че се оттегля, което явно значеше, че прекратява уговорката им.

Слава богу, помисли си Еди тогава и незабавно насочи всичките си усилия да елиминира всеки, който има дори смътна представа за заниманията му.

Ягуар, който трябваше да загине в онзи склад в Северна Корея още миналата година, беше най-голямата грижа на Еди. Също като котка с девет живота, Ягуар му се изплъзна отново и за втори път осуети собствената си смърт, планирана като трагичен инцидент в морето.

Убийството на Милър стана по-лесно.

Провалът му с Ягуар беше в центъра на общественото внимание в момента и единствено амнезията на Ягуар и собственият му ранг предпазваха Лъвит от скандал. Тази Хана Гиъри застрашаваше надеждите му да продължи кариерата си.

С подгизнала от пот тениска, Еди посегна към лаптопа си. Чукна по клавиатурата, за да го включи, и се замисли. Какво всъщност правеше? Наистина ли искаше да занимава Единака с нещо, което можеше и сам да свърши?

Затвори решително лаптопа.

Не, само това му липсваше — да покани Единака обратно в живота си.

Можеше и сам да се справи с Хана Гиъри.

После щеше да поръча на зет си — шерифа на Сабина — да изхвърли всичкото останало оръжие на дъното на река Рапаханок. Да ръждясва там; на Еди му беше все едно.

Сега най-много искаше да си върне стария живот — такъв, какъвто си беше, преди Единака да се появи в него.